НЕЩО ЗА ПРА-БЪЛГАРИТЕ И ПО-СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕЗИ, ЗАСЕЛИЛИ СЕ В ИТАЛИЯ ПРЕЗ VI И VII ВЕКОВЕ.

Д-р Иван Банковски
 
Повод пък за написване на следните няколко страници е нашето престъпно непознаване на историята ни, чуждопоклонството, самоподценяването, самоунижението, самоотричането на собствените ни ценни качества и постижения, не признаването на нашите авторитети и капацитети и т.н. , което навред съм виждал да се демонстрира и то най-често от интелигенцията ни - тази, която би трябвало точно обратното, да крепи българския дух, а не да го срива.
У нас винаги твърде много се е спекулирало със славянската част от кръвта ни, за пра-българите почти не се е говорило, а за най-стария корен на нашия народ(траките, мизите и македонците) съвсем нищо, като че ли само те са изчезнали, докато техните съвременници в Ромъния(даките) са останали и са създали цял един народ от 19 милиона днес. Жалкото е, че повечето от нашите учени(тези от преди войните - по сантиментални причини, а сегашните - по нареждане от Москва) ни изкарваха по-славяни от самите руси и по този начин, без да искат или умишлено, те ставаха причина за създаването на погрешни понятия и за убиване на българския дух.

НЕЩО ЗА ПРА-БЪЛГАРИТЕ И ПО-СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕЗИ, ЗАСЕЛИЛИ СЕ В ИТАЛИЯ ПРЕЗ VI И VII ВЕКОВЕ.

          В архивата на град Касино в Италия, между другото, се среща и един документ на император Фридрих II от 1249 г., в който са изброени народите на империята по следния начин: лангобарди, франки, сарацини, унгарци, българи, англичани, фламандци, гърци, сполетани, маркиджани, тоскани и т.н.  (т.1).
Припомняки си , че България по това време е била свободна и независима държава под управлението на регенството на малолетния цар Михаил Асен, то ясно е, че споменатите българи, не са тези от Балканския полуостров, а други - забравени и малко проучени от нас, заселили се в Италия през миналите векове.

Самите българи, след разпадането на Атиловата държава, образували две държави: едната на Кутригурите (западната) - настанена около Черно и Азоеско море, и река Днестър; ад ругата на Утригурите ( източната) - около река Волга, Каспийско море, р. Кубан, и р.Дон. Според Християн Жерар създаването на тези две държави е станало още в 433 г. (т.5). Византийският историк Прокопий пише доста за тези две пра-български държави, но и от него, както и от другите историци, не може да се разбере защо именно са създадени две държави от един и същи народ.
          Така или иначе, тези две държави са просъществували повече от 100 години, през което време кутригурите са били често съюзници на Византия. В 527 г. техният хан Грод е бил поканен в Цариград, където между друготосе и покръстил; но тъи като христианската идея не е била още твърде много разпространена сред българите, а особено сред българското болярство, затова, връщайки се в родината си, срещу него бил вдигнат бунт от езическото духовенство, при който бунт той бил убит и заместен на престола от престола от брата си Монгуел (т.6).
           Кутригурите, като съюзници на Византия, водили война с източни готи, които се появили в Ромъния и Панония; разбили ги и ги прогонили в Италия, но самите те се полунастанили в тези земи чак до град сирмиум (днешната Сремска Митровица в Югославия). По-късно, около 547 г. византийският император Юстинян се напълно дизинтересирал от далечните си владения и отстъпил областта Провенца - на франките, Норикум (част от днешна Австрия) - на лангобардите и част от Панония (между Дунава и Драва) - на българите (кутригурите) и гепидите (т.7). От това време между новите съседи българи и лангобарди отношенията стават постепенно много прятелски и те почнали дори често да организирват смесени нападения над Италия, едно от които е станало в 548 г. Тогава една група от около 6000 лангобарди, българи и гепиди, под командата на сина на лангобардскиа крал Тасон, навлезли в Италия и заели долините на реките Изонцо и Талиаменто (т.8).
          Настаняването на част от кутригурите в земите северно от Дунава, и близостта им до богатата Византийска империя, ги накарало да почнат да обръщат погледа си на юг и да прескачат от време на време Дунава. Тези неканени посещения станали причина да се влошат отношенията и се развали съюза с Византия, а през време на кхана им Заберган да се организира в 558-559 г. едно такова голямо нападение, че те обсадили Цариград и заплашили да унищожат императорската власт на целия Балкански полуостров. Юстинян спасил тогава отсам Дунавските си владения с голям откуп, даден на Заберган, но същевременно подтикнал кхана на утригурите Санделих да нападне с изненада Заберган и да го принуди да се откаже от Византия (т.9).
          Това нападение уредил Юстинян, като отправил до Санделих следното послание: "Заберган, кхана на кутригурите, се появи пред стените на нашата столица за да покаже пред нашите очи своята мощ, както и своето превъзходство над Вашия народ. Тъи като той каза, че е по-силен от вас, затова и той получи даровете, които ние ви бяхме определили. Ако той е излъгал, ще ви е лесно да вземете от него определените за вас дарове. Ако пък е казал истината (което вярваме и ние), то тогава той, Заберган, ще получи даровете, които ние сме определили за вас." (т.10).
          След това нападение кутригурите се отказали от Византия и почнали да нападат отново Италия в съюз с лангобардите и др., но и същевременно да враждуват остро с утригурите, която вражда докарала и двете български държави да попаднат в 560 г. под властта на аварите, а после и под тази на западните турци.

        Първото появяване на българи в Италия.

        Това робство е принудило някои български групи да тръгнат назапад, но вече с цел за настаняване. По този начин се явяват първите български преселници в Италия, за които ни споменава италянския историк Паоло Варнефридо, че са дошли в 568 г. в съюз и под началството на лангобардския крал Албоин (т.11). Тази дата е единствена, за която имаме исторически сведения за първо настаняване на българи в Италия, но твърде вероятно е и преди нея да е имало други преселници българи в Италия, защото в една важна бележка на папа Григорий Велики се казва следното: "Блаженнят Пиетро Булгаро, свещенник българин от латински ритул, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г. в Салусолла (Италия)..." (т.12). Тази бележка дава основание да се мисли, че и преди това е имало преселници българи в Италия в по-малки групи и изглежда само в северната й част, но все пак те са били познати вече в тази страна, за да може да стане един от тях чак кардинал.

Най-малкият кубратов син, Алцек, който в случая ни най-много интересува, както изглежда е управлявал най-отдалечените западни провинции на Велика България - северозападно от Черно море. Той е тръгнал с хората си още по-назапад и в 667 г. се прехвърлил в Италия и се установил в Беневентското херцогство, главно в областта Молизе североизточно от Неапол.

         Настаняване на Алцек в Италия.

        За самият начин на това настаняване има противоречиви сведения, но най-приемливи са тези на историка Паоло Варнефридо, който по въпроса пише следното:
       "...В това време (667 г.) кхана на българите Алцек, не знам защо напуснал родината си, влезе мирно в Италия и се представи с всичките си хора на крал Гримуалд, постави се на негова служба и поиска да се настани на негова територия. Последният го отправи за Беневент при собствения си син Ромуалд, на когото заповеда да му даде места, където може да живее със своя народ. Ромуалд го прие сърдечно и му предложи обширни области, останали до тогава пусти, като Зепино, Бояно, Изерния и много други градове с техните земи, предписвайки му да изостави досегашната си титла на кхан, а в бъдеще да се нарича ГАСТАЛДО" (т.19)
         Тази хроника показва, че настаняването на Алцек в Италия е станало съвсем мирно и приятелски, което може лесно да се обясни, както и причините за дохождането му в Италия.
         Като управител на най-западните български провинции, той е бил най-изложен на опасността от аварите, които по това време се намирали в Трансилвания, Панония и част от Унгария. Докато е бил жив баща му, той можел да се справя с аварската опасност, но след неговата смърт и особено по-късно, когато несъгласията на между петимата братя станали толкова големи, че Алцек не можел вече да чака помощ от тях, решил да се предвижи още по-назапад и да влезе в връзка с преселилите се през миналия век в Италия свои сънародници. Между последните по това време е имало от тях, които се били много издигнали и заемали разни високи постове при лангобарския крал Гримуалд и те сигурно са му издействали едно мирно и добро настаняване в южна Италия в окръзите Беневенто, Кампо Басо и Акуила - тогава почти обезлюдени вследствие големите епидемии в 599 и 604 г. и лепрата през 619 г.
         Самият град Беневенто не е бил даден на българите, защото той е бил седалище на лангобардския дук - управител на областта.
        Алцек уредил като своя столица сегашното градче Канталупо ди Бояно. Според Д'Амико името "Канталупо" иде от българското навание "Кхан-телепед" т.е. резиденция на кхана, защото Алцек, въпреки че за лангобардите е станал гасталдо, за българите сигурно си е останал до края кхан (т.20).
       Относно името "гасталдо" пък (пак според същия автор), то е немска дума и иде от "гау штатт" или на сегашния немски език "штатт халтер" - т.е. губернатор.
При настаняването си в тези области, българите са получили пълна свобода и известни привилегии, но никаква автономия, каквато не е била допустима в централизираната лангобардска дъжава. По тази причина днес няма повече никакви сведения за Алцек и за неговото семейство, още повече, че според лангобарското право дори и кралската власт, както и всички други благороднишки постове и титли не са били наследствени, а само избираеми.
         По този начин българите на Алцек се настаняват за винаги по тези места, и Италия става за тях нова родина. Язика си с течение на времето изгубват, така както са го изгубили и техните събратя дошли с Аспарух и Кубер на Балкана;  както също лангобардите в Италия, франките в Франция и много други народи, попаднали в средата на по-многобройни и по-културни от тях други народи. Някой белези обаче, като отделни думи от първоначалния им говор, носии, расови и характерни черти и др. отличават твърде много тези наследници на пра-българите от останалата част на днешния италянски народ. Д-р Д'Амико изчислява, че днес има към 700 селища в Италия от български произход, с едно население между 1,400,000 и 3 милиона души. Компактни маси от тях днес има в областта Молизе главно, но твърде много ги има и в другите области на Италия като Ломбардия, Емилия, Тоскана, Марке и Умбрия - в северна и средна Италия, и в Пулия, Кампания и дори в Калабрия - в южна.
          Днес твърде мъчно може да се каже кои от тях произхождат от българите дошли с Алцек и кои с Албоин и по-рано, но това не е и много интересен въпрос. По-важното е друго, именно, че през цялото време от V-тия век насам името на българите постоянно се чува в Италия, отначало като неприятели, а после като добри и достойни граждани на страната, че италянската история е пълна с доста много събития, а архивите са документи за тях; а също и че днес все още техните следи не са заличени и от тях може да се черпят доста данни за миналото на този уро-алтайски корен на нашия народ.

Между тях обаче е имало доста християни и то по-скоро не отделни личности, а изглежда цели групи, според това дали началниците им са били покръстени или не. Знае се с положителност, че великият кхан Кубрат е бил християнин, а от синовете му изглежда само Алцек, но без голяма сигурност. До последното заключение се идва поради туй, че след заселването на българите в Италия, те са издигнали навсякъде, където са се настанили, черкви все с името на св. Андрея. А това не е случайно, защото апостол Андрея, преди да умре в Патрас, е правил дълги странствания из страната на "скитите", т.е. в пространството североизточно, северно и северозападно от Черно море, което пространство тогава се е населявало от българите, маджарите и аварите, и е покръстил доста от тях (т.22).  За тези народи той е станал главния светия, затова и навсякъде те по-късно са му издигнали много черкви. В Италия също има доста храмове с името на този светия, и като се проследи историята им, навсякъде почти ще се намери, че те са строени все от българи.
         Угели и Орсини разглеждат духовния живот в Беневентското херцогство и, говорейки за разните черкви, споменават за тази в Беневенто - св.Андрея де Палофернус. А понеже Палофернус е староторимско наименование на областта северо-западно от Черно море, от където са дошли българите, затова той намира, че тя е стара българска черква (т.23).
          В Неаполитанската архива "Реги неаполитани архиви монумента" т.V е казано, че в сданията на черквата св.Андрея в Стило (Калабрия) през 1092 г. живеели българи (т.24).
         В Неаполитанската гръцка хроника "Силлавус грекарум мембранарум" има две дипломи (док. 104 и 105), в които се говори за дарения на българския манастир св.Андрея, направени в 1129 г. (т.25).
         В споменатата вече книга на Угелли се чете още, че в 1148 г. епископа на гр. Фермо бил българин на име Булгано, който в един акт, написан лично от него, дава сведения за българската община св.Андрея от Монте Сикко (т.26).
         В "Акта империи инедита" от Вилкелманн се чете, че на 21.12.1209 г. императора Отон IV при посещението си в гр.Терни подарил на черквата в Аретина между другите български земи и имението на черквата св.Андрея, наречено Вакаречча (т.27).
         Има още много черкви и села в цяла Италия с имена все на св.Андрея като пример: св.Андрея ди Гориция, св. Андрея ди Варбарана, св. А. ди Фоджа (Генуа), св. А. Анаса, св. А. ди Баньоло, св. Андрея ин Казале, св. А. Догорея, св. А. Пелаго, също св. Андрея в Тревизо, Аньозине (Вреша), Вадия Калавена (Верона), Вуссето е Торилле (Парма),  Кампадарсего (Падуа), Касине е Кареццано (Алесандрия), Кастелфранко Венето (Тревизо), Кастелнуово ди сотто (Реджо Емилия), Коккио Тревизого (Варезе), Филимпополи (Форли), Джальоне (Торино), Гозалдо (Велуно), Медезано (Парма), Могидоро (Болоня), Ровато (Врешия), Ровена (Комо), Монадвио (Песаро), Белведере Маритимо (Сицилия) и много още други (т.28).
         Освен чистото християнство, през средните векове в Италия е било много разпространено между българите там, а и между много италиянци, богомилството - едно сектантско учение с религиозно-политико-социален характер, създадено в България от поп Богомил през времето на българския цар Петър (928-969 г.). Това учение се прехвълило през Х и ХI векове в Италия под името Катари или Катарани, а също и във Франция - като Албигойство. В Италия то е имало 16 подсекти; а към 1035 г. бгомилите в провинциите Ломбардия, Марке и Умбрия са имали вече и епископ българин на име Марко (т.29). Също се знае, че в 1212 г. епископ на българските богомили в Тоскана е бил българина Филип Патернон, който е разширил своето влияние от Пиза до Ареццо. По това време в Флоренция е имало и нарочно българско духовно училище (т.30). С настаняване на Алцек в Италия обаче, тази българска държавна уредба постепенно се изменила и българите се принудили да възприемат лангобардската такава, а също и писаното лангобардско право. За последното може би Алцек да се е задължил предварително пред лангобардския крал Гримуалд. Тази е причината, за гдето от българите в Италия не е останал никакъв писан закон в италянското право. Има обаче запазени в италянския език само някои думи от правно значение , като например "биро" (агент от юредическата полиция), която дума иде от пра-българското "бир" - т.е. едно, или нещо като първенец (т.34).

  Бит

Те са познавали много добре земеделието, а нарочно за Италия, те са, които са донесли ориза и са научили италянакия народ на обработването му. Също поради дългото си живеене край големите реки в Азия и край Болга, Дон, Днестър, Днепър, Прут, Дунав, Сава и др., те са знаели много добре изкуството за правене на напоителни канали, което изкуство донесли и развили в Италия (т.35).
          Те са били още и големи майстори в кожарството, каквито сведения имаме за българските заселници по долината на река Арно в Италия, които са изработвали един тип хубава кожа, наричана и до сега при днешната й изработка куойо булгаро (българска кожа) (т.36).
          Във връзка с кожарството били развити и разни занаяти по правене на седла, хамути и др. кожени изделия. Правели също и ризници за хора и коне, но не от тежки железни брони, а от костени люспи.
          Били добри търговци, знаели и тъкачното изкуство, като правели не само груби шаечни платове, но и финни такива. Жените пък били майсторки на различни шевици, извезани от сърма и разноцветни конци. Били също големи майстори в строителното изкуство и особено в укрепителното военно дело.
Относно семейството на пра-българите, трябва да се каже, че докато са кръстосвали още степите на Азия и източна Европа са били полигами, но стабилизирайки се и особено след приемане на христианството, те са създали едни съвсем здрави нормални семейства, (както казва Д'Амико) които могат да се вземат за пример на верност, скромност, пестеливост и гостоприемство в Италия. Жената, според същия автор, според Каниц в съчинението му "Ла Булгария" и според Съсълов, не е била подчинена и поставена на по-долно стъпало от мъжа както при турци, китайци и др. народи в миналото. Въобще жената и майката са били равни на мъжа и синовете.
          Мъртвите са били дълго оплаквани от целия род, а над гробовете на падналите на бойното поле издигали малки купчинки, наречени Йокаса.

           Те са имали и своя азбука, но за жалост на нея днес нямаме запазени никакви писмени документи, освен тук-таме някои паметници, останали от това време - като Мадарския конник край днешния български град Шумен и други в Унгария, по които паметници има написано по нещо на тази пра-българска азбука - разчетена от унгарския учен Геза Фехер.
          Пра-българите са разбирали и от скулптура и изобразително изкуство, но разбира се, в по-примитивна степен и то главно при изработването на надгробни паметници. В това отношение, освен Мадарския конник, който представлява една грамадна скица на конник, издълбана върху отвесните скали при старата българска столица Плиска край град Шумен по заповед на кхан Омуртаг в чест на покойния му баща великия кхан Крум, има и доста други надгробни паметници и др. предмети, запазени във Виенския музей като най-богатата в това отношение световна колекция с български предмети. Там например могат да се видят разни български жертвени купи, украсени колани, огърлици, украшения за юзди и седла, оръжия и др.

Следи от пра-българите в разните италянски официални документи.

След като са се заселили в Италия, пра-българите първоначално са живели в компактни маси, но постепенно са се разпръснали на по-голями или по-малки групи из цяла Италия, затова и днес се срещат документи за тях из архижите на почти всички италянски градове. Ето и някои по-интересни от тях, дадени в хронологически ред:
          - През месец декември 571 г. град Тичино станал столица на лангобардския крал Клефи; а по същото време като дук (управител) на града бил назначен някой си ЗАБАН. Името му, според Д'Амико, няма нищо общо с лангобарските имена. Той намира, че е пра-българско, защото, разглеждайки го етимологически, среща дума подобна на него в днешния турски език - имено Забит, което значи офицер; а в японския - Саибан (съдя) (т.38).
           - В най-голямата от Беневентските архиви "Хроникон санта Софие", писана на гръцки, се среща, че в 834 г. Принц Сикардо подарил на игумена Роффридо една гора, след като я отнел от българина Граузолфо (т.39).
           - В "Реги Неаполитани Архиви Монумента" (т.I, стр.2) в един акт от 951 г. се говори за св. Петър от Патерно, за черквата св.Андрея и за българи (т.40).
           - От Капасо научаваме, че още от 970 г. българите в Неапол са имали свой собствен квартал близо до градската врата св.Дженаро, който до 1400 г. се е наричал Сумма Платеа; а на университетската улица в същия град е имало построена през VII век българска черква св. Андрея, запазена и до сега след като е била подновена в 1700 г. (т.41).
          - В друг акт на "Реги Неап. Арх. Монумента", датиран в 978 г. в гр. Помилиано, се споменава за една местност, наречена Кариктура, и за наследници на българин Алигерни Булгари (т.42).
           - В документ 407 на "Кодиче Дипломатико Кавензе", издаден в Лучера, се вижда, че през 989 г. в замъка Монте Ротаро се намирало лозето на един българин (т.43).
           - В регистрите на архивата на средновековната държавица Лука се намират твърде много данни за разни българи. Така например в документ 206 от 1067 г. се говори за имота на Булгаро, син на българина Джерардо Луппи. Също в документите NN 75, 84, 153, 193, 208, 223, 289, 419, 505, 533, 579 и т.н. на същата архива се говори все за разни българи (т.44).
           - От Перренс научаваме, че през средните векове във Флоренция е бил твърде силен българският графски род Кадолинджи; и че в 1068 г. св. Джовани Гуалберто е бил поканен от граф Кадолинджо Гулиелмо Булгаро да стане игумен на манастира св.Салваторе в Сеттимо на пътя Флоренция - Пиза (т.45).
           - В гореспоменатата вече архива "Реги Неап.Арх.Монум." т. IX се казва, че в 1076 г. българина Сефан Булгаро от Неапол е получил благородна титла; а също и че в 1086 г. една улица Поцуоли (Неапол) е била наречена на българина Булгаурси (т.46).
           - В Неаполитанската гръцка хроника "Силабус грекарум мамбранарум" в документи NN 150 и 152 се казва, че Роберто де Террум в 1154 г. направил дарение на черквите св. Деипара и св. Стефан в Калабрия, и като свидетел е бил българина Руджиеро Булгаро (т.47).
           - В документ N 45 на "Кодиче дипломатико нормано ди Аверса" се казва, че в 1142 г. монаха Джовани Зилулфо подарил на черквата св. Павел в съчия град (Аверса) разни земи, между които била и българската черковна община св. Андрея Аверски (т.48).
           - Угелли на друго място пише, че през времето на папа Инокентий II (1130-1143) епископа на Верчели на име Ардидзоне бил потомък на благородни българи от същия град. Неговият баща се казвал Имолия (т.49).
           - В "Кодиче дипломатико Барезе" се споменава за някаква българка на име Курадонна, дъщеря на Кирамария (1181 г.) (т.50).
           - В "Кодиче дипломатико Амалфитано" намираме, че през средните векове града република Амалфи, недалеч от Неапол, е бил населен с твърде много българи, които били с голямо влияние, особрно през норманското владичество. В док. N 159 на същия кодекс се говори за някаква продажба, направена от дъщерята на българина Мансонис Булкани в 1156 г.; а в друг документ се казва, че в 1186 г. игумен на манастира св. Лоренцо в Амфали била Анна, дъщерия на българина Алфиеро Булгари (т.51).
            - Според Морена, според Муратори и според една паметна плоча, поставена на стената на черквата сан Проколо в Болоня, един от най-големите учени на своето време, умрял в 1166 г. в същия град, е бил българина юрист проф. д-р Булгаро. Той е бил ученик на италянеца Ирнерий и се счита за основател на Болонския университет. Булгаро е бил викан в 1158 г. в Ронкалия от Императора Фридрих Барбароса като председател на една четиричленна комисиа от учени юристи за разрешаване спора му с папа Александър III и с италянските свободни градове кой именно да бъде носител на правото в империята. Болонския университет няколко стотин години е носил името "Курия булгари" (което значи нещо като "Български дом за юридическа наука"), а университетската черква и до сега носи името "Санта Мария деи Булгари" (св. Мария на българите) (т.52).
           - От Винкелман научаваме, че Фредерик II през май 1238 г. в Кремона с декрет подновил привилегиите, дадени от Фредерик I на 4.2.1153 г. на Райнерио и на българина Джизулфо дел'Булгаро и на сина му Умберто (т.53).
           - Според Д'Амико около 1100-1200 г. долината на Зезиа е Черво, както и пространството между Милано и Бергамо са били населени с българи (т.54).
           - В "Стория универсале" от Канту четем, че на 4.4.1258 г. в храма св. Амброджо в Милано е имало голяма черковна служба, на която са присъствали много военни началници и васали, между които е цитиран и българина Булгаро ди Пустерла. Същият е бил губернатор на град Сиена до 1266 г..
           - На друго място в книгата на Угелли се чете, че 4.1.1290 г. папа Николай IV провъзгласил за 40-ти епископ на града Перуджа българина Булгаро Монтемелино от същия град.
           - В друга неаполитанска архива срещаме, че нотариус на остров Искиа при Неапол в 1308 г. е бил българина Джовани Булгаро.
          - В цитираната по-горе книга на Винкелман, на друго място се говори, че на 17.12.1310 г. император Хенрих VII потвърдил на конт ди Масино, между другите владения, и българската крепост Каструм Булгари.
          - В миланските "Регистри висконтеи" в актове NN 74 и 75 е изнесено, че дука на Милано през април 1399 г. е бил направил размена на блага с българина Амброджо Булгароно; а в актове NN 81 и 83 се казва, че на 23.5.1417 г. българските благородници от град Верчели представили на миланския дук адрес за вярност, през май същата година направили същото и българските обитатели на града. В акт N 158 пък се казва, че през 1440 г. феодалните владения на антонио де Верте, обитавани от дука на Милано, били земи и места български
          - В "Архивио ди стато ди Сиена", между другото, се намира и една бележка за старите известни семейства на града, и между тях е показано и това на българите Булгарини (1482-1561)
           Освен тези и други документи из разните италянски архиви, даващи сведения за заседналите в Италия българи, други интересни доказателства за тях са запазените и до сега техни народни носии, които са много прилични на тези на българите от Балкана, особено на македонските и троянските; също някои думи от изчезналия пра-български език, вмъкнати сега в италянския говор, и наименованията на някои географски места.

 

Стари български наименования на италянски географски места.

         Като стари български наименования на италянски географски места, на първо място трябва да се отбележат тези с корен "булг" и "болг". С този корен са известни имената на следните географски места: Болгер (в околия Тренто), Булчаго, Булчагетто, Булгаро грасо, Булгаро и Булгарело (окол. Комо), Болгаре (ок. Бергамо), Болджано (ок. Милано), Булгериа (ок. Чезена), и река Булгано, планина Монти Булгерия и община Челле ди Булгерия - в южна Италия.
          С корен "булг" и "болг" има и днес много италянски фамилни имена като: Булгари, Булгарелли, Булгарини, Булгерини, Булгарони, Булгаро, Болгери, Болгарини, Болгарони, Бугарини и т.н., носителите на които са все далечни наследници на прабългарите.
           Освен с тези корени, срещат се и названия с други два корена от пра-български произход - именно "кара", което означава нещо черно като "карбоне" (въглища) и втроия корен "кан", като споменатото вече Канталупо ди Бояно.
           С корен "кара" са известни следните населени места: Караско (в околията Генуа), Караманя, Карасоне и Каральо (ок. Кунео), Караня (ок.Калицано Завена), Каранца (Лигурия), Карате (Милано), Каранеро (Комо), Карата (Новара), Караваджо (Бергамо), Каравате (Варезе), Каравоника (Империя) и т.н.
           Има също и много имена днес с корен "кара", като: Карадона, Карадонио, Карапелле, Караунко и т.н., особено между населението на областите Молизе.
         С корен "кан" има също доста имена на населени места, като: Кансула, Санталиче, Канзано, Кантано и др. (т.63).

          Български думи в сегашния италянски език.
           Старият български език, който е бил говорен още няколко века след заселването на пра-българите в Италия, днес е вече напълно изчезнал, но все пак срещат се още някои думи от него, останали за употреба и в днешния италянски език, които думи са открити от Д"Амико чрез сравнението им с подобни думи от другите, живи днес и близки на пра-българския говор, езици - като турски, унгарски, японски и др. Тези думи са следните:
           1. АББУРРАТО (съответстващо на друга дума от чистия италянски език "Аввинаццато"), което на български значи - напил се. Иде от пра-българската дума "БОР", която се среща в днешния унгарски език с значение на "вино".
           2. АРРАС (лонтано) и АРРАСА (аллонтанаре) - далече и отдалечавам. На тези думи подобна се среща днес в унгарския език "Арра ла" със същото значение.
           3. КАЛАЗАК (гйоттоне и дивораторе) - лакомник, хищник. Дава да се мисли унгарското "хал-е-е-сай-ак", което значи уста на риба.
           4. КАПАНЕ-ГАББАНО (мантелло кон манике) - тип палто с ръкави. Подобни думи има в турския език днес "Гюббе" и в унгарския "кьопени" и "кабат", със значение на горна връхна дреха.
           5. КАРФРИНЯ (детто ди пекора нера) - черна овца. Иде от татарския корен "кара", който и в турския език е със същото значение на нещо черно.
           6. КИНК (каррет ино) - количка, или кола без ритли. Сродна дума има в унгарския език "хинто", със значение на кола с две колела.
           7. ЧЬОК, ЧИК (номе е рикиамо дел майале) - име и извикаване на прасе. Съответства на монголското "чу", което значи свиня.
           8. ЧУОТТЕ или ЧОТТЕ (пълно, закръглено, дебело). Тези думи са употребявани особено за пълни деца, или както на български би се казало за тях "дебелачко". Също и тези думи идат от монголската дума "чу" (свиня, прасе).
           9. КУТИНО (поцетто формато да сордженте о да корсо д'акгуа) - кладенче или локва, образувана от ивор или от течение на вода. Има връзка с турското "гу-ю" и с унгарското "кут", със значение на кладенец или чешма.
          10. КУТТОРЕ (тино ди раме пер аттинджере акгуа) - буре от клони за вадене на вода. Думата е съставена от унгарското "кут" и от татарския корен "юр". За "кут" вече се говори, а "юр" значи праздно пространство, но също и съд за нещо.
          11. Е-Ю-ВА (е кози сиа) - е, така да бъде. Тази фраза се произнася само от населението на италянския град Йелзи, когато се иска да се изрази покорство, пълно съгласие или помирение. Съответства на турското "ве-ойле-вар" и на унгарското "еш-уд-ван" фрази със същото значение.
            12. ЙАТТЕ-МАЙМОНЕ (Гатто шиммиа) - маймуна. На днешния български език се казва "маймуна", което показва, че тази дума е от пра-български произход, а не от славянски. На унгарски се казва за същото животно "майом", а на турски "маймун".
           13. МАРРАК (колтелло фисо) - нож. В турския език се среща думата "мизрак", което занчи копие или железна пръчка.
            14. МОШе, МОСКе (гатто) - котарак. "е" се произнася меко, средно между "е" и "ъ". Отговаря на българската шопска дума "мачка", която е също от пра-български произход, също на унгарската дума "мачка" и на китайската "мо" - всички все със значение на котка. В литературния италянски език се среща думата "мичо" (котарак", която се счита, че е едно видоизменение на МОСКе и е значи и тя вероятно от пра=български произход.
            15. ЛАНГАРОНЕ (гьоттоне, ингордо) - лаком, алчен. Има връзка с монголското и китайското "ланг", което значи "вълк".
            16. ОРТЕ, ОРТЕ (гуардате, гуардате!) - гледайте, гледайте ! В унгарския език има дума "от-тек", а в турския - "г-ьор-тек", които значат гледайте и гледам.
             17. ОМАДЖО - подарък с голяма почит. Д-р Д'Амико намира, че също и тази дума е от български произход, като я сравнява с турската дума "омин", което означава вярност.
             18. РРОББЕ (стоффа, авито) - плат, облекло. Съответства на турската дума "руба", което значи също облекло.
             19. ШЕРТЕ (каналетто д'акгуа д'аффлусо алле горе деи мулини) - каналче за прилив на вода в улеите на водениците. Иде от монголската дума "ши", което значи вода, и "ер" или "ет" - вена.
             20. СОТЕНе, СОТЕРе (скиера, катерва) - ред , можество. В руският език има две думи "сотние" и "сотника", които са от татарски произход и които имат значение на ред, колота. Тези думи са влезли в руския език от донските о волжките казаци, които са наследници на пра-българите и хазарите от областите около Волга и Дон.
             21. ТЕЛЕ-ТЕЛЕ (пиено-пиено, дзеппо-дезеппо) - пълно-пълно, или натрупано. В унгарския език се среща думата "телеш", а в турския - "долу", със значение "пълно".
            22. ТИ-ТИ (рикиамо делле галлине) - извикаване на кокошки. Има връзка с унгарската дума "ти-ук" и с турската "та-вук", които и двете значат кокошка.
             23. ТОЦЦЕ (тоццо, пеццо) - къс, част, парче. Тази прабългарска дума е преминала и в литературния италянски език. Тая има връзка с турската дума "тоц", коато значи дребни неща, трици, прах.
              24. ВАРТА (аспеттаре) - чакам. Съответствува на унгарския глагол със същото значение "вар-ни", особено пък в миналата му форма "вар-тай" (аспетати) - чаках, която на унгарски е "вар-там". Д'Амико намира голямо сходство на този глагол и с немския такъв "вартен", и предполага, че този немски глагол е една монголска инфилтрация в немския език, защото той не се срещал във всички стари немски диалекти, а го е имало главно в южните диалекти на Германия.
             25. ЦЕК, ЦИК (малка, малко - пикола, пикколо). В тибетския език има дума "ца", която също значи малко.
             26. ЦИЦ (грасо спечие дел латте) - масло. Съответства на унгарското "цир" (масло) и на българското "сир-ене", която дума в българския език трябва също да е от пра-български произход.
             27. Цица (мамелла) - цица и на български, която дума сигурно пак е от пра-български произход (т.64).
         Народни обичаи, танци и характер.
         Сред населението на областта Молизе главно, има запазени много обичаи близки до сегашните български, като например свадбените обичаи, оплакването на мъртвите, празднуването на някои праздници и други, което показва духовната им връзка с българите от Балканския полуостров. Също хората, особено народният им танц подобен много на българската ръченица, са много близки до българските от днешна България; а семействата и живота в тях са подредени почти по същия начин както тези у нас.
          По характер пък, тези хора са същите здрави реалисти, както и българския народ, и се доста различават по темперамент от по-сантименталните си сегашни сънародници от латински произход. Затова сега между тях по-рядко се срещат (както казва Д'Амико) голями поети, художници, артисти и други хора на изкуството; но излизат от средата им голями духовници, знаменити лекари, проницателни юристи, храбри войници и т.н. Тяхният реализъм е напълно съответсвен на този на българския народ, който (пак според Д'Амико) е единствения народ в света, който е създал прозата преди поезията (т.65).
          ЗАКЛЮЧЕНИЕ
          И така, може да се каже, че следите, които пра-българите са оставили в днешна Италия, са доста силни и при едно по-добро проучване от специалисти из огромните папски и други библиотеки в Италия, биха могли да се намерят още по-ценни документи, които да дадат едно още по-пълно осветление върху този стар и не тъй добре проучен клон от пра-българския народ.

http://ziezi.net/amico/Bankovski.htm

Алцеко (Алцек) — прабълг. вожд през 60-те години на VII в., вероятно пети син на хан Кубрат. Виз. летописи отбелязват, че след смъртта на владетеля на „Велика България“ синовете му си поделили властта и се разделили. Петият син, чието име не се споменава, стигнал до т. нар. Пентаполис (Петоградие) в областта Равена, която обхващала приблизително изт. крайбрежие на Сев. Италия. Там той се подчинил на „царството на християните“, т.е. преминал на виз. служба.
Лангобардският хронист Павел Дякон (IX в.) съобщава, че името на този Кубратов син е А. (Алцек). Произходът и значението на името не са съвсем ясни. Някои приемат, че то означава „шест стрели“, други го сближават във втората му част с друго прабълг. име Цок или Цук. Смята се, че като цяло може би означава „червения Цок“.
По времето, когато А. пристигнал в Равена, (ок. 662/663), Византия воювала с кралството на лангобардите в Италия. Прабълг. воини веднага били включени във войната, а техният водач бил удостоен с високата титла дукс. Верността на новите наемници не била дълготрайна. Скоро след 663 г. А. преминал с всичките си хора на страната на крал Гримоалд (662 — 671) и му поискал земя за заселване. Кралят го препратил към своя син Ромуалд, който управлявал областта Беневенто в Южна Италия. На прабългарите били предоставени за заселване три града и прилежащите им земи в областта Кампо басо. Постепенно към тях били присъединени и други градове и територии. А. получил титлата гасталдий, която носели кралските управители на градове и области. В отговор на оказаното му благоразположение А. положил клетва за вярност. Не се знае каква била по-сетнешната му съдба.
Павел Дякон отбелязва, че прабългарите на А. „…живеят и до днес (края на VIII в. — б.а.) по тези места и никак не са забравили собствения си език, макар и да говорят латински...“.
Алцеко (Алцек) — прабълг. вожд през 60-те години на VII в., вероятно пети син на хан Кубрат. Виз. летописи отбелязват, че след смъртта на владетеля на „Велика България“ синовете му си поделили властта и се разделили. Петият син, чието име не се споменава, стигнал до т. нар. Пентаполис (Петоградие) в областта Равена, която обхващала приблизително изт. крайбрежие на Сев. Италия. Там той се подчинил на „царството на християните“, т.е. преминал на виз. служба.
Лангобардският хронист Павел Дякон (IX в.) съобщава, че името на този Кубратов син е А. (Алцек). Произходът и значението на името не са съвсем ясни. Някои приемат, че то означава „шест стрели“, други го сближават във втората му част с друго прабълг. име Цок или Цук. Смята се, че като цяло може би означава „червения Цок“.
По времето, когато А. пристигнал в Равена, (ок. 662/663), Византия воювала с кралството на лангобардите в Италия. Прабълг. воини веднага били включени във войната, а техният водач бил удостоен с високата титла дукс. Верността на новите наемници не била дълготрайна. Скоро след 663 г. А. преминал с всичките си хора на страната на крал Гримоалд (662 — 671) и му поискал земя за заселване. Кралят го препратил към своя син Ромуалд, който управлявал областта Беневенто в Южна Италия. На прабългарите били предоставени за заселване три града и прилежащите им земи в областта Кампо басо. Постепенно към тях били присъединени и други градове и територии. А. получил титлата гасталдий, която носели кралските управители на градове и области. В отговор на оказаното му благоразположение А. положил клетва за вярност. Не се знае каква била по-сетнешната му съдба.
Павел Дякон отбелязва, че прабългарите на А. „…живеят и до днес (края на VIII в. — б.а.) по тези места и никак не са забравили собствения си език, макар и да говорят латински...“.

http://istorianasveta.eu


 - Bulgarus de Bulgarinus - един от първите четирима доктори по право в Света (XII век). Неговият учител проф. Ирнериус (основател на Болонския университет) го е наричал "os aureum"("златоуст").

ранни извори за българите в Европа

При хронографирането на изворовия материал, за да избегнем
неволните спекулации, ще използуваме само онези податки, в които
българите се споменават със собствения си етноним. В случаите, когато е
налице явна понятийна архаизация или включване на българите в
етнонима на доминиращите в племенните обединения етноси, ще се
откажем от наличните сведения. Такива сведения ще използуваме в
крайни случаи при сигурни вторични белези за българско присъствие в
събитията.
354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински
хронограф. Хронографът е изграден върху по-стар гръцки оригинал и е
запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и
в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник,
В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните
родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са
българите. За да се избегнат неудобствата от "ранната" поява на
българите в полезрението на латинската историография, повечето
историци приемат предложената от Гутшмид версия, че българите са
вписани при последния правен в 539 г. препис на хронографа. Така
датирането се изтегля в едно наситено с българско присъствие време. На
немалкото въпроси, които поражда това свидетелство ще се спрем
отделно.
422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и
германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се
настаняват в Панония. Редица изследователи сравняват хунското
нашествие с движението на снежна топка по склон. Немногобройната
- 6 -
ударна хунска сила увлича в движението си на запад покорени и
доброволно присъединили се племена и народи и с всеки изминал ден е
увеличавала силата си. В началото на V в. българите нанасят поражение
на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е
станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон
и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи
епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа
дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от
увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Има автори обаче,
които в това виждат сигурно доказателство, че българите и по етнически
състав са хунско племе и дори въвеждат термина "хуно-българи".
Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват
с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и
Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да
разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи
се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник -
гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на
хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в
Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с
българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на
хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в
опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от
сериозните основания на В. Бешевлиев [Първобългарите, С., 1984 г., с.
11 и сл.] да твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането
на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до
Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия
българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал
тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с
мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си
земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно
държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се
разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.
464/65 г.- Под натиска на аварите савирите потеглят на запад и от
своя страна притискат сарагурите и оногурите. В посоченото време
пратеничествата на тези две племена посещават Константинопол.
Всички автори идентифицират оногурите с българите-оногундури.
480 г. - Византийският император Зенон(474-491) се обръща към
българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове
Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г.
Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят
молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на
Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За
това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на
империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483
г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с
център гр. Нове.
488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път.
Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и
отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите
- 7 -
Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти
постоянно.
493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в
Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.
498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между
Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".
499 г. - Решаваща българска победа при р. Цурта над
главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От
византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли.
На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима
военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин).
Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за
варварски набези в империята, която повече не успява да създаде
ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал
потвърждава, че това е районът на първото трайно българско
присъствие отсам р. Дунав.
502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус
свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да
кръстосват Тракия и Илирик.
504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум.
Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.
505 г. - Военачалникът на Илирик Сабиниан с 10000 войници и при
подкрепата на отряд българи се опитва да изтласка готите и отцепилия
се от гепидите вожд Мундо.
513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието
участвуват хуни-федерати и българи.
519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на
византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола
Юстиниан I(527-565)търси решение на "проблема Илирик" като
назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.
530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в
Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в
Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на
византийската армия в Армения и Лазика.
535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката
при р. Йатрус.
538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане
отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.
539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение
с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от
Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с
пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000
пленници.
546 г. - Византия често използува услугите на българите във
войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно
настоява пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за
Италийската експедиция българи. През споменатата година дори
командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на
българина Одолган.
- 8 -
548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия)
военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът
Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на
готския крал Тотила. Ал. Бурмов смята, че след тази година българите
изчезват за близо половин век от историческата сцена на Балканите.
Тяхното място е заето от кутригурите и утигурите, които В. Златарски
приема за български племена. Ал. Бурмов допуска родство между
споменатите племена и българите, но не ги счита за български племена.
Към това мнение се присъединява и В. Бешевлиев като изтъква, че нито
един извор от това време не нарича кутригурите и утигурите "българи", а
тяхното разглеждане като български племена почива единствено на
"географски аргументи". Захарий Ритор (569 г.) ги отличава от българите.
Агатий Миринейски (582 г.) "обещава да разкаже за изчезването им".
Менандър (583/84 г.) отбелязва гибелта им, резултат не на последно
място и от междуособните войни помежду им провокирани от Византия
[Бешевлиев В., Първобългарите, С., 1984 г., с. 37 и сл.]. Все пак едно
изключение е Виктор Танунски, който нарича войните на Заберган -
"българи". Нищо чудно сред отрядите на Заберган да е имало и българи.
През 60-те години на VI в. влиянието на тези племена достига своя
апогей и Прокопий Кесарийски свидетелствува, че императрицата е била
принудена да се обърне към вожда на кутригурите Заберган с молба да
посредничи между Византия и Персия. За сметка на това българското
име се споменава нееднократно на Апенините.
548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска
топография"(кн. III)изброява от изток на запад християнизираните
племена и народи. Споменати са и българите след иркани(хиркани),
херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.
552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия
- Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с
тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на
готския крал Тотила.
560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия,
който стига чак до предградията на Константинопол.
В средата на VI в. от изток се появяват две нови мощни етнически
групи - авари и тюрки. Аварите разпростират властта си от р. Волга до
Панония. Хронистите датират тяхното пратеничество при византийския
император в 563 г.
567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително
поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра
на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.
569 г. - Лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия. С
лангобардите заминават и немалка група гепиди и българи. Те се
установяват в Етрурия - областта Беневент и дълго време селищата им
носят техните имена, а населението е двуезично.
573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира
той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре
познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в
хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските
началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското
- 9 -
присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние
върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни
действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на
Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската
армия се забранява да носят български наметала.
593 г. - Папа Григорий Велики(540-604) в IV-та книга на "Диалози"-
те си разказва случая с раненото воловарче и българина - спатарий на
военачалника Нарсес. В походите на Балканите българите действуват
като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде
широка автономия и са били почти равностойни на аварите като
държавнотворен народ. Примерите са красноречиви. Успехите на
главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се
съобщават като изгонване на българите от града.
595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър
- брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се
движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между
империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към
договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на
авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с
мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и
обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили,
следейки за поведението на противника. Византийският император бил
принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на
мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката.
631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият
поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно
междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва
двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат
надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал
Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед
пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се
отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската
област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". По датировка
на В. Бешевлиев в 663 г. българите търсят мирно убежище при
лангобардския крал Гримоалд(662-671). В. Бешевлиев сочи две вероятни
причини за тази постъпка - "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от
лангобардите" и желание за единение с българския етнически елемент в
Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са
изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите
получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до
края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече - в
съчинението си "Български преселници в Италия през VI в." (1933)
Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е
имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417
г. - пише авторът - българските благородници от гр. Верчели полагат
клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и
българите жители на Милано. Към 1933 г. Д'Амико брои потомците на
древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души.
От писмените извори за българите, съхранени в латинската и
- 10 -
гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи.
Необременена от щампи и типични архаизации латинската
историография отбелязва българското народностно име още в средата на
IV в. От началото на V в. българите са активен участник в
етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и
Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била
малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите
до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна
Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна
Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите
Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за
пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно
или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди,
хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят
етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна
вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В
началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две
групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на
първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема
върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област.
Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете
миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на
пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От
"Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници
копнеели за "бащините си земи".
674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася
шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в
Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите
на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за
мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее
Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано
предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър,
интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български,
славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив. Навлизането
на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р.
Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са
излагани в родната ни историография и на тези процеси няма да се
спирам подробно. След разчитането на надписите около Мадарския
конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в
действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р.
Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен
живот.
                                      

-

www.protobulgarians.com

българите притежават два генетични кода - на атлантите и на лемурийците

 www.bghistory.info

 „Тайните подземия на България" е една необикновена книга на писателя Милан Миланов, в която езотериката, фантастиката и науката се преплитат, за да разкрият тайни, вълнуващи човечеството от векове.

"Геномът на съвременния човек се разработва в подземните лаборатории на цивилизацията от Сириус с помощта на генни инженери от
Плеадите, които вече са имали опит в създаването на земни цивилизации. Всяка двойка клонинги е била заселвана в близост до съществуващите градове на атлантите. Те са се приспособили в кратки срокове, което е било повод да се отбележи, че опитът за създаване на нова земна цивилизация е успешен. От матрицата на човешкия геном, пазеща се в подземните лаборатории на Сириус, са създадени четири разновидности на първичния ген, определящи четирите цветови раси на човечеството.

Дълго време първите представители са живели в съседство с атлантите и са възприемали от тях знания, умения и духовност. Така, съчетавайки полученото и наученото от тях и заложеното в генома на новия човек, вашата цивилизация започва бързо да се развива и да изгражда своите градове и култура.

 Впоследствие са станали природни катаклизми, които водят до окончателното потъване на Атлантида и намаляването на числеността на атлантската раса. Тези катаклизми са останали в спомените на древните и са описани в легендите, митологиите, философските и религиозни учения на различните народи. Не е имало един всемирен потоп, както казва Библията, а са поредица от катаклизми на различни места на земята, в различно време, в рамките на около 3000 години.
Цивилизацията се е развивала с бързи темпове и е било взето решение да се съхранят гените на всички, съществуващи живи същества и организми в отделна генна банка, която е подбанка на генофонда на земята, в която да се съхрани генна информация само за вашата цивилизация.
Тази мисия е била възложена на високопосветения Ной и неговото семейство.
Подпомогнат от създателите ви от Сириус, той събира генния материал и го пренася на построения кораб, където се качва със семейството си, по времето на поредния природен катаклизъм, засегнал Атлантида, териториите около Средиземно море и региона на Черно море, и се отправя към определеното място, където предава генната информация в подземната генна банка.

Ще повторя пак, че произходът на българите, е далеч в зората на вашата цивилизация, още от първите бели клонинги, заселени до град на атланти. След като получават знанията и уменията, които са им необходими, за да могат да се развиват самостоятелно, те предприемат пътуване през океана и се заселват по днешните ви земи. От тук започват своето разселване през вековете, като ядрото на народа остава винаги по тези земи, а много от племената са отпътували в различни посоки, като някои от тях са се върнали отново, след като са изпълнили възложените им мисии. Основната мисия на българите е била да съхрани гена на атлантите, който е вграден в тяхната генна матрица, преди да предприемат отделянето си от тях и да пристигат тук. При разселването си те смесват атлантския ген с гените на вече развилите се други народи. В по-късен период, когато расата на атлантите е пред изчезване, българите и траките поемат мисията да обновят гена на народите. Тогава предприемат пътуване на изток - към генофонда на човечеството. Там, те получават двата чисти гена - на атлантите и на лемурийците, както и задачата да върнат този на атлантите в българските земи и да възстановят своя геном, а генът на лемурийците е трябвало
да предадат на славянските племена и в по-късен период, когато двата гена са, вече, добре усвоени, генът на лемурийците да се слее с този на атлантите. Това е станало при асимилирането на някои от славянските племена от траките и от завърналите се българи.

През вековната си история българи са населявали много райони в Европа, Азия и Африка, където са оставили трайни следи и до днес. С изграждането на различните си държави и градове те са се смесвали с местните народи и са им предавали част от своя ген. Така се е осъществило усъвършенстването на цивилизацията ви по тези части на Земята. По подобен начин са се развили еволюционните процеси и в Америка, Африка и Австралия.

  Има сведения, че траките са едни от първите заселници в Америка.
- Не, първите заселници в Америка, не са траките. Там се разселват наследниците на червената двойка Адам и Ева. В Северна Америка траките се появяват по-късно със специална мисия.
- Ще те помоля да доизясниш, къде се заселват първите траки на територията на България?- Траките пристигат от Атлантида и се заселват на територията на днешна Северна и Североизточна България, а след това се разселват в други посоки. Траките са високо интелектуално племе, притежавали са умения, които са наследили от атлантите. Всички древни храмове и пирамиди на територията на Европа, част от Азия и Северна Африка са дело на траките - на техните разклонения. Били са владетели във Вавилон, Шумер, Китай, Индия и на още много други места. Основоположници са на най-важните династии по тези земи.

- И още един въпрос, славяните са клон на тракийско племе, нали?
- Така е, славяните са клон на тракийско племе, което първо започва поход на север от Дунав и се заселва на територията на Северна Европа. В по-късен период, някои от славянските племена се връщат на юг и се сливат с прародителите си, като с това донасят лемурийския ген, предаден им при завръщането на траките от Генофонда.

  Искам да попитам за знакът на Дулу IYI - започнах аз. - Този загадъчен знак, вечно ме е интригувал със символиката си и не съм срещал обяснение, тълкуващо значението му, което да ме задоволи.
- Ти как тълкуваш знака, Ученико?
Какво знаех за знака? Това, че е един от най-разпространените свещени символи на древните Българи.
Семиотичен знак на Слънце-Бога IYI. Знаех, че някогашните Българи възприемат изображението на знака като носител на щастие, успех и физическо здраве на живите същества, а на неживите обекти - якост и здравина. В езотеризма на едфуистиката, IYI символизира идеята за единство на крайностите в битието. И не случайно знакът IYI бе положен върху каменните блокове от крепостната стена на древната столица Плиска. Знак възприет от кановете от рода Дуло, създатели на Стара Велика, Волжко-Камска и Дунавска България, превърнал се в символ на Българската държавност.

До тук добре, но Учителят искаше да знае как тълкувам знака.
- Мисля, че знакът IYI изразява хромозома Y, а двата знака от лявата и дясната страна са звездният код на съществата, оставили своя ген в кръвта ни - Плеяди и Сириус.
Така ли е, Учителю?
- И така може да се тълкува. Но символът показва, че хората са създадени от Боговете - съществата от по-напреднали цивилизации. Той е символ, изясняващ общото между Боговете и Чо Учените вечно спорят кои са траките и кои българите. Нима това не е един и същ народ?- Траки и българи - това е един и същ народ! - Потвърди думите ми Учителят. - Останалите на нашите земи траки продължават да развиват на местно ниво получените знания от атлантите. Заминалите траки, наречени вече българи,
започват да изпълняват възложената им мисия по усъвършенстване и повдигане на интелектуалното ниво на народите. И не само това, те изпълняват и друга, по-важна мисия - възстановяване и подобряване на заложеното, от Първоизточника на сътворението, в ДНК клетката.
Разселените българи са имали да изпълняват мисии в различни части на света, а не само в Кавказ и Памир...

- Има сведения, че българите са били по четирите краища на света. И в Тибет...

- Били са. Един клон от българите е достигнал Тибет и е допуснат до подземията на Генетичната банка. От там висшите посветени на българите са взели дадения им генетичен подобрител, с който да се възроди загубената мъдрост, интелект и духовност на цивилизацията. Получили са и инструкции как и къде да бъдат предадени генетичните подобрители.

- Ще те помоля за повече разяснение, Учителю, относно "подобрителите", както се изрази.

- Вече знаеш Ученико, че българите притежават два генетични кода - на атлантите и на лемурийците. При осъществен контакт с по-светлите племена на славяните, им предават лемурийските кодове. Така траки, славяни и прабългари се сливат на територията на днешна България.
Това е причина българите да носят усъвършенствания слят ген на лемурийците и атлантите.

Ще те попитам и за великия Омир. Как мислиш Омир грък ли е или е тракиец? - Не, Омир не е бил грък, а Тракиец! Родил се е и живял в Тракия, но Гърците са си го присвоили така, както са присвоили много неща от древната история. Фактите, потвърждаващи това и разкриващи истинността на събитията ще започнат да се разкриват постепенно. Древногръцката история, Михаиле, е сътворена с много преиначени факти и събития. Тепърва, истината за Омир ще се разкрива. Има негови произведения, различни ръкописи, за които все още никой не знае. Но ти се заинтересува от тази светла личност и аз ще ти разкажа, какво знам за Омир... Той е роден в края на IX в. пр. н. е., в малко тракийско селище, намиращо се на територията на днешна България, близо до Казанлък. Имал не само дарбата на творец на словото. Бил е високо духовно извисен, знаел е тайни на Вселената. В младежките си години, той се е среща със свят човек, появил се от нищото и поел ролята на негов учител. Омир е бил сляп, по рождение, но с отворени сетива за Висшата истина, за разума на Вселената. Срещите му с този свят човек, продължили около две години, време, през което той предал много знания на Омир и изчезнал отново, така както се и появил. Омир започнал да пише, надарен не само с изключителния талант на писател, но и просветлен от Висшия разум. Голяма част от творбите му и до днес не са известни. Неговите ученици, които записвали словата му и му помагали, прибирали и подреждали написаното в каменни сандъци, които в последствие били положени в гробницата му. - И това, което имаме от него не е малко - тихо добавих аз. - Достояние на света, са станали само една малка част от творбите му. Нищо от ръкописите, разкриващи мъдростта на траките, тайните, които пазели, тайните на Вселената, не са достигнали до широките маси. Преди да замине, неговият Учител му казал, че още не е време за тях, поради което всичко било прибирано и пазено за времето, когато хората ще трябва да научат тайните. Омир умира в средата на VIII в. пр. н. е. Погребан е в гробница, близо до родното му място - град Казанлък. Учениците му са затворили в гробницата и сандъците с ръкописите. - Доколкото ми е известно, писал е единствено на гръцки език. - На гръцки е писал великолепните си произведения, достъпни за хората, а да запише висши тайни е използвал тракийските символи. Между ръкописите му има и изработен календар, отчитащ времето по две различни скали. Когато дойде определеното време, да се отворят тези сандъци, светът ще бъде изненадан от разкритата тайна за тракиеца Омир и богатата му сбирка от ръкописи.

По време на Второто пришествие, на Земята, ще бъде донесена новата и карма, а наред с това светлината и мира между хората. Новата карма напълно ще измести досегашната и ще отмени събитията, заложени в нея за бъдещето на Земята. С това ще настъпи и много сериозна промяна в бъдещата история на България, тъй като тя е основният елемент за развитието на Земята. Новата карма на България е изчистена и трансформирана, с оглед на ръководната роля, която и е отредена. Предстои изчистване на кармичните канали в цялата страна. Това ще доведе до промяна и в жизнените функции на индивидите. По този начин ще се коригира бъдещето й. България ще се подготви да поеме функциите на световен лидер във всеки един аспект.

Страната ще има самостоятелна и сигурна политика за разцвет и независимост. Ще се открият големи залежи от злато, благородни метали, нефт, газ и минерали. Това ще даде силен тласък на България - напред в икономическото и развитие. Земеделието ще тръгне също в правилна посока за развитието си. Туризмът ще се превърне в много съществен фактор от бъдещия прогрес на страната. Културата ще постигне големи успехи и ще даде своя принос в световното културно наследство. Културното ви богатство ще бъде най-ценното в света. Ще се разкрият фактическите истини за миналото на българите, тяхната водеща роля в различните епохи на цивилизацията.
Историческото минало на България ще бъде признато от учените по целия свят и това ще пренапише световната история от най-древни времена до днес. За първи път България ще бъде лидер в световната политика, икономика, култура и туризъм. За първи път България ще се гордее със своите политици и управници: За първи път България ще бъде най-могъщата сила на континента и всички ще слушат нейната воля. Това е началото.

- България е страната на бъдещето. Тук ще се родят Боговете, които управляват Всемира. България ще стане Свещената страна на Боговете. От тук ще тръгнат световните и всемирните промени. Воден от силата и мъдростта на Боговете, целият земен свят ще се преобрази и ще се отдаде в служба на Новото време. Новото време ще бъде кулминацията в развитието на индивидите от Земята и целия Всемир. В България ще се родят Бог и неговите верни Богове - единадесет на брой. Те ще образуват Великата дванадесеторка, която ще владее, управлява и ръководи не само жителите на Свещената Земя, но и целия Божи Всемир. България ще стане най-великата, най-мощната сила, която ще ръководи всички съществуващи страни и държави, без значение колко могъщи са те сега. България ще наложи своята международна значимост. Тя ще бъде дома на Боговете.

В България ще се родят новите закони, новият морал, новият устрем, новото битие. България ще бъде Свещената земя, която ще посрещне Света на мъртвите и ще приеме повелите на Новото време. От тук ще се наблюдава Второто пришествие и отварянето на Голямата врата. Бог е на Земята, Бог е в България заедно със своите единадесет Богове, за да осъществят най-висшата мисия и да пренесат любовта и хармонията тук, на Земята, а от тук и в целия Всемир.

 Книгата е невероятна и както казва автора:
Публикувам ги, за да
няма първооткриватели, а всеки, успял да открие разковничето
за нужното му сведение, да се възползва от написаното и го
използва за благото на света.
Древна е историята ни и е време, да се разкрие пред света,
какви личности и Богове са живели и какви съкровища има по
нашите български земи.