Популярни публикации

понеделник, 10 юни 2019 г.

Спомените на един немски войник за руския войник


Германецът от танкова дивизия на Вермахта Ханс Хигер пише в своите спомени:
"Войната на Източния фронт ме научи на много, накара ме да виждам нещата по друг начин. Тази война не приличаше на войната в Западна Европа, там всичко беше различно. Нашите танкове и оръжие бяха без конкуренция, разбира се европейците имаха и оръдия и самолети и танкове, но нямаше това, което беше  при тези варвари - само ние така ги наричахме. При руснаците нямаше това примирение на европейците, те показваха един непреклонен характер срещу нас.
Още в самото начало на войната служих в моторизираните части и видях какви резултати носеше нашата тактика на блицкриг - беше весело - когато ние напълно неочаквано и бързо влизахме във френските села или градове,а местното опълчение просто се предаваха. В Русия обаче такова нещо нямаше, ние винаги получавахме отпор и търпяхме загуби даже когато руския войник оставаше един. Въпреки това той продължаваше да се съпротивлява. Понякога се стигаше до абсурдната ситуация - един картечар успяваше да задържи едва ли не две роти от нашите. Имаше случаи, когато зад оръдие смятано за разбито един руснак по някакво чудо успяваше не само да стреля по нашите танкове, но и да ги изважда от строя. Това не ми се побираше в главата, как може един войник да спре настъпването на танкова бригада, как е успял да остане жив при бесния обстрел на позицията му със всичко каквото имахме???
Когато ни прехвърляха на Източния фронт, нашия командир, старо бойно куче, каза че това да воюваме с Русия е огромна грешка. Помня ние тогава му се смеехме и си говорехме, че нашия полковник нещо много се е отпуснал в Европа, че е станал мекушав и е загубил бойния си дух. Той слушаше присмехите ни зад гърба му, знаеше за какво си мислеха войниците, но един път ни каза нещо, за което по-късно си спомнях цял живот: "Вие не ги познавате, руснаците ще ви ударят не един път. На вашите планове и хитри ходове, те ще отговорят със своята непредсказуемост и своята изобретателност. "
След това, ние често си спомняхме думите му - той се оказа прав, тези варвари минаваха оттам, откъдето по принцип беше невъзможно да се мине. Те се появяваха така неочаквано и също така неочаквано изчезваха, често преминаваха през непроходимите блата дори с оръдия и танкове.
На Източния фронт попаднах в състава на своята моторизирана дивизия през 1942г. Тогава вече стана ясно, че тактиката ни вече не функционираше както преди. Не успяхме ходом да завладеем Москва, имаше и други обидни неуспехи. Пролетта на 1942 нашата дивизия се придвижваше с влак до Москва. Първата загуба понесохме даже без да срещнем противник - нашия влак беше взривен от партизаните - аз имах късмет бях във вагон, който остана невредим, но нашия полковник нямаше такъв късмет, също и няколко платформи с техника. Ние изскочихме от вагоните с оръжия в ръка, готови да покажем на тези руснаци как се сражава елитна част на Вермахта. Но нас ни посрещна само тихата гора. Така за пръв път се сблъскахме с партизаните. По-късно те се превърнаха в истински бич Божи за нас, когато отстъпвахме след Сталинград.
Сталинград - там стреляха даже с камъни - от нашата техника нямаше никаква полза, защото не можехме да се движим в условия когато града е разрушен и улиците са засипани с камъни и всякакъв боклук. За това временно ни прехвърлиха в пехотата. Там и ме раниха. Не, не ме уцели куршум,  а сапьорска лопатка в ръцете на един руски сержант. Аз никога не бих си помислил дори, че такъв инструмент може да се използва в бой. Ние знаехме точно, че на горните етажи на една от къщите, която беше почти в наши ръце, бяха останали група вражески войници - не повече от 8 човека. Те продължаваха стрелбата, но скоро им свършиха мунициите. Тогава получихме заповед да ги обезвредим и вземем в плен. Какво лошо можеше да се случи - тя бяха без патрони, помощ нямаше и къщата беше обкръжена. Никой не очакваше, че ще атакуват без оръжия. Ние с автоматите разчитахме на лека победа, когато те изскочиха неочаквано от един ъгъл с тези лопатки в ръка и стана страшно. После разбрах, че руснаците се обучавали да се бият с тези инструменти, даже специално точат върха им за да могат по-лесно да секат. По-късно в болницата разбрах, че руснаците успели да пробият обсадата и да се спасят. Това беше невероятно - само с лопатки в ръце! След изписването ми от лазарета участвах в още много боеве, но навсякъде ми вървеше: както се казва минавах между капките. В крайна сметка бяхме принудени да уважаваме руснаците като отлични войници. В края на 1944г. разбрах, че тази наша кампания няма да свърши с нищо хубаво за мен. За това се реших да дезертирам - по това време строга дисциплина нямаше, често имаше дезертьори и никой не им обръщаше внимание.  Успях да стигна до най-близкото международно пристанище, което все още работеше и се качих на един кораб за Аржентина.
[embed]https://youtu.be/7dNaM8eTbh0[/embed]

Няма коментари:

Публикуване на коментар