неволните спекулации, ще използуваме само онези податки, в които
българите се споменават със собствения си етноним. В случаите, когато е
налице явна понятийна архаизация или включване на българите в
етнонима на доминиращите в племенните обединения етноси, ще се
откажем от наличните сведения. Такива сведения ще използуваме в
крайни случаи при сигурни вторични белези за българско присъствие в
събитията.
354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински
хронограф. Хронографът е изграден върху по-стар гръцки оригинал и е
запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и
в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник,
В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните
родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са
българите. За да се избегнат неудобствата от "ранната" поява на
българите в полезрението на латинската историография, повечето
историци приемат предложената от Гутшмид версия, че българите са
вписани при последния правен в 539 г. препис на хронографа. Така
датирането се изтегля в едно наситено с българско присъствие време. На
немалкото въпроси, които поражда това свидетелство ще се спрем
отделно.
422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и
германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се
настаняват в Панония. Редица изследователи сравняват хунското
нашествие с движението на снежна топка по склон. Немногобройната
- 6 -
ударна хунска сила увлича в движението си на запад покорени и
доброволно присъединили се племена и народи и с всеки изминал ден е
увеличавала силата си. В началото на V в. българите нанасят поражение
на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е
станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон
и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи
епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа
дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от
увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Има автори обаче,
които в това виждат сигурно доказателство, че българите и по етнически
състав са хунско племе и дори въвеждат термина "хуно-българи".
Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват
с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и
Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да
разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи
се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник -
гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на
хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в
Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с
българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на
хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в
опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от
сериозните основания на В. Бешевлиев [Първобългарите, С., 1984 г., с.
11 и сл.] да твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането
на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до
Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия
българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал
тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с
мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си
земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно
държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се
разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.
464/65 г.- Под натиска на аварите савирите потеглят на запад и от
своя страна притискат сарагурите и оногурите. В посоченото време
пратеничествата на тези две племена посещават Константинопол.
Всички автори идентифицират оногурите с българите-оногундури.
480 г. - Византийският император Зенон(474-491) се обръща към
българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове
Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г.
Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят
молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на
Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За
това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на
империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483
г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с
център гр. Нове.
488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път.
Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и
отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите
- 7 -
Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти
постоянно.
493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в
Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.
498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между
Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".
499 г. - Решаваща българска победа при р. Цурта над
главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От
византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли.
На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима
военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин).
Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за
варварски набези в империята, която повече не успява да създаде
ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал
потвърждава, че това е районът на първото трайно българско
присъствие отсам р. Дунав.
502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус
свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да
кръстосват Тракия и Илирик.
504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум.
Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.
505 г. - Военачалникът на Илирик Сабиниан с 10000 войници и при
подкрепата на отряд българи се опитва да изтласка готите и отцепилия
се от гепидите вожд Мундо.
513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието
участвуват хуни-федерати и българи.
519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на
византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола
Юстиниан I(527-565)търси решение на "проблема Илирик" като
назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.
530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в
Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в
Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на
византийската армия в Армения и Лазика.
535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката
при р. Йатрус.
538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане
отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.
539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение
с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от
Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с
пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000
пленници.
546 г. - Византия често използува услугите на българите във
войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно
настоява пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за
Италийската експедиция българи. През споменатата година дори
командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на
българина Одолган.
- 8 -
548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия)
военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът
Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на
готския крал Тотила. Ал. Бурмов смята, че след тази година българите
изчезват за близо половин век от историческата сцена на Балканите.
Тяхното място е заето от кутригурите и утигурите, които В. Златарски
приема за български племена. Ал. Бурмов допуска родство между
споменатите племена и българите, но не ги счита за български племена.
Към това мнение се присъединява и В. Бешевлиев като изтъква, че нито
един извор от това време не нарича кутригурите и утигурите "българи", а
тяхното разглеждане като български племена почива единствено на
"географски аргументи". Захарий Ритор (569 г.) ги отличава от българите.
Агатий Миринейски (582 г.) "обещава да разкаже за изчезването им".
Менандър (583/84 г.) отбелязва гибелта им, резултат не на последно
място и от междуособните войни помежду им провокирани от Византия
[Бешевлиев В., Първобългарите, С., 1984 г., с. 37 и сл.]. Все пак едно
изключение е Виктор Танунски, който нарича войните на Заберган -
"българи". Нищо чудно сред отрядите на Заберган да е имало и българи.
През 60-те години на VI в. влиянието на тези племена достига своя
апогей и Прокопий Кесарийски свидетелствува, че императрицата е била
принудена да се обърне към вожда на кутригурите Заберган с молба да
посредничи между Византия и Персия. За сметка на това българското
име се споменава нееднократно на Апенините.
548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска
топография"(кн. III)изброява от изток на запад християнизираните
племена и народи. Споменати са и българите след иркани(хиркани),
херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.
552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия
- Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с
тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на
готския крал Тотила.
560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия,
който стига чак до предградията на Константинопол.
В средата на VI в. от изток се появяват две нови мощни етнически
групи - авари и тюрки. Аварите разпростират властта си от р. Волга до
Панония. Хронистите датират тяхното пратеничество при византийския
император в 563 г.
567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително
поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра
на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.
569 г. - Лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия. С
лангобардите заминават и немалка група гепиди и българи. Те се
установяват в Етрурия - областта Беневент и дълго време селищата им
носят техните имена, а населението е двуезично.
573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира
той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре
познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в
хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските
началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското
- 9 -
присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние
върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни
действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на
Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската
армия се забранява да носят български наметала.
593 г. - Папа Григорий Велики(540-604) в IV-та книга на "Диалози"-
те си разказва случая с раненото воловарче и българина - спатарий на
военачалника Нарсес. В походите на Балканите българите действуват
като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде
широка автономия и са били почти равностойни на аварите като
държавнотворен народ. Примерите са красноречиви. Успехите на
главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се
съобщават като изгонване на българите от града.
595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър
- брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се
движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между
империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към
договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на
авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с
мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и
обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили,
следейки за поведението на противника. Византийският император бил
принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на
мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката.
631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият
поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно
междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва
двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат
надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал
Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед
пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се
отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската
област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". По датировка
на В. Бешевлиев в 663 г. българите търсят мирно убежище при
лангобардския крал Гримоалд(662-671). В. Бешевлиев сочи две вероятни
причини за тази постъпка - "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от
лангобардите" и желание за единение с българския етнически елемент в
Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са
изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите
получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до
края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече - в
съчинението си "Български преселници в Италия през VI в." (1933)
Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е
имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417
г. - пише авторът - българските благородници от гр. Верчели полагат
клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и
българите жители на Милано. Към 1933 г. Д'Амико брои потомците на
древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души.
От писмените извори за българите, съхранени в латинската и
- 10 -
гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи.
Необременена от щампи и типични архаизации латинската
историография отбелязва българското народностно име още в средата на
IV в. От началото на V в. българите са активен участник в
етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и
Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била
малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите
до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна
Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна
Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите
Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за
пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно
или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди,
хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят
етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна
вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В
началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две
групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на
първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема
върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област.
Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете
миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на
пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От
"Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници
копнеели за "бащините си земи".
674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася
шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в
Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите
на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за
мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее
Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано
предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър,
интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български,
славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив. Навлизането
на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р.
Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са
излагани в родната ни историография и на тези процеси няма да се
спирам подробно. След разчитането на надписите около Мадарския
конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в
действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р.
Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен
живот.
-
www.protobulgarians.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар