Професор Димитър Йоцов е един от Строителите на следосвобожденска България.

Професор Димитър Йоцов е един от Строителите на следосвобожденска България. Онези, за които пише Симеон Радев и които тоталитарният комунистически режим ще погуби живи или ще забрани паметта за вече мъртвите. Днес непознато име за широката общественост, приживе професор Йоцов е известен с ценните си исторически трудове върху българската история в периода на Възраждането и Освобождението. Те са отпечатани на френски, немски, италиански, английски, холандски и руски езици.  И представляват ценен принос за популяризирането на българската национална история и каузата на модерна България сред европейската общественост. На Димитър Йоцов европейската историческа  и литературна общност дължат първия публикуван превод (на френски език) на “Под игото” на Иван Вазов и личния му труд “Етнографията на Македония”. Професор Йоцов е историк, дипломат и политик от европейски мащаб, който ще умре обезправен като враг на режима в комунистическа България и напълно забравен. Той се ражда през 1875 г. във Враца в заможното семейство на Йонка и хаджи Ангел Йоцови. Баща му е член на Първото привременно управително тяло на Враца при Временното руско управление след Освобождението, а по-късно е назначен за съдия в Окръжния съд, мирови съдия и адвокат. Виден общественик, хаджи Ангел Йоцов е избран и за народен представител на Княжеството.
Димитър Йоцов завършва основното си образование във Враца, а гимназия в Русе. През 1895 г. е приет да следва в престижната и през 20-ти век Висшата политическа школа в Париж. Допълнително изучава специалностите история и дипломация в Сорбоната. През този период именно той прави и публикува превода си на френски език на романа “Под игото” на Иван Вазов.
Младият абсолвент се завръща в България и поема място в редакционния комитет на сп. “Летописи” - заедно с Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Михалаки Георгиев. По-късно започва работа в Министерството на външните работи. Конфликт между него и главния секретар на министерството стига до дуел и предизвиква намесата на Борис Сарафов, по това време председател на Върховния Македоно-Одрински Комитет.
Борис Сарафов знае за написаната от Димитър Йоцов във Франция “Етнографията на Македония” и успеха й сред френските интелектуални среди и решава да му повери тайна мисия. Всъщност, бъдещият професор се явява първият български шпионин интелектуалец на дипломатично равнище. Отдадено Димитър Йоцов свързва живота си с борбата за освобождението на поробените си български сънародници в Македония и Одринско. През август 1899 г. младият врачанин работи успешно за националната кауза в Куманово, Скопие и Тетово.
Когато ВМОРО го изпраща с тайна мисия в Битоля, полицията на султан Абдул Хамид се опитва да го арестува, но българският дипломатически агент Тодор Пейов го спасява. Впоследствие Димитър Йоцов заема длъжността секретар в Екзархията в Цариград и става личен сътрудник на Екзарх Йосиф.
През 1908 г. в София, заедно с други известни интелектуалци, основава в. “Балканска трибуна”. През 1909 г. заминава за Русия, за да проучи личните архиви на граф Игнатиев. Става известен с научните си трудове, между които е “Граф Игнатиев и нашето Освобождение”. Подпредседател е на комитета “Народен бранител” и е един от основателите на Дружеството на българските публицисти и писатели, преминал по-късно в Сьюз на българските писатели (СБП).
През 1911-1912 г. Димитър Йоцов е врачански народен представител в Петото Велико народно събрание. От 1912 г. започва официалната му дипломатическа му кариера. Заема длъжността генерален консул на Царство България в Италия, Гърция и Германия.
В Италия издейства помощи за българските ранени войници през Балканската война, за което е награден с Дружествен кръст.
В Гърция по време на Първата световна война изпълнява опасна мисия, като прониква през фронта на французи и англичани, и се добира до Солун по време на боевете при Дойранското езеро. Достига до Атина, след трагични приключения, преминава Преспанското езеро и се озовава в щаба на Първа българска армия в Битоля, от където изпраща шифрована информация за състоянието в гръцката столица. За тази си мисия на военен куриер е награден с Великия офицерски орден втора степен.
След мисия в Швейцария с тайни преговори за сепаративен мир, през 1917 г. Димитър Йоцов е назначен като генерален консул, акредитиран при Хамбургския сенат. Той разкрива пред българското правителство поверителни разпоредби на Германската главна квартира за участта на Добруджа и подготвителните етапи на германската експанзия на Балканите. Взима участие и в Брест-Литовските преговори за мир.
Породената от загубата във войната национална катастрофа и промяната на режима в България слагат край на политическата му кариера. През 1919 г. Димитър Йоцов се установява да живее със семейството си в Берлин, където продължава научната си кариера. Той не забравя и родния си град, като в продължение на 15 години работи по написването на двутомната “Културно-политическа история на Враца”. По време на Втората световна война Димитър Йоцов се завръща в България и заема длъжността хонорован професор по политическа история във Военното училище в София.
Заклеймен като “реакционен” учен, проф. Димитър Йоцов попада в списъка на забранените автори в годините на тоталитарния режим. Това го прави почти непознат за няколко поколения българи. Димитър Йоцов умира в София на 7 август 1969 г. напълно обезправен, като оставя след себе си един живот, отдаден в името на Отечеството.
Компилация: материали на ВМРО Враца.

БЕСИ, ВЕСИ И БИБЛИЯ БЕСИКА

Бесите са едно от най-известните тракийски племена. Споменати са от Херодот*, който твърди, че спадат към групата на на сатрите и са пазители на храма на бог Дионис.( История, VII -111). През V-ти век преди Христа бесите обитават Родопите, но по-късно Овидий, Страбон и Плиний ги споменават като жители на Мизия - земите между Дунава и Стара Планина. Трудно е да каже дали се касае за отделен клон на това войнствено тракийско племе, или след потушаването на анти-римското въстание ( на Бологес) през I-ви век преди Христа бесите са се преселили на север. Факт е обаче, че те са населявали дори Централна Тракия през VI-ти век  защото на територията на днешната Пловдивска област е засвидетелствано селището Беса пара ( Прокопий, Аеd. IV-11).

Явно това племе се е радвало на висок престиж сред роднините си защото траките около Орбел ( Беласица), Хемус ( Стара планина), а после и останалите техни събратя  възприемат за себи си името беси ( В. Георгиев, Траките и техния език, стр.68).

Eзиковедите се опитват да тълкуват името на славното тракийско племе с помощта на албанската дума besë – вяра, доверие, мирно време, като допълват, че идва от индо-европейския корен bhendhso-съединявам, връзвам, оставам. ( К. Влахов, Тракийски лични имена, Фонетико-морфологични проучвания, стр. 37, В. Георгиев, Траките и техния език, стр. 68).
Погледнато формално връзка сбългарския език няма, не е и спомената от видните ни учени. Това е странно защото Βησσοι, Βιεσσοι, Βέσσοι отговаря на тракийската дума вес, вис –село, стан, място където се остава, санскритските виса, васа - село, стан, място където се остава, а също и на старобългарската дума вьсъ –село, селище, място. Т.е. правилно е да се каже веси, а не беси, като значението е заселени хора, хора имащи селища. За това, че весите не скитат, а имат дори храмове знаем от Херодот ( История, VII -111) и Дион Касий ( История на Рим, 54-34). Името веси – заселени е възникнало, за да отличи пазителите на Дионисовото светилище от тракийските племена, които са скитали. Като такива могат да се посочат синтите, чието име се обяснява със санскритския глагол шентате – движа се и със старобългарските – шентати –бунтувам се, т.е. раздвижен съм.

Разбира се някой може да възрази, че старобългарската вьсъ може да е тракийски субстрат, т.е. да е заета от българските “нашественици”. Ако беше така, то ние нямаше да имаме обяснение за въсъ, да видим обаче как е образувана тази дума. Санскритските виса, васа идват от глагола васате, висате – връзвам, оставам, заселвам се. Старобългарската въсь –село, селище пък показва връзка с  веза ( вензати) т.е. свързвам, свързвам се, оставам, а това означава, че думата си е изконно наша.

Щом името на весите се обяснява с помощта на български език, не трябва да се учудваме, че те имат лично име Бологес. То показва с литовската дума балганс –бял, санскритскта барга, балга –сияние и разбира се с името българи. Подобно на подбудителят на анти-римското въстание Бологес, българите не желали да търпят чужда власт и обединявайки сили със своите роднини създават могъща държава, чиито наследници сме ние.

Весите са неудобни на определена група хора заради своята библия – наречена Biblia Bessica. Всъщност става дума за библията на Урфил, който редица предубедени личности наричат Вулфила, а работата му – първата книга на германски език. Гетите на Урфил и весите са говорели един и същ език ...чиято развита форма говорим ние българите. Народът, който днес е наричан визиготи е всъщност съюз на веси и гети, т.е. правилното име на тези хора е веси-гети, веси-готи -Et quia, dum utrique gentes, tam Ostrogothae quam etiam Vesegothae (Iordanes, De Origine Actibusque Getarum, XLVIII. 246  )  Урфил превежда Светото Писание за Малките гети (готи), които остават в Мизия и няма данни някой да ги е изселил, или избил - Erant si quidem et alii Gothi, qui dicuntur minores, populus inmensus, cum suo pontifice ipsoque primate Vulfila, qui eis dicitur et litteras instituisse. Hodieque sunt in Moesia regionem (Iordanes, De Origine Actibusque Getarum,  LI. 267)


За да могат чужденци да се кичат с нашата слава гетите, наречени готи и техните роднини весите трябваше да изчезнат от историята. Роднините им мизите бяха обявени за мургави азиатски нашественици. Явно принципа "Няма човек- няма проблем" не е измислен от Йосиф Сталин а векове по-рано...

Както каза Левски – Чуждото не искаме, но своето не даваме! Не трябва да се оставяме да крадат наследството ни, защото това са нашите корени. Време е българина да разбере, че търпението е полезно качество, но само до време и винаги трябва да е съчетано с гордост, достойнство и сила. Иначе не е търпение, а бездушно покорство. Преклонената глава сабя я не сече, но и светлина не вижда!
 * Херодот е първият класически автор споменал весите. Възможно е обаче описаните от египтяните уешеш ( племе от морските народи) да са били веси, мигрирали в Анатолия през второто хилядолетие преди Христа.

Езикът на траките и топонимия на Западните Родопи

http://www.tempo.velingrad.com
Най-добрите изследователи на тракийския език са акад. Иван Дуриданов и акад. Владимир Георгиев. Не са много запазените и познати ни думи, на които те са посочили точния смисъл. За наша радост между тях са думите “bess/а/” - вяра и “para” или “рhara” - село,заселище или пазарище. Съчетанието на тези две думи дава названието на столицата на бесите Бесапара (Бесафара). Това е селището, пазарището на бесите. Но тъй като самата дума “besa/а/” означава вяра, то за всички в древния свят бесите са били “вярващите”, ”хора на вярата”. Всичко в живота на бесите е било подчинено на вярата и на култа към Дионис. Дори и тяхната смелост и жертвоготовност са произтичали от вярата им, че достойният живот и достойната смърт ще отведат душите им в един по-добър свят, където ще получат всичко, за което са мечтали.И за това, когато се е раждало дете, траките са плачели, защото го чакат страдания, а когато някой е умирал достойно, са се радвали, защото са смятали, че отива на по-добро място, в един по-добър свят.
Бесапара е била административен и търговски център на бесите. В интернет-страницата на селата Паталеница-Баткун е отбелязано, че: “През средните векове Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко. Бил е околийски център и седалище на митрополит. След основаването на Пазарджик през 1485 г. постепенно Баткун загубва славата си и в началото на XIX век се очертава като малко село.” Това означава, че светилището на Дионис е забравено, пазарът е изместен от турците в новото селище Татар-Пазар (Пазарджик), а Бесапара при селата Синитево и Баткун влиза в историята.
Други интересни тракийски думи са: ”suka” - пукнатина, цепнатина, теснина и “suku” /”suk/a/”,”sykos”/ - момиче. Прави впечатление, че за думите “цепнатина” и “момиче” се използват думи с общ корен “suk” или “suka”. За нас е интересно, че най-високият връх в Пазарджишко е връх Сютка. Дали за траките този връх не е бил “Су/т/ка” - връх Цепнатина (Цепина)? И откъде би могло да дойде това название?
Днес непосредствено под връх Сютка (Сутка) има един извор, който представлява бликаща вода от цепнатина (цепка в скалата). Наречен е Момин кладенец, но нали на тракийски момиче е също “suk/a/” - цепнатина, която е извор на живота.
Според един от вариантите наименованието на Доспатската река Rodopa (Rudupa) се е пренесло върху планината и тя е наречена Родопа (Родопи). Дали и тук случаят не е аналогичен и наименованието на този извор “suk/a/” - ”момин” или “цепката”, ”цепнатината” не се е прехвърлил върху върха, който е бил наречен Su/t/ka (Сутка) - връх Цепина?
От най-дълбока древност върхът с името Сутка (Цепина) е бил познат на траките. Логично е главната крепост, която е защитавала селищата, светилищата и подстъпите към този връх, да бъде наречена Цепина. В последствие, когато смисълът на думата “su/t/ka (сутка)” е бил забравен, се е родила легендата за процепването на планината между “Алабак” и “Каркария” и така се е появило наименованието “Цепина”. В началото наименованието е било Цепинска котловина, но по време на турското владичество, понеже турците не са могли да изговарят звука “ц”, е станало “Чепино” и “Чепинска котловина”.
Преклонението на траките пред великолепието на планината и пред чудото на бликащата от скалата вода е сложило отпечатък върху целия регион. На тракийски “kaba/s/” значи “мочурище”,”блато”. Местността с име “Кабата” е точно под връх Сютка (Сутка). Там има множество извори на надморска височина около 2000 метра, което шокира геолозите, тъй като наоколо всички върхове са по-ниски, а са безводни. Част от тези извори са каптирани и са свързани с водопровода на град Ракитово.
Наличието на много вода е послужило като основание през 50-те години на XX век връх “Голяма Сютка” да бъде наименована връх “Голям Воден”, а връх “Малка Сютка” - връх “Малък Воден” .Вероятно при това преименуване на върха са имали предвид и източния култ към богинята Иер Су. “Иер” значи земя (скала), а “Су” - вода, което значи,че името на върха трябва да се произнася Сутка. Местното население не е възприемало тези наименования и скоро се възстановяват автентичните тракийски топонимни имена - Малка и Голяма Сютка.
Преименуването на тракийското звучене Сутка в Сютка вероятно е станало по време на турското владичество. На турски “Сют” значи “мляко”. И понеже на върха има много варовик, мрамори и често е покрит с мъгли, да е вложен смисълът на “млечния” връх, ”белия” връх. Това отново показва, че тракийският смисъл на думата “su/t/ka” - цепнатина, цепина, вече е бил забравен.
Много преди Освобождението, в книгата си “Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-Пазарджишката кааза”, краеведът Стефан Захариев нарича най-високия връх в Пазарджишко “Гьоз тепе”. ”Гьоз” на турски означава “око”, а “тепе” - връх. С други думи - връх “Окото”.
В “ОПИСАНИЕТО” четем още: “Бесите...били по-учени и по-образовани от своите съплеменици,...и да основат едно гадилище (Mavteiov) на най-високия връх на планината Родопа в името на бога Сива, или на индийски некой цар Диониса (на тая планина най-високият връх се намира в пазарджишката област, от турците наречен Гьозтепе, заради пространния изглед дето има и ся види много надалеч към юг, изток и север, и понеже тамо има великолепни развалини от мраморни сградия, послани с мозайки, вероятно тамо да е било гадилището на нашите предци/, за което Херодот доказва, че не е било по-малко важно и по долне от Делфийското прочуто гадилище...”.
Когато свържем това наименование - връх “Окото” с идеята, че там е било прорицалището на Дионис, можем да открием двоен смисъл. В прекия, това е великолепният изглед към Рила, Пирин, Тракия, Стара планина, Средните Родопи. В преносния смисъл, чрез присъствието на пророчицата и жреците, това е духовното око на света, което се вглежда в миналото, настоящето и бъдещето.
Из подготвено за печат проучване на Сдружение “Суткя” - Ракитово

„Там, където Странджа целува морето”…

Меглена Златкова, ПУ „Паисий Хилендарски”

 http://ebox.nbu.bg

„Там, където Странджа целува морето”, хората събират манов мед, играят върху огън, берат зеленика и живеят в „странджански къщи”. Все още като че ли това са доминиращите елементи на конструирания от институциите образ на града Царево, разписан в стратегии за развитие[1], културен календар на града[2] и концепция за музейна експозиция[3]. Основните въпроси за предубеден човек от вътрешността на националната територия, с изследователски интерес към начините на конструиране на наследство, изразяване на идентичности и договаряне на традицията са: къде са морето и градът в символното обозначаване на локалността? Как ресурсите на мисленето за културно наследство се използват в развитието на града и района тук и сега?

Споменавам всичко това в началото, защото причината, поради която за пореден път отивахме на „терен” в Царево през 2009, 2010 и 2011[5] година беше да проучим „града на преселниците”. Предварителната ни изследователска хипотеза беше, че би трябвало, някои от пластовете на градските наследства да са конструирани около наратива за тракийските бежанци, ритуализирания спомен за разделената Странджа, „връщането към корените” от следващите поколенията, осмислянето на пространството на планината като част от пространството на Тракия, мрежите и специфичните стратегии за наследяване, катализирани от силен интерес към евентуалното връщане на имотите на прадедите, останали на територията на днешна Република Турция.

За тази цел, изследвахме Царево не само като малък черноморски град, център на община и един от центровете на Странджа, но и като (не) наследено пространство от гледна точка на „наследниците”. Различните нива на градските феномени, съ-съществуват едновременно в хетерогенното пространство на града и в този смисъл той може да бъде наречен градски палимпсест[6]. “Палимпсестът от гръцки palimpséston “отново изтъркан” е старинен ръкопис, който е написан върху изтрит по-стар текст на пергамент” (Речник 1970). Разпластяването или “изстъргването” на горните слоеве от текста на града, може да бъде използвано като стратегия при изследване на “обживения”, случващия се град в преход, за да “осветли” това, което е било скрито.

Ако приемем, че градът е палимпсест, т.е. пергамент, върху който всяка следваща култура записва своите сакрални текстове, изтривайки понякога текстовете на предишната, то разпластяването на този палимпсест е подходяща стратегия да се изследва както случващият се град тук и сега, така и чрез него да се реконструират обективираните във физическите форми социални отношения. Тъй като създаването на (градски) палимпсест е и форма на идеологическо конструиране на образи и ценности, от етноложка гледна точка той може да бъде инструментализиран чрез изследване на механизмите на наследяване и мисленето за наследство.

Експлицитно заявено на ниво малък град „тракийско” наследство, обаче, не може да бъде „намерено” без изследователска работа по палимпсеста. Отдавна Царево и околните села не се мислят като населени и дори основани от тракийци, а като „български”, легитимирайки се чрез фолклор, традиции и планина. Самият град, постоянно „изтрива” пластове и легитимира нови елементи от културното си наследство чрез честата смяна на имената – Василико, Мичурин, Царево. В последните години е засилен интересът към наследството на „траките”, което много често се включва в общото „тракийско наследство” от двете страни на Странджа[7]. Това, което градът „помни” са селата, от които идват жителите му, а това, което „забравя”, са предшестващите градски култури. Затова и си позволих да започна статията за „противоречията на наследството” с цитат от записания текст на легендата за създаването на сегашния град Китен[8], която свързва географската топография на море и планина с антично (универсално) и „национално (изразено чрез локалността на „Странджа-та”)”. Отвъд конструкта на тази формула, обаче, открихме много малко опити да се конструират образите на малките градове чрез това съчетание на планина и море. Нещо повече, като че ли, морето и планината не се срещат и не създават морска култура, поне не такава, каквато съществува в по-старите селища – Ахтопол, Созопол, Несебър, Поморие.

В „Царево всички сме преселници”[9]. В Царево всички са местни.  Ако започнем с началните думи на наш събеседник[10], че в Царево всички са наследници на тракийските бежанци, че тука няма местно население от преди 1913 година, а и поради това, че като погранична зона през 20 век не е имало и миграция от вътрешността на страната, можем да формулираме и изходната ни позиция към изследователския ни терен. Тя донякъде ще отговори на въпроса защо въпреки, че Странджа целува морето в тази част на България, селищата, основани от бежанците – Китен, Лозенец, Варвара и Синеморец са му обърнали гръб и поддържат връзки с пространството на планината?

Този контекст може да бъде определен, с оглед на специфичните ни изследователски задачи като: Парадокс на миграцията – Чуждото е наше. Малкият град и ситуацията на мигрантите в мнозинство.

Царево е най-голямата българска община в югоизточния край на България, която е гранична с Република Турция. На първо приближение Царево е по-отдалечена от Ордин[11], в сравнение с други български общини по границата, но това, което наблюдавахме е мисленето на града и заобикалящи го села и малки градчета като локален център на „тракийското” и „тракийството”. Царево, Китен, Ахтопол, Варвара, Синеморец и селата около тях в Странджа са местата на преселниците. Нещо повече. Тази ситуация ние разглеждаме като лабораторна, в която да изследваме феномените на различните поколения на мигрантите, конструирането на наследството и изявяване на идентичности.

Царево отдавна е включен в националното пространство и не се мисли  като отделна територия на преселниците от Тракия. Градът е един от центровете на Странджа. Проучвайки културните връзки и влияния, както и социалните мрежи, които са се оформили в следствие на тези миграционни вълни, може да се формулира тезата, че локалната ментална топография не съвпада с националната такава. Въпреки че Царево и Ахтопол са традиционни градски центрове, след напускането на гърците и турците новите заселници обръщат гръб на морето и планината остава културният център в нейната цялост и в нейната разделеност – българската и турската Странджа.Това е и едно от „противоречията”, които изникват, когато се опитаме да изследваме града като град на морето, без да вземем предвид свързаността му с планината и близките села от общината – Кости, Българи, Бродилово и др. Морето е „наследената” природа, която хора, в ситуация на бежанци „заварват” при промяна на родното място, но те не притежават културния капитал на население от крайморски район, което да овладее и използва това наследство. Затова и в травматичния наратив за заселването в тези райони, споменът за напускането на добрия живот и имоти, останали от чуждата страна на българо-турската граница е съчетан с трудно усвояване на новото пространство. За Китен, наративът за заселването на първите четиринадесет семейства в т.нар. „шаронски къщи” е конструиран около трудните години на адаптация към климата, маларията и комарите от блатата около селището и неплодородната почва на парцелите, които са получили като компенсация от българската държава[12].

„…Идеята (на българското население от турската част на Странджа – бел.м. М.З.) е била, те са се надявали, че ще дойдат за малко, ще изчакат да се оправят нещата и да се върнат обратно по родните си места. … За съжаление обаче, всички знаем, че това не се случва. По улица Странджа са били, тези 14 къщи с дворове по 1500 кв. И трябвало някой да дойде, обаче никой не иска. Било е доста непривлекателно място, имало е комари, малария, липса на течаща вода, изобщо ... рискът е бил голям. Така или иначе 14 семейства, 14 души със своите близки поемат риска и идват тука. Тук са им записани имената. Основно са от Одринска Тракия. Те пристигат тук, получават определените си места и остават тука.” (Из интервю с П.М.)

В Ахтопол, който по това време е много добре развит градски център, новодошлите са заселени в къщите в гръцката махала на мястото на семействата, които по силата на следвоенните споразумения за размяна на населението са отишли в Гърция, но това също е временно и, както ще се окаже, много нетрайно решение. Гръцката махала с къщите, в които са били настанени по няколко бежански семейства, предимно от с. Яна изгаря и на тях се налага да започнат за пореден път от „гола поляна”[13].

„Тогава политиката е такава. Гърците трябва да напуснат Ахтопол и на тяхно място да дойдат българите. Обаче гърците не са напуснали и зимата на 1913-та година, 14-та, българите остават вънка направо казано – по полето. Една част от тях тръгват по други селища – до Бургас, към Варна, нататък. Те са някъде около 4000 човека тези семейства. 400 семейства ... Голяма част от тях тръгват към Варна, заселват се около Варна, селищата там, други бургаско, насам ... но в Ахтопол остава голямата маса и те са предимно по-бедни, по ... така ... земеделци ... изключително земеделци. Тука не заварват никаква земя, нищо не заварват, дето се казва, защото гърците не се занимават със земеделие. Повече мореплаване, търговия и лозарство до известна степен.”

Ситуацията на имиграция в мнозинство в Ахтопол се подчертава от наследниците на преселниците и от една от версиите на разказа за селективно изпращане на фронта по време на Втората световна война на момчетата и мъжете от „новодошлите българи”, защото „местните” им завиждали[14].

В Царево повечето разкази на наследниците на бежанците бяха за Странджа. Символният център на родовото, чрез което се инструментализира тракийското наследство е планината – културният капитал на дедите да усвояват и обживяват планината, въпреки трудните условия за живот там. В този смисъл в биографичните стратегии на наследниците, Царево е по-скоро „продължение” на планината, а не морски град. Това е общинският център, в него се развива туризъм, хората работят в администрацията, там са средните училища и индустрията[15]. По-важното за градските жители са роднинските и земляческите мрежи, между които обикновено се обменят културен и икономически капитал и които се трансформират и в политически на ниво местна власт. Битките за символна власт много често се вербализират в стереотипи за костийци – по-умните и по-културните, бродиловци – по-традиционните, ургарците – най-чистите българи[16], но и най-големите „чешити” и нито един стереотип за жител на Царево. Т.е. градската идентичност се изразява чрез маркери (в това число и антропологични) от планината.

Земляческите мрежи на „костийци” имат представителство и в управлението на град Царево – кметът Петко Арнаудов, голяма част от общинските съветници, служители в областта на културата и читалището, на музея и пр. В този смисъл, може да се каже, че управлението на града е „поверено” на наследниците на преселниците от село Кости в последните няколко мандата. При разговорите ни с хора от Царево, Кости и Бродилово, многократно задавахме въпроса за конкуренцията между двете села и защо, въпреки еднаквите условия, в които са били поставени бежанците след 1913 година, едното село заявява присъствие в градското пространство на Царево и като политическо представителство. Най-често срещаната интерпретация беше чрез наследството и културния капитал на наследниците на тракийците, които са били градски жители:

„Костийци идват от Малък Самоков от Турция, където са живели между две махали – гръцки, имало е една българска. Идват с шарки по чорапите, с хубави колани, с гайтани, а онези идват от колибите. В едно колибарско село виждате ли църква? То или някакъв параклис, направен, но църква .... нали, няма лошо, но ... Второ, Кости 74-та година влиза в ТКЗС-то. Комунисти не са припарвали там, т. е. било е всичко, режим, но винаги са се грижели по 5-6 жени за църквата – и в момента е така. Докато там – само където магарета не са вкарвали там ... така, че за всичко си има обяснение.” (Из интервю с Т.Г.).

Един от основните маркери, по които се разграничават помежду си костийци и бродиловци е, че първите, твърдят, че вторите не са особено религиозни, поради факта, че повече от двадесет и пет години нямат функционираща църква, а само сграда. В Кости църквата е реставрирана и с помощта на наследниците на гърците, които са обитавали селото преди размяната на населението и всяка година идват на селския празник. Тази година екипът ни имаше възможност да присъства на откриването реставрираната църквата „Свети Пантелеймон” в с. Бродилово, което се състоя на 6 август 2011 г. Празничната литургия по освещаването беше проведена от Сливенския митрополит Йоаникий и в присъствието на гости от цялата община Царево. На празника присъстваха наследниците на гърците[17], които са се изселили от Бродилово и Кости в периода 1913 – 1924 г. в Лангада, Мавролефки и Света Елена /област Серес/.

Въпреки тези пластове на наследството на бежанците, сегашните наследници обитаващи Царево, са градски жители, а споменатите села постепенно се обезлюдяват, въпреки проектите за селски туризъм[18], вилни зони и програми за алтернативно земеделие.

В този смисъл, можем да обобщим, че в началото на 21 век Странджа окончателно е „слезнала” в Царево, защото тук преселниците са мнозинство и са вече „местните”, но пък и морето, което е ресурс са икономическо развитие – туризъм и риболов – се нуждае от символния капитал на планината, който градските жители успешно трансформират.

„Противоречията на наследството” – стратегии за трансформиране на наследството като капитал

Един от социалните актьори, който институционално легитимира наследниците са местните Дружества на тракийските българи в селищата от изследвания район. До Втората световна война дружествата са основните форми на гражданско общество на местно ниво, които организират цялостния културен и социален живот там чрез дейността на читалищата, организиране на събори, чествания на годишнини и т.н.

След 1944 година тези дружества имат противоречива съдба, защото са включени в политическите структури на новото социалистическо общество, за да се стигне до момента, в който дейността им е прекратена и възобновена през 80-те години.

Именно, защото дружествата стават част от масовата организация на Отечествения фронт, тяхната специфика и влияние за локалните общности се размива и съвпада с държавните форми на политическа власт по времето на социализма. Горската, корабостроителната, риболовна и потребителските кооперации, както и Читалището, което са основали тракийците при заселването си в града, създават от Василико нов тип селище - Мичурин. През 90-те години на 20 век дейността на дружествата трябва отново да намери своето място в трансформиращото се българско общество и те развиват дейността си към политическа дейност, от една страна, и към дейност на неправителствени организации, от друга, защото тогава отново се оформят структури на гражданско общество (Пенкова 2011).

От тази гледна точка е и нашият интерес към дейността на дружествата към настоящия момент, в който те отново са постигнали своята легитимност[19], но поради липса на приемственост на поколенията в тях в момента оформят новите форми на дейност като социални мрежи, които трябва да мобилизират различни ресурси, чрез символния капитал на наследството на тракийските българи.

И тук въпросът за наследството е изследван чрез повторната трансформация на капитали от новите поколения – стратегии за трансформиране на символните капитали в икономически.

Новите ръководители на дружествата – „противоречивите наследници”.

„Съжалявам, че не съм обръщала достатъчно внимание на разказите на моята баба за едно време. Все нямах време, а сега е късно – баба ми я няма” (Из интервю с г-жа Лозанова, новият председател на Дружеството в гр. Царево, собственик на агенция за недвижими имоти в града). В началото на 21 век почти в цялата Бургаска област има смяна на поколенията на ръководителите на тракийските дружества в различните населени места, но това, което се артикулира като нови дейности най-често е помощ при попълването на декларациите за имотите в Турция и т.нар. „екскурзии до родните места[20]” - Одрин и Истанбул или до близките села в Странджа, от които са преселници и дейности, отбелязани в календара на Съюза на тракийските дружества на национално ниво. Културният капитал на наследници на тракийски българи, бежанци от турската част на Странджа по времето на социализма много трудно е бил трансформиран в икономически, а и постепенно загубва своята символна стойност в локалните измерения на селищата около Царево, защото всички са еднакви, а за националната българска топография Странджа е значима като люлка на цивилизацията, специфичен фолклор и уникалността на нестиранството. Тъй като държавната границата е втвърдена, символно значимият център е столицата и вътрешността, а за националното пространство като че ли са по-значими „единствените” местни жители около Царево – ургарците, които са пазителите на местните традиции и играта в огъня.

  След като става възможно българите да пътуват без визи в съседната страна, едни от първите задачи на възстановените дружества е „завръщането по родните места” на третото поколение, което преминава границата чрез символната си връзка, чужд спомен и опит. Тракийското наследство за това и следващото поколение отново придобива символна ефикасност чрез това ритуализирано завръщане – те са достойни внуци на дедите, взимат пръст от родните места, поставят я на гробовете на починалите си баби и дядовци и конструират разказ, възстановяват социалната и роднинската мрежа чрез проучване на имотите и т.н. Това наследство, за разлика от предишния период още веднъж се трансформира от културен в символен капитал чрез продаването на имотите край морето, които бежанците са получили от българската държава в началото на века.

Опитахме се да проверим хипотезата дали има стратегии за трансформиране на този културен капитал в политическо участие на тракийците в местното и областното самоуправление и дали те се заявяват като такива (както се случва в Ахелой по сведения на В. Райчева и Н. Рашкова). Това, което предварителното ни проучване показа е, че за локалното пространство на община Царево по-голямо значение имат мрежите на отделните села, които се борят за надмощие в общинския съвет. В Стратегиите за развитие на Община Малко Търново, община Приморско и община Царево, както и в областната стратегия за развитие на Бургас тракийските дружества не присъстват в частта на неправителствения сектор и събитията, организирани от тях не са включени в културните календари. Изразяването на „тракийското” като спомняне, като ритуали по мемориализация, честванията на празниците, запазени във формата, установена от ритуалистиката на Съюза на тракийските българи и традицията на отбелязването на паметни дни около места на паметта – паметници и местности за локалната общност в Царево не се разпознава вече като отделен от общоградските празници. Нещо повече, по инициатива на предишния дългогодишен председател на тракийското дружество в града – Веска Янакиева е имало опити да се съчетае честването на празника на Петрова нива с градски фестивал в Царево и по този начин да се подчертае ролята на града в общността на тракийските българи, т.е. Царево да изяви градската си идентичност чрез пласта на миграцията в мнозинство.

„Новите млади” -  младежките дружества.

Важен акцент при изследването на стратегиите на предаване на тракийското наследство на местно ниво за нас беше създаването на Младежко дружество в Царево през 2008 г. по подобие на това в Бургас. Първият председател на дружеството Костадин Михайлов тогава е ученик в Музикалното училище в Бургас и става член на младежкото дружество. Костадин е роден в село Бродилово, но още, докато учи в Царево е открит като талантлив изпълнител на народни песни от Златка Ставрева – странджанска певица и педагог, която го насочва не само към пеенето, но и чрез пеенето към корените на тракийското  наследство. На 16 години Костадин „влиза в огъня” в с. Българи и е обявен за най-младия нестинар на Странджа. Преминал не само социалната инициация, Костадин преминава и духовната – Златка Ставрева е не само учител, но и духовен родител – тя става негова кръстница. Малко след религиозното си кръщаване той става най-младият член – все още непълнолетен - на църковното настоятелство в село Бродилово, организира младежите да помогнат с ремонтни дейности на църквата, възстановяват параклисите около селото и организират празнуване на традиционните за тези топоси празници.

  Докато по-възрастните поколения наследници могат да продадат Шаронската къщата на бабите и дядовците и да трансформират символния в икономически капитал, то за 16-20 годишните ученици членуването в дружеството е форма на инвестиране в социален капитал. За техните родители пък е увеличаване на символния капитал чрез предаването му. Повечето членове на дружеството (към 2010 година около 40 човека) участват в някоя от фолклорните формации към читалището в Царево или в самодейни групи. И тъй като членовете на дружеството са едновременно и децата на Царево, местната управа жителите на града се включват в техните изяви или помагат на благотворителните им акции за набиране на средства за помощ на хора в неравностойно положение. Кметът на града им отпуска автобус за екскурзии до Петрова нива, до Одрин и околните села и до други места в България, които са включени в календара им. През 2011 година ситуацията с Младежкото тракийско дружество в града беше много по-различна. Повечето от неговите членове, както и председателят – Костадин Михайлов, вече завършили средното си образование стават студенти, а няма следващо поколение, което да продължи тяхната дейност като организация в града.

  При последното си теренно изследване направихме наблюдение и в Приморско, където от две години е основано Тракийско дружество „Св. Георги Победоносец”, с председател Люба Желева – млад човек, насочил дейността си към предаване на тракийското наследство на най-младото поколение – децата на Приморско. „Обучението в патриотизъм” се осъществява под формата на игра – правене на хляб, обличане на кукли в тракийски носии, правене на накити по образец на бабите, подреждане на етнографска експозиция и др. В тези дейност, чрез децата се обучават и родителите – млади хора, които са наследници на тракийски бежанци и такива, които нямат пряка връзка, но биха искали децата им да участват в подобни инициативи. Едно от важните събития, организирано от Дружеството беше и откриване на паметна плоча на Георги Кондолов в морската градина на града във връзка с честването на годишнината от Илинденско-преображенското въстание. Новите млади[21] ръководители на тракийските дружества в изследвания от нас регион „преоткриват” наследството на тракийците, но вече като нещо забравено, което трябва да бъде издирено, пресъздадено и предадено, но като спомен. Затова и дейностите, които младите хора развиват са свързани по-скоро със създаване на общност в града, включване в градската култура, придобиване на значимост чрез символния  капитал на наследството. И тъй като дейността им е основана по-скоро на проектен мрежови принцип, а не като организация с национални структури, те съществуват, заради своите лидери.

Фестивалът

  През юни 2010 година в Царево се проведе фестивалът „Странджа, моя, люлчина”, чиято кръстница е Златка Ставрева. Това е първият фестивал организиран от община Царево и читалище „Георги Кондолов” и негов съорганизатор е Младежкото тракийско дружество. В интервюта с участници в организацията на фестивала няколко пъти беше подчертано, че това е фестивал на самия град и идеята е той да стане основно културно събитие за цялото пространство на Странджа. През 2011 година екипът ни имаше възможност да наблюдава второто издание на Фестивала, който беше с много повече участници, под патронажа на кмета на града – Петко Арнаудов и без участието на Младежкото тракийско дружество.

  Въпреки богатия културен календар на общината, фолклорният фестивал е първият общински фестивал, който се провежда в летния сезон в Царево с национално и международно участие. Във второто издание, беше подчертана регионалната странджанска специфика, но тракийската идея не беше заявена експлицитно. Една от промените на начина на конструирането на наследството след 1989 е фестивалният живот. По времето на социализма, подобно събитие, основано на фолклора, което се е провеждало в гр. Мичурин е бил тридневен фолклорен събор на групи[22] от Странджа и региона на градския стадион в града. В момента във всички села в общината и областта се провежда поне един фестивал, който по мнението на много от нашите събеседници обезценява качеството на изпълненията, защото те заявяват състезателен характер и награди.

Въпреки че тези събития се легитимират чрез „фолклорното наследство” на Странджа, това е една от формите на проектната култура, насочени към местно развитие, към привличане на туристи и създаване на почти непрекъснат събитиен календар в летния сезон, включен в програмите на туроператорите.  Тази стратегия на трансформиране на символния капитал в икономически обаче е стратегия на наследниците на тракийците, които в този специфичен район на България са мнозинство и те все още са организирани в дружества, пенсионерски клубове и различни групи към Читалищата. „Смесването” на проектната култура с институционалната инфраструктура на културата, наследена от периода на социализма дава като резултат Фестивалът, който като форма поема и традиционния селски събор, и църковния празник, и нестинарските танци[23], и празници на изкуствата, и на мановия мед и зелениката и пр. От друга страна, фестивалите са форми на местно управление, защото нито един фестивал не може да се осъществи без участието на общината, така че всеки фестивал е и легитимиращ ресурс на местното самоуправление. От тази гледна точка, можем да кажем, че Царево вече няма нужда от тракийски Фестивал, защото наследниците са мнозинство. От друга страна, няма нужда и от легитимиране в националното пространство, защото в градската култура присъства наследството на Странджа. Освен „запазената марка” на нестинарството и символният капитал, конструиран от наследниците е и „странджански фолклорен фестивал”.

Местни политики за трансгранично сътрудничество – „Нашата Странджа в Турция”. Политически употреби на наследството.

Стратегиите на наследниците на тракийците от Царево и района в посока Странджа и Одрин вече са част и официалната местна политика на общината. Под легитимната форма на проекти за трансгранично сътрудничество, след отварянето на границата и възможността българите свободно да пътуват в република Турция, освен екскурзиите по селата, започват да се реализират множество проекти за културен обмен. Активната страна в кандидатстването с проекти в предприсъединителни програми за трансгранично сътрудничество е турската. Основният инициатор от турска страна е изселничка от Кърджали, която работи  с община Пинархисар. В последните две години няма никакви нови проекти за сътрудничество на общинско ниво, тракийците от Царево продължават да посещават Одрин във връзка с различни празнични чествания в двете български църкви[24]. Кметът Петко Арнаудов е направил постъпки за възстановяване на българската църква в с. Яна, което в момента е само проект.

Макар че формално „завръщанията” на наследниците по родните места в пограничните райони, какъвто е Странджа, са подобни на екскурзиите, организирани и от други тракийски дружества, този акт на преминаване всъщност е и акт на инвестиране в социален капитал. Медиаторите между напълно непознатите завръщащи се и тези, които са настанени в последствие в българските къщи са изселниците от България.

Най-многобройни са проектите за взаимно опознаване на тракийската култура от двете страни на българо-турската граница, за изучаване на фолклора, кухнята, начина на живот и съвместни спортни дейности. В тези проекти участват предимно деца от Царево и Пинархисар и техните дейности остават в рамките на училището и извънкласните форми.

На ниво община е разработен проект за трансгранично сътрудничество за изграждане на тракийско селище, съвместно с Турция, представящо бита на Странджа като продължаващ етап на проект за „Инсцениране на живота в Странджа”. Вторият етап не е получил финансиране, но идеята не е изгубена и ще се търсят начини на продължаване на дейностите. Повторното конструиране на обща символна територия – Странджа като част от Тракия - и на институционално ниво остава недовършена, поради промяна на политиката на Република Турция[25] за проекти за трансгранично сътрудничество и форми за взаимодействие с България не само като съседна държава, но и като част от Европейския съюз.

Все още доминиращо е еднопосочното преминаване на границата – т.е. от България към Турция. Поради визовия режим, това опознаване не е взаимно – българите пътуват по родните места на дедите[26] или просто като туристи, срещат се с местните хора, които сега населяват селищата от другата страна на границата, но тези хора[27], които сега живеят в селата, населявани с българи преди не знаят нищо за живота от другата част на Странджа. В този смисъл, проектното конструиране на общо наследство не е особено сполучливо, защото не се осъществява връзката между местните общности – сегашните жители на сегашните селища и в България, и в Турция, организациите на тракийци и личните контакти и социалните мрежи на формални и неформални лидери, които по-лесно преминават границата. Макар и заявено като общо наследство, конструираната общност между хората от двете страни на границата в Странджа не е споделено наследство. „Завръщащите” се наследници са само от България.

Подобно на локалните общности в различни части на България, които след 1989 година изпадат в ситуация на постоянно търсене на идентичност, ценност и значимост, Царево (за пореден път) губи името си, губи конструирания си образ, трябва да се съизмерва и конкурира със съседните селища, развиващи икономиката си основно върху туристическа дейност, но и едновременно с това да опази местната си общност. Разположението му на морския бряг осигурява икономически приходи за общината и хората и, но не е достатъчен легитимационен ресурс, особено от гледна точка на националното пространство на България. След дискредитирането на образа на Царево като Мичурин, подобно на много градове локалното се конструира чрез глобалното – комбинирайки, от една страна, древност-фолклор-чиста природа при изграждане на образ за пред другите – ние сме древни и уникални, но и препотвърждаването на местната общност чрез актуализирането на символния капитал на тракийското наследство, което да препотвърди социалните мрежи, капиталите да останат при местните хора и по този начин, доколкото е възможно, да се опазят от намесата на чужди. Едновременно с това, местните общности са отворени към чуждите, но чуждите като туристи, като временно пребиваващи и възползващи се от гостоприемството на хората от Странджа. Експонирането на тракийското наследство все още не е намерило място във физическото пространство на града, но ще има свое място в музейната експозиция. Тракийските бежанци след балканските войни се заселват в град Василико. Сегашните млади наследници от град Царево, реконструират спомена за това преселване, но като опосредстван, като наследство, което трябва да бъде открито и запазено. Средното, икономически активно поколение се „възползва” от символния капитал на тракийското като продава имотите, които са получени като обезщетение от българската държава от техните родители, от една страна, както и се интересува от връщането на имотите в Турция, от друга. Тази кампания за известно време беше инструмент за поддържане на социалната мрежа и за създаване на своеобразна връзка между поколенията чрез, в която наследниците бяха поставени в ситуация на изследователи – да намерят своите роднини, да се интересуват от архиви, да посещават „експедиции по родните” места.

Докато тази изследователска дейност като стратегия за набавяне на символен капитал чрез тракийския корен е по-скоро мрежова, отколкото организационна, през целия изследван период се наблюдава и продължаване на институционалната дейност на Тракийските дружества в района и областта. Ситуацията на миграция в мнозинство и продължителния период през втората половина на 20 век на сравнително ниска степен на миграция към изследвания район е довело до формиране на локална общност, която развива специфичен тип градска култура в малко по размери селище, което обаче е централно за най-югоизточната част на България и функционира чрез околните села. В първото десетилетие на 21 век, планината е слязла при морето в следствие на селско-градската миграция и основните принципи за функциониране на градската общност и като политика е обмена на капитали в земляческите и родствените мрежи от селата, които все още са разпознаваеми като общности в града. Наследството на Странджа като общо пространство е конструирано по-скоро от България и в този смисъл планината продължава да бъде разделена, чрез спомен и чрез (не) преминаване на границата.

Цитирана литература

Бокова, И. 2003 “Подвижният човек” –  в мрежата от топоси. - Антропологични изследвания. Пл. Бочков (съст.). Т. 4. С., 2003. НБУ/ИК”Яр”.

Бурдийо, П. 2008 Противоречията на наследството. - Социологически проблеми, 2008/1-2, с. 111-119

Ганева -Райчева В.  2011 "Реконструиране на територии чрез наследството: примерът на Одрин. - В: Годишник на департамент «Антропология», НБУ, т.4.

Долапчиев, Г., 2001. Ахтопол. История, археология, краезнание. С.

Златкова, М. 2010 Градският палимпест или как да изследваме града в преход: за един възможен етносоциологически подход в градските изследвания - В: Четива за историята и културата на Балканите. В помощ на университетското преподаване.  Съст. М. Карамихова. Изд. „Парадигма”, София,  313 – 329

Пенкова, Ст. 2011 „Противоречието на наследството”: механизми на наследяване и дискурсивни практики при наследниците на тракийските бежанци.- В: Годишник на департамент «Антропология», НБУ, т.4.

Рашкова, Н. 2011 Ритуализация на родовия спомен (по родните места на бежанците от Източна Тракия). - В: Годишник на департамент «Антропология», НБУ, т.4.

Речник на чуждите думи в българския език  1970. С. Изд. “Наука и изкуство”.

Gribaudi, М. (dir.) 1998. Espaces, temporalités, stratifications. Exercices sur les réseaux sociaux, Paris, EHESS, 346 p.
Rosental, Paul-André. 1999. Les sentiers invisibles. Espace, familles et migrations dans la France du 19e siècle, Paris, EHESS.
Tarrius A. 1989 Anthropologie du mouvement. Paradigme éd.
Tarrius A. 1992 Les fourmis d'Europe : migrants riches, migrants pauvres et nouvelles villes internationales. L' Harmattan.  
Tarrius A., Marotel G., Péraldi M. 1988. L'aménagement à contre-temps. Territoires immigrés à Marseille et à Tunis. L'Harmattan.

---

[1] http://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=119 Последно посещение: 27. 08. 2011 г.

[2] http://tzarevo.net/

[3] Концепцията за експозицията беше споделена от служители на Община Царево в интервю от теренно изследване през 2010 г. Архив ИЕФЕМ – БАН.

[4] Теренните проучвания и рефлексии са плод на съвместната ни работа със Стойка Пенкова в рамките на интердисциплинарния изследователски „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”. Проектът е финансиран от Националния фонд „Научни изследвания” с водеща организация Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей и е под научното ръководство на доц. д-р Валентина Ганева-Райчева. Изследването е насочено към „сравнителното изследване на бежанските и миграционните процеси от Турция към България и в обратна посока в историческа перспектива и с оглед на разнообразните форми на миграция днес, за да се очертае типологията на изселничеството в европейски контекст, да се проследят процесите на формиране на общности и на използване на символния капитал на тези общности в конструирането на културно наследство на локално и национално равнище”. Повече за проекта, терените и резултатите виж на: http://2sidesborder.org/index.html

[5] Теренните изследвания в гр. Царево и околните села и малки градове проведохме съвместно със Стойка Пенкова.

[6] Повече за методологията на градския палимпсест и приложението и в етносоциологическото изследване на града вж. в: Златкова 2010.

[7] Един от проектите за трансгранично сътрудничество, който не е получил финансиране, обаче е за експониране на „тракийска” къща в две странджански села в България и Турция.

[8] Град Китен и селата Лозенец и Варвара – най-близките до Царево крайморски селища са основани от бежанци от останалите в Република Турция територии на Тракия и в частност на Странджа.

[9] Това бяха началните думи на Т. Г., жител на Царево, общински съветник, уредник в бъдещия музей. Към него бяхме насочени като авторитет във връзка с културно-историческото наследство, като тракиец и като местен бизнесмен, който през деветдесетте години е започнал да организира първите екскурзии по родните места на наследниците на бежанците от Царево и съседните села.Самият той е наследник на тракийци, заселили се в с. Кости. Важен актьор, който заема позиции както в официалните инстуционални мрежи, така и в изключително важните за местните общности мрежи на „земляци” и на актьори, които конструират полето на нестинарството и нестинарските общности като част от местното знание и трансгранични взаимоотношения.  Екипът ни благодари за оказаното съдействие и ценната информация, която той ни предостави.

[10] Пак там.

[11] Използваме Одрин като референтен пример, защото голяма част от теренните ни изследвания на проекта бяха проведени именно там, тъй като той се мисли като център на тракийската памет.

[12] Наративи за заселването бяха записани в гр. Китен през 2009 година. Тук е представена обобщена версия, която ни беше разказана от П. М., историк, по това време работеща в музейната сбирка в града, в която специална част има най-новата част от историята на селището, повторно основано от бежанците. Музейната сбирка представя и визуални материали от този период, а самият исторически наратив е авторство на П.М., провела изследване по въпроса.

[13] По разкази на наследници на бежанци и по сведения на Георги Долапчиев (Долапчиев 2001), местен краевед, публикувал няколко книги за Ахтопол.

[14] Подобен разказ е част от спомените за преселването на другата изследвана от нас група – турците от България. Когато са отишли в страната след 1989 година „местните турци” започват да им завиждат, защото те успяват да се интегрират, работят много, включително и жените им и получават по-големи доходи.

[15] След периода на социализма, почти не са останали големи предприятия и много от жителите на Царево, отново се връщат към ресурсите на планината – занимават се с дърводобив, пчеларство или фермерство в близките села.

[16] Особено интересни бяха разговорите с млади хора – ученици и кандидат-студенти, ангажирани с дейности на Тракийското младежко дружество в Царево, които експлицираха подобни типове на местни жители като част от смеховата градска култура. „Някои казват: червени бузи, не знам си какво… Аз като ме видят и казват – ето, гъстата коса, малкото чело, голямата глава. Това просто е… аз сега да имам голяма глава….” (Интервю с И. 18 г. гр. Царево, архив на ИЕФЕМ - БАН)

[17] Групата от Гърция беше сред хората в църквата, но екипът ни нямаше възможност лично да говори с тях. Наблюдавахме как хората от селото носеха снимки и говориха с гостите за дедите им. За мнението на един от присъстващите е цитира материал на електронно издание: „Димитриус Манавакис сподели, че идва за първи път тук и е благодарен на кмета на Община Царево Петко Арнаудов и на Бродиловския кмет за поканата. Потомък е на тракийски бежанци и ще запомни присъствието си в тази църква като един много вълнуващ миг за него. "Тук са корените ми и непрекъснато ме тегли насам. Затова минат ли два месеца, без да дойда, вече започвам да се чувствам зле", сподели и Теодорос Стрикос. Той е от Света Елена. Дядо му е бил от Кости, баба му от Бродилово. На празника е с вуйчо си Санис Константинос от Серес, който е кръстил улицата, на която живее в Серес на името на село Кости. При всяко идване двамата даряват по нещо за църквата. Бродиловската църква е строена от гърци и всички икони в нея са дарени от тях””. http://news.burgas24.bg/277024.html . Последно посетен на 1.09. 2011 г.

[18] Илия Язов, кметът на с. Кости, сподели в интервю с нас, че след епидемията от шап през 2011 година в селото много от земеделските стопани нямат намерение да възстановят стадата си.

[19] Анализ на легитимационните стратегии на дружествата прави Стойка Пенкова (Пенкова 2011).

[20] Задълбочено изследване и включено наблюдение на подобни екскурзии се провежда от В. Ганева-Райчева и Н. Рашкова в рамките на изследователския проект. Виж: Райчева 2011, Рашкова 2011.

[21] Подобна смяна на поколенията е извършена и в Тракийско дружество „Екзарх Антим Първи” гр. Бургас, чиито нов председател е Лазар Налбантов – млад народен певец и историк, който активно участва в дейностите на тракийските дружества в областта, но и във фестивалния живот, свързан с фолклора в Странджа и региона.

[22] Из интервю с Ирина Кирязова – почетен гражданин на града, наследник на тракийци и дългогодишен служител в отдел Култура на общината. Архив ИЕФЕМ – БАН.

[23] Битката за запазената марка на нестинарството също „преминава” и през регистрирането на фестивали в няколко села в Странджа.

[24] Последното по-голямо събитие в Одрин, на което присъстваха прездтавители от Царево беше откриването на паметника на Екзарх Антим Първи в двора на църквата Св. Св. Константин и Елена в гр. Одрин.

[25] За подобна тенденция наши събеседници ни споменаха и при теренната ни командировка в град Одрин през май 2011 г.

[26] Освен екскурзиите по родните места, организирани от Тракийското дружество, отделни семейства или от Съюза на тракийските дружества, подобна екскурзия бе проведена и от кмета на Община Царево през 2009 г. заедно с фотожурналисти. Целта, освен опознаване на миналото е била и да се заснемат българските места в село Яна (днешно Кайнарджа), град Бунархисар (днешен Пинархисар), побратимен с Царево, село Урумбеглий (днес Ислямбейли) - село Сереген – село Пенека, сега Кьомуркьой - град Мидия /сега Каикьой/ - село /Ятрос/, днешен Казълагач - Малък Самоков /днешен град Демиркьой/ - село Труля - село Маглавит /Гьокая/ - село Камила/Егитбаши/- село Сарпач /сега Сарпдере/ - село Паспалово /днес Армутверен/ - село Велика, сега Балабан. В тези села и градчета в турската част на Странджа са живели дедите на днешните жители на Царево, Ахтопол, Синеморец, както и на селата Бродилово, Резово, Варвара, Лозенец, Велика и Фазаново. По-подборно вж. на http://www.bulphoto.com/events/19237/ .

[27] В селата, обитавани от българи, след размяната на населението, са заселени мюсюлмани от балканите – босненци, косовари, македонци и др., както и семейства от вътрешността на страната. Тези хора помнят, че там са живели българи, но поради дългогодишната разделеност от политическата граница на тази територия,