Българският произход е една от най-обсъжданите и най-изкривяваните теми в нашата история. Между мита за „най-древния народ“ и клишето за „късен сбор от племена“ сякаш няма място за зрял разговор. А всъщност проблемът не е в липсата на факти, а в погрешния въпрос. Народите не се раждат от чиста кръв, а от име, власт и памет. И българският случай го показва по-ясно от почти всеки друг в Европа.
1) Погрешният въпрос: „каква кръв?“ вместо „какво име?“
Когато питаме „от кои племена сме?“, несъзнателно приемаме, че народът е биологична формула. Но в ранното Средновековие (и особено в контактната зона Балкани–степ) „народ“ често означава:
-
име, което група носи и налага;
-
власт/елит, който организира;
-
политическа рамка, която дава устойчивост;
-
памет, която превръща политическото в културно.
Затова по-плодотворният въпрос е: как едно име става държава, а после – идентичност? Точно това е „българският случай“.
2) Европейският шаблон: народ = име + държава + език (но в различен ред)
Много модерни спорове идват от представата, че езикът и „народът“ са едно и също. В историята редът често е обратен:
-
Понякога името и държавата идват първи, а езикът се „подрежда“ по-късно.
-
Понякога езикът се запазва, а името се сменя.
-
Понякога и двете се сменят, но администрацията/църквата държи приемственост.
Нека видим това чрез четири силни сравнения: Англия, Франция, Рус, „гърци/ромеи“.
3) Англия: англи + сакси + келти → „английци“
Кои са „англичаните“ в началото?
След римския период Британия е мозайка. Пристигат германски групи (традиционно наричани англи, сакси, юти) и постепенно изграждат свои кралства. Местното население (различни бритонски общности) не „изчезва“, но често губи политическия център и част от него се асимилира, част се оттегля към периферии (Уелс, Корнуол, Бретан).
Какво става с името?
„Англия“ и „английци“ са пример как едно доминиращо име (англи) може да обхване по-широка реалност: не всички са „англи“ по произход, но държавната рамка и културата закрепват името.
Какво става с езика?
Езикът става германски (староанглийски), но после идва норманският елит и английският се променя силно. Въпреки това името „English“ остава.
Урокът: народът не е „сбор на племена“, а успешен политико-културен контейнер. Името оцелява, въпреки огромни смени в елит и езикова среда.
4) Франция: франки + галоромани → „французи“
Кои са „франките“?
Германска група, която завладява и организира територията на късноримска Галия. Там вече има силно романизирано население – градове, закони, църква, латинска администрация.
Какво става с името?
Името на управляващата група (франки) става име на територията (Франция) и на всички поданици, които по произход са предимно галоромани.
Какво става с езика?
Езикът става романски (френски), не „франкски“. Тоест: името е от германски елит, езикът – от местното романско мнозинство.
Урокът: името може да е „чуждо“ спрямо езика, но да стане общо чрез държавност и престиж.
5) Рус: варяги + славяни → „русини/руси“
Какво е „Рус“ в началото?
В ранните извори „рус“ първоначално е име, свързано с управленския слой и държавната организация по речните пътища. Населението е смесено: славянски, фински, балтски общности.
Какво става с името?
„Рус“ става политическо име на държавата и постепенно обхваща много групи.
Какво става с езика?
Езикът става славянски (източнославянска основа), не скандинавски.
Урокът: пак същото: име и власт могат да тръгнат от един слой, а езикът да бъде на мнозинството.
6) „Гърци“ и „ромеи“: името, което не съвпада с модерния етикет
Тук е особено важно за Балканите.
Как се наричат „византийците“?
Те масово се самоопределят като ромеи (Romans) – наследници на Римската държава. „Гърци“ е външно название в много контексти.
Какво става с езика?
В късната античност/ранното средновековие гръцкият става основен в източната империя, но политическата идентичност остава „римска“.
Урокът: етнонимът и политонимът могат да се разминават столетия. И пак: идентичността е власт + памет, не „кръвна чистота“.
За да стане по-ясно как работи този модел на практика, е полезно да спрем за момент върху няколко ключови понятия и примери. Те не са отклонение от темата, а нейното ядро – защото именно в тях се вижда защо едни имена изчезват, а други остават, и защо езикът толкова често ни подвежда.
Защо готите изчезват като име?
Кратък отговор: защото губят държавата си.
По-подробно:
-
„Готи“ е силно политическо име през IV–VI в.
-
Готските кралства (в Италия и Испания) са:
-
краткотрайни,
-
погълнати от по-стари цивилизационни рамки (Рим, латинската църква).
-
-
Готският елит се романизира:
-
приема латински език,
-
приема римско право,
-
губи нуждата от отделно име.
-
-
Когато няма държава, която да възпроизвежда името,
името става спомен, не идентичност.
Извод:
Народното име оцелява не по „кръв“, а по институции.
Случаят с готите показва не слабост на самия народ, а решаващата роля на държавата. Това ни води до следващото голямо недоразумение в модерното мислене – приравняването на език и народ.В много от днешните спорове езикът се използва като последен и „неоспорим“ аргумент. Историята обаче показва, че езикът рядко е този, който решава съдбата на едно име.
Език ≠ народ
Това е най-честата модерна заблуда.
Историческите факти показват:
-
Французите говорят романски език, но носят германско име (франки).
-
Англичаните говорят германски език, но не са „чисто германски народ“.
-
Русите говорят славянски език, но името идва от неславянски елит.
-
Българите говорят славянски език, но държавата не е „славянска“.
Защо се бърка?
-
защото днес държавите са езиково хомогенни;
-
защото XIX век превръща езика в основа на нацията.
Историческият извод:
Езикът показва културна среда.
Името показва политическа рамка
Щом езикът не е достатъчен да обясни как се ражда и оцелява един народ, остава да погледнем към другия ключов фактор – начина, по който различните общества разбират самото понятие „народ“.
Това разграничение става особено ясно, когато сравним земеделските общества на Европа със степния свят, от който произхождат много от политическите елити на ранното Средновековие.
Какво значи „народ“ в степта?
В степния свят „народ“ не е това, което е в модерната нация.
Степният модел:
-
народ = съюз около елит и владетел;
-
съставът е:
-
многоетничен,
-
променлив,
-
отворен за включване на нови групи.
-
-
общото между членовете не е „произход“, а:
-
вярност,
-
военна служба,
-
участие в обща власт.
-
Следствие:
-
името на „народа“ често е името на политическата сила;
-
ако властта изчезне → народът се разпада или се преименува.
Затова:
-
хуни, авари, печенеги изчезват като имена;
-
българите оцеляват, защото превръщат степния модел в държава.
Именно тук се срещат двете логики – степната и земеделската – и именно тук българският случай става особено показателен. Българите успяват да пренесат степния модел на политическа идентичност в земеделски и балкански контекст, без да загубят името си.
7) Българският случай: защо е „по-ясен“ и „по-сложен“ едновременно
7.1) Балканите са контактна зона
Балканите не са „празна сцена“, а кръстопът:
-
късноримска градска култура + християнство,
-
славяноезични общности,
-
степни съюзи и елити (вълни на движение, федерати, коалиции),
-
имперски натиск и дипломация.
7.2) Защо „българите“ не изчезват като име, а готи/авари изчезват?
Това е ключовият въпрос, който често се подценява.
Готите
„Готи“ като широко политическо име избледнява, защото:
-
готските държави се разпадат или се преформатират,
-
елитите се вливат в други политически рамки,
-
името губи „държавен носител“.
Аварите
„Авар“ е силно политическо име в Панония, но след разпада на аварската конфедерация името няма устойчив държавен център и се разтваря сред други групи.
Българите
„Българи“ се закрепва, защото:
-
името става държава на Балканите;
-
държавата става църква, книжнина, администрация;
-
това създава дълга памет (елит + институции + текстове).
Извод: името оцелява не защото е „най-древно“, а защото е най-добре институционализирано.
8) „Как българите поглъщат славяните, а не обратното?“
Това звучи провокативно, но е класически исторически механизъм.
8.1) В степния свят „народ“ често е политическа коалиция
В степните и полу-степни общества „народ“ може да означава:
-
съюз под елит,
-
военна организация,
-
данъчна/васална мрежа,
-
„име на силата“, което обединява различни родове.
8.2) В земеделския свят „народ“ е по-локален и езиково устойчив
Земеделските общности са:
-
по-местни, по-трайни в територията,
-
по-малко централизирани политически,
-
езиково устойчиви, но често политически „разпокъсани“.
8.3) Какво става на практика?
-
Ако имаш държава + престиж + администрация, името на държавата става общ етикет.
-
Ако мнозинството говори славянски, езикът може да стане доминиращ.
-
Получаваш комбинация: политическо име „българи“ + славянски език като масов.
Това е почти огледално на Франция и Рус: име от политическия център, език от мнозинството.
9) Какво може и не може да докаже езикът
Езикът е мощен, но не всесилен аргумент.
Какво може
-
да показва езикова среда и контакт;
-
да открива заемки и посоки на влияние (понякога);
-
да различава езикови пластове (административни, религиозни, военни термини).
Какво не може
-
сам по себе си да докаже „чист произход“;
-
да идентифицира еднозначно „кой е бил кой“, ако името е политическо и многоезично;
-
да реши етногенезата без археология, извори, институции.
И най-важното: заемка не доказва автоматично посока на „произход“. Тя доказва контакт и престиж/функция.
Етногенезата е процес, при който име + власт + институции създават общност, а езикът и културата се стабилизират чрез дълга памет – често върху многоетнична основа.
Какво означава това днес
Да говорим зряло за българския произход означава:
-
да не търсим митична „чистота“;
-
да не приемаме обезличаващи схеми;
-
да разбираме идентичността като исторически процес.
Българската история не е слаба, защото е сложна.
Тя е силна именно защото е устойчива.
Истината е по-силна: ние сме продукт на успеха да превърнем политическото в културно, а културното – в трайна памет.
Българите не са оцелели, защото са били най-многобройни или най-древни. Оцелели са, защото са превърнали името си в държава, държавата – в култура, а културата – в памет. Това не е мит и не е повод за комплекс. Това е исторически факт.
Какво означава да си българин ДНЕС, след като знаем всичко това
1️⃣ Да си българин не е равно да имаш „чиста кръв“
Да си българин означава:
-
да принадлежиш към историческа общност,
-
която е:
-
създала държава,
-
запазила името си,
-
адаптирала се.
-
Българинът не е „наследник на една линия“, а участник в дълга история.
2️⃣ Българската идентичност не е слаба – тя е сложна
Слабите идентичности са простите:
-
„ние сме само това“.
Силните са сложните:
-
„ние сме това, което сме успели да съберем и задържим“.
➡️ Българската идентичност е оцеляла, не „измислена“.
3️⃣ Да си българин днес означава да носиш ОТГОВОРНОСТ
Не да доказваш:
-
че си „най-древен“,
а да:
-
пазиш езика,
-
пазиш държавата,
-
пазиш паметта,
-
без да я фалшифицираш.
Истината не отслабва идентичността, лъжата я прави крехка.
4️⃣ Българинът като гражданин, не като мит
Зрялата идентичност казва:
„Аз съм българин,
защото участвам в тази култура и държава,
не защото съм по-добър или по-стар.“
Това прави:
-
нацията отворена,
-
уверена,
-
устойчива.
5️⃣ Българите не са най-древните, но са сред малкото, които са успели да превърнат име в съдбаи държава – в памет. И това е достатъчно основание за самоуважение.
