Популярни публикации

сряда, 16 декември 2015 г.

Древните Българи не са били нито траки, нито тюрки, нито славяни, а чисто и просто българи!



Ето няколко от доводите (взети от един исторически форум)за това, че българите нямали нищо общо с траките:
-Плиска, неизвестна през Античността;
- Мадарският конник (траките, кой знае защо, нямат монументални релефи);
- розетата от Плиска (траките и с руни не пишат);
- титлите на българските аристократи от Първото царство, срещащи се още в османотурска, селджукска и монголска употреба (багатур, багаин, боил, к(х)ана), но не и в тракийска;
- мотивът за петте стрели с пряк паралел в монголския фолклор, но не и в Орфеевите химни;
- триделното разделение на властта между хана, капхана и ичиргу боила с пряк паралел не само у монголите, ами направо у японците (но не и между траките);
- прякото споменаване на укрепени "аули" с пряк паралел у казахите (тракийски аули,
anyone?);
- вписаните правоъгълници в основата на първите български капища (траките строят планински светилища без квадратен план);
- кавалерията (траките нямат, но азиатските народи са конни народи);
- обичаят да се носи плитка или опашка на обръсната глава с пряк паралел у манджурците;
- наличието на халчести ризници у българите (така наречените "тулсхи" от Преславския надпис, разчетен през чувашки и кумански) с пряк паралел у татарите и без паралел у траките;
- наличието у монголските нашественици в ХІІІ в. на кланове "булгар" и "маджар";
- окончанието на собствения ни етноним "българи" с пряк паралел за множествено число у всички тюркски, алтайски и повлияни от тях народи - татари, маджари, авари, хазари...(но не и между тракийските племена);
- племенните и родови названия без съответствия у траките: Ермиар, Вокил, Дуло, Котраг(ир), унугур, сарагур...;
- наличието на централизирана държава, военна монархия на фона на тракийския политически хаос;
- пожеланието "сто години да живее" за владетеля в противовес на тракийското схващане, че владетелят а) по принцип е безмъртен и б) че животът е страдание;
- издигането на десетки официални каменни надписи с текстове на договори, известия за победи и инвентари на фона на оскъдните частни надгробия на траките;
- личните имена като: Ирник, Орхан, Кубрат, Исперих, Баян, Кубер, Алцек, Котраг, Тервел, Кормисош, Винех, Умор, Токту, Телериг, Кардам, Крум, Диценг, Омуртаг, Борис, Расате, Кракра, Есхач, Исбул, Онегавон... все без паралел у траките, но с редица близки форми у тюрки и алтайци - особено Умор, Крум, Токту, Орхан и Есхач;
- липсата на засвидетелствани имена като Реметалк, Ситалк, Медок, Севт, Бизас, Мета у българите;
- липсата на тракийски племенни названия като меди, дии, одриси, дантелети, бастарни у българите;
- съществуването и до днес на народ, наричащ себе си булгар на мястото на някогашна Волжка България, източно от гр. Казан в Русия, в днешната република Татарстан, бивша Булгаристан. Където траки не са и стъпвали.


На хора незапознати с историята на траките тези аргументи са достатъчно силни за да се приемат за верни и самодоказващи се т.е. че българите са племе родствено на монголите или тюрките от азиатските степи. В това твърдение има истина, но тя е мъничка като грахово зърно обгърната от твърда шушулка от лъжи и полуистини – имало е българи в Азиатските степи и то от хиляди години, но какво им е общото с автохоннот население на Балканския полуостров оставям на читателя сам да прецени:


Ще започна с "Тракийски" местни, лични и родови имена, които се доближават или имат аналог с преабългарските
Абрит [Abritys], - "тракийски" град, днешният град Разград --- очевидна е връзката с старобългарската дума брит - бръснач. Абрит = обръснат, обезлесен хълм.
Аз [Asios], - "тракийски" герой от Троянската война --- "Аз" е българско местоимение, първо лице, единствено число, очевидно корен и на ширико разпространеното българско име Асен.
Аспар - гото-алан по произход - велик военачалник в Римската империя --- очевидна е аналогията с името на "прабългарския" владетел Аспарух (Аспар риx).
Ате, Ати [Attis], - фригийски Бог Баща --- от древнобългарското "ате" = "отец", "тате". Добре се знае, че Атина е предгръцка богиня. Гърците обаче са заблудили и продължават да заблуждават Света с откраднатите от "траките" и фалшифицирани митове и легенди, в които например се твърди, че името на Всевишния е Зевс. Ако беше Зевс, щеше ли Атина /Бащина, Татина/ дъщерята на Всевишния да се нарича така? Би трябвало да се нарича Зевсина... 
Ате [Ateas], - скитски владетел, загинал в битка с Филип II Македонски --- ясна е връзката с древнобългарската дума "ата", от която произлизат новобългарските "отец", "тате", "тата", "татко", "баш-та", и имената Атила, Атко, Анто. Думата "ата" е нарочена несправедливо за тюркска. Връзката с "тракийския" бог Ате (Атис) е безспорна! Ате е почитан от "траките" като Бог Баща! Какво общо имат тук дивите алтайски тюркски пришълци?! Турците владеят вече няколко столетия българска земя (Балканите и Мала Азия) , затова имат в речника си огромен брой български думи!
Атили [АТIЛIOC], - силно разпространено "тракийско" име, засвидетелствано в надпис върху оброчна плочка от Никополското село Трънковица. Този надпис е само едно от доказателствата, за "тракийския" произход на хуните на Атила /4/.
Бакх [Bakhus] - истинското име на "тракийския" бог, известен ни под гръцкото си име Дионисий. Бакх е син на Семеле и Юпитер в римския пантеон на боговете --- аналогията с българската дума Бог е очевидна.
Балакр [BalakroV- "тракийското" ("македонско") име на пл. Беласица. --- очевидна е етимологията  Бела-гр (гора - старобълг.), Бяла планина
Бато [Bato- много често срещано илирийско лично име --- "прабългарските" имена Батоя, Бат Боян, днешното Батков и т.н.
Берое [Beroe- "тракииско" селище, днешна Стара Загора --- етимологически свързано с българското "бера", "събирам", "сбор", "събор". Български имена - Беро, Беров.
Бистра [BistraV--- бистър, бистра - силно разпространено българско име Бистра, както и Бистрьо, Бистро и т.н.
Бити, Битю [Bithys, Bitus], - едно от най-често срещаните "тракийски" имена --- на старобългарски това име се превежда дословно - победител!
Бичи [Bizoi], - често срещано име на "тракийскийските" градове около Босфора, в основата и на Byzantion --- българското "бик", "бичи". Произлиза вероятно от мита за Зевс, който се превърнал в бик, и отвлякъл Европа.
 Болог, Волог [Vologaesus], - "тракийски" жрец, от племето на бесите. --- аналог на античното име Болг, за което стана дума по-горе. Вологес се споменава от възрожденеца поп Йовчо Тревненски в неговия "Летопис и родословие" като "славянски княз". Същият списък от владетели се предхожда от цяла редица имена, сред които Коледа, Болг, Декефал (!), а след Вологес продължава с Аттила, Боян и Кардан!
 Борей [Boreas], - тракийски бог, персонификаця на силния и студен северен вятър --- в етимологична връзка с думите "буря" и "боря" , както и с българските имена Боре, Борис и т.н.
Буза, Бузи, Бузо [BuzaV, BuzhV, BuzoV], - много често срещано "тракийско" лично име --- буза - днес имената Бузанов, Бузов и т.н.

Бургари [Burgari], /2.- стр. 53/- войници от особен вид римски гарнизони към крепост, кастел [burgarii], засвидетелствани в надписи от II век от.н.е. в района на днешния град Тетевен и др. Бургари са били дислоцирани в античността из цяла днешна Европа. В това не би имало нищо нелогично (просто "особен вид римски гарнизон" от "тракийски" наемници, и нищо повече), ако не беше твърдението на учените, че под етнонима "бургари" [Burgare] трябва да разбираме "пра-българи" /3.- стр. 35/ ! Не е за пренебрегване и фактът, че в повечето известни нам карти от XV век България е изписана по този начин - Burgaria ! Арабските историци от векове наричат дунавските българи "буржани". "Буржа" на арабски означава крепост, кула - аналогично на "бург", "бургарий" !
Вежин [Vezinas], /Дион Касий, Римска история/ - дакийски първенец, втори след владетеля Децебал --- силно разпространено сред българите име - Вежен, Вежин, Вежинов.
Веща [Vesta, Hestia], - "тракийска" богиня на законноста, държавността и познанието, дала на Залмоксис законите. В гръцкия пантеон преминала с името Хестия, а в римския - Веста. Очевидна етимологическа връзка с българските думи "веща" /знаеща/, "невеста" /млада жена, коята не е знаеща, не е веща/ и т.н.
Геро, Херо(с) [Heros], - бог на "траките", всеизвестният "тракийски" конник --- Геро (герой), Свети Георги - един от най-почитаните български светци. Паралелът с най-известният "прабългарски" символ МадаГлоса [Glwssa] - дума, засвидетелствана у античните грцки автори със значение - "тракийска" дума --- аналогията с българската дума "глас" е явна! На старобългарски "глас" означава нещо казано, произнесено, думи, слова рският конник е очебиен !
Дар  [Darsi- "тракийски" род --- дар, дарение, подарък - Дарко, Дарев.

Децебал [Decebalos], - "дакийски" владетел (87-106 г.пр.н.е.), син на Скорило --- Дете Бал, "дете голямо" или "дете владетел". В Българската митология присъстват два легендарни детски образа  - Дете Големеше и Секула Детенце. В българския език съществува думата "дечо", "дечко", която напълно отговаря на името Деце Бал (Дече Бал). Децебал е записан в списъка от "славянски князе" на възрожденеца поп Йовчо Тревненски под името Декефал!
Дим, Дъм [Dimum, Dyme], - имена на "тракийски" градове --- Иван Дуриданов свързва етимологически тези названия с българското "тъм-ен"; очевидна е връзката и с "дим".
Дима(с), - фригийско име --- Димо, едно от най-разпространените български имена днес. 

Дръстър [Durostorum], - стар "тракииски" град на Дунава, днешна Силистра --- дръстя, задръствам, преграждам - знае се, че на това място реката е била преграждана с вериги.
Дулa, Дули [Dula , Doulh], - лично име, както и име на старо "тракийско" божество --- българската царска династия Дуло, както и множество съвремени фамилии - Дилов, Дулов и т.н.
Дуле [ДОYЛНС], - още една форма на "тракийското" име Дуло, засвидетелствано върху оброчна плочка. Дуло е "прабългарска" владетелска династия.
Ерми [ЕРМНС- много разпространено "тракийско" име. Както вече бе казано, това е истинското име на "тракийския" бог, известен под гръцка транскрипция Хермес. Херодот казва за "тракийските" благородници и велможи, че почитат преди всичко Ерми, и че извеждат рода си от него. Чудно ли е тогава, че една от управляващите "прабългарски" династии се нарича Ерми?!
Зайко [Zaika], - силно разпространено "тракийско" име. Очевидна етимология от българската дума заек, зайко. Запазено и до днес в български фамилни имена - Заеков, Зайков и т.н.
Зиези [Zeiseis], - силно разпространено "тракийско" име. Нека припомним, че според Анонимен латински хронограф от IVвек, Зиези е родоначалник на българите.
Искандaр - истинското име (според арабски източници) на великия "тракоилирийски" владетел, известен днес с гръцката транскрибция на името си - Александър. --- възможна етимология на това име - "искан дар" = "желан дар".
Котел [Kotelas], - владетел на гетите --- кот (котка на старобългарски език) - често срещани български фамилии Котов, Котев, Котков и т.н. Възможна аналогия с името на Кубратовия син Кот-раг.
КучиoutziV], - много разпространено тракийско име. Кучи е син на предводителя на българите Биталиян при въстанието против ромеите в началото на шести век. Очевидно с българска етимология - от думата куче. И до днес това име се е запазило в българските фамилни имена - Кучев. 
Лъчи,  (Луциус Домитюс Аурелянус) римски император от "тракийски" произход --- лъч, личен, лъчезарен - и до днес личните имена Лъчи, Лъчо, Лачо са силно разпространени сред българите.
Меди [Maidoi], - "тракийско" племе --- мед.
Медовитини [Maidobithinoi"тракииско" племе, част от медите, преселила се във Витиня - Мала Азия --- аналогично на горното. И един факт, който, странно защо, не се проучва от българската историческа наука - Според "Охридска легенда" - Краткото житие на Св. Климент Охридски, българи са живяли в земите на Малоазийската планина Олимп /до гр.Бурса/ още преди времето на Александър Велики. Това е средището на областта Витиня, населена с "траките" меди.
Мостич [Mostis], - "тракииски" цар III-II век пр.н.е. --- пълна аналогия с известното средновековно българско име Мостич - чъргобиля при цар Симеон
Мъндри [Myndry- епитет на "тракийски" бог --- мъдър, мъдри.!
Мъта [MatoaV- старо название на долното течение на р.Дунав --- мътен - в долното си течение реката е мътна
Семеле [Semelh, Semele], - "тракийска" богиня на Земята --- Вл. Георгиев доказа ясната връзка с старобългарската дума "земля"!
Серди [Serdoi-"тракийско" племе, населяващо Сердица [Serdica], разположен в географския център на Балканския полуостров --- среда, средица, средище, сердце.
Силен - според митологията това е името на учителя на Бакх /Дионис/. 100% аналогия с българската дума "силен"!
Сирмо [Syrmos], - цар на "траките" трибали - известно е българското лично име Сирма. Сирмо е отбелязан от поп Йовчо Тревненски с името Сирма като български владетел.
Сит [Sitas- "тракийски" цар --- паралел с българската дума "сит".
Скопи, (Шопи ?) [Skopios- "тракийското" име на Витоша - при тази близост в названията, възниква въпросът - недоглеждане или злонамереност кара някои учени да твърдят, че шопите били пришълци?! Шопите може да са баджанаци /печениги - през гръцка транскрибция/ , но не са пришълци, а най-старото население на Мизия. Известни са два "тракийски" града (в Провинция Горна Мизия и при днешния град Скопие) на име Скопи или Скупи. Коренът на тези имена очевидно е българската дума "скоп" или "скуп" - задруга, роднинска община, сбор. Производни са думите "скупище", "скопище" (преминала и в руския със значение "събрание" ) и "скуп" или "скупщина" , преминали в сърбохърватския със значение на "събрание" /26.- 459,461/. А защо старото име на Витоша, е имало значение на "задруга", "събрание" ? Византийската средновековна писателка Ана Комнина пише, че "скитското съвещалище" - събранието на "прабългарите", се е провеждало на една висока планина до столицата Плиска. Случаят с планината Витоша очевидно е аналогичен. 
Спартак [SpartakoV- много разпространено двусъставно "тракийско" име  Спар-так, където "так" [takoV] означава - славен, прочут --- паралел с двусъставните "прабългарски" имена Омур-таг и Аспар-рух.
Струма [Strumwn], - "тракийското" име на река Струма --- очевидно името на реката идва от българската дума "стремя", "устремен". Струма извира от Витоша, чието антично име също има българска етимилогия.
Сур [SouraV , SuraV- много често срещано "тракийско" име --- възможна етимологическа връзка с някоя от българските думи сур(сив), суров, сурва  (Сурва Нова Година) или - сурна се (спускам се, свличам се със сила).
Удар [Audarus- илирийско лично име --- удар.
Чисти [Ktistai], - доказана "тракийска" глоса, затворено общество (безбрачни монаси, светии) при "траките" --- съществуват учени, които свързват етимологически този термин с българската дума "чист", но въпреки това академичната наука си затваря очите за очевидния факт, и обяснява думата чрез гръцкия език ! Господа академични "учени", гръцката дума със значение "чисти" е "катари", а под този термин са известни българите богомили в Западна Европа !!!
Чита Правzitta Пrau], - "тракийско" име.
Управда - едно от българските прозвища на император Юстинян I , "трак" по произход --- под това име императорът е известен като български светия в старата българска богословска литература.
Язон - всеки знае кой е Язон, но поради наложените от науката клишета, турдно свързваме това име с българското Ясен, Асен - етимилогически обвързано с изконното българско местоимение - Аз, Яз. А такава връзка е напълно възможна.
Според проф. Бешевлиев, числеността на населението на Мизия и Тракия през първите три века на римско господство в тези територии е надхвърляла общо цифрата 3 000 000 /три милиона/ души. Трябва да се отбележи, че посветителни надписи, от които ние черпим информация за "тракийските" имена, са можели да си поръчат единствено ограничен брой по-заможни "траки" от градското население, които по принцип доста бързо са възприели и чужди имена - гръцки и латински. Огромната маса от "тракийското" население в градовете и най-вече в селата не са имали възможност да изпишат имената си върху камък. Като се има предвид, че до днес са намерени едва около 6000 посветителни надписа, и като съотнесем тази бройка към броя на населението, то излиза, че в една извадка от едва 0.2 % от "тракийските" имена ние откриваме забележително сходство с българския език и именна система. Какво щеше да стане, ако имахме възможност да разберем имената на останалите 99.8% от "траките" , живяли във времето на тривековно римско робство !?
              Отново според проф. Бешевлиевпрактиката да се дават латински и гръцки прякори у "траките" във времето на римското робство е абсолютно аналогична на същата практика при българите с турски пяркори по времето на османското робство.


Аналогични черти от бита, религията и бойното дело на "траки", "прабългари":
1. И в двата случая става дума за конни народи.
2. Изключителна воинственост и смелост в битките.
3. Боини похвати - нападение с отстъпление и въвличане на противника в засади.
4. Поставяне на засади по проходите на Стара планина при водене на битки
5. Татуиране на тялото
6. Прическа чумбас (перчем
7. И "траките" и "прабългарите" са обвинявани несправедливо от гърците, че принасят човешки жертви
8. Принасяне на жертви - коне и кучета.
9. Развъждане на породисти кучета
10. Тотем на гетите и мизите е бил вълкът (столица Даусдава-Вълчи град). Същото важи и за "прабългарите".
11. Атила (чието име или прозвище е "тракийско" - както видяхме по-горе от името на "тракийския" Бог Баща Ате)
  е твърдял, че притежава меча на Марс. Марс е "тракийски" бог (Арес). Спомен за  бог Марс съществува и до днес в българския фолклор - популярният митологичен образ Крали Марко. Няма селище в България, в което да не се почитат свещени скали свързани с мита за Великана Крали Марко - следи от гигантските му стъпки, следи от тялото му в скалата и т.н. Че името на Марс е било познато на "траките" под формата Марко, говори наличието на "тракийски" град на име Маркодава (Марко град
12. Античните автори говорят за балкански траки и малоазийски траки. Средновековният свод от документи на волжските българи, наречен "Джакфар тарахи" свидетелства, че прародината на българите е "малкия и големия Рум" (Балканският полуостров и Мала Азия). Държавата на малоазийските българи е просъществувала до началото на
XVI век /17./. И до днес част от централната планинска верига в Мала Азия се нарича Българска планина.
13. Военен трофеи - отрязани глави на убити противници
14. Ритуално пиене от чаша - череп на противник
15. Власт над природните стихии на жреца владетел
16. Култ към Слънцето.
17. Умения в обработването на кожи
18. Тракийските войски били облечени с брони Множество средновековни автори твърдят същото и за "прабългарите", дори се смята че бронята е "донесена" в Европа от "прабългарите".
19. Според историята на волжските българи (Джакфар тарахи), прародителите на българите са народите синд и имен, които както вече споменахме, населявали Балканите и Мала Азия. Древното име на Стара планина е било Айм, Им (на латински Хемус), сиреч ясно е кои са били именците. Що се отнася до синдийците - на науката е известен народът синт - населяващ поречието на река Струма в античността.
20. Омуртаг си строи храм-гробница , също както царят жрец на "траките" Залмоксис 21. При погребалните обряди "траките" са прилагали трупополагане и трупоизгаряне - Същото важи и за древните българи -интересно защо този факт е послужил на науката за довод за разделянето им на "славяни" и "прабългари".
22. Използване за храна на кобилешкото мляко. Нещо повече - цял свят знае, че киселото мляко е български патент, а според античните автори, "траките" са правели кисело мляко
23. "Траките" са основната съставна част от войската и главнокомандващите на Александър Велики Когато стига до Бактрия, той дава земя на голяма част от войската си, и дори оставя "тракийските" си военачалници да владеят Бактрия. И до днес обаче по тези места не знаят нищо нито за "траки", нито за "македонци", но знаят отлично кои са българите - в Афганистан "българин" означава човек, живеещ отвъд планините /в северен Афганистан - древна Бактрия/.
24. В епосът на волгокамските българи
"Шан кизи дастани" се разказва легендата, че волгокамските българи са потомци на войници на Александър Велики
25. Повечето "тракийски" светилища са използвани и от "прабългарите". Нещо повече - най-голямото "тракийско" светилище в Мизия - Мадара, е и най-голямото "прабългарско" светилище!
26. Иконографията на "тракийския конник" се покрива почти на 100% с иконогафския сюжет на "Мадарския конник". Очевидно е, че другия паралел - сасанидският е производен и по-късен от тях.
 
27. Използването на "тракийски" некрополи за погребване на българи от ранното и същинско средновековие. Съществуват "тракийски" могили, в които буквално един до друг (в един могилен насип, в един и същ стратиграфски хоризонт !) се откриват гробове датирани например от 6 век преди новата ера и 8 в. от н.е.
  ! 
28. Върху короната на предхристиянските български владетели е изобразен не някой "тюркски" или "славянски" герой, а
Александър Велики.
29. Единственото селище, в което до днес (всъщност до скоро - днес селото е вече почти обезлюдено) се е съхранил "тракийския" обичай нестинарство, се нарича ... Българи! Средновековното име на това странджанско село е ... Ургари (Вургари, Бургари?) - пряка връзка със споменатия по-горе етноним "бургари" !
30. Император Траян завладял "тракийския" народ даките през 106 година. Съществуват голям брой български апокрифи, народни приказки и песни, в които присъства образът на Цар Траян. Смешно е да се смята, че някакви пришълци ("тюрки" или "славяни"), ще пазят така упорито /десетки векове! / спомени за събития, които не ги касаят пряко.
31. Музикален инсрумент подобен на китара е бил използван от гетите, когато са отправяли молитви към боговете или са изпращали парламеньори Случайно ли днес съществува особен вид китара, тамбура, наречена и булгарина, булгария, булгаре!? Всъщност добре знаем кой пръв свири на струнен инструмент - Орфей с неговата арфа, кръстена на негово име. "Тракийски" струнен инструмен е засвидетелстван под име, което звучи доста по български - брънч(ос) [
bruncoV], от българското - брънка, дрънка, бръмчи, дрънчи.  Нека не забравяме, че днешните български народни инструменти кавал и гайда са всъщност "тракийски". 
32. Жрецът на гетите Дикеней изкоренил лозята и забранил пиенето на вино Същото се знае и за българския цар Крум.
  Владетелите на "траки" и "прабългари" се придържат към една и съща морална норма - въздържание на народа от ежедневна употребата на алкохол. Виното се е използвало единствено като атрибут при обряди и религиозни празници.
33. "Златната църква" във Велики Преслав по план е аналогична на повечето "тракийски" храмове - кръгло главно помещение и четириъгълен притвор пред него.
 
34. Може със сигурност да се каже, че огромна част от митологичните сюжети и персонажи в българския фолклор не са "славянски", нито пък "тюркски", а "тракийски"
35. Облеклото на простолюдието сред "траките" е много подобно на българската национална носия. При женската носия аналогията е абсолютна - дълга памучна риза, над нея фустан, елече и престилка, везани с многоцветни геометрични орнаменти!
36. Царят на бизалтите ослепил синовете си, които не му се подчинили, също както Борис I ослепил непокорния си син Владимир Расате
37. Грубите "тракийски" антропоморфни скулптури са аналогични на "пра-българските" така наречени "каменни баби". 
38. Апостол Андрей покръства "траките" по Черноморското крайбрежие още в
I век след Христа. Факт е, че най-почитаният светец сред българските преселници на Апенините /преселиния IV-VII век/ е именно Апостол Андрей. Този факт е учудващ, ако се доверим на "науката", според която българите са езичници чак до IX век. Очевидно е, че българите са били християни по време на преселението си на Апенините - християни, покръстени от Апостол Андрей в Родината си на Балканския полуостров. 
39. За "траките" и "прабългарите" е характерен култът към скални масиви. Справка - Мадара, където имаме наличие на заградена с каменна стена скала от "прабългарите". При "траките" този култ е доказан. Някои автори говорят за Великата Богиня Майка и нейният син - Богът на скалите.

   ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ СА БИЛИ БЪЛГАРИ !
        И така стигнахме до единствено възможното за нас заключение - древните българи не са били нито траки, нито тюрки, нито славяни, а чисто и просто те са били българи. Само гърците и римляните пренебрежително са ги наричали траки (сиреч варвари). Самите те са се наричали пеласги (бляскави, синове на Бал, Слънцето), бали (велики, божествени, бели, светли, бляскави), белги, балти, балхи (валахи - поради гърцизиране "б"->"в"), бактрийци, балгари, болгари, българи.
         Разбира се част от българските народностни групи са се разселвали из цяла Евразия, тъй като са били един от най-многобройните народи на света (според Херодот, "траките" са най-многобройният народ на Света след индийците). Но очевидно е, че те не са късни пришълци на Балканите. Този факт доказа по безапелационен начин българският историк

.

Няколко убедителни допълнениния към темата

ТРАКИЙСКИ НАДПИСИ
            Пръстенът от с. Езерово

                               През 1912 г. в местността Пържинака в землището на с. Езерово Първомайско, е била разкопана тракийска надгробна могила, в която са били намерени няколко обрядни погребални предмета, сред които и един златен пръстен с надпис. Предполага се, че пръстенът е бил направен специално за погребението на знатен тракиец. Пръстенът е принадлежал на съпругата на погребания, която най-вероятно е погребана заедно с любимия си съпруг, по тракийския обичай, засвидетелстван у много антични автори. /1. стр. 105/.
           Оказва се, че надписът върху този пръстен представлява единственият цялостен текст на "тракийски" език известен на науката до ден днешен. Фактически, изследвайки тази невероятно ценна находка, ние разполагаме с прекрасната възможност, да проверим дали аналогиите между "тракийския" и българския език са единствено лексикални, или съществуват и граматически такива!

           Текстът върху пръстена, и опит за разчитането му:

ROLISTENEASNERENEATILTEANHSKOARAZEADOMEANTILEZUPTAMIHERAZHLTA
ROLISTENE - AS - NERENEA - TI - LTEA - NHSKO - A - RAZEA - DO - MEAN - TI - LEZU -  PTAMIHERAZHLTA

Ролистене, аз Неренеа ти, лтея ниско, а разеа до мен ти лежи, --------------.
Ролистене, аз, твоята Неренеа, тлея тук долу, а сразен до мен ти лежи(ш), -------------- .

          Този опит за разчитане на надписа има за цел да покаже наличието в текста на характерни за българския език граматически особености: звателен падеж /Ролистен-е/, лично местоимение /аз/, кратка форма на притежателното местоимение твой /ти/, съюза /а/, предлога /до/, съкратената форма на лично местоимение /мен/, личното местоимение /ти/. Сиреч, дори и неразчетен до край , надписът свидетелства, че сходствата между "тракийския" език и българския са не само лексикални, но и граматически!
          Далеч съм от мисълта да твърдя, че това е единствено възможното разчитане на надписа. Но съм убеден, че той може да се разчете единствено чрез българския език, просто защото е написан на български език. Нека обаче оставим по-нататъшните изследвания на специалистите.





         Съдовете от с. Дуванли
                                 При разкопаване на Башова могила при с. Дуванли, Пловдивско, са били открити множество златни и сребърни предмети, сред които две сребърни блюда с позлата, сребърна чаша с позлата и сребърен ритон с позлата. Върху тези четири предмета е изписано с "гръцки" букви едно и също словосъчетание. Наличието на надписа единствено върху предмети, свързани с трапезата, очевидно трябва да ни насочи и към съдържанието му, и да помогне за неговото разчитане. Странно защо тази малка подробност е убягнала от вниманието на изследователите занимавали се с разчитането на този "тракийски" надпис!?  Никой до сега не се е опитвал да го тълкува като пожелание относно трапезата на погребания в отвъдния му живот, а това очевидно е първата логична връзка, която би трябвало да направим, тъй като надписът, както вече се спомена, е гравиран върху съдове за храна и напитки.

            Текстът върху съдовете, и опит за разчитането му:

DADALEME
DA - DALE - ME

Да дале ме !
Да ме дала-чи (далачи=насища - българска диалектна форма) !

           Това "тракийско" пожелание има чисто българска смислова конструкция! Съюзът "да" за изразяване на заповед или желание. Кратката форма /винителен падеж/ на лично местоимение в първо лице единствено число - "ме". Затруднява ни единствено думата "дале", но не задълго - съществува българска диалектна форма "далача" /26. стр. 97/ - пия без мярка, насищам се. От всичко казано дотук става ясно, че надписът върху съдовете от с. Дуванли е пожелание за сит отвъден живот на погребания знатен "тракиец". Именно затова изречението е гравирано единствено върху скъпоценната посуда положена в гроба. Неуспехът на досегашните опити за разчитане се дължи на факта, че те са правени на основата на чужди езици - гръцки и дори албански (!?), и никой не е обърнал внимание, че пожеланието е изписано на български.





         Надписите от остров Самотраки



                                  При разкопки след Втората Световна война американският археолог К.Леман /K.Lehmann/ открил на о. Самотраки надписи, които определя като "тракийски". Става дума за около 40 керамични фрагмента с различни по дължина буквосъчетания изписани върху тях. Какво било учудването на научния свят, когато след публикуването на находките/32. стр.93-100/ се оказало, че в два от тях се съдържа българската "кирилска" буква "Б" /фрагменти № 1 и 33/. Леман тълкува този знак с фонетичната стойност "Б" /b/. Фрагментите се датират VI-III в.пр.Хр. Наличието на "кирилска" буква в "тракийски" текст не е прецедент. Известни са и надписи от Тера, които съдържат подобни букви "Б". /1. стр.149/.
            Остров Самотраки е известен със засвидетелстваните от античните автори "тракийски" мистерии посветени на божествата "кабири" , които мистерии се извършвали на "тракийски" език много векове след завладяването на острова от гръцките пирати в VIII в.пр.Хр. Възможна е етимологическа връзка между термина "кабири" и етнонима "кимбри" или "кимери", към които народи някои средновековни автори причисляват българите.

             Интересното е, че голям процент от надписите от Самотраки съдържат думата "ден" или "дин", в очевидна връзка с старобългарската дума "дьнь" и новобългарската "ден". Смешното тълкуване на гръцката наука на този факт е, че "ден" било епитет на гръцкия бог Зевс ?! Другите български думи, които се откриват в надписите от о. Самотраки са: "дена", "века", "оно", "ли", "дел", "пито", "леси", "ле", "то". Най-често срещаното буквосъчетание е DENTOLE. Разчита се лесно на български:

DENTOLE
DEN - TOL - E
денят тълкувател е

имайки предвид значението на архаичната българска дума "тълмя" /26. стр.517/, "толмя" - предсказвам, чийто корен е именно "тол" /сравни "тъл-кувам", "тол-кувам"/. Самотракийските мистерии са се провеждали в точно определен ден, когато е било възможно предсказването на бъдещето.




             Днес на науката са известни едва около 200 тракийски думи (глоси и думи изведени от "тракийската" ономастика) . Както се видя по-горе, близо 80 от тях имат пълен аналог с думи от съвремения и средновековен български език. Доказахме етимологически аналогии и сред местните, лични и родови имена, както и близост в граматиката и смисловата структура на изречението. Такова подобие между античен и съвременен език не може да бъде случайно! То е напълно съизмеримо с нивото на съхранение на старогръцкия език у днешните гърци! А нека не забравяме, че гръцкият език е бил писмен хилядолетия без прекъсване, докато българският /"тракийският"/ е търпял негативите на трите многовековни робства - 6-7 века римско, 2 века византийско, 5 века османско. При това положение, оцеляването на българския език е едно чудо!





ОЩЕ ВРЪЗКИ



            Римски и византийски императори от "тракийски" произход

1. Максимин Тракиец (173-238) [Gaius Julius Verus Maximinus] - родом от Тракия, баща Мичо, майка Абаба. В името си като император е заложил българската година на възкачване "Вер". През три годишното си управление (235-238) не стъпил нито един път в Рим. Резидирал в Мизия (най-вероятно в град Абоба, нарочен от археолозите за Плиска). Българските Възрожденски автори споневат Максимин като "български кесар" (Зографска история) /10.- стр. 630/.

2. Истина, Юстин I [Jistinus] - родом от Илирия, чичо на Истинен (Юстиниян I). Управлявал Византия 518-527 г. Авторът на Зографска история /10.- стр. 630/ го приема за българин по род.

3. Истинен, Юстиниян I (482-565) [Justinianus] - родом от село Ведряна. Племеник на Истина. Баща му се наричал Изток, майка му Бегленица, а леля му Любкиня /тази информация дължим на документ, който разбира се днес е обявен за късен фалшификат от науката/. Един от най-великите византийски императори (527-565). Законодател на империята. Построил град изоснови - Първа Юстинияна и основал там Архиепископия, на която е приемник Преславската и Охридската български Архиепископии. Известен и с другото си българско прозвище Управда, под което е записан сред българските светци в каноничната ни църковна литература. Празникът му се чества от Българската Православна Църква на 14 ноември /19.- стр. 573/. Българин по род според Зографска история /10.- стр. 630/. Някои учени и не дотам учени люде твърдят, че Истинен бил "славянин". Нека припомним, че "славяни" преди VI век няма на Балканите, а Истинен е роден 482 г. Че и други българи са живеели в Сердика по времето на Юстинян, говори Марнавич (Sigmund Marnavich) в анонимната биография на Юстиниян I (1621г.). В нея Марнавич казва: "Сардика с течение на времето получи днешното си име София от храма на Юстинияна. Пред вратите на казания храм Юстиниян въздигна хубав саркофаг на светейшия мъж Богомила или Домниона и го украси със стихове върху мраморни плочи."
Като тракийско наследство могат да се възприемат следните елементи от традиционната материална и духовна култура на българите:

-        III и IV тип рала за обработка на земята,
-        вършитбата с диканя,
-        култивирането на лозята и направата на вино,
-        трансхуматното (подвижно) животновъдство,
-        носенето на опинци и ямурлук от пастирите,
-        грънчарското колело;
-        черти от образа на св. Георги са заимствувани от тракийския херос;
-        сходството на самодивите с тракийските нимфи,
-        русалските празници водят началото си от гръцко-тракийския и римския празник на розите (rosalia);
-        кукерските игри водят началото си от Дионисиевите празници;
-        нестинарството също е извеждано от някои автори като тракийско наследство.
-        За такова наследство се смятат и летният празник на Еньовден,
-        жертвоприношението при строеж на нов мост или къща,
-        жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като «помана», и т. н.



вторник, 15 декември 2015 г.

ТРАВЪЛ И ВЪСТАНИЕТО НА ПАВЛИКЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1084-1086 Г.)

Пламен Павлов

Павликянинът Травъл, водачът на масовото въстание на българските еретици в Пловдивска Тракия през 1084-1086 г., блестящ военачалник, ловък стратег и дипломат, остава сред най-слабо познатите "големи имена" на нашето средновековие. Нещо повече, павликянското въстание най-често само бегло се споменава в трудовете по българска история, а действията на Травъл и сподвижниците му остават обект на най-обикновен преразказ. В изследванията на гръцки и други чуждестранни византолози подходът е практически същият ("анализът" най-често опира до посочването на еретическата природа на въстаниците), като обаче, по един или друг начин, се отрича или игнорира връзката на това интересно социално и политическо движение с историята на средновековна България.

Травъл бил роден в средновековния Филипопол (бълг. Пълдин, Пловдин, Филиповград) към средата на XI в. и, подобно на други представители на видните павликянски семейства, поел пътя на военната служба във византийската армия. Както разказва византийската историчка Анна Комнина, през 1084 г. (началото на въстанието) Травъл бил вече шеста година личен и доверен "слуга" (т.е. един от близките адютанти или оръженосци!) на нейния баща, прославеният пълководец и император Алексий I Комнин (1081-1118). Като пресметнем времето на тази служба, то пловдивският павликянин очевидно бил сред най-верните хора на Алексий I Комнин още от 1078-1079 г. и е преживял заедно със своя "патрон" редица победи и триумфи, както и немалко тежки изпитания. Същевременно Травъл натрупал сериозен военен опит при войните с многото и най-разнородни врагове на тогавашната Византийска империя - печенези, италиански нормани, селджукски турци и др. Че Травъл наистина е бил особено приближен до императора личи и от факта, че лично Алексий I Комнин му дал за съпруга една от най-приближените дворцови дами на императрицата Ирина Комнина. Така че голяма част от фактите около бунтовника Травъл любознателната принцеса Анна е научила не от "втора ръка", а от своите родители, особено от майка си Ирина.

Разбира се, още когато постъпил на служба при Алексий I Комнин, "манихеят" (павликянинът) Травъл трябвало да бъде "удостоен със светото кръщение" под личната опека на своя господар. Това означава, че българският еретик поне привидно се е бил отрекъл от "богомерзката ерес" и официално преминал в лоното на православната църква. Години наред Травъл придружавал военачалника, а после и императора Алексий I Комнин при неговите военни походи и станал свидетел на някои събития и действия, които го накарали да изостави бляскавия и сигурен живот в императорския двор. Така приближеният на могъщия византийски император поел рискования път на бунтовник и открит неприятел на византийската власт.

Пловдивските павликяни, от чиято среда произлизал Травъл, били една религиозна общност с интересна, дълга и недостатъчно изследвана история. Първите еретици били заселвани тук, в Северна Тракия и Филипопол, от далечните райони на Армения, Сирия и Мала Азия на няколко "вълни" още от VII до края на X в., като най-познати са тези при императорите Константин V Копроним (в средата на VIII в.) и Йоан I Цимисхи (през седемдесетте години на X в.). Целта на тези принудителни преселения била да се отслабят позициите на "ереста" в първата й родина, както и да се усили отбраната по границата с България. Павликянските войници били "...хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание..." - думи, които в духа на средновековната епоха са най-красноречивата оценка за техните военни умения. Тази "надеждна стража" по българската граница била формирана векове наред, като същевременно групи от български славяни били депортирани оттук и заселвани по местата, откъдето били довеждани еретиците. Тази политика на "разместване на населения" била практикувана от Византия векове наред и поне на първо време давала положителни резултати.

Павликянската общност в Пловдивска Тракия и нейната роля остават слабо познати и недооценени от българската историческа наука. Това не е естествено, тъй като павликянството е имало силни позиции в средновековна България, и то не само край Пловдив, но и в днешните Македония и Северна България, вкл. на територията на Видинското царство през XIV в. Потомци на павликяните са основната част от днешните българи, принадлежащи към римо-католическата църква, а техният диалект е определен от езикознанието като "павликянски български говор". От друга страна, именно павликянството предоставило теоретичната основа на сходното, но оригинално по същина българско богомилство, чийто основоположник "поп Богомил" най-вероятно се е подвизавал отново в Пловдивска Тракия. Павликяните обаче съвсем не се "разтворили" сред богомилите, а запазили вярата си и я разпространявали независимо от богомилството и другите средновековни "ереси". Вярно е, че павликянският дуализъм е бил по-"краен" в теоретичен план, но социалната практика на тази "ерес" имала по-"умерен" и "човешки" облик - павликяните не били толкова непримирими към частната собственост, личния живот и т.н. Те не изразявали позицията против продължаването на човешкия род (най-неприемливата за обикновените хора богомилска теза!), като същевременно не само не отричали носенето на оръжие и войната, но дори, както стана дума, се славели като отлични, извънредно храбри войници. Разбира се, като затворена религиозна общност пловдивските павликяни едва ли през XI в. притежавали ясно българско етническо самосъзнание, но те вече положително не са имали такова и на "арменци" (характерно за етническите арменци с "монофизитско" християнско изповедание), още по-малко пък на "ромеи", както нерядко твърдят пристрастните към средновековния "елинизъм" в Пловдив съвременни гръцки историци. Първоначалните корени на тази общност наистина били малоазийски, но в новата си среда павликяните сравнително бързо се българизирали в етническия и народопсихологическия смисъл на думата. Едва ли е случайно, че през 1205 г. пловдивските павликяни заедно с останалите българи извикали цар Калоян (1197-1207) против латинците и опиталите се да овладеят властта в града византийски аристократи начело с Алексий Аспиет. С други думи, през XI-XII в. в етнически план павликянската общност в сериозна степен е била "превзета" от доминиращата по течението на Марица и далече на юг, в Родопите и Беломорието, българска народностна среда. От гледна точка на средновековната религиозност обаче тези българи имали най-вече себеусещането за "истински християни", те виждали в свое лице най-верните последователи на Иисус Христос и апостол Павел. Ако направихме тези обширни пояснения, то е защото без тях няма да бъдем в състояние да проумеем действията на Травъл и неговите сподвижници.

През 1081 г. император Алексий I Комнин повел тежка война с нахлулите в днешна Албания и югозападните български земи (съвременна Македония) италиански нормани, ръководени от техния граф, авантюристът от средиземноморски мащаб Робер Гискар ("Коварния", "Лисицата"). Включеният в императорската армия отряд от 2800 пловдивски павликяни (косвено указание, че еретическата общност около Пловдив е брояла няколко десетки хиляди души!) участвал в сраженията с нашествениците, като може би дал около 300 жертви в боевете край Драч. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали театъра на войната и се завърнали по родните си места. Озлобен от неуспехите си край Драч, които отдавал, тенденциозно или не, на павликянското неподчинение, Алексий I Комнин изработил свой план за подчинение на непокорните "еретици". Връщайки се в своята столица през Беломорието, той извикал за преговори павликянските "лидери" Ксант и Кулеон. Доверявайки се на клетвите на василевса, те пристигнали в лагера на ромеите край дн. Комотини (Гюмюрджина), но веднага били арестувани и отведени в тъмница в Цариград. Пловдивската павликянска общност била подложена на репресии и притеснения, вкл. заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н.

При тези тревожни вести Травъл "възнегодувал силно" и, изпреварвайки доноса на своята "благоверна" съпруга, избягал от Цариград заедно с най-близките си съмишленици. С други думи, явно Травъл, чиито сестри също пострадали от репресиите в Пловдив (може би те били съпруги на Ксант и Кулеон?), вече бил подозиран в съпричастност към бунтовните насторения на неговите съграждани. Че императорският адютант е имал авторитет сред пловдивските павликяни личи и от обстоятелството, че когато се появил в Тракия, той веднага бил последван от мнозина бунтовници. Травъл и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово (или Велятово), отъждествявана напоследък с "Калето" край с. Розовец, Пловдивско, или пък поставяна най-общо в района на Карлово и Казанлък. Подобно на своя съгражданин Лека, оглавил едно българско антивизантийско движение с център Сердика (Средец, дн. София) само пет години по-рано, и Травъл потърсил връзки с печенежките и българските първенци от Добруджа. Негови съюзници станали Татуш (вж. поместения тук очерк за него и Нестор) от Дръстър (Силистра), Сача от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта), а вероятно и други "династи" (боляри) от размирното Подунавие. Този съюз бил скрепен чрез брака между Травъл и дъщерята на един неизвестен по име "печенежки главатар".

Очевидно познавайки военачалническите и организаторски способности на своя доскорошен "слуга", император Алексий I Комнин се опитвал да го склони към подчинение "...с писма и обещания". Както разказва Анна Комнина, на Травъл били гарантирани "...безнаказаност и пълна свобода, но ракът не се научил да върви напред." Укрепявайки се в Белятово, Травъл създал своеобразна "свободна територия" (тук от само себе си се налага паралелът, макар и в далеч по-малки мащаби, с импровизираната павликянска "държава" с център Тефрика в Мала Азия през IX в.!), откъдето почти всекидневно извършвал дръзки набези към Пловдив. Самият град обаче явно оставал под византийски контрол, а павликяните явно не разчитали, че ще могат да се закрепят успешно в равнината срещу далече по-силния византийски противник. В своите нападения Травъл използвал и печенежка помощ, което създавало още по-сериозна опасност за и без това дестабилизираните византийски позиции в един немалък ареал от покорените български земи именно по същото време - осемдесетте години на XI в. Неслучайно против Травъл била изпратена своевременно силна войска, ръководена от великия доместик (командващият сухопътните сили) Григорий Бакуриани, създателят на Бачковският манастир, личен приятел на Алексий I Комнин. Последната подробност свидетелства, че Бакуриани несъмнено е познавал и самия Травъл, което навярно е предопределило изпращането му против метежника. В завързалата се битка силите на Травъл не само не отстъпили, но, използвайки грешките на византийското командване, преди всичко на помощника на Бакуриани, Врана, постигнали решителна победа над ромеите. В хода на сражението загинал самият Григорий Бакуриани (той се блъснал с коня си в един дъб и издъхнал на място), а императорът горчиво оплакал своя близък приятел. Загинал и Врана, върху когото Анна Комнина хвърля вината за поражението на ромеите. Обстоятелствата около гибелта на Бакуриани още веднъж ни показват Травъл като находчив военачалник. Той умело използвал природните дадености на Средногорието, за да затрудни действията на византийската конница.

Цели две години Алексий I Комнин не могъл да се справи с Травъл, който се опитвал да разшири обсега на своите действия. През 1086 г. срещу него потеглила нова силна армия, в чиито редове имало и френски рицари на византийска служба. Тя била командвана от верния императорски пълководец Татикий, по произход покръстен "сарацин" (арабин или селджук), навярно също стар познайник на Травъл. Двете войски се срещнали нейде на север от Пловдив и три дни стояли една срещу друга, без да встъпят в сражение. Най-накрая печенезите, на някои от които може би е било платено за колебанието, започнали да се оттеглят на север. Травъл не бил в състояние да удържа повече положението и се изтеглил също на север от Балкана. Византийската армия не посмяла да рискува с преследване и необезпокоявано влязла в Пловдив. Усмиряването на павликяните около Пловдив продължило десетилетия наред, без да даде трайни резултати. Веднага през 1086 г. павликяните, които не последвали Травъл в Северна България, станали обект на специални грижи. Те получавали земи и привилегии при условие, че приемат православието. През 1114-1115 г., три десетилетия след въстанието на Травъл, Алексий I Комнин посетил лично Пловдив (той бил придружаван и от своята дъщеря, бъдещата историчка Анна), където разгорещено спорил по въпросите на "правата вяра" и оборвал местните "ересиарси" Ксант, Кулеон и Фол. Отново склонните да приемат православието павликяни били обдарени, докато водачите и непримиримите - подложени на репресии, заточения и затвор.

Какво е станало с Травъл и хората му след 1086 г.? Както вече бе казано, те се оттеглили на север от Стара планина, но какво е станало с тях и водача им е неизвестно. Поне до 1091 г. Византия нямала пряката възможност да закрепи властта си в големи райони от Подунавието, тъй че павликянската "държавица" или "община" е продължила да съществува, макар и в по-миниатюрен мащаб, някъде северно от Балкана. Примамливо е да свържем тази миграция с немалкото павликянски имена в Търновско, Свищовско и Никополско (те се известни най-вече от османо-турските данъчни регистри няколко столетия по-късно), особено с името на днешния град Павликени - въобще с онези севернобългарски земи, където през следващите столетия трайно съществуват селища на покатоличени вече български павликяни. Дали първоначалният "тласък" за формирането на това българско население е даден от хората на Травъл, е трудно да се отговори, тъй като липсват достатъчно данни, визиращи именно XI-XII в.

Защо голямото въстание на Травъл някак си "загасва", при все че бунтовниците остават на практика непобедени от империята? Нашата историография не само не дава някакъв приемлив отговор, но дори и не задава този въпрос... Естествено, за крайния неуспех на въстанието са действали различни фактори (византийското надмощие като цяло, несравнимо по-малката численост и въоръжение на въстаналите павликяни, конкретната политическа обстановка в Тракия и българските земи въобще, непостоянството на "печенежкия фактор" и т.н.), но най-важният от които все пак си остава религиозно-психологическото различие между "еретиците"-павликяни и пазещият в мнозинството си своята "праотческа" православна вяра български народ. Не е било възможно и някакво тясно взаимодействие с водещата социална сила на българското общество - болярството, независимо от съюза на Травъл с отделни влиятелни български и печенежки първенци. Стремежът към създаването на някаква утопична в основата си павликянска "държавица", "община", "църква" и т.н. (както стана дума, такава съществувала за известен период в Мала Азия през IX в.) бил лишен от перспектива в българските условия и влизал в кардинално противоречие с желанието на останалите българи да възкресят погиналото българско царство и независимата българска православна патриаршия.

Така или иначе, Травъл остава една от големите и недооценени фигури на българското средновековие. Неговите качества на военачалник и организатор, верността му към собствената "еретическа" павликянска среда, евентуалният му опит да създаде "алтернативна" държавна формация за "истинските християни", павликяните, още веднъж показват многообразието в духовния и политическия живот на средновековните българи.
http://velika-bulgaria.dir.bg

Как България се оказа първа по добив на златоносни руди в Европа?



Как България се оказа първа по добив на златоносни руди в Европа?

България заема първо място по добив на златоносни руда в Европа, следвана от Румъния с почти двойно по-малък резултат. Но в Румъния предстои да се открие най-голямата европейска златна мина, а Гърция се надява нови две мини да й дадат първото място след 2016 г. Разбира се, сравнено с останалия свят, дори България е миниатюрен производител на златоносни руди – добиваме над 100 пъти по-малко от Китай и над 70 пъти по-малко от Австралия и САЩ. Въпреки това, неизбежно е човек да се запита защо точно сега България излиза начело в тази класация и то с оглед на факта, че едно от най-старото обработено злато в света е именно в България? Но преди това, трябва да си отговорим на въпроса защо в Европа се добива само 1% от годишния добив на злато?
Историята на европейския континент е до голяма степен историята на Римската империя и република. Един малко известен факт е, че римляните, в различни свои периоди, са имали общество, което е доста близко да капитализма – налице са били както частна собственост на капиталовите стоки и земята, така и относително свободна търговия и възможност за спестяване (още по-малко известен факт е развитата банкова система на Рим, който дори е имал държавен банков надзор).
Всъщност, римляните са постигнали върховите си военни и политически успехи, именно в тези периоди и това е неслучайно – капитализмът осигурявал бързо развиваща се икономика, а от там и високи данъчни приходи и (често) стабилна валута, с която държавниците финансирали своите завоевателни походи. Например, най-богатият римлянин и един от най-богатите хора за всички времена, Марк Крас, е бил крупен собственик на златни и сребърни мини. А както добре знаем от икономиката, частният собственик е много по-ефективен в управлението на своите активи, отколкото държавният чиновник в управлението на държавните. Това дава една изцяло нова перспектива на добива на ценни метали в Европа – практически двухилядолетна такава.
Въпреки слаборазвитите технологии на онова време, лесно достъпните залежи на сребро и злато в Европа просто са били изчерпани в продължение на няколко векове добив. Такива са, примерно, много мини в Испания и Великобритания, от които римляните са черпили злато и сребро до тяхното евентуално затваряне. След това, тъмните векове нанасят тежък удар върху металургията в Европа и връщат технологичното развитие в този сектор до по-ниско от римското ниво. Но в края на средните векове и по време на ранния Ренесанс старите технологии биват преоткрити и усъвършенствани, което води до нов засилен добив на ценни метали в Европа.
Простата сметка показва, че към 15-и век, в Европа вече сме имали около 2000 години относително интензивен добив, докато в САЩ, Канада, Австралия, Африка и Китай положението е в почти пълен застой (с малки изключения като Египет). След това започва периодът на колонизиране и разселване и европейците намират нови, неразработени и с високо качество залежи из целия свят, които предпочитат да разработват пред далеч по-сложните и дълбоки такива в Европа.
В цялата тази картина, дори на европейско ниво, България също остава в относителен застой. Римското присъствие по нашите земи е краткотрайно и остава слабо по отношение на икономическо развитие. В същото време, българското политическо и икономическо развитие в историята остава твърде далеч от капиталистическите принципи, които най-малкото предлагат нужните правила и права на собственост, и финансова система, които обуславят интензивно развитие на рудодобив. Наистина, през цялата си история в България сме добивали злато, но това е ставало предимно от най-плитки източници, които отдавна са изчерпани. Слабостите по отношение на правата на собственост и технологичния капацитет подтискат този сектор, както по време на турското присъствие (или робство, да не обидим някой от двата лагера), така и по времето на комунизма (днес добиваме годишно над два пъти повече златоносни руди, отколкото в комунистическия период).
Гореспоменатият проблем се разрешава чрез установяването на пазарна капиталистическа икономика и демокрация след 1989 г., но пък тогава възниква нов – цените на златото не оправдават мащабни инвестиции в България, където златоносни руди са подземни със средно качество от 4 грама на тон (за сравнение, тази година австралийци установиха огромни депозити с качество над 8,5 грама на тон във Финландия, а дори днес са останали отделни мини с концентрация от над 200 грама като тази в Невада). В допълнение, България губи ценни години до 1997 г. в опити да прави „преход с ниска социална цена“, задържайки много социалистически елементи в икономиката си. Цената на златото започва да се качва бързо след 2000 година, което е резултат предимно на проинфлационната политика на повечето централни банки в света и на бързо растящото търсене от развиващите се икономики като Индия, но и не бива да се пренебрегват геополитическите трусове като терористичните атаки в САЩ.
Растящите цени, както и бързите реформи след 1997 година, комбинирани с дълговековната история на относително слаб златодобив по нашите земи, водят до разработването на няколко големи подземни находища, които изстрелват страната ни на първото място в Европа по добив. В края на 20 век, пък, в останалите части на Европа много златни залежи вече са отдавна изразходени, а постигнатият висок стандарт на живот прави търсенето и разработването на нови депозити в гъстонаселения континент неособено привлекателна идея за населението и високорискова за предприемачите. Това дава и на нашата страна възможност да се изкачи на първото място в класацията.
Гореспоменатата среда в Европа започва да се променя през последните 5-6 години под натиска на икономическата криза. По-бедните държави като Румъния, Гърция, Словакия и Португалия виждат в този занемарен сектор възможност за икономически растеж и провеждат бързи политики по посока неговото рестартиране. Същото правят и по-богати страни като Финландия. Като цяло, проучването и добива на златоносни руди е капитало-интензивен и се характеризира с огромни инвестиции в съоръжения (осигуряващи данъчни приходи при закупуване и опериране) и високи заплати на обслужващия персонал, особено в по-развитите държави (например, рудодобивът осигурява 4-тата най-висока средна заплата в България, а златодобивът в частност осигурява дори по-висока). Румънците и гърците се надяват в следващите две до три години да изместят България от челното място по добив, но ако успеем да пуснем в експлоатация достатъчно бързо новото находище в Крумовград, вероятно ще успеем да задържим първото място на континента. Пък макар и с миниатюрен за световните мащаби добив.
http://www.forum.zlatoimeteoriti.bg/viewtopic.php?f=17&t=871


 ЗЛАТНИ НАХОДИЩА

Доказано и гарантирано съдържание на златни залежи в България са районите разработвани и експлоатирани в миналото са две мините Злата и Говежда.

1.Мина „Злата” се намира в района на гр. Трън до село Велиново където коренното находище се пресича от р.Пръвня и концентрациите замерени в раиона варират от 15 -100 гр на тон преработен материал.
Експлоатацията на мината е спряна през 70 години а като от мината са извадени стотици хиляди тонове непреработен материал.
В раиона на коренното находище от Канадска фирма са правени геоложки замервания и проучвания през последните години при които е установено наличието на неразработена рудна жила.
2.Рудно поле Говежда разположено в Западна Стара планина Област Монтана в района на селата Копиловци,Говежда и Дива Слатина 5 – 12 км южно от гр.Чипровци изградено от голямо количество златосъдържащти кварцови жили като около тях са се образували алувиални и делувиални разсипи носещи злато.



В миналото у нас са били оформени няколко основни златодобивни района: Средногорски руден район ,Витоша , Краището, долината на река Огоста, около гр.Кюстендил , Радомир ,Брезник ,Чирпанско , Берковица цялата Рило – Родопска област и др.
В северна българия могат да се отделят два района .
Първият Основен район е долината на река Огоста под Чипровци,с Говежда и Дълги Дел и неиният приток р.Златица при селата Гаганица,Котеновци.
Разработването на Находището от река Огоста продължава и днес в промишлени мащаби и с съвременна техника с единствената работеща речна драга в България.
Най богати на злато са разсипите развити по поречието на р.Дългоделска Огоста и нейните притоци.
Втората област в Северна българия където е добивано злато и може сега да се добива е по поречието на р.Янтра и неините притоци по горното течение разположени в околностите на Габрово.
Друг важен златоносен Район е Средногорският който можем да разделим на няколко подрайона развити от запад на изток в следния ред.
Един от главните раиони е Витошкият .Местата където се е добивало злато са терасите и самите материали от речното корито на р.Струма около село Боснек,по долината на река Клисура между махала Ковач от село Боснек и махала Клисура на с.Горна Диканя,около връх Петрус , Кладница ,Рударци ,Студена , река Мартинова , Добри дол , около селата Чуипетлово,Бистрица,Горубляне,между Княжево и Владая , Драгалевци ,Симеоново , Панчарево , Кокаляне , Железница , Бистрица ( лежащи по река Искър и притоците и от горното течение на река Палакария в околностите на с.Ковачевци,поповяне,Алино,Ярлово.
Околностите на големите медни находища разкриващи се в средногорието:
Поречието на р.Тополница и неините притоци,горното течение на р. Луда Яна и нейните притоци,Панагюрска Луда Яна,Стрелчанска Луда Яна,Банска Луда Яна или в околностите на гр.Стрелча и гр.Панагюрище.Раионите на север от гр.Средногорие.Челопеч ,в Златишка планина Кадето е и находището Свищиплаз Разработвано още през римско време. Поречието на р.Тунджа при с.Копринка край Казанлък.В околностите на самите медни находища –Челопеч,Елаците,Елешница,Мина Радка,Цар Асен.
Находището Бакаджик и неговите околности разположени Югоисточно от гр. Ямбол.
По р.Стара река ,Крива река и Адганица или край селата Костенец,Сестримо,Габровица,Голямо Белово и гр.Костенец и Белово.

В Средногорският район се включва и находището КольоМариново ,Чирпанско.
Находището е в местноста Розов дол и Старата река в грусиран гранит.Златото идва под формата на зърна и люспи достигащи до 0,3 мм.Средното съдържание е около 5 гр на м3 но в някои участъци достига до 20 гр на м3. В тези златни находища в района на гр.Чирпан е добивано злато от римско време по време на османската империя и днес от любители златотърсачи.Твърди се че в златоносните наноси освен зърнесто люспестовидно и прахообразно злато са намерени и големи самородъци.През 1870 година група златопромивачи са намерили самородък които заедно с включващият го кварц е тежал 4.5 кг.Твърди се че и през 1922 година е намерен друг подобен самородък който тежал 2.5 кг.Добивът на злато в този район продължава и днес от групи хора от близките райони Пловдивско и Първомаиско при селата Изворово и Набожно.
Следващия значим златоносен район е Крайщето в околностите на Кюстендил по точно на север от него.
Най богати на злато са наносите на реките Драговищица,Бистрица,Треклянска река и Струма.Това са околностите на Горни Коритен,Долни Коритен,Горно Уйно,Добри дол,Сушица,Злогош,Полетинци,Трекляне,Средорек,Долно кобиле,Долно Уйно,Герановци.В околностите на Трън е находището Злата което вече упоменах.
Последния значим район е цялата Рило – Родопска област ,която е изградена от гранити и гранито – гнаиси.Това е една от главните предпоставки за образуването на златоносни разсипи.най общо може да се каже че почти всички реки които секат тази област, малко или повече носят и отлагат в наносите си злато но достатъчно за да излъчват златоносни разсипи.
Перспективни са пробите по поречието на река Въча и нейните притоци: Караджа дере,Кричим,Широколъшка река,Девинска река,Гашня и др.
С много високо съдържание на злато са наносите на р. Арда и притоците и.:Крумовица,Кесибир,Върбица,Казълач,Бяла река,Атеренска река и др.
По принцип всички потоци и реки,течащи в следните рудни райони ,са със значимо обогатяване в техните расипи.Това са Маданският руден район селата Неделино,Бял извор,Буково,Страшимир,Ерма река,гр.Рудозем ,Мадан и по на север Ардино.Маджаровското рудно поле,Лъкинският руден район,Звездел - Гленитският руден район в околностите на Момчилград ,Иваиловград ,Крумовград ,Златоград , Хасково и други.

Колеги желая ви успех.Останалото е къртовски труд и много ходене.Голяма част от хубавите места са трудно достъпни и неудобни за специализирана техника.Така че успеха е в добрата подготовка и организация.




За да се познае една река дали е златоносна трябва да се направат редица проучвания.Първо трябва да се разбере района като цяло дали е златоносен,дали минава през вулканични скали.Ето тук можете да видите основните златоносни райони.
Самородно злато в България се установява както в първични руди,така и преотложено в по-млади седименти и съвременни речни наноси.Втория тип находища,както и при преотлагането на вече разрушени и транспортирани материяли.Златоносни расипи се образуват и при разрушаването на интрузивни скали,предимно гранитни в които не се надблюдават промишлени концентрации.Но при тяхното разрушаване и отмиване на леката фракция кварц,слюда,фелдшпати се получават промишлени натрупвания злато.Поради слабата способност за транспортиране,около всяко рудно находище,в което има и минимални съдържания на злато,винаги в речната мрежа наоколо се образуват златоносни расипи.В този смисъл всяко златорудно находище от по-долу описаните представлява переспективен участък за търсене и промиване на расипно злато.
У нас собствено златни находища,т.е. разработвани изцяло за добив на злато,има две:Злата и Говежда.
Мина Злата се намира в района на град Трън,близо до село Велиново,разположено на около 10 км югоизточно от Трън.Златото се установява в три минерализационни етапа.Съдържанието му варира от 15 до 100 грама на тон.
Рудно поле Говежда е разположено в Западна Стара планина,на територията на гр. Монтана.Намира се в района на селата Говежда,Копиловци и Дива Слатина,отстоящи на около 5-12 км южно гр.Чипровци.Рудното поле е изградено от голямо количество кварцови жили,съдържащи злато.Около тях са се образували делувиални и алувиални расипи,носещи злато.
Освен от собствени златни находища злато в България се добива попътно и в редица оловно-цинкови и медни находища.По този начин се формират няколко района,переспективни за търсене и добив на злато,които ще разгледаме подробно.
В северна България могат да се отделят два:
Първият район е разположен по поречието на р.Огоста и неиния приток р.Златица.Най-богати са расипите на р. Дългоделска Огоста и нейните притоци.Злато може да се промива с успех във всички по-малки потоци,минаващи в околностите на селата:Говежда,Дива Слатина,Дълги дел,Копиловци,Главановци,Меляне,Помеждин разположени по поречието на р.Дългоделска Огоста,краи селата Железна и мартиново,лежащи на р.Чипровска река около гр.Чипровци.Богати на злато са и расипите на р.Златица и р.Бързия и край селата лежащи на тях:Черешовица,Котеновци,Лесковец,Гаганица,Бързия,Комарево,Костенци,Боровци и около гр.Берковица
Втората област,където е добивано и може сега да се промива злато в Северна България,е по долината на р.Янтра и нейните притоци по горното течение,разположени в околностите на гр.Габрово
Друг важен район е Средногорският,който най-общо можем да поделим на няколко подрайона,развити от запад на изток,както сладва:
-околностите на Витоша-с. Боснек,с.Владая,кв.Княжево,кв.Драгалевци,кв.Симеоново;селата Панчарево,Кокаляне,Железница,Бистрица лежащи по р.Искър и притоците й от горното течение;
По горното течение на р.Палакария в околностите на селата Ковачевци,Поповяне,Алино ,Ярлово;
по горното течение на река Струма край селата Чуйпетлово.Кладница,Рударци,Студена
-околностите на големите медни находища,разкриващи се в Средногорието:поречието на р. Тополница и неините притоци-Панагюрска Луда Яна,Стрелчанска Луда Яна,Банска Луда Яна,или в околностите на гр.Стрелча и Панагюрище.Переспективни са и районите на север около гр.Средногорие,Челопеч,Златишка планина,където е и находището Свищиплаз,поречието на р.Тунджа край Казанлък.В околностите на самите медни находища-Челопеч,Елаците,Елшица,Мина Радка,Цар Асен.Находището Бакаджик и неговите околности,разположени югоизточно от гр.Ямбол.По р.Тунджа при с. Копринка,по р.Стара река,Крива река и Адгница или краи селата Костенец,Сестримо,Габровица,Голямо Белово и гр.Костенец и Белово.
Средногорския район се включва и находището Кольо Мариново,Чирпанско.Находището е в местността Розов дол и Старата река в грусиран гранит.Златото идва под формата на зърна и люспи,достигащи до 0,3 мм.Средното съдаржание е около 5 гр. на кубичен метър,но в някои участъци достига до 20 гр.м3.Злато се среща още и в Пловдивско при селата Изворово и Набожно.
Следващият значим златоносен район е Краището,в околностите на Кюстендил и по специално на север от него.Най-богати на злато са наносите на реките Драговищица,Бистрица,Треклянска река и Струма.Това са околностите на селата:Горни Коритен,Долни Коритен,Горно Уйно,Добри дол,Сушица,Злогош,Трекляне,Средорек,Долно Кобиле,Долно Уйно,Драговищица,Герановци и всички на север от Кюстендил.В околностите на Трън е вече опоменатото находище Злата.
Последния значим район е цялата Рило-Родобска област,която е изградена от гранити и гранито-гнайси.Това е и една от главните геоложки предпоставки за образуването на златоносни разсипи.Най-общо може да се каже,че почти всички реки,които секат тази област,малко или повече носят и отлагат в наносите си злато.
Переспективно е търсенето по поречието на р.Въча и нейните притоци:Караджадере,Кричим,Широколъшка река,Девинска река,Гашня и др.С много високо съдържание на злато са наносите и речните тераси по р.Арда и притоците й:Крумувица,Кесибир,Върбица,Казълач,Бяла река,Атеренска река и др.
По принцип всички потоци и реки,течащи в следните рудни раиони са със значимо обогатяване в техните разсипи.Това са Маданския руден район,селата Неделино,Бял извор,Буково,Страшимир,Ерма река,гр.Рудозем,Мадан и по на север Ардино.Маджаровското рудно поле,Лъкинскят руден район,Звездел-Галенитският руден район,в околностите на Момчилград,Ивайловград,Крумовград,Златоград,Хасково и др.

Съществуват многобройни сведения за производителността на труда при златопромивачите през
XIX и началото на XX в. Повечето от тях сочат, че дневната производителност на един златар, добиващ злато по нашите реки за периода, през който той се препитавал с тази дейност, е била около 0.5 – 1 g на ден. Според свидетелствата на съвременни златопромивачи, които не използуват механизация, такава е и тяхната днешна производителност.
Най-ранното съобщение, което хвърля светлина по въпроса, е от 1860 г. и се отнася се до златодобив по софийските реки. Двама души, майсторът златар и неговият чирак, са успявали за 1 -2 дни да изплавяг около един напръстник злато. Това означава, че ако в един напръстник има около 5-6
g златен пясък, дневната производителност на един златар не е надвишавала 1-2 g. Георги Златарски съобщава, че в края на миналия век „златарите“ от Македония дневно промивали 100- 150 куруби и на една коруба вадели „само по няколко чекердека злато“ . Вероятно става дума за минимален добив, който дори по тогавашните представи е бил незадоволителен. От края на XIX в. е сведението на Иречек, според което „подир месеци дълга и трудна работа един златар докарвал годишно едвам 80-120 лв. злато „. Един златен лев по това време е съдържал 0.27 g чисто злато, което означава, че в продължение на 2-3 месеца (от април до юни-юли), един златопромивач е добивал ежедневно не повече от 0.3-0.4 g речно злато. За подобен, но по-висок добив на македонските златари през 90- те години на миналия век съобщава и В.Кънчов: „На едно ходене [по златоносните реки, далеч от родните места} човек може да спечели 10,рядко 15лири (във вид на златен пясък:)“. Това е ок.80-120 g чисто злато за период от няколко месеца (вероятно не повече от 100 работни дни), което означава среднодневно ок.1 g.
Оценките на Златарски и Иречек са обективни и имат за цел да разсеят мита за бързото и лесно забогатяване на златотърсачите. Възможно е те да са и малко занижени спрямо истинският добив и причината е, че скоро след руско-турската война от 1878 г., „окупационното правителство забранило добива на разсипно злато по неясно какви причини“. При това положение златарите били заинтересовани от укриването на истинския добив с надеждата, че наложената забрана ще отпадне. А че в някои случаи годишният и съответно дневният добив са били по-големи се вижда от други по-късни съобщения. Според данни от началото на нашия век, двама души са могли с помощта на дървен шлюз да промият по Владайска река за един ден около 1
t златоносни пясъци и чакъли и да получат 3-4 g злато. Това съответства на добив от 1.5-2 g дневно. В случая обаче трябва да се има предвид, че става дума за експлоатиране на малки златоносни разсипи, образувани след поройни пролетни дъждове. Средното съдържание на злато в тях достига до 2-3, а в понякога и 5-10 g/m3. Запасите обаче са незначителни – 100-200 g и много рядко – 1000-2000 g. Когато такива разсипи са били отработвани само със златарско корито, възможностите са били още по- малки. Както сочат Герганов и Младенов, опитен златопромивач е могъл за 10 часа да изплави около 100 корита или 1000 kg (0.5 m3) и да добие от 1-2 до 3-4 g злато на ден.Най-показателни за средната производителност са данните от 1924 г. Тогава в концесиите „Златно руно“ и „Надежда“ били промити 10841 златоносен пясък (570 т3) и получени 1520 g разсипно злато. Тази работа била извършена от 41 души за 1511 надници. Това означава, че средния дневен добив на един работник е бил 1 g, а средното съдържание на злато в разсипа – 2.67 g/m3.
Едно сравнение с добива от сибирските и уралски златни разсипи, отработени през
XIX в. показва, че разликата е в мащаба. През 1806 г., когато започвали добива в Русия, в една проба от 2382 пуда (ок.38 t) се оказало, че има 6 золотника разсипно злато (25.59 g), т.е. по 0.672 g/t. Поради това ниско, според тогавашните представи, средно съдържание работата била прекратена. По-късно, през 1814 г. от един уралски разсип били добити 1087 g злато при средно съдържание 15.76 g/t. На следващата година работите били разширени, като били промити 3448 t със средно съдържание 7.12 g/t. През 1823 г. добивът от уралските разсипи достигнал 1638.1 kg. Това количество било получено от 11500 души или 142 g средногодишно на един златопромивач. Очевидно, богатите части наразсипите бързо били иззети и през 1823 г. вече е работено при средни съдържание ок.0.5-1.0 g/t. Няколко десетилетия по-късно, когато откриват сибирските разсипи, добивът отново започва от най-богатите участъци. Огромните мащаби на тези разсипи обаче бързо привличат десетки хиляди работници и през 1860 г. са промити ок.9 млн-t със средно съдържание ок.2 g/t и са добити 17249 kg злато (1053 пуда). През 1869 г. добивът е още по-голям – 23874 kg (промити 658 5083 872 пуда пясък или ок. 11 млн. t със средно съдържание ок.2 g/t). Броят на заетите е бил 31 957 души. Годишно всеки един от тях преработвал по 3501 златоносен пясък, от който извличал по 747 g разсипно злато. Всичко това означава, че сибирските и уралските златопромивачи, както и нашите са могли да промиват не повече от 11 на смяна, като дневният добив на злато бил ок.2 g. И още един пример, който сочи същата среднодневна производителност на един човек без механизация. Според данни за добива на разсипно злато в Бразилия в края на XIX в. „Сумарното годишно количество по това време е бил 3.5-4.01, а са работили ок. 15 000 души, всеки от които добивал средно 230-280 g годишно“. При около 250 работни дни,според това съобщение среднодневния добив е бил около 1 грам злато.
- See more at: http://www.spisanie.imperio.bg