За "болгарският крал Ладо" и римския цар Тарквиний

Имало ли е древни български царе преди новата ера на Балканите може да разберем от

„История во кратце о болгарском народе славенском“

Написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 [588 преди Христa]. Зунар(Йоан Зонара¹¹) пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, излезе да го посрещне римският цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на [деня] на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, [в които] често се споменава името на този бяс: „Ладо, тъй Ладо“, сиреч вечерта срещу свети Василий слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни, щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен; на когото е пръстенът, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.

Кой е  споменатият римски цар Тарквиний Лука(Лукумон)?

Луций Тарквиний Приск (на латински: Lucius Tarquinius Priscus) според легендата е петият цар на Рим,[1] който управлява от 616 до 579 пр.н.е..[2][3]

Произход и ранни години

Тарквиний Приск е роден етруския град Тарквиния, но е грък по линия на баща си Демарат от Коринт,[1][4] който идва от едноименния град в Гърция. Ливий твърди, че оригиналното му етруско име е Лукумон (Lucumo).[4] След като наследява бащиното си богатство Приск се опитва да навлезе в политиката, но въпреки че е богат и известен в град Тарквиния на Приск е забранено да получи политическа длъжност заради етническата принадлежност на баща му.[4] Недоволен от възможностите в Етрурия, той имигрира в Рим заедно с жена си Танаквил.[4]

Тя произлиза от могъща етруска фамилия от град Тарквиния.Смята, че мъжът и е добър лидер, но тъй като той е син на емигрант не може да спечели политическа длъжност в Тарквиния — града в който живеят.Знаейки това Танаквил го окуража да заминат към Рим, който по това време не е доминиран от силна местна аристокрация. Нейните гадателски способности първо помагат на Тарквиний Приск да стане цар, а след това помагат и на Сервий Тулий да го наследи. Докато пътуват със съпруга си към Рим, на шапката му каца орел, след това литнал и после пак се върнал върху главата на Приск. Танаквил тълкува това, като знак че боговете искат мъжът и да стане цар. 

Пророчеството на Танаквил в крайна сметка се реализира. Приск става близък приятел с действащия цар Анк Марций, който го прави настойник на децата си. Когато Анк Марций умира, а децата му са твърде млади да го наследят, Тарквиний Приск използва популярността си пред народното събрание и е избран за нов цар на Рим

Цар на Рим

След смъртта на Анк Марций, Тарквиний Приск взема властта по мирен път като убеждава народното събрание, че той трябва да стане цар за сметка на синовете на Марций, които са все още малолетни.[5]

Първата си война води срещу латините. Превзема със щурм латинския град Апиолае (Apiolae) и се завръща в Рим с голяма плячка.[5]. Впоследствие латинските градове Корникулум (Corniculum), Фирулея (Firulea), Чамерия, Крустумерия, Америкола (Americola), Медулия и Номентум са победени и стават римски.[3]

Военните му способности са тествани и от сабините. Атаката е отблъсната след кървави улични боеве в Рим.[2] В последвалите мирни преговори Транквиний Приск получава град Колация и назначава племенника си Егерий Тарквиний за командир на римския гарнизон, който е базиран в града.[3] Приск се завръща в Рим и празнуева триумф за победата си над сабините.[3] Според реконструкцията на Fasti Triumphales това се случва през 585 пр.н.е. Той е първия, който празнува военен триумф по етруски традиции облечен в роба с пурпурен и златен цвят[6] върху колесница дърпана от четири коня.[6] Въвежда „орела“ като военен символ.

Тарквиний Приск увеличава броя на сенаторите на 200,[2] като вкарва в сената 100 човека от по-бедните фамилии.[5] Между тях фамилията Октавии от която произлиза бъдещият първи император на Рим, Октавиан Август.[7] Тарквиний Приск удвоява и броя на членовете на центурианското събрание до 1800 човека.[8]

Рим се превръща в истински град при неговото управление. Благодарение на успешните войни, водени срещу съседните народи е в състояние да напълни градската хазна с плячката от победените градове. Вероятно по негово време започва изграждането на новите градски стени на Рим.[2][3] Приск изгражда Циркус Максимус. Издигнати частни седалки за сенатори и конници, както и места за гражданите.[5] Според Ливий коне и спортисти от Етрурия са изпратени като първите участници в станалите по-късно ежегодни игри.[5] Построява дворец на хълма Палатин. По негово време започва строежа на храма на Юпитер на Капитолийския хълм.[3] След тежки наводнения засегнали града, започва и строежа на Клоака Максима (отводнителния канал на Рим).[2] Построява Форума, полага началото на уличната система.

Смърт

Транквиний Приск управлява 38 години. Междувременно вече възрастните синове на предшественика му Марций кроят планове царският трон да попадне под техен контрол.[2] Те уреждат атентат срещу царя, който е убит с удар на брадва по главата.[9]

Когато Тарквиний Приск е убит, Танаквил скрива това от поданиците си и казва, че Приск е болен и е посочил за временен цар Сервий, докато състоянието му не се подобри.След като новия цар печели уважението на хората и осигурява властта си, Танаквил съобщава за смъртта на съпруга си.Танаквил има дъщеря — Тарквиния, която се омъжва за Сервий Тулий, втора дъщеря отново с името Тарквиния, която ще се омъжи за Марк Юний Брут (баща на Луций Юний Брут¹²) и двама сина — Луций Тарквиний Суперб и Арун Тарквинй, който ще се ожени за Тулия, дъщеря на Сервий Тулий.

Бележки

1.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.1.

2.Евтропий, Breviarium historiae romanae, I, 6.

3.Ливий, Ab urbe condita, 1:38

4.Ливий, Ab urbe condita, 1:34

5.Ливий, Ab urbe condita, 1:35

6.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.6.

7.Светоний, Живота на Август 2.

8.Ливий, Ab urbe condita, 1:36

9.Ливий, Ab urbe condita, 1:40

10.Ливий, Ab urbe condita, 1:41

11.Кой е Йоан Зонара? Йоан Зонара (на гръцки: Ιωάννης Ζωναράς; на византийски гръцки: Ἰωάννης Ζωναρᾶς) е византийски хронист и теолог, живял приблизително от края на XI до средата на XII в. Най-важният му труд е Всемирна история (на гръцки: Επιτομή Ιστορίων), която обхваща събитията от „сътворението на света“ до смъртта на Алексий I Комнин (1118 година) и е в 18 тома. Написана е въз основа на значителен брой извори, като са използвани съчиненията на редица римски и византийски писатели.

За българската история Зонара пише основно за събитията през X-XI век. Разглежда подробно борбата на българската държава с Византия по време на царуването на Самуил, както и въстанията на българите за отхвърляне на византийската власт. Като основен източник за тези събития използва творбите на Скилица-Кедрин, Михаил Псел и на Михаил Аталиат.Историята на Зонара е преведена на църковнославянски вероятно към средата на 14 в. От запазените ръкописи най-старият е от първата половина на 15-ти в. Всички са сръбска редакция, но със следи на българска подложка, което подсказва, че е възможно първоначалният превод да е направен в български книжовен център. Откъси от историята, отнасящи се до събития от края на 10-ти и началото на 11-ти век, вкл. и падането на Самуилова България под византийска власт, са преведени вторично и прикачени към славянския текст на Хрониката на Симеон Логотет, запазен в един-единствен молдовски ръкопис от 17 век, но възхождащ най-вероятно към търновски оригинал от късния 14 в.
12.според легендата, e първият консул или praetor maximus на Римската република след смъкването на последния етруски цар на Рим, Тарквиний Горди.Брут e главен участник в смъкването на царя през 510 пр.н.е. Съществувалото 244 години царско владение е заменено от Римската република (libera res publica).

Става ясно, че отец Иеросхимонах Спиридон цитира именно Зонара за срещата на  петия римския цар Тарквиний  и шестия крал на Болгария Ладо или Лил и то пред стените на Рим. Датировката дадена от монаха (588г. За Ладо) и тази за Тарквиний 616 до 579 пр.н.е. съвпадат. Освен това Тарквиний води много активна завоевателна външна политика(явно не само в областите на  латинския съюз). Предшественикът на Ладо според Спиридон е: «Болг , петия крал илирически...и завоюва Тракия, Македония, Далмация, [стигнa] даже до Бяло море и Рим.» Вероятностна двамата царе да «премерят сили» тогава е била доста висока. Не става ясно обаче, как и защо обаче не се стига до битка между двете страни. Как Тарквиний е убедил Ладо да върне назад войските без бой? Във всеки случай редно да се замислим реално историческо лице ли е бил този "болгарски цар" Ладо или Лил

Какво е ладуване?

Почти навсякъде в България се изпълнява и обичай, известен най-общо под името Ладуване, който също се явява гадание за женитба. Изпълнява се от момите и ергените, които пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро. 

Под формата на митоним думата Лада е регистрирана в полски исторически писмени паметници от ХV в. (Урбанчик 1947: 8 - по Рибаков 1981: 397). В тези документи Лада и другите споменати божества не се описват, а обикновено се упрекват християните, които още ги почитат. Това означава, че по силата на традицията през това време те не само не са били забравени, но дори са се чествали, поради което не е било необходимо да се обясняват. Неясно защо това изглежда толкова странно на някои учени, след като и до днес в празничната система на всеки християнски народ прозират явни езически обичаи, умело вклинени в новосъздадения християнски празничен цикъл? Общоприето е мнението, че установяването на християнската култова система при отделните народи е станало в продължение на векове, чрез нейното наслагване върху съответната езическа система и настъпилата впоследствие контаминация между тези конфесии. Често християнски светци заемат мястото на езически божества. Това обяснява наличието на различия не само между философията на двата основни клона на християнството - католицизъм и православие и техните секти, но и в народните религиозни обреди и обичаи при отделните етнически християнски общности. Първото нещо, което привлича вниманието, е, че припевът Ой, Ладо, Ладо! и други подобни се откриват в обредния песенен фолклор на всички славянски народи. Априори това подсказва, че думата лада с вариант ладо е съществувала още в праславянски, независимо какво е означавала. Твърдението на тези, които отричат наличието на Лада в славянския пантеон, че обръщения като ладо, лельо и други такива в народните песни са "неясни думи" в "безсмислени припеви", въз основа на които първите изследователи на славянската митология са създали "псевдобожества" и "персонажи на "кабинетната митология" " (Левкиевская 2002: 15), не се базират на аргументи. Поради това то не звучи сериозно и още по-малко убедително. По принцип безсмислени думи и фрази не съществуват. Безспорно обаче има такива, чието значение е забравено, поради което те се преосмислят и дори обезсмислят. Що се отнася до становището, че един безсмислен припев може да се осмисли като име на божество, то е алогично³. Подобно твърдение би могло да се приеме, ако не беше обстоятелството, че тези "безсмислени припеви" се срещат само в обредни песни, обикновено прикрепени към някакъв определен народен, религиозен или семеен празник. В българския фолклор например рефренът Ой, Коледо, мой Коледо се среща често, но само в коледните песни; Ой, Еньо, Еньо,... - в песните за Еньовден; Ой, Лазаре, Лазаре,... - в лазарските песни; Ой, додоле - в песента-молитва, изпълнявана по време на обреда за дъжд, известен под името пеперуда; Ой, Ладо, Ладо! - в песните при обичая ладуване и т.н. Прави впечатление също, че тези припеви по същество са възгласи, изградени по един модел, с еднаква структура, които междувпрочем съответстват на тези в „Авеста", във ведическите химни и др.под. И ако коледа, лада, леля днес са неясни припевни думи, които старите митолози "погрешно" приели за имена на божества, то Лазар и Еньо (Яньо, Иван) определено са имена на обредни персонажи, водещи началото си от езическия период, които са се адаптирали към християнската календарна обредност, образи и именна система. Това именно дава основание да приемем, че Коледа, Лада, Леля и др. в този тип припевни конструкции също са имена на забравени митологични образи. С течение на времето и под влияние на християнството те се десемантизират и трансформират в неясни апелативи, които звучат като рефрен. По този начин продължават да носят спомена за обезличения митологичен образ, който са означавали. Нещо повече, съхраняването на имената им под една или друга форма до днес по-скоро говори за някогашната висока степен на вяра в съответните божества. Обредните песни, в които те се споменават, явно, някога са били посветени на тях, както и самите обреди. Аналогични са припевите, в които се откриват имена на епически герои от различни епохи (като напр. Дан войвода), които също напомнят за тази отдавана отминала традиция в българската фолклорна практика. Без съмнение, по техен образец по-късно се създават песни, посветени на други историко-легендарни герои. Известно е характерното за фолклора явление, при което една песен се пренася върху по-ново събитие като първоначално се сменят само собствените имена, а съдържанието на текста дълго се запазва непроменено. Подобно на историческите песни, с които редовно се възпявали нови събития чрез смяна на имената на героите, някои от езическите обредни песни са се адаптирали към християнската обредност и нейните персонажи. Следователно, много по-логично е дадено име да се превърне в компонент от песенен припèв, отколкото обратното.  
1. Подобна ситуация ни предлагат и българските народни песни с думата ладо, прикрепени към някои обреди и обичаи.
Сред тях особено популярен в миналото е обичаят ладуване (известен в българския език и със словообразувателните варианти лàдване, лàданки, лàдванка, лàдванки, а също и с дублетите дайлàда // тъйлàда, талàда), който се извършва сутринта на Сурва година. Всъщност още вечерта преди Васильовден група девойки слагат пръстени в котле с вода, което през цялата нощ престоява под трендафил, друг храст или дърво, а на сутринта едно момиче, облечено с венчална рокля, чиито родители са живи, ги вади в съпровод от песни с припев, в които апелативът ладо // ладе се повтаря. Въз основа на текста на песента се предрича коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обръщението ладо // ладе е насочено към главното действащо лице - лада, което явно изпълнява ролята на богинята Лада. Названието на обичая, без съмнение, е производно от същото име. Този обичай все още се извършва на някои места и по същество все още той представлява гадаене за женитба.
С термина ладуване в българските диалекти се означават още два обичая, просъществували до третата четвърт на ХХ в. Те се отнасят към сватбения обреден комплекс. Първият се извършвал в деня преди венчавката или много рано в неделя - деня на венчалния обред, когато една мома, облечена като невеста и с було, придружена от сватове и двама девери, отивала с котли на селския извор, носейки и китка, поради което обичаят някъде е известен като изнасяне на китката. Там тя два пъти наливала и разливала вода, като през това време другите играели хора. Водата от третото наливане се носела вкъщи. Главното действащо лице в обреда също се нарича лада (БЕР 1986: 277; Геров 1977: 1). В някои райони обаче се назовава Бена или Дена (Златкович, Плотникова 1999: 5-8), което подсказва, че и Лада е собствено име. По всяка вероятност Бена и Дена са евфемизми, но не е изключено това да са названия на божества, съответстващи на Лада от други – неславянски, лингвокултурни системи.
Другият обичай, назован с термина ладуване, се практикувал в Северозападна България. По същество той представлявал обредното наливане на вода при замесване на сватбените хлябове.

http://www.otizvora.com
https://bg.wikipedia.org

"СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ"-Един от най-редките български филми!

Един Филм на проф. Никола Корабов 

Един от най-редките български филми! Лента, която беше забранена дълги години в собствената ни РОДИНА!
Качвам го с образователна и историческа цел, с изричното разрешение на моя баща проф. Никола Корабов!(автор sasho777)
Приятно гледане и ще се радваме на вашите коментари и споделяния! Нека този филм достигне до възможно повече българи!
И нека всички помним и носим в сърцата си саможертвата на тези велики наши сънародници!

банатските българи са още живи!(видео)

Защо Данай, Данаидите и данайците не са гърци

Автор Дилян Иванов посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
Данай е син на  цар Бел управлявал голямо царство в Египет и брат-близнак на Египт, племенник на царя на Сидон Агенор и първи братовчед на Кадъм. Бел разделя своята земя, така че Египт да управлява в Арабия, а Данай в Либия. Египт побеждава меламподите, „чернокраките“, и нарича тяхната земя на себе си, Египет. Баща му разделя царството си между синовете си – Данай става владетел на Либия (под Либия в древността се е разбирала също територия на изток от делтата на Нил – източните либи са с бяла кожа и светли коси, докато западните с тъмна кожа). След смъртта му обаче, двамата братя се скарват за неговото наследство. Египт предлага масова сватба, за да престане караницата, но Данай с право се страхува от задни мисли. Освен това  оракул му предсказал, че ще умре от ръката на зет си. А и дъщерите му го заплашили, че ако ги ожени насила, ще се обесят. За това решил да бяга. Построил 50-веслов кораб по съвет на богинята Атина. Построеният кораб се е казвал «Арго» по името на целта на пътуването и имал два носа. (Хигин митове 277) С него той стигнал първо Родос. На остров Родос Данай издигнал статуя на Атина Линдийска в чест на благополучното бягство( Каллимах. от кн.4 «Причини»). Три от дъщерите му Гелика, Архедика и ..она (името не се чете) умрели в град Линд на Родос.( Диодор Сицилийски. Историческая библиотека V 58, 1 (без имен) според други се казвали Линда, Камира и Иалиса и те са дали своите имена на три града в Родос.

В Аргос

Изглед от Аргос  Vincenzo Maria Coronelli, 1688

В Аргос Данай слязъл на брега на място наречено Лерна. Лерна е едно антично място в Арголида на около 7 км южно от Аргос, на което се е намирала свято място с множетсво извори. То е заселено поне от времето на неолита е заселено  2500-2300г. пр.н.е. От това време е намерена една къща-дворец т.н. къщата на козите. Стъпалата показват, че е била поне на два етажа. Според гръцката митология именно там Херакъл убива Хидрата. Според Пазваний «халкионовото езеро» служело като вход към подземния свят и именно тук Дионис слиза за да спаси майка си Земела от ръцете на Хадес. Езерото е бездънно, което е потвърдено от император Нерон чрез експеримент по време на пребиваването му в Гърция. Този мит е свързан с мистическия култ на Лерниидите, които на това място празнували култа към Дионис Саотес. Според аргосци Дионис потънал в езерото Лерна, което симболизира пропадането в подземния свят. Според друга версия Персей побеждава Дионис и го хвърля във водите на езерото.

Пристигайки в Аргос Данай моли аргоския владетел Пеласг с прякор Геланор, да му разреши да се засели и да го защити (поради аргоския му произход по майчина лния) ако се наложи, т.к. по кръв Данай е бил същи Инахид като Пеласг. Пеласг се колебае, свиква се събрание на аргосци, където те изслушват Данай и дъщерите му и в крайна решават да предложат своята закрила в случай, че се наложи. Данай постепенно добива популярност т.к. научава аргосци да копаят кладенци в предимно безводният Аргос. С помощта на дъщерите си успява също да открие множество непресъхваши извори. Данай използва придобитото влияние върху голяма част от населението и след време предявява претенции върху трона на владетеля. Вероятно Аргос по това време е управляван демократично, защото се свиква отново събрание на гражданите,  в което трябва да изберат Данай или Пеласг да ги води занапред. Годината се оказва доста сушава, като лятото пресъхват всички големи реки оставяйки само намерените от Данаидите извори и изкопаните кладенци за източник на вода. Легендата разправя, че Амимона една от дъщерите на Данай, търсейки скрит извор бива видяна от бог Посейдон, който се влюбва в нея и в името на тази любов удря с желъла си в земята и от мястото бликва извор, който никога не пресъхва.

 В деня на „изборите“ след като всяка страна „прави своите предизборни обещания“ аргосци отлагат решението си с един ден или просто си оставят „ден за размисъл“. Решаващо се оказва обаче едно събитие по  в деня на „изборите“ – един вълк напада стадото говеда на града, като бикът водач се опитва да защити стадото си. В последвалата борба обаче бикът е победен и убит от вълка. Редно да споменем, че такива събития и тяхното тълкуване са имало особено значение за тогавашните представи. Това знамение е разтълкувано (от оракулите?) по следния начин – бикът се явява законния владетел на стадото (Аргос) Пеласг, а Данай- чуждия вълк-пришълец. Това, че вълка побеждава бика, е знамение от боговете да се избере Данай за нов цар на Аргосци. Дали Данай „има пръст“ в тази работа е трудно да се каже, аз лично ми се струва вероятно.  Факт е че Пеласг-Геланор, владетелят на Аргос бива прогонен от мнозинството аргосци. След като бива избран за владетел, Данай построява храм на Аполон-Ликейски (вълка-Аполон), т.к. той вярвал, че самият бог му е изпратил вълка.


амфитеатърът в Аргос

Данаидите въвеждат също един доста интересен древен култ – на Тесмофориите. Това е бил един мистериозен празник, празнуван в Атина и на много други места в древна Гърция на 11, 12, и 13-тия ден на месец Pyanopsion- октомври-декември. Това става след засяването на полята и е в чест на богинята Деметра Тесмофорос (законодаващата Деметра), богинята основателка на земеделието, на гражданското общество и законовият брак. Празникът протича в една процесия в близост до храма на Деметра и завършва с пиршество с танци  и игри. Интересното е че увастието на мъже е било строго забранено, но за това пък мъжете имали задължението да финансират цялата церемония.

Междувременно Египт изпратил 50-те си сина с флота да преследва и намери Данай и върне дъщерите му за съпруги, те не трябвало да се връщат, докато Данай не умре. От сведенията не става ясно кога точно пристигат в Аргос синовете на Египт – преди или след като Данай става цар на Аргос. Моето мнение е че това става след това т.к. градът бива обсаден, тъй като Данай не се съгласява на сватбата. Дали по липса на вода или за да избегне проливането на семейна кръв, Данай е принуден да се съгласи и обсадата е снета. За да няма обаче някой по-големи претенции за трона на Аргос се решава сватбата да бъде едновременна за всички младоженци. Дали това е идея на Данай не става ясно. Той обаче заповядва на дъщерите си да извършат недопустимото и да убият в сватбената си нощ всички младоженци. Тук вече можем да кажем със сигурност, че съгласието на Данай е било само привидно ( да снеме обсадата) и нежеланието му да пролива братска кръв е било само предлог да притъпи вниманието на противника за истинските му намерения (да ги отстрани). Данай не е забравил предсказанието на оракула, че ще умре от ръката на зет си,а освен това помни заплахата на дъщерите си да се самоубият ако бъдат принудени да се оженят за синовете на Египт. Така той вероятно избира по-малкото зло и Данаидите убиват (по негова заповед) мъжете си в деня на сватбата. Трудно ми е да си представя, че всичките 50 дъщери са нямали никакви чувства към някои от Египтовите синове. Вероятно мнозинството от тях наистина не са желали такава съдба, но действията на Хипнеместра показват, че е имало и дъщери с ралзично от баща им мнение. Едни твърдят, че Хипнеместра остава мъжа си Линкей жив, защото е обещал да я остави недокосната, други обаче говорят за любов между двамата или пoне от страна на дъщерята. Склонен съм да вярвам, че е било второто, защото Хипнеместра е била наясно какво ще последва ако не изпълни повелята на баща си. След това тя наистина бива изправена на съд от баща си, но аргосци решават, че е невинна. Това постоянно допитване до гражданите на Аргос говори, че владетеля е нямал неограничени правомощия особено относно съдебната власт и главните въпроси са се решавали (демократично) от самите граждани. И това става в един догръцки период, в който няма следа от гърци и техните полиси – още едно доказателство за приемствеността на пеласгийската и античната гръцка култура.
амфитеатърът в Аргос

Данаидите заровили главите на убитите си съпрузи си в Лерна, а телата погребали извън градските стени. По заповед на Зевс (или Данай?) били очистени от греха от Атина и Хермес (жреците на храмовете). Това убийство според Орозий е станало 775 години преди да бъде основан Рим. (Орозий. История против язычников I 11, 1)
Данаидите убиват съпрузите си (1496-1498)

След смъртта на племенниците си Данай внезапно «забравил» за пророчеството от което толкова се страхувал и устроил борби (бягане) и като за  награда на победителите обявил всичките му свободни дъщери.( Пиндар. Питийски песни IX 112 и Хераклит, фр. 50 Маркович)освен Амимона и Хипнеместра, които вече си намерили женихи. Явно не му липсва политически усет и се е опитвал да затвърди властта си над аргосци.

Устроил много игри и песни в чест на тези сватби. (Хигин. Митове 146). Това сведение е много важно по своя характер, защото се оказва, че всичките нови мъже на Данаидите са от местен, тоест пеласгийски произход. Знае се например за двама сина на Ахей (тоест ахейци) които спечелили Данаиди за жени. Освен това след като Данай поема властта, традицията повелявала или позволява аргосци, да се нарекат данайци, в чест на новия им цар. Дали това е било малко или много насилствен процес е трудно да се определи, но същото се прилага в множество други съседни територии и племена и не трябва да учудва.

Какво се оказва – Данай и Данаидите са по майчина линия (Либия-Йо) със сигурност от родът на Инахидите, определяни като автохонни на Пелопонес (или пеласги). По бащина линия пак са чужденци в Египет и носят трако-пеласгийски корени. Главни богове им са отново балкански богове – Аполон, Атина, Деметра, главни поданици (включително и многобройните зетьове) аргосци-пеласги, преименувани на данайци. Къде остава африканското, черното, чуждото се пита в тази история. Можем да отидем по надалеч – според известния пароски надпис, Данай почита богинята Атина Линдейска в Родос, преди изобщо атиняните да станат атиняни!

“От времето когато Ерихтон впрегнал колесница на първите Панатинеи, учредил състезанията и дал [на местните жители] името атиняни... изминали 1242 години (1506/05)“. Коя ще да е била тази богиня тогава и откъде Данай ще я знае и почита??! Построил храм и на Атина на брега на Понтина (Павсаний. Описание на Елада II 37, 2).

Според същият надпис само 10 години преди Данай да стъпи в Аргос, на едно съвсем друго място ..:
"От времето когато Елин, сина на  Девкалион, се възцарил във Фтия и наричащите се преди "граикоѝ" получили името елини и [били учредени] състезанията Пана ... са изминали 1257 години (1521/20), а това станало когато Амфиктион бил цар в Атина." Самите елини си го казват хиляда години след това.!

Колкото до брата-близнак на Данай - Египт, когато идва в Гърция и научава че синовете му са избити, бяга в Арой (в Патра) и малко по-късно умира там. Павзаний съобщава, че неговият гроб се намира в светилището Серапис към Патра.

Данай все пак не може да избяга от съдбата си и бива убит от ръката на единствения оцелял от египтовите синове Линкей. Предсказанието на оракула е изпълнено и Линкей заема трона на тъста си, отмъстил за смъртта на братята си. Явно в това време и Данаидите им се сгорчил живота, защото от по-късни сведения (въпреки, че били вече очистени от греха си) се оказват всички в Тартар да пълнят с вода едно буре с пробито дъно.

Данаидите от Джон Уилям Уотърхаус (1903)
Все пак чуждия цар явно се е запомнил с добро от народа - могилата на Данай се намирала в центъра на пазарния площад на града и я наричали Палинф. Четири кладенеца били обявени за свещени и били особено почитани.Освен това според Хекатей, Питодор и Филип от Делос Данай донесъл азбука в Аргос от Египет. (това обаче ще разнищим друг път). Три века след Данай, данайците (запазили си името!) се бият рамо до рамо с ахейци и мирмедони в Троянската война, като Омир не споменава и дума за т.н. елини.

Като заключение за да се убеди читателят отново прилагам списъка с имената( според Аполодор в неговата  Митологична библиотека) на «тъмните като либийки» Данаиди и техните наложени женихи първи братовчеди:

1. Хипермнестра -Линкей, без жребий
2. Горгофона — Протей
3. Автомат – Бусирис
4. Амимона – Енкелад
5. Лика -Агав
6. Дайфрона - Скай
7. Хиподамея -Истър
8. Родия -Хакодонт
9. Клеопатра -Агенор
10. Астерия -Хет
11. Главка -Алкид
12. Хипомедуса - Алкменор
13. Горга - Хипотой
14. Ифимедуза -Евхенор
15. Рода -Иполит
16. Пирена -Агаптолем
17. Дорион -Керкест
18. Фарта -Евридамант
19. Мнестра -Егий
20. Евипа -Аргий
21. Анаксабия -Архелай
22. Нело -Менемах
23. Клита -Клит
24. Сфенела -Сфенел
25. Хрисипа -Хрисип
26. Автоноя - Еврилох
27. Теано - Фант,
28. Електра - Перистен
29. Клеопатра - Герм
30. Евридика - Дриас
31. Главкипа - Потамон,
32. Антелия - Кисей
33. Клеодора - Лик
34. Евипа - Имбър
35. Ерато - Бромий
36. Стигна - Поликтор
37. Брика -Хтоний
38. Подарка -Ойней
39. Актея -Перифант
40. Диоксипа -Египт
41. Адита -Меналк
42. Окипета -Лампу
43. Пиларга - Идмон
44. Хиподика -Идас
45. Адианта -Дайфрон
46. Калидика -Пандион I/Пандион II
47. Ойма -Арбел
48. Келено -Хипербий
49.  

1. Хиперипа – Хипокорист