ВЕЛИКАТА МАЙКА НА БОГОВЕТЕ по Черноморието и света

http://morskivestnik.com/
В Археологически музей - Бургас може да се види най-старият релеф, открит в акваторията на днешна България. Той е намерен през 20-те години на ХХ век при драгиране на Созополското пристанище. Още тогава релефът е постъпил във фонда на Археологическото дружество „Дебелт”.
Паметникът от Созополскота акватория има призматична форма и е от твърд камък с тъмнокафяв цвят (вис. 98 см.). В горната си част призмата е била оформена като фронтон на светилище и под него е вдълбано правоъгълно релефно поле. Непропорционалната дължина спрямо изображението позволява паметникът да бъде възприеман като обелиск. Времето и морските вълни не са го пощадили напълно и сега ъглите на триъгълния фронтон са почти изгладени. Зад фронтона на обелиска е придадена заоблена форма и той може да се възприеме и като фалически знак. Избраната порода от твърд камък може би също е намек за качеството на мъжкия орган, без което той не може да проявява творчество. Камъкът не е изследван от петрографи, но е напълно възможно той да е пренесен от Малоазийските предели. Така са постъпили римляните през 204 г., когато са пренесли небесния метеорит на Кибела от светилището й в град Песинунт до новооткрития храм на богинята в Рим.
В правоъгълното релефно поле на аполонийския паметник е изваяна доста грубо фигура на седнала жена, която с дясната си ръка държи ритуална купа, а в ляво от нея виждаме доста схематично изображение на тимпан, който е обичаен атрибут на Великата майка на боговете.
За първи път релефът от Созополското пристанище е публикуван от проф. Иван Гълъбов в сборника „Изследвания в памет на Карел Шкорпил” (1961 г.) и за втори път в неговата забележителна книга „Каламис и аполонийската пластика” (1962 г.). През втората половина на ХХ век „Седналата жена” придоби широка популярност в научната литература. Много археолози и изкуствоведи опитаха перото си при нейната интерпретация.
Проф. Гълъбов вече беше издирил и цитирал най-важните аналогии. Той беше изтъкнал стиловата близост на релефа с една серия паметници от малоазийския град Милет (метрополия на древна Аполония). Това са надгробните статуи на жреческия род на Бранхидите, които са свещенодействали в прочутия храм на Аполон, намиращ се недалеч от Милет в Дидима. Тази стилова близост е безспорна и впоследствие никой не се е заловил да опровергава проф. Гълъбов. През последните години обаче самата функция на този созополски обелиск беше интерпретирана по нов начин. Немската археоложка Ф. Науман, румънската Мария Александреску-Виану и гръцката Евгения Викела единодушно видяха в паметника изображение на фригийската богиня Кибела, наричана обикновено Велика майка на боговете (Magna mater deorum). Александреску-Виану датира аполонийската Кибела в последната трета на 6 век пр. Хр., а според по-новата интерпретация на Викела това е оброчен паметник от късната архаика, което в общи линии означава същото. Най-същественото доказателство, че аполонийският оброчен паметник принадлежи на Кибела е точната аналогия с един релеф на богинята със същите стилови белези, открит в Милет, метрополията на черноморската колония. Останките на този прочут древен град се намират на източния бряг на Средиземно море в днешна Република Турция.
Култът към Кибела се е оформил в областта Фригия, т. ест в Централна Мала Азия. Богинята е един вид наследница на хетската Кубаба. Първоначално фригите, които са тракийско племе, преселило се от Балканския полуостров в Мала Азия, възприели името „Кубаба” не като съществително собствено. Те просто прикачили на Великата майка на боговете загадъчния епитет „Кибелейа”, който впоследствие отново се превърнал в име. И потомците на траките-бриги населили новите си Анатолийски територии с каменни светилища на Кибела. Най-прочутото анатолийско скално светилище сега се нарича „Асланкая” („Лъвската скала”). То е разположено недалеч от древната столица на фригите Гордион (в района на Анкара), която повече е известна с пословичния „Гордиев възел”. Това било магическо завързване на ярем на волски впряг, направено от легендарния фригийски цар Гордион и разсечено без колебание от Александър Македонски през 4 в пр. Хр.
Асланкая представлява една огромна естествена скала, моделирана в горната си част като изображение на лъв, а в една ниша под него два лъва са фланкирали Великата майка на боговете.
Богинята на плодородието започнала да се почита още в шестото хилядолетие пр. Хр. и свидетелство за това са глинените статуетки от Чатал Хююк в Централна Анатолия. Най-старата от тях, датирана около 5 750 г пр. Хр., се намира в музея на Анкара. Това е една пищна жена, седнала между две свещени животни, а между краката й вече се е появила главата на бебето, което тя в момента ражда.

Тази внушителна по размери статуетка е от периода на т. нар. „неолитна революция” и е показателна за здравия разум на прадревните хора. И те са живели в преходни векове, когато ловът и риболовът постепенно били замествани от земеделието и скотовъдството, но тяхната главна богиня продължавала да бъде свързана с дивите зверове и с всемирната, универсална плодовитост. В други глинени пластики от Чатал Хююк е отделено изключително внимание при моделиране скута на богинята. Той се превръща в един вид лоно на човешката цивилизация. Един варовиков релеф от Чатал Хююк представя Майката на боговете в ниша, която в специализираната литература се нарича „наискос”. Свещените животни впоследствие станали лъвове, а нишата - предпочитано място, където богинята седи през последвалите столетия.
През хилядолетията преди идването на фригите в Мала Азия, което се осъществява около 12 в. пр. Хр., древните анатолийски племена почитали Кибела под различни имена - Астарта, Иштар и т. нат. Култът към нея се е проявявал в цялото пространство на т. нар. „Плодороден полумесец” (по-скоро „Рог на изобилието”), който се оформя от общото устие на Тигър и Ефрат, от Анатолия, ограничена от източния бряг на Средиземно море и от устието на Нил, до нейните прагове. Това пространство не заема твърде голяма площ върху земния глобус, но явно тук е хвърлен пъпът на човечеството. И колкото и да се глобализира, то не е в състояние да се отдалечи от собственото си лоно. Затова може би Ирак, който заема съществена част от „плодородния полумесец”, отново е актуален в наши дни. Божественото обаяние на този „рог на изобилието” явно са изпитали и древните фриги, които, веднага след идването си от Балканския полуостров в Анатолия, се поддали на културното влияние на предхождащите ги индоевропейци - хетите.
Култът към Великата майка на боговете много скоро прескочил границите на Фригия и в продължение на векове завладял душите на много народи. Най-много сведения за него са ни завещали древните гърци и римляни. Гърците отъждествили Кибела с богинята Рея. Те я наричат освен това „Кивела”, „Дидимена”, „Идейска майка” Последното название идва от планината Ида във Витиния, където имало голямо светилище на богинята. Съществуват и митове за нея, които са свързани със сина на фригийски пастир Атис. Според друга версия той бил син на двуполовото същество Агдитис и дъщерята на река Сангариос. (Агдитис също е име на Кибела, употребявано в светилището в град Песинунт).
Атис бил приказно красив и това събудило любовна страст у самата Агдитис (Кибела). Тези щения за божествено кръвосмешение (инцест) разярили влюбената родителка (родител) и тя попречила на бракосъчетанието на Атис с една царска дъщеря. Той полудял, скопил се и умрял. Тогава Агдитис (Кибела) се разкаяла и помолила Зевс да направи тялото на Атис вечно младо и нетленно. Неговата кръв станала семе за пролетните цветя и дървета.
Затова в митологичен план Кибела винаги се придружава от буйстващи корибанти, курети, диви лъвове и пантери. Нейните жреци, наричани гали, при инициацията си (посвещаването си в култа), придружена с неистови оргии и самобичуване, режели фалосите си и ги хвърляли в скута на статуята на Кибела. В Хелиополис (град в Сирия), където продължавали да почитат Кибела под името Астарта, жреците-гали при оргиите се катерели по фалическите стълбове в храма и приближавайки се към небето всъщност се приближавали до Кибела. Столетия след тези оргиастични свещенодействия едни от първите християнски светци в същата област също ще се катерят и ще стоят върху стълбове и ще получават прозвището „Стълпник”. Но този път ще ги движи не жажда за плодородие и плътски екстаз, а стремеж към Небесните селения - там, където царствува безплътната Света Троица - Бог Отец, Христос и Светия Дух. Сега фалическата форма на обелиска на Кибела от Созопол продължава да ни свързва с непомръкващия през хилядолетията спомен за Кибела-Агдитис - двуполовото същество, притежаващо и мъжки и женски атрибути на плодородието.
Според Мария Александреску-Виану и Науман още два релефа от Созопол, сега в колекцията на Археологически музей - Бургас, които също са публикувани от проф. Иван Гълъбов, принадлежат на Кибела. Те са открити при изкопи за камбанария на църквата „Свети Георги”. Още на времето бургаският археолог установява, че релефите са били преупотребени от строителите на раннохристиянска базилика на същото място и предполага, че там се е намирал по-ранен античен храм, без да уточнява на

Най-старият релеф на Кибела от Аполония Понтика, последната трета на 6 в пр. Хр. Археологически музей - Бургас.

кое божество е бил посветен той. Сега находките от теракоти на Кибела, открити при последните разкопки там, потвърждават предположението на Гълъбов за съществуването на по-старо светилище. Те също ни тласкат да приемем идентификацията на Александреску-Виану и Науман, че и камените релефи принадлежат на Кибела. Следователно на мястото на раннохристиянската базилика преди това е имало храм на фригийската богиня.
Първият релеф е от мрамор. Запазена е горната част от мраморна призма. В нея е вдълбана ниша (наискос), обградена с профилирана рамка, която в горната си част преминава във фронтон. В релефното поле е представена забулена жена, седяща върху пейка. Ръцете й са свити в лактите и се събират върху гърдите. Още Гълъбов се чуди какви „подробности” се крият в тази част на паметника. Трудно е да се разбере „дали се касае за гънки на дрехите, или пък предмети, притиснати с двете ръце към гърдите”. По-късно Мария Александреску-Виану видя в тези предмети два лъва, които Кибела притиска към гърдите си. При един аналитичен поглед наистина могат да се забележат силно изтрити кичури от гривата на двата лъва. Когато говорим за тази „Владетелка на животните” (Потниа терон) това е съвсем естествено. Вярно е, че тя се изобразява със заек, гълъб или друго животно в скута. Но най-често там може да се види лъв. Известни са десетки изображения от камък и керамика, при които Кибела държи лъв в скута си, но Созополският релеф е единственият, където виждаме два млекопитаещи хищника, гушнати под дрехата й като кърмачета. Видът на рамката и фронтонът на нашия паметник са абсолютно еднакви с тези на един релеф от остров Тасос, интерпретиран от Евгения Викела. При него обаче лъвът кротко лежи в свещения скут на „Владетелката на животните”. Аналогията с Тасос помага да датираме нашия паметник най-общо през 5 в. пр. Хр. Двата лъва напомнят за страничното изображение на Кибела върху скалното светилище Асланкая във Фригия. То датира от края на 7 - началото на 6 век пр. Хр.
Другият релеф, открит при църквата „Свети Георги в Созопол”, е от пясъчник. По него има следи от късноантичен хоросан и това ни говори, че паметникът е бил употребен вторично при изграждане на съседната раннохристиянска базилика.
През елинистическата епоха Кибела продължава да се почита по нашето Южно Черноморие. В тракийското светилище на възвишението „Манастир тепе” при Бургаските минерални бани също беше открита голяма теракотова композиция, представяща богинята, седнала върху рошав лъв. От лявата й страна има още една фигура. Запазена е само нейната долна част, но лесно можем да се досетим, че това е любимецът й Атис. Той сигурно е бил с „фригийска шапка” - такъв, какъвто го виждаме на един мраморен релеф от 4 в. пр. Хр. от музея във Венеция. Бургаската теракота с Кибела и Атис датира от 3 в. пр. Хр.
На север от Балкана пещерно светилище на Кибела е открито от проф. Хенриета Тодорова на Големия остров в Дуранкулашкото езеро. То е обслужвало гражданите на Калатис (Мангалия) и траките от територията на този град. Малко по на юг, в древния Дионисополис, варненският археолог асистент Игор Лазаренко, Елина Мирчева, Радостина Енчева и Николай Шаранков изследваха един забележителен храм на богинята, която в откритите надписи се нарича „Майка на Понта”. Дуранкулашкото светилище и храмът в Дионисополис датират от елинистическата епоха.
Тук трябва да добавим, че пещерите, както и големите скални образования, твърде често стават убежище на Кибела. Свързаните с нея тайнства са се съхранили и до днес в обредите за плодородие, извършвани в странджанските пещери. От тази област произхождат две глинени съдчета от ранножелязната епоха, открити едно в друго в един дълбок скален навес сред скалите, които оформят т. н. „Лъвска глава” на десния бряг на река Ропотамо. Възможно е това название също да е реликт от древността, защото както видяхме „царят на животните” е неотменно присъщ на „царицата на плодородието”.
Древните, както изтъкнах, продължават да почитат Кибела и през римската епоха. В нашия Археологически музей е изложена една нейна глава с корона, оформена като крепостна кула. Тук може да се види и един мраморен лъв, който сигурно някога е влизал в композиция със статуарното й изображение. Седнала на трон с лъв до него богинята е гравирана върху монети на Деултум и Месамбрия. Съществува монетен тип на Месамбрия, върху който виждаме двама танцуващи корибанти. Над главите си те държат щитове, а с ръцете си размахват мечове.
Античната поезия също е отдала дан на Великата майка на боговете. Още през 6 век пр. Хр. тя е прославена в един от Омировите химни. В 1 век пр. Хр. големият римски лирик Гай Валерий Катул (87 - 54 г пр. Хр.) след едно пътешествие до малоазийската област Витиния и участие в празниците на богинята в светилището, разположено на планината Ида, пише разтърсваща поема за Атис. В нея той разказва за неистовите оргии, при които поклонници и жреци се самонараняват, или в си забравата нараняват други. Сред тези покъртителни сцени непрекъснато се чували възгласите и призивите към Великата майка на боговете и на всичко живо:

„Бързайте, гали, вървете, Планината свещена зове ви,
където Кибела живей, елате тълпи от поклонници.
Вие търсите чужда страна, последвайте примера наш
и нашата оргия дива - като бясно море…
Никакво бавене, идвайте! Кибела ви чака в дома си,
чака вашта мъжественост в скута си ненаситен.
Там, където бесни менади с венци от бръшлян,
с рев разтърсващ прогласяват празника свят.
Дето кортежът шествува, ние бързаме да го догоним.”

Може да се приема, че широкото разпространение на култа към Кибела през римската епоха е създало почва да се зароди и оформи, но вече по нов начин и с нови функции, култът към Божията майка Света Богородица.
Проф. д.и.н Иван КАРАЙОТОВ
“В индоевропейските езици самото "знание" е етимологически свързано с идеята за зачеване, т.е. брак. Затова знанието винаги се дава на инициирания от жена; в индоевропейската митология точно жената е притежател на напитката на знанието, която тя дава на ново посвещавания поет. Ето защо инициацията в тайното знание приема формата на брак между жената-носител-контейнер на знанието и мъжа, който търси това знание."
Великата богиня-майка властва върху огромна територия, която включва древните тракийски територии: Егейската област, Мала Азия, Балкано-Дунавския и Днепро-Днестровския ареал. Като дарителка на безсмъртие, тя полага своя жезъл върху избраника. В скални релефи жезълът й е изобразен като клонче. С него тя обуздава демоничните стихии и спира смъртта. Тя вихрено преследва дивеча, но и се грижи за него.
Според учените култът към нея е разпространен в тези райони, защото там е развито земеделие и скотовъдство.
В изследване на тракийските могили г-н И. Маразов отбелязва: "Върху стелата от Трибратната могила е изобразена богиня на колесница, а към нея се приближава конник. Колесница е представена и в Казанлъшката гробница... Тя е служила като превозно средство именно за жената, седяща на трона, а конят е бил използван от царя. Това доказва и стенописа от гробницата в Свещари... Свещеният брак осмисля митологично и ритуално отношенията между героя и богинята и у скитите, и у траките... Богинята избира съпруг, за да роди от него основателя на династията, първия цар на скитите.
Върху пластинка, намерена в Саховка, централният мотив е бракът между богинята (седяща на трон) и коленичилия пред нея скитски вожд. Той е изобразен с инсигниите на властта - лък, секира и ритон. Само той пие с богинята, държаща огледало и чаша в ръце, явно - той е нейния избраник, той ще стане цар, благодарение на този брак."
"Болшинството от одриските царски имена са форми на името на Великата богиня-майка. - отбелязва Д. Попов. - Според езикознанието първата съставка Ама-, Ме-, Ма- в двусъставните тракийски имена, се свързва със значението "майка" - епитет на Великата богиня. Много одриски царски имена започват с: - Амадок, Медок, Мадок, Аматок."
Характерно за траки и скити е, че царят дължи властта си на женско божество. При тези два патриархални народа Божествената троица се състои от майка, дъщеря и съпруг, докато гърците и другите народи от това време почитат троица, съставена от двама богове и Богинята-майка. Кибела е име за Велика богиня Майка, позната на Балканите още от неолитни времена. През този период е изобразявана с женски фигурки с издължен врат и мъжка глава, но има и други, които са с триъгълно тяло, а не с човешко.
След неолита /7000-5000 г.пр.н.е./, по времето на халколита /5000-4000 г.пр.н.е./ образът на Майката започва да се променя. Мъжката глава и дългият врат изчезват, за да се появи статуетката със завършен вид на жена. Но разликата е, че при нея вече присъства животното ЛЪВ. В Анатолия има изображение на Кибела /разплута дебела жена с два лъва до нея/. Датировката на артефакта е от ранния халколит 4000 г.пр.н.е.!
Така че при при Анатолската култура през тази епоха Великата Майка вече е изобразявана с животното ЛЪВ!
В малко по-късни времена /Месопотамия/ и по-точно в Шумер, Великата Майка също е позната с животното ЛЪВ, само че вече под името Инана. Има множество изображения на Инана с лъв. Там се появява и шапката-бомбе.
След това в град Киш около 2400 г.пр.н.е. /отново в Месопотамия/ се появява Ку-Баба /Кубаба/. Тази богиня отново е изобразявана с животно лъв в краката й, или в скута и т.н.. Бомбето отново присъства при нея.
Учените твърдят, че Кубаба е приета от хетейците и по-късно от траките-фриги. /не се наемам да коментирам достоверността на техните твърдения/
След това името Кубаба става на Кибела. А според същите учени Кибела от Фригия отива в Гърция, Рим и други съседни култури.
Горните твърдения на учените не могат да бъдат верни, защото  в „Пергамон” има глинени фигурки на Кибела и на Бал, датирани 2700 г.пр.н.е.!
Така че по вероятно е религиозното знание за Бал и за Кибела първоначално да е било на хората, живеещи на Балканите, а после да се е разпростряло към близкия изток.     
http://budha2.blog.bg                                                 

" Варварски“, сиреч негръцки имена на „гръцки“ богове

www.kvantov-prehod.org/

1. Варварски“, сиреч негръцки имена на „гръцки“ богове

Думата „варвари“ за пръв път у употребена от Омир, който нарича племето кари „варварофони“ („варварогласни“, или „варвароезични“). Първоначалното значение на тази дума значително се различава от днешното и значение, което съдържа в себе си преди всичко негативна (пейоративна) оценка: думата „варварин“, днес се употребява за обозначаване на некултурен, груб, арогантен, брутален човек. В старогръцки език тази дума има и такова значение, но то е вторично, производно от представата на гърците за негръцките народи като стоящи по-долу от тях по нивото на културно развитие. В оксфордския старогръцко-английски речник, издаден в Ню-Йорк през 1883 година, гръцкият израз „варвари, варварски“ се обяснява по следния начин:

В превод на български: Варварски: I. негръцки, чужди на гърците обичаи или език; известно на Омир, което идва от неговото „кари варвароезични“, Илиада, 2, 867; по-късно като съществително „варвари“ - по произход: всички, които не са гърци, и не говорят гръцки; след това специално спрямо медите и персите.“

II. след Персийските войни думата придобива значение “странен, необичаен, чуждестранен, брутален, груб “.

От това определение на значението на думата "варварски" можем да си направим извода, че към момента на заимстването на имената тази дума е означавала просто "чужд, негръцки", тъй като Персийската война според древните автори е станала поне с хилядолетие по-късно от самото заимстване на имената. Обаче има податки, че и по-късно думата "варвари" в старогръцкия език е била употребявана просто за неелини и е нямала негативното значение "груб, некултурен, нецивилизован", ср. цитат от богослова свети Климент Александрийски:

В превод на български: … че повечето от тях (от  най-древните мъдреци и философи) –бяха варвари по произход, и са се образовали от варвари, няма смисъл и да се говори: Питагор е бил по произход тирен; Антистен – фръг, а Орфей одръз, или трак…

 В случая е важно да се отбележи, че всъщност и голяма част от тъй наречените “елински” имена са по произход “варварски”, сиреч чужди. Че гърците са заимствали думи от „варварите“ , го твърди Сократ в диалога си “Кратил”:

На български: ...много имена елините са заимствали от варварите, особено тези елини, които живеят сред варварите“.

А според Херодот едва ли не всички имена на боговете гърците всъщност са заимствали от "варварите". Той твърди, че почти всички имена на боговете са дошли в Гърция от "варварите", ср: "след време запитали оракула в Додона за имената, понеже това прорицалище се смята за най-старото при елините, и по това време било единствено. След като пеласгите попитали в Додона дали да приемат имената, дошли от варварите, прорицанието било да ги използват. От този момент нататък започнали да принасят жертви, служейки си с имената на боговете; а от пеласгите по-късно ги взели елините.“ (вж. по-долу оригиналния цитат от Херодот):

Същото твърдят и съвременни специалисти по старогръцки език. Според известния руски антиковед, философ и лингвист А.Ф. Лосев, догръцки са имената на Хера, Аполон, Лето, Хефест и Арес. По-късно той добавя в списъка на негръцки имена също и Хермес и Ирида. Всъщност, списъкът е отворен – особено ако се вземе предвид горе приведеното мнение на Херодот, че почти всички имена на „елинските“ богове не са гръцки. Например немският лингвист Фик счита за негръцко (фригийско, а значи и тракийско) и името на обиталището на Зевс:  „Олимп“, вж.

В този списък, обаче, липсва интересуващото ни име на „главния“ бог на „гръцкия“ Олимп – Зевс, като се счита за съвсем естествено това божеско име да е гръцко. Но дали наистина е така?

1. "Варварският“ произход на името „Зевс“, или на кой език името „Зевс“ означава „живот“

В етимологичния речник на старогръцкия език с автори Йо. Даниел и А. Ленеп, се цитират Фурнут (Корнут) и Хераклид, които извеждат значението на името Зевс (Ζευσ ) от гръцкия глагол ζεω, означаващ „наблюдавам“, ср.

Глаголът ζεω според същите автори има и още едно значение: „кипя, вря“. По такъв начин, ако се търси етимологията му в старогръцки език, името на Зевс би могло да означава „наблюдаващ“, или „врящ, кипящ“. Това не би могло да бъде епитет или определение на бог, каквито и словесни еквилибристики да се правят.

Същевременно, античните автори почти единодушно извеждат името Зевс от „живот“, „първопричина на живот“. Ето какво пише за това Лосев:

„Особенно интересны античные этимологии имени Зевса, которые, не выдерживая никакой критики с точки зрения современной лингвистики, являются тем не менее весьма важным материалом для историка-мифолога.... Все античные этимологии слова «Зевс» (в основном они перечислены у философа-стоика III в. до н. э. Корнута, № 6 а, и в Большом Этимологике, № 6 b) можно разделить на две категории: на производные от корня, означающего «жизнь», и от корня, обозначающего «первопричину».  ... Все эти античные попытки разгадать имя Зевса для нас чрезвычайно важны, ибо и они тоже в основной своей направленности понимают имя Зевса как «жизнь», «первопричина жизни». Об этом свидетельствует длинный ряд текстов, принадлежащих самым разнообразным авторам и с удивительным единогласием и упорством выдвигающих одну и ту же «жизненную» этимологию. Это — не «бытие», не «идея», не «сила» или «могущество», не «дух», не «материя», не «ум» или «разум», а именно «жизнь» — всякая жизнь: и мировая, и человеческая, т. е. или самая субстанция жизни, или ее первопринцип, или ее внешнее проявление“.

За отбелязване са два важни момента от горе приведените цитати:

1.  По мнение на Форнут и Хераклид, ако се търсят корените му в старогръцкия език, името Зевс (Ζευσ) може да бъде извеждано само от глагола ζεω, който означава „наблюдавам“, или „кипя, вря“.

2.Античните гръцки етимологии, извеждащи името на Зевс от „живот“, от гледна точка на съвременната етимологична наука, не издържат на никаква критика, или, с други думи, те са безоснователни. Независимо от това, „с учудващо единогласие и упорство най-разнообразни антични автори изтъкват една и съща етимология - „живот“.

При тази ситуация остава неясно, на какво основание античните автори  извеждат името на Зевс от думата „живот“. Как да си обясним това „учудващо единогласие и упорство“?

Диалогът „Кратил“ съдържа неудачен, приписван на Сократ, опит да се обясни значението „живот“ на името Зевс чрез гръцки език (за мене това е късна интерполация, целяща именно чрез авторитета на Сократ да се „докаже“ гръцкия произход на името Зевс). В него  се твърди, че всъщност истинското име на Зевс не било Зевс, а е един израз, състоящ се от две думи: Диа и Зън (което ще рече, че първоначалното име на Зевс според автора на тази измислица е било Диазън – такава форма не е отбелязана никъде - НТ), и този израз на старогръцки бил означавал „чрез (него) е животът“. Но после гърците по неясни причини били разделили името на най-главния си бог на две части, като едната част била използвана от носители на едни диалекти, а другата – от носители на други диалекти. Тук няма де се спирам на абсурдността на подобна „етимология“, но ми се ще да отбележа, че в същия диалог Сократ всъщност дава ключ към разбирането на думата „Зевс“ като „живот“, който ключ, за съжаление, досега не е забелязан и не е използван.

А този ключ е следният.

В приведения по-горе цитат от същия диалог – Кратил, Сократ твърди, че гърците са заимствали много имена от „варварите“. По-нататък той казва:

          

В превод на български: Сократ: „Ако някой се опита да определи, доколко правилни са тези имена, изхождайки от елинския език, а не от този език, от който тези имена са взети, той, естествено, няма да успее.“    

Смисълът на изказването на Сократ е следният: ако не можем да изведем едно или друго име от елинския език, то най-вероятно това име да е от чужд („варварски“) произход, и съответно трябва да търсим обяснение на това име  в съответния чужд език, от който това име е дошло в  езика на елините.

Кой ще е този език?

В един орфически химн Зевс е наречен “добрия, милия бог” (μειλιχιοσ”), “даряващ живот” (βιοδωτορα):

Орфей е бил тракийски поет, цар и философ, и е логично да се предположи, че е пял песните си на своя роден език, който със сигурност не е бил гръцки. Горе приведеният текст е на старогръцки. Нищо чудно текстът да е преведен от езика на „траките“.  Не са малко податъците, че този език е бил предък на съвременния славянобългарски език, и един от тях е епитетът на Зевс – изписан от гърците като милихос, а всъщност – мили, ср. съвременния български израз „мили боже!“

Но защо Зевс е наречен „даващ, даряващ живот“?

В книгата си „Мит и символ“ ученият Алан Голан споменава, че името на единия от лидийските богове е било Ziva. Лидийците, или по-точно лидите, людете са балкански народ, и едно от потвържденията за това е самото им име Λυδοι, Lydoi, което име академик Владимир Георгиев обяснява чрез старобългарското „люди“ (съвременното българско люде, рус. люди!)  Не е без значение и фактът, че лидите (людете) са се покланяли на тракийския бог Сабазий. Според Стефан Византийски, Лидия – това е страна, която се нарича още и Меония, от реката Меон, течаща по Ахаида (= Ахая), вж.

Ахаида, или Ахая, Ахея е несъмнено балканска страна (страната на омировите ахейци). Според други източници, Лидия е била съседна на Магнезия, а Магнезия е област в Тесалия. Обясненията, че Магнезия се била намирала в Мала Азия, и се е наричала по името на магнетите - преселници от Тесалия в Мала Азия, не се потвърждават от анализа на географските реалности от онова време, тъй като в античността с думата „Азия“ се е означавал Епир, съседен на Тесалия, вж. Евстатий:

 В свободен и съкратен превод: Тъй като страната Азия се нарича по името на Асий Атов..., който пък се казва така по името на Азия, майката на Прометей... Тя (страната Азия - НТ) е наричана от атическите историци Асида (Азида). Казват, че Азий филисофът..., по името на този славен човек е и страната, която по-рано се е казвала Епир, е била преименувана в Азия. .... Нарича се Азия, същото е както и Епир.

Че с името Азия е бил обозначаван  днешния Епир (северозападна Гърция и южна Албания), го потвърждава и Стефан Византийски.

В превод: Азия, това е град в Лидия до Тмол... Наричат Азия също и Епир, по града в Лидия.

Град Азио е споменат в Епир от френския изследовател Д`Анвил, който счита, че руините в  местността, наричана от местните жители Азио е старият Актиум, или Анакториум

С една дума Лидия, или по-правилно – Людия (Λυδια, е била област в Епир, в която се е намирал градът Азио (името е съхранено до края на XVIII век),  по чието име целият Епир е бил наречен Азия. Лидия е била населена с жители, които са се казвали люди (Λυδοι), или люде. Не е трудно да се досетим, чии предци са били тези люде.

Интересно потвърждение, че Лидия все пак е били балканска земя, намираме в книгата на акад. Димитър Дечев „Die thrakische Sprachresten”, в която той е събрал споменаванията на тракийски имена в античната и средновековната литература. За топонима Alorus той привежда следните цитати:

В превод на български: Алор, местно име. – 1. Град в Пеония. Птоломей. – 2. Град в Македония. Страбон, 7, фргм. 20. Алор е в Ботиея, до Пидн в Пиерия. Стефан Византийски, 80, 18: „Алор, град в Македония…. Скилак, 66: Алор, град и река в Лидия. Помпоний Мела, 2, 35: между Пеней и Аксий е Алор.

Алор, река до Драч, Аппиан, Граждански войни 2, 56.

И така, Алор е град в Пеония, Македония, Лидия. А също и река в Лидия, и река край Дирахий (на български Драч - днешния град Дуръс в Албания). Потвърждава се тезата ми, че всъщност страната Лидия се е намирала в Епир. Херодот, Страбон и Птоломей, и др. споменават река Людия в Македония.

Интересно потвърждение, че с името Асия, или Азия е била обозначавана област в юго-западната част на Балканския полуостров, намираме у Стефан Веркович, който в неговото описание на Македония споменава албанското племе асии, съседно на македонското племе мияци и албанското миридити:

1. Божеството Живот, Живе, Жив, Жива

в славянската (включително и българската) митология

Като се вземе предвид, че нито в гръцката, нито в латинската азбука има буква за звук Ж, напълно е правомерно да се предположи, че името на бога на лидите, или людете, отбелязан на латински като Ziva, е било Жива, или Живе. Основание за подобно предположение намираме в текстове, третиращи стари славянски богове.

Един от първите, който споменава наред с други славянски богове и божеството Живе е полският летописец  Ян Длугош (15 век): 

В превод на български: ...богиня на живота, която се е казвала Живе.

От цитата, тъй като текстът е латински, ясно личи, че началната буква на името на богинята на живота е записан с латинско Z - Ζywie, тъй като в латинската азбука  липсва буква Ж. У полския летописец от 16 век Мартин Белски, началната буква е вече Ж  (Z с точка или запетая-апостроф над нея), вж.:

Сънародникът на Белски - Прокош (18 век), който пише на латински, успява да отбележи същия звук Ж в божеското име Живе, и образованото от него име на храма Живец с апостроф над Z дори в латинския текст .

Същият Прокош обаче отбелязва името Живе и като име на мъжко божество, което е син на бог Трг, Трж и  е „създател на живота ... върховен властелин на Вселената“.

Бог Живе се споменава и от друг полски летописец - Матей Стрийковски (16 век).

Изследователят на лужишките славяни - А. Френцел, отбелязва божеското име Жива чрез латинските букви S, но също и Z, вж.:

В превод на български: „Сива, богиня на Живота: полск. Живе (Zywie)“

И, накрая, редно е да отбележим, че божеските имена Жив, Живе, Жива са съхранени в българския фолклор, записан в Родопите от Стефан Веркович и Иван Гологанов в сборника „Веда словена»

Формата Живна Бога всъщност е отражение на Жива Бога, вж. бълг. фолк. израз „божне ле“ вм. „боже ле“.

Божеското име с корен жив- обаче по-често се среща във „Веда словена“ като име на женско божество: Жива Юда, Юда Жива Самовила, вж.:

Фактът, че едно и също име се прилага ту към женско, ту към мъжко божество, като първото доминира, показва, че фолклорът е създаван в период, когато се е започнало преминаване от матриархат към патриархат: първоначално източник на живота според представите на древните траки е била жена - Великата богиня майка, а след като е настъпил патриархатът същата функция преминава към мъжкото божество, което се възприема като баща, демиург, създател на живота и вселената. Това свидетелства за голямата древност на цитираните фолклорни произведения.

В горе приведените примери видяхме, че звук началният звук „Ж“, в божеското име „Живе, Жива“  в текстове, написани с латинска азбука, обикновено се обозначава с буква Ζ, а в немскоезичните текстове дори с буквата S, вж. Sivva у Френцел. Причината е липсата на буква Ж в латинската азбука. Някои автори се опитват да приспособят латинската азбука за обозначаване на звук Ж, като добавят точка или апостроф над буквата Ζ.

Името, достигнало до нас във вида  Ζευσ всъщност е заемка в старогръцкия език от съседните древнобългарски ("тракийски") племена, в които то оригинално е звучало Жив, Живо или Живе. Името е съхранено в българския именник в такива имена като Живо, Жива, Живко, Живка и др., а Цани Гинчев споменава и име Жева. Тъй като в гръцката азбука няма специална буква за Ж, началната буква на името на бог Живе не може да се предаде на гръцки по друг начин, освен с буквата Z.

Античните автори, които са обяснявали това име като свързано с представата за живота, най-малкото са знаели езика на племената, от които това име е проникнало в старогръцкия език, - а по-вероятно е те самите да са били родом от тези племена, и са обяснявали значението на името, изхождайки от родния си език. Дали самите те са писали на старогръцки, или са писали на техния роден език, а произведенията им после са били превеждани на старогръцки, днес можем само да гадаем.

Гореизложеното обяснява, защо „гръцкия“ бог Зевс е представен в митологията като баща на такива тракийски богове, като Дионис, Арес, Хермес, Сабадий, Семела и др.

Троянските корени на българския герб

http://www.chronologia.org/

Троянските корени на българския герб
Съвременният интелигент "вижда" Троянската война "с очите на Омир". Не само причините за войната и ходът на военните действия, но и оценките за действащите лица са изцяло повлияни от автора на "Илиадата".
Обаче през средните векове в Западна и Централна Европа поемите на Омир са били почти непознати. Троянската война и нейните герои са занимавали тогавашното общество, но това е било благодарение на други произведения – повести, поеми, романи – възникнали, както се счита, предимно от две много стари творби, чието авторство традицията приписва на Дарет Фригийски и Диктис Критски.
Освен поемите на Омир, към основните стари произведения за Троянската война се отнасят:
"De excidio Troiae historia". Автор : Дарет Фригийски (Daretis Phrygii) (оригиналът не е запазен).
"Ephemeridos belli Troiani". Автор : Диктис (Dictys Cretensis) (оригиналът не е запазен).
"Падането на Троя". Автор : Квинт от Смирна (Quintus Smyrnaeus) (Гърция, ок. IV в. сл. Р. Хр.).
"Roman de Troie". Автор : Беноа де Сент-Мор (Benoit de Sainte-Maure) (Франция, ок. 1160 г.).
"Historia destructionis Troiae". Автор : Гвидо делле Колонне (Guido delle Colonne) (Италия, ок. 1287 г.).
"De bello Troiano". Автор: Йозеф Искан (Ioseph Iscanus или Joseph of Exeter) (Англия, ок. 1180 г.).
"Troy book". Автор : Джон Лидгейт (John Lydgate) (Англия, 1412).
"Trojanerkrieg". Автор : Конрад фон Вюрцбург (Германия, началото на XIII в.).
"Сказание о Троянской войне" или "Притча о кралех" (анонимна древна руска повест).
Диктис е бил грък от остров Крит, спътник на Идоменей. Легендите разказват, че той е описал Троянската война, но произведението му дълго време е било неизвестно, защото се е мислило, че е загубено. И ето че по времето на известния римски император Нерон станало земетресение, при което се отворил гробът на Диктис и овчари намерили в него оловно ковчеже. В ковчежето била творбата на Диктис, написана с финикийски букви върху палмови листа; тя била занесена на Нерон, който заповядал да я преведат на латински .
В съответствие с произхода си Диктис симпатизира на гърците и нарича троянците варвари, които оскверняват труповете на враговете си. Сказанието на Диктис е запазено в латински превод.
От противоположна позиция пише за Троянската война Дарет, който е бил троянски жрец на Хефест и е автор на своеобразната "фригийска Илиада": той пише със съчувствие към троянците. Произведението на Дарет, запазено в превод на латински (като автор на превода се сочи Корнелий Непот), е било много популярно сред западноевропейците, които са виждали своите културни корени в Рим, а оттам в Еней и Троя. Затова в Западна Европа са били направени не само преводи, но и много преразкази и литературни преработки на Дарет. Сред тях има даже староирландска и староисландска "Саги за разрушаването на Троя".
Легендите за Троянската война са били четени, превеждани и преразказвани и в Източна Европа. Например в старославянските преводи на хрониките на Малала и Манасий има писано за разрушаването на Троя.
Описанието на Троянската война на Дарет се различава от популярната в наши дни поема на Омир не само по сюжет, но и по стил. То е по-кратко и същевременно по-реалистично, езикът и стилът му са по-груби. Разказът се води от позицията на съвременник на войната, и това е логично свързано с факта, че Дарет е споменат в поемата на Омир. Именно така са възприемали "Историята за разрушаването на Троя" нейните читатели през средновековието – като разказ на очевидец, който изнася истината за Троянската война, за разлика от поетичните фантазии на Омир.
Обаче съвременните специалисти отричат, че именно споменатият в "Илиадата" Дарет е авторът на "Историята за разрушаването на Троя". Те считат, че "Историята" на Дарет е написана повече от хиляда години след описаните събития и след създаването на поемата на Омир, която разказва за тях. Отдавна е измислено и подходящо обяснение защо името на Дарет присъства в поемата на Омир: ужким неизвестен автор е приписал произведението си на един от участниците във войната, за да му придаде тежест като на свидетелство на съвременник.
Като сравним отношението на съвременната наука към "Илиадата" на Омир и към "Историята за разрушаването на Троя" на Дарет Фригийски, веднага забелязваме, че в сходни ситуации се правят съвсем различни изводи.
Наистина, разпространената версия, че Омир е съчинил поемите си скоро след Троянската война, и че те са били записани за пръв път няколкостотин години по-късно, като през цялото това време са съществували във формата на устно предание, - всичко това по същество се приема за истина. В същото време се отрича възможността така да е съществувала значително по-кратката и по-проста "История за разрушаването на Троя" на Дарет Фригийски.
Според оценката на един от съвременните специалисти
"... на по-новите – започвайки от хуманистите – критици "Историята за разрушаването на Троя" винаги се струва примитивна и безобразно нелепа; именно такава – от гледната точка на класическите канони – тя и е."
Изглежда, че именно оценката "от гледна точка на класическите канони", т.е. като литературно произведение, е поставила началото на неравнопоставено отношение към произведенията на Омир и Дарет. Възторженото отношение към поемата на Омир буквално помита даже плахите опити за критика към съдържащата се в нея информация за Троянската война. В същото време "примитивната и нелепа" повест на Дарет е поставена сред "несигурните" извори по много прост начин: с късна датировка. За щастие, най-старото сведение за Дарет като автор на литературно произведение се среща у Елиан:
"Както разказват трезенските легенди, още преди поемите на Омир са били съчинени поемите на Орибантий. Преди Омир, както казват, е живял и фригиецът Дарет, чиято фригийска Илиада, доколкото ми е известно, се е запазила до наши дни. Мелесандър Милетски е написал за битката на лапитите с кентаврите."
Ако не беше това споменаване, "Историята за разрушаването на Троя" на Дарет Фригийски вероятно щеше да бъде датирана още по-късно.
Но пренебрежителното отношение на днешните специалисти изцяло се разминава с общоприетото през средновековието мнение, че "правилната Илиада" е не Омировата, а написаната преди нея повест на Дарет, която разказва истината за Троянската война.
Например, Йозеф Искан, съчинил около 1185 г. латинската поема "Троянската война" ("Bellum Troianum"), "един от най-интересните поети за времето си", е виждал ценността на Дарет Фригийски преди всичко в правдивостта (І, 25-27) .
Друг средновековен поет, Алберт Стаденски, превел в стихотворна форма именно Дарет Фригийски, защото у него няма "поетически измислици" (figmenta poetarum); за работата си със своя "оригинал" Алберт пише:

"Следвам точно след него, добавяйки само думите на
героите,
Това, което са казали или биха могли да кажат." ,

като по този начин се опира на авторитета на Дарет.
Ирландецът Джофруа де Уотърфорд, който превел "Историята" на Дарет и Диктис, ги е считал за най-правдивите историци и ги е предпочитал пред Херодот, Тукидит, Полибий и други .
Съществено се е опирал на Дарет и знаменитият Беноа де Сент-Мор, автор на грамаден (30 хиляди стиха) "Роман за Троя", написан при двора на Хенрих ІІ (около 1175-1185 г.).. За успеха на този роман в рими говори например това, че веднага са започнали да го превеждат на много езици и да го модифицират. Беноа де Сент-Мор 63 пъти споменава Дарет, понякога го превежда буквално , и, може би, именно с това си е навлякъл неодобрителното отношение на някои литературоведи и историци.
Като пример на двойни стандарти може да ни послужи упрека, който отправят към Беноа де Сент-Мор за това, че неговите герои яздят на коне, докато в "Илиадата" на Омир се сражават с колесници. Всъщност колесниците на Омир са или поетична измислица, или късна добавка. В митологичните представи от антично време с тях се придвижват боговете, но по времето на Омир годни за водене на битка колесници са били технологически невъзможни. Макар че техниката на ХХ и ХХІ век дава въз-можност да се направят колесници точно каквито са на старите изображения, режисьорите на филми на практика са могли да се убедят, че те са неподходящи за бой в природни условия. Очевидно е, че средновековните писатели са се ориентирали в реалиите на живота на древните герои доста по-добре от много съвременни специалисти.
Затова, опирайки се именно на старата средновековна традиция, ние ще се отнесем с внимание и доверие към информацията, достигнала до нас в преданията, разказите, повестите, поемите и романите, които заедно с произведението на Дарет оформят "Троянския цикъл", представящ възгледите на жителите на Троя и на съюзниците им за причините и развитието на войната, довела до поражението на Троянското царство и завладяването на столицата му.
Сред тях особено място заема един стар френски ръкопис , датиран към ХІV век. Освен споменатият по-горе "Роман за Троя" на Беноа де Сент-Мор, в него се намират също така преписи на "Романа за Тива" ( Roman de Thèbes) и "Еней" (Eneas). Този ръкопис е не само ценен литературен и исторически паметник, но и истинско произведение на изкуството. Благодарение на разкошните илюстрации в него можем да получим хералдическа информация за троянците – в такъв вид, в какъвто е била запазена към момента, в който е създаден самият ръкопис.

1. Приам и троянската армия. Бенуа де Сент-Мор, "Роман за Троя".
(Français 60 , Fol. 72. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 33: Priam et l'armée troyenne.) Тук е уместно да си припомним, че през средните векове много кралски династии в Европа са извеждали потеклото си от троянските владетели, от Приам, Еней и други представители на троянското дворянство. Като се има предвид огромното значение, което тогава са придавали на хералдиката, трябва да очакваме, че на страниците на привлеклия вниманието ни ръкопис е намерила отражение внимателно огледана и преценена традиция за символиката на древните управници на Троя.
Това очакване се сбъдва: в миниатюрите строго се съблюдава напълно определена символика, и всеки герой е представен с "неговите" герб и знаци. Особено ясно е представен гербът на троянския цар Приам: изправен на задните си лапи златен лъв на червен фон. Виждаме го на щита на Приам (Илюстрация 1) и на покривалото на коня му. Този герб е на щитовете и конете на много от троянските бойци. Изправен лъв, но с тъмни цветове, е гербът на друг много известен троянски герой - Еней.
Миниатюрите в ръкописа представят неколкократно и прочутите врати на Троя. На тях е изобразен характерен хералдически знак, по форма приличен на буквата Ш (Ил.2).

2. Преустройството (Укрепяването) на Троя. Съветът на троянците под ръководството на цар Приам.
Бенуа де Сент-Мор "Роман за Троя".
(Francais 60 , Fol. 54. Benoit de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siecle. Image 27: Reconstruction de Troie. Conseil preside par Priam.) Тук на Илюстрации 3-12 предлагаме още няколко от красивите миниатюри, които дават възможност да разгледаме по-добре както герба, така и хералдическия знак.

3. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор "Роман за Троя".
( Cote : Français 60 , Fol. 77. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 35: Bataille entre Grecs et Troyens.)


4. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор, "Роман за Троя".
(Cote : Français 60 , Fol. 68v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 37: Bataille entre Grecs et Troyens.)


5. Приам донася тялото на Хектор. Бенуа де Сент-Мор, "Роман за Троя"
(Cote : Français 60 , Fol. 94. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 41: Priam retenant Hector.)


Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор "Роман за Троя" .
(Cote : Français 60 , Fol. 68v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 32: Bataille entre Grecs et Troyens.)


7. Смъртта на Ахил. Бенуа де Сент-Мор "Роман за Троя".
(Cote: Français 60 , Fol. 117v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 46: Mort d'Achille.)


8. Еней напуска Картаген. Илюстрация към романа "Еней".
(Cote : Français 60 , Fol. 148. Eneas, France, Paris, XIVe siècle. Image 58. Énée quittant Carthage.)


9. Кресида предадена на гърците. Бенуа де Сент-Мор "Роман за Троя".
( Cote: Français 60 , Fol. 91v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 40: Cressida livrée aux Grecs.)



10. Опожаряването на Троя. Илюстрация към романа "Еней".
(Cote: Français 60 , Fol. 148. Eneas, France, Paris, XIVe siècle. Image 54: Incendie de Troie.)


11. Битката на Еней и Турн. Илюстрация към романа "Еней".
(Cote : Français 60 , Fol. 182v. Eneas, France, Paris, XIVe siècle. Image 66: Combat d'Énée et de Turnus.)


12. Яздещият Тидей. Илюстрация към "Роман за Тива".
(Cote : Français 60 , Fol. 10. Roman de Thèbes, France, Paris, XIVe siècle. Image 13: Tydée chevauchant.) Но нашата цел не е пасивно разглеждане на случайни детайли от картинки, а сравняването им с други символи, свързани с българската история.
Достатъчно е да погледнем към Илюстрация 1, за да разпознаем на нея основния елемент на съвременния български герб: изправен на задните си лапи лъв. Също такъв лъв е украсявал герба на България и в стари времена: срещаме го например в "Стематографията" на Христофор Жефарович от 1741 г. (Ил.13) и в стар немски гербовник от 1596 г., пазен в Берлинската библиотека (Ил.14).

13. Гербът на България в "Стематографията" на Христофор Жефарович от 1741 г.
( Иван Богданов. Българската книга през вековете, с. 197)


14. Гербът на България в стар немски гербовник от 1596 г., пазен в Берлинската библиотека.
(Орачев А. България в европейските картографски представи. Борина, София, 2005, с. 10.) Тъй като този лъв се среща и в други гербове в Европа, изводът за приемственост на герба на Приам с българския трябва да бъде обоснован с допълнителни аргументи. Такъв аргумент е "Ш-образният" хералдически знак, изобразяван на вратата на Троя.
Ш-образен знак виждаме на монетата на цар Михаил Шишман (1321-1330) на Илюстрация 15 и на закрепеното в Търново знаме на портуланната карта на Анджелико де Далорто, 1325-1330г.г. (Илюстрация 16 - Орачев А. България в европейските картографски представи. Бори-на, София, 2005, с. 40-41).

15. Монета на цар Михаил Шишман (1321-1330).


16. Фрагмент от портуланна карта на Анджелико де Далорто(1325-1330). На този знак обърна внимание А. Чилингиров, който посочи пластика и украшения от епoхата на българските царе Симеон, Петър, Борис ІІ и Роман-Симеон и го свърза и с хералдическите знаци на киевските велики князе от ХІ в. и с вероятния български произход на равноапостолната велика княгиня Олга . Илюстрациите 17-23 представят стари български и киевски монети и украшения с Ш-образен знак.

17. Изображение на монета на цар Михаил Шишман (1323-1330).


18. "Сребреник" на киевския велик княз Владимир.


19. "Серебряник" на киевския велик княз Ярослав Мъдри.


20. Снимка на монета на киевския велик княз Владимир.


21. Изображения на орнаментални фризове от църквата в Патлейна до Преслав.


22. Медальон от накит (злато и емайл) от "Преславското съкровище", което се пази в Националния исторически музей в София.


23. Рисунка на монета на цар Иван Александър (1330-1371). Появата на троянския Ш-образен хералдически знак в герба на киевската княжеска династия вероятно не е случаен. През ХV-ХVІІ в. населението на Киев е вярвало на предания, според които самият Киев е бил Троя, а разрушени стари крепостни стени и кули са били сочени за руини на Троя. Към тези легенди би трябвало да се отнесем с внимание и интерес.
Очевидната близост на гербовете и Ш-образните хералдически знаци е силен довод за приемствеността на троянските и българските владетели. Това, че изправеният на задните си лапи лъв присъства и в други европейски гербове естествено може да се свърже с претенциите на ред западноевропейски дворянски родове за произход от троянските бегълци.
Във връзка с обсъжданите тук проблеми внимание заслужава една от многобройните версии на "Троянските сказания": " латинска повест, която е превод на латински от един от славянските езици" . Още преди един век известният филолог-славист Ф. Миклошич я е издал със заглавието "Trojanska prica bugarski i latinski" .
Интересното в нея е, че личните имена на героите са запазени в "изкривен и славянизиран вид" . Например богинята Диана е наречена "Цвентана" . При това преводачът е предпочел да ги запази именно в такъв "изкривен" вид, независимо от това, че, както се вижда от превода му, е бил добре запознат с класическата латинска литература и с нейните традиции.
Тук е добре да си припомним, че за "класическата" (и по-специално античната и ренесансовата) традиции са характерни "елинизация" и "латинизация" на имената. Макар че на никого не идва на ум да нарече това по подобен начин "изкривяване", поради особеностите на гръцкия и латинския езици при "елинизацията" и "латинизацията" имената се деформират повече, отколкото при "славянизация".
И така, преводачът е знаел, че в латинската традиция е прието да се "латинизират" имената, и без съмнение е знаел, как се прави такова нещо. Вместо това той е предпочел да наруши канона и да ги остави без изменение. За такъв избор е трябвало да има сериозни основания. Изглежда, че в неговите очи тези имена са били "троянски" – такива, каквито са ги възпроизвеждали троянските автори.
Тъй като споменатото име Цветана е едно типично българско име, разпространено почти изключително в България, нашият анализ води към хипотезата, че оригиналът на произведението "Trojanska prica bugarski i latinski" е създаден от българи (заглавието на печатното издание на Миклошич достатъчно красноречиво изразява мнението му); това не изключва възможността, латинският превод да е бил направен от друг език – например от полски .