Българският "Камък на съдбата". Символика и срванение.

ДРЕВНИТЕ СИМВОЛИ

Камъкът на съдбата 

Репликата на Stone of Destiny в Единбург 

  Древният символ, наричан "Камъкът на съдбата", познат още и като "Камък на коронацията". В Европа има няколко такива сакрални символа .


Шотландския Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone), Ирландския Камък от Тара, наречен също Камък на коронацията или Камък на съдбата, а на гелски език или по-точно на ирландски гейлик (Lia Fáil ), (Sgàin, Clach na Cinneamhainn, An Liath Fàil), както и Шведския камък на коронацията, Камъкът от Мора (Stein von Mora, Stones of Mora) – в историята са играли и играят и досега много важна роля при ритуала: коронация на шотландските, ирландски и шведските крале. 

Няколко хилядолетия по-рано, траките първи издълбават каменните си "тронове" на Перперек и Белинташ. 


Въпреки това, обаче, днес никой по света не е и чувал, че в България също има "Камък на съдбата", наречен още „Свещен камък” или „Престолен камък”, съществуващ в някои от древните ни светилища и в двата му варианта: 

- в шотландския вариант, като четвъртит олтарен камък и досега съществува гигантския скален олтар, разположен южно от светилището при Мадарския конник, изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към конника, както и запазените множество негови по-малки проекции, удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny”, във формата на свещенните за българите жертвени олтарни плочи, символи на модела на света, съхранени в музеите в Плиска и в Бургас, Варна, Силистра, Шумен, Каменяк), както тази в лапидариума на музея в Акерман (Белгород) Приднестровский в земите на Стара Велика България. 

- в ирландския вариант (подобно камъка от Тара с неговия соларен израз) като Побит камък или Царски камък (под формата на най-прочутата от колоните в центъра на десетките ясно запазени кръгове от вида "кромлех" в комплекса Побитите камъни край Варна, оприличавана на огромен фалос) и като Менхир – в Камъка на колобъра, мистичен (пеещ) сакрален къмък, заобиколен от всички страни с крепостна стена при светилището край Мадара, наречен още „Свещенния камък на българите”, за който споменава самия княз Борис Първи в „запитванията си”, изпратени от него до папата в Рим, докато се е двоумял коя религия да приеме целокупно народът му; 

Подобни "Свещени камъни" в техния соларен израз като Побити камъни - фалоси, символи на мъжкото оплодително начало, са били открити в Източните Родопи, край село Груево, Момчилградско, край светилището при Мадара и този край гр.Сопот, висок цели 6 метра. 

Трети аспект на Камък на Съдбата, ясно изразен и усвоен като Камък на коронацията има на тракийското светилище в Перперек. Това е скалния трон изсечен в скалата. В храма Перперикон се намира специално изсеченият камък чийто релеф точно повтаря гледката на планините отсреща. Друг тип подобни Камъни, има на праисторическите ни мегалитни светилища при Белинташ и Бегликташ, като там отделен камък е оформен като трон и понякога има великански размери. 


В тази статия ще стане дума за всичко това. 

Каменния жертвеник, намерен през 2007г. в чертите на гр.Варна. Наподобяващ по вид и структура шотландския "Stone of Destiny", включително по дълбоките жлебове, разположени равномерно отстрани. 

ШОТЛАНДИЯ

Stone of Destiny 

Камъкът на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone) играе много важна роля при ритуала: коронация на шотландските крале. 

Шотландските крале е трябвало да застават пред камъка на съдбата при коронацията си и така да бъдат короновани. Според някой изследователи даже краля е стъпвал на камъка и така е коронован. Писменно документирани коронации пред камъка съществуват за кралете: von Alexander II. (1214), Alexander III. (1249) и John Balliol (1292). 

Легендата разкрива, че историята на Скунския камък (Stone of Scone), понякога наричан Камъкът на съдбата или Възглавницата на Яков, е започнала преди повече от 3000 години. Този външно с нищо забележителен пясъчник, в който няма нито скъпоценни камъни, нито благородни метали, попаднал в Шотландия от Египет, осъществявайки дълго пътешествие заедно с дъщерята на египетския фараон Рамзес Втори, Скота. 

Според хрониката Lebor Gabála Érenn от 11 век, принцеса Скота (Scota) е донесла Камъка на съдбата от Египет. 

Скота е фигура от шотландската и ирландската митология. Името Скота, (Scota) носят 2 различни дъщери на египетски фараони. Според тези митологии гелите (древни келтски племена), (на шотландски Gàidheal, на ирландски -Gael) водят техния произход именно от Скота и нейните наследници. Гелите се явяват прадеди на днешните шотландци и ирландци.

Рисунка на принцеса Скота и Gaedel Glas при пътуването им от Египет, от хрониката „Scotichronicon” ( Шотландска хроника) на Walter Bower, 15 век (1454г) , където се казва че шотландците водят името си от родоначалничката Скота, дъщеря на фараон. Тази хроника е базирана на по-старата хроника „Chronica Gentis Scotorum” на John of Fordun от около 1360г., а тя от своя страна е базирана на още по-стари хроники и документи, включително и по писания на монаха от Уелс, наречен Nennius или Nemniuus от 8 и 9 век. Той съставя в Уелс хрониката Historia Brittonum през 829/830 г. 

Ако се вярва на преданията, след бягството на евреите от Египет, принцесата също напуснала родината си, за да търси своята обетована земя. След дълги митарства тя се появила на бреговете на мъгливия Албион и се заселила на територията на съвременна Шотландия, ставайки съпруга на царя на скифите Гатела. 

ДЪЩЕРЯТА НА ФАРАОНА 

Според една от легендите скотите, предшественици на съвременните шотландци, са потомци на Скота, дъщерята на Рамзес ІІ (познат също като Рамзес Велики). 

В ирландската митология пък Скота е дъщерята на фараон Nectanebus или Nektanebos I., или Nektanebos II. Съпруга е на Niul, сина на Fenius Farsaid, който има Вавилонски произход и след сриването на кулите от Вавилон се мести в СКИТИЯ (Skythien). В ирландката митолгия не се споменава, къде се споменава къде се е намирала Скития. 

Скота, Нийл и синовете им заселват Ирандия и се явяват родоначалници на ирландците. Племената Érainn (по-рано Euerni или Iverni) са смятани от някои историци за Menapii, Bolgi, Builg, Belgae и Fir bolgs. Днес се признава, че белгите от времето на Цезар са и митичните болги от ирландския епос “Левор Гавала Еирен”. За тях се казва, че са потомци на Немед от Скития. Средновековното найменование на Ирландия било Scotia Major. 

Знаме на ирландската фамилия Болгер 

Stones of Bolgar 

Най-големия мегалитен комплекс в далечния север на Британските острови - островите Orkney. Той е известен под името "Камъните на Болгар". Тези мегалитни съоръжения имат абсолютен аналог в "девташларите" в България, концентрирани предимно около Плиска. 

В книга I-ва на “География” Страбон обяснява, че в най-дълбока древност името скити е било употребявано за хората живеещи на север от гърците. Т.е. траките също са включени в етноса на скитите.). Стефан Византийски е още по ясен пишейки – „(Skythen) Скути етнос тракон” – скитите са тракийски народ. 

Според някой историци думата скити (Skythen) е производна от стрелци или за стрелците, скитите от изтока. И вероятно думата Skoten (шотландци), има общо по произход с думата скити (Skythen) . На съвременен български ез. двете думи не изглеждат сходни и ако има прилики евентуално те биха се открили в старобългарския език. 

Възглавницата на св. праведни патриарх Яков 

Според други легенди Камъка на съдбата бил даже част от трона на библейския цар Давид. Според ортодоксалните равинистични възгледи това се вписва в теорията за 10-те загубени еврейски рода след победата на асирийците над Северното израелско царство от 722/21 пр. Хр. Те приемат скитите за едно от тези загубени еврейски племена 

Видение на стълбата от св. праведни патриарх Яков. 

Икона от I половина на XII в. в манастира "Св. Екатерина" в Синай, Египет. 

Християнска легенда разказва, че главата на библейския Jakob е била положена върху Камъка на съдбата (Stone of Destiny), в нощта когато е видял видението наречено Стълбата Якова - стълба към Бога, от Библията, поради което камъка е наречен и „Възглавницата на Яков” . 

Полагайки глава върху този камък, пророкът Яков видял ангели, вървящи нагоре-надолу по небесна стълба, и чул пророчество за съдбата на еврейския народ. По тайнствен начин реликвата попаднала в Британия, над нея били короновани шотландски и английски крале. Камъкът на Съдбата крие много тайни.

Абатството на Scone 

Градът Scone на гелски ез, ирландски гейлик- Sgàin; на средновековен език Scoine, е градче край Perth и Kinross, Шотландия. В абатството на Scone се е съхранявал камъка до 1296г. Именно там Kenneth Mac Alpin е застанал пред камъка и се обявил за крал на всички шотландци през 843г. 

През 847г. владетелят на Шотландия Кенет Първи преместил Възглавницата на Яков в град Скун (Scone). Тогава в Шотландия и възникнала традицията кралят да бъде коронован, седейки на този камък. Обаче през 1296г. английски войници отмъкнали древната реликва в Лондон. 

Тук Скунският камък бил поставен под трона на Свети Едуард, на който били короновани всички английски монарси с изключение на кралица Мери Втора. Започнали да го ползват при коранациите, като символ на единството между Англия и Шотландия. 

Камъкът на съдбата се е намирал от 1296 до 1996 в Уестминстърското абатство, Англия и едва през 1996г. бил върнат обратно в Шотландия. Сега се намира в замък в Единбург. 

До ден днешен обаче не е изяснено дали тази реликва не е измама. Мнозина изследователи са на мнение, че този камък, завладян от английските войски под предводителството на Едуард Дългия, е евтин фалшификат. Напълно е възможно скунските монаси да са скрили истинската реликва. 

Трона на английските крале в Уестминстърското абатство, Англия. 

След кражбата на камъка от Едуард Първи през 1296г., той е положен под трона на английския владетел и така английските крале са седели на камъка векове наред.Това било прието от шотландците като обида, а за англичанието било триумфален символ на единството между Англия и Шотландия. 

Той е бил приеман в ранното средновековно кралство като магически камък със сакрално значение. 

През 1950 година, точно за Коледа камъка е откраднат от шотландски студенти от Уестминстер с цел да го върнат в родината му,, счупен е на две части и тайно поправен. След 3 месеца е намерен от полицията и върнат в Уестминстърското абатство. През 1996 (след 700г. заточение) е върнат в крепостта в Единбург с пищна церемония. Някои специалисти обаче подозират, че студентите са могли да го подменят, превръщайки Скунският камък в двоен фалшификат. 

По този начин съществува вероятност камъкът, съхраняван в замъка в Единбург, да е фалшификат на Уестминстърския камък, който пък е фалшификат на оригиналния Камък на Съдбата, който е или загубен, или някъде надеждно скрит. 

Посветени в тайните на далечното минало на Великобритания хора твърдят, че оригинала е скрит още на времето и англичаните са откраднали фалшификат, защото този камък сега не отговаря на древните описания, които гласят , че той е от черен мрамор с гравюри. Сегашният Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) е червен пясъчен камък с размери 66 cm x 41 cm x 27 височина, 152 кг. 

БЪЛГАРИЯ 

КАМЕННИТЕ ЖЕРТВЕНИЦИ НА НЕБЕТО 

През 2007г. в чертите на българския гр. Варна и на около 1300 км от него, в рамките днешна Украйна, в лапидариума на музея в Акерман (Белгород Преднестровский) са намерени и описани две новооткрити каменни жертвени плочи със сходни форми и размери , удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny, с приблизителна форма на петоъгълник, със заоблени ъгли, като дългата основа на този във Варна е 130 см., късата - 107 см. Максималната дебелина на каменния блок е 30 см., с тегло около 250 кг. 

Каменния жертвеник от Варна с характерното врязване на свещенната за българите фигура - модел на света. 

Тези две открития са в пряка връзка и с намерените в началото на миналия век жертвени каменни блокове с издълбани басейнчета и улеи от Североизточна България (Шкорпил 1905, 399). Той съобщава, че населението ги счита за винарски камъни и ги нарича шарап-таши, самият Шкорпил обаче, правилно ги определя като „жертвеници". 

ГИГАНТСКИЯ ОЛТАР ПРИ СВЕТИЛИЩЕТО ОТ МАДАРА 

Шкорпил регистрира няколко паметника по скалите на Мадара, всичките ориентирани по посоки¬те на света. Единият е особено внушителен - разположен южно от конника и изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към него. Представлява система от правоъгълно корито и правоъгълно вдълбаване, отделени с пояс. Във вдълбаването е разположено второ, по-малко правоъгълно корито, с жлеб от юг. 

Част от гигантския скален олтар за възлияния край Мадара, ясно се вижда характерното врязване на свещенната фигура- модел на света. 

На практика, тук в монументален вид е била пресъздадена концепцията, реализирана върху по-малките „преносими" жертвеници. К. Шкорпил регистрира още един в непосредствена близост до споменатия шестметров блок, други два - на известно разстояние, в „западния край на Мадарските скали". (Шкорпил 1905, 399). 

Олтар от Плиска 

СВЕЩЕННИТЕ КАМЪНИ НА БЪЛГАРИТЕ, СИМВОЛИ НА СВЕТА, ВЕЩАЕЛИ СЪДБАТА 

Издълбаването на улеи и оформянето на „чучури" навежда на извода, че шарапташите са ползвани за ритуали, при които се извършвало изливане на течности (възлияния) . При изпълване улеите на жертвеника, течността приемала техните очертания - формата на квадрат и очертаването на свещена фигура - символ на света чрез жлебовете на камъка. 

При жертвениците с двойно очертаване, както и при тези с единично, е неизбежно сравнението с прабългарските капища с квадратна или правоъгълна форма, при които също има вписани квадрати и правоъгълници. Именно тази форма превръща храма и жертвеника в модели на света, където двата квадрата представят съчетаване на материалното с нематериалното начало. Подобен символизъм е заложен в архитектурата на зоро-астрийските храмове. 

В своето описание за българите от 11 век византийският богослов и архиепископ Теофилакт Охридски изтъква, че „Те не познаваха името на Христа и по скитски обичай се кланят на слънцето, месечината и други звезди“ – оттам и многобройните соларни символи, характерни за същността на зороастрийската религия. 

Рисунка с антропоморфно изображение на Слънцето от Плиска. 

В научната литература е изказана и една по-необичайна хипотеза. В статията си, посветена на т.нар. двоен жертвеник от Красен, основавайки се на наблюденията и изводите на А. Калоянов, С. Генчева и Н. Ненов допускат, че съоръжението и дупките, издълбани на скалите, представляват вид требище (обсерватория). Според тях, то било съчетано с астрономическа лаборатория и обслужвало култ, свързан с определени моменти в календара (Генчева-Ненов,1998). 

Те следват общ модел, конкретна представа и са използвани за извършването на уеднаквени, „канонични" ритуали. Голямото им разпространение в т. нар. зона на първично заселване на прабългарите в днешна Североизточна България и същевременно засвидетелстването им северно до Акерман (Белгород Приднестровский), потвърждават свързването им с култовете на прабългарското езичество, практикувани от Аспаруховите българи. 

Основи на култови сгради при светилището от Мадара 

Същевременно, зоната на най-голяма концентрация на тези паметници до голяма степен съвпада със зоната на изграждане на капища, с характерен план от вписани квадрати или правоъгълници. 

Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара също се определят като капища. Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.

Паметниците от групата на шарапташите-жертвеници се откриват предимно в днешна Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на Плиска-Мадара 

Символната връзка между жертвениците и капищата може да бъде открита и в други отношения. Разполагането на жертвенците по оста север-юг, както е при скалата с вдълбавания от Мадара, описана от К. Шкорпил, може да се оприличи на ориентирането на квадратните капища - например това от Цитаделата в Плиска по същата ос, с вход от юг. Предположението на К. Шкорпил, че на скалата в Мадара приносителят е бил обърнат на юг, а в случая със съседния й по-малък жертвеник - на изток, може да се свърже с начина на разполагане входовете на капищата от юг (квадратните) и от изток (правоъгълните). Това виждане отговаря на тезата, че у прабългарите именно посоката юг е била свещена (Бешевлиев 1981, 76). Южно са разположени входовете и на други сгради, притежаващи сакрална натовареност - Малкия дворец, крилата на двореца в Преслав, т.нар. Болярско жилище и др.

 Репликата на Камъка на Scone в Единбург. 

Интересно е за какво са служели дълбоките жлебове, разположени равномерно, отстрани на два от запазените у нас жертвеници. По всяка вероятност, подобно на тези от реликвата в Единбург (ориг.), те са издълбани с цел подпиране на камъка върху някаква конструкция, може би ниска каменна или дървена стойка. Закрепването е ставало посредством набити къси греди или колове. По такъв начин се оформял същински олтар, издигнат на 60-70 см или повече над земята. 

За момента жертвеникът от Акерман отбелязва най-северното разпространение на групата. Два цели екземпляра могат да се видят в музея на НИАР Плиска и по всяка вероятност произхождат от столицата. Цял запазен шарапташ е изложен в средновековната зала на РИМ - Шумен, в същия музей се пази и втори, частично разрушен, открит в Длъжко, както и фрагмент от трети, произхождащ от Пет могили. Друг жертвеник е от Каменяк и все още се намира там. Той има по-специфична форма - представлява петоъгълник с издължен връх, в който е издълбан доста широк в сравнение с останалите екземпляри чучур. Един от жертвениците с малки размери е изложен в историческия музей в Силистра. 

Каменен олтар от времето на траките, сега прибран в двора на гробницата на Демир Баба - най-почитаният светец сред алианското /къзълбашкото/ население на Североизточна България. 

Антична каменна плоча със слънчеви символи, взидана също в стените на Демир Баба теке. 

Намирането на такива жертвеници в Плиска, Силистра и Варна, както и върху големи и по-малки каменни блокове в главния езически култов център Мадара показва, че жертвениците не са обслужвали само второстепенни култови места, а са служели за извършването на ритуали за предсказания, практикувани във всички категории езически центрове. 

ШВЕДСКИЯ КАМЪК НА КОРОНАЦИЯТА, 

КАМЪК НА МОРА (STEIN VON MORA, STONES OF MORA). 

Камъкът се е намирал на 10 км югоизточно от гр. Uppsala, намиращ се в днешната шведска област Knivsta. Местоположението му е било между старите региони Attundaland и Tiundaland. При избиране на шведския крал, събрание от видни особи за шведския народ се е събирало около Монумента на Мора. 

За следните крале има писменни доказателства, че са избрани пред Камъка на Мора : 1. Magnus Ladulås е първия крал избран пред Камъка на Мора; 2. Magnus Birgersson, внукът на Magnus Ladulås, които е екзекутиран през 1319г., малко след неговата коронация; 3. Albrecht von Mecklenburg, също Albrecht III., Herzog zu Mecklenburg (роден ок.1338; починал на 1 март 1412), царувал между1364 и 1389; 4. Сhristian I.-последният крал, за когото има доказателства да е коронясан пред Камъка на Мора през 1457г. 

След коронацията на краля, той е сядал на плосък камък и всички от събранието са полагали клетва за вярност пред него. След коронацията новия крал е предприемал пътуване наречено Eriksgata. Целта на пътуването му е била да посети всички важни градове на кралството си. При посещението е имало церемония по признаването му за крал от тамошния управител.

Дротнингхолм (Drottningholm Palace) е името на Кралския дворец в Швеция, който е официалната рециденция на шведското кралско семейство. 

Върху Монумента на Мора новия владетел е поставял малък мемориален (паметен) камък, който е оставал там до края на царуването му. След периода на царуването камъка е свалян от Камъка на Мора и поставян до него. Самият монумент е разрушен нарочно около 1515г. Има исторически доказателства, че Gustav Wasa и сина му Johann III. безуспешно са се опитвали да възстановят монумента. 

 цялата статия четете на:

http://alexandradelova.blogspot.co.at/2015/01/blog-post_31.html

Египетски фараони в Тракия или обратното?

Единствения по рода си скарабей у нас е открит през 1976 г. от покойния вече археолог Владимир Мирчев при разкопки на тракийски могилен некропол в местността Бърцето край смолянското село Любча. Фигурката е в центъра на накит от кехлибарени мъниста и е датирана към VIII-VII век пр.Хр. На гърба на бръмбарчето са изписани йератически символи – опростен вариант на египетските йероглифи, един вид ръкописното им представяне. Повече от 30 години никой не бе опитал да разгадае чуждоземното писмо, но на д-р Добрев му бе достатъчно един поглед, за да произнесе на глас написаното – Неб Тауи Ре. В превод Неб означава господар, а Тауи – двата бряг, т.е. Египет. Целият текст се превежда като

“Господарят на Египет е Ре”

Малко по-късно д-р Добрев се връща в Египет и преглежда списъците с имената на египетските владетели. Открива фараон с такова име – царувал само 100 год.по-рано от данните, които дава Херодот – от 1992 до 1985 г.пр.Хр.

"Неб Тауи Ре, или Монтухотеп IV е последият фараон от XI династия. Властвал едва 7 години той е много малко известен, разказва д-р Добрев. За него се знае само от графити, издялани в Уади Ханнанат (място в Горен Египет, на изток от Луксор). За съжаление не са намерени нито статуя, нито гробницата му, която трябва да се намира близо до тези на Монтухотеп II и Монтухотеп III в района на Деир ел Бахри на западния бряг на р.Тива, т.е. в Луксор.

“Неб Тауи Ре е известен преди всичко с големите по мащаб експедиции”

– обяснява д-р Васко. – “Във втората година от царуването си той прави експедиция в Уади Хаммамат, която продължава повече от месец. Около 20 графита говорят за нея. Участвали са 13000 души, или около 1% от населението на Египет, което по онова време не надминава 1,5 млн души. Знаем и за друга негова експедиция в Уади ел Худи, където той за първи път отваря мина за аметист. Щом е правил толкова мнго походи, защо не и в Тракия?”

Освен намереният у нас, от този фараон, са останали още едва 4 скарабея. На всичките е изписано Неб Тауи Ре. Два от тях са открити в гробница в оазис близо до долината на Нил, а другите два се съхраняват в University College в Лондон.

Всички скарабеи от тази епоха са с размер от 4 до 13 мм

А намереният в Любча е именно 13 мм. Почти всички (80%) са изработени от камък, а не както по-късно от фаянс. Използван е зеленикав стеатит, който е досущ като камъка на родната находка.

“Значи рядкостта на името Неб Тауи Ре, характеристиките на скарабея – размер, камък, надпис, говорят за изстински артефакт. Говорят също така и за факта, че този фараон, известен с експедициите си, е изпратил такава и до Тракия малко след 2000 год.пр.Хр. По този начин

е подготвил терена за следващи мисии, може би тази в Тракия и Скития

 
на Сезострис I или III, за която говори Херодот” – заключава египтологът. Според световноизвестния специалист трябва да се преосмисли датировката на скарабея от с.Любча. “Може би VII-VII в.пр.Хр. е правилно като възраст за гробниците, но самата фигурка е много по-стара – XX-XIX в.пр.Хр. Затова как свещеният предмет е преодолял тази разлика във времето, има две възможности. Едната е да се е предавал от поколение на поколение в просължение на 10-12 века. Подобна реликва би била  от огромна ценноста за управляващите родове. Другата версия е, че древните тракийци, населявали района на днешното с.Любча, са разкопали по-древна гробница и през VIII-VII в.пр.Хр.са преизползвали най-ценните елементи като каменния скарабей.”
“В V в.пр.Хр. Херодот пише за легендарния древноегипетски владетел Сезастрис, управлявал през XIX в.пр.Хр., който “тръгнал през континента, подчинявайки всеки народ, който срещнел. (...) Правейки това, прекосил континента, и, като преминал през Азия в Европа, покорил скитите и траките”. В завладените страни Сезострис поставял “стели, на които било изписано неговото име и това на родината му и как със силата си ги е подчинил”. По-нататък Херодот допълва: “Струва ми се, че дотам най-далеч е достигнала египетската армия; защото в техните земи има положени такива стели, а по-нататък няма. След това се обърнал и се върнал назад.” Част от войските му, според бащата на изторията, останали при река Фасис, днес р.Риони в Западна Грузия. Дали и в земите на траките са останали египетски воини, историкът не съобщава. Завещанието на Херодот е добре известно на историци и археолози в България, но както и самият автор споменава, “от стелите, които поставил в различните земи египетският цар Сезострис, повечето вече не се виждат и ги няма”.


коментар:
тук се пропуска да се спомене, че опростеният вариант на египетските йероглифи, тоест пиктографското писмо на древните траки предхожда йероглифите с 1000-2000 години. това е научно доказано от д-р Стефан Гайд разчел за първи път тракийското писмо, използвайки северно-коптския диалект в Египет наречен Бохарски (Балхарски?)
според някои древното име на Мизия е било Египет.

Общият произход на тракийската и египетската писменост. Пръстенът от Езерово.

посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info

Пръстенът от Езерово

Тракийските Надписи от Новото Царство
(1000 г. пр.н.ера – до н.ера)
Съвсем естествено е след направения анализ на толкова много древни текстове в Египет и проявената очевидна връзка на същите с Древното Тракийско Пиктографско Писмо от енеолитна Тракия, да се запитаме дали има някакво продължение на Тракийската литературност, религия и култура в самата “Тракия Вера” (“Същинска Тракия” на Балканите), по подобие на приемствеността на тази писменост, религия и култура от Старото Царство, през Средното Царство, и най-после до Новото Царство в Древен Египет. Може би аналогията е съвсем подходяща да бъде приложена и към историческите периоди в “Тракия Вера”, особено като се имат предвид ново-откритите факти за присъствието на Тракийските династии “Хиксос” през всичките тези периоди от историята на Древен Египет.
Особено интересно за нас естествено би било разчитането на Тракийски артефакти от Новото Царство, например, особено като се вземе в предвид, че няколкото намерени цели надписи от това време са написани не на пиктографски скрипт, но с “гръцки букви” според мнението на преобладаващия брой наши учени, но “текстът на посланието е на тракийски език” с което са съгласни всичките наши и чуждестранни траколози. Именно такъв един добре известен сред научните пък и сред по-широките културни среди е буквеният надпис върху т.нар. “Златен Пръстен-печат от Езерово”. Ето как изглежда той:

Въпреки направените няколко опита за разчитането му и дадените предложения за “възможен” превод и тълкуване от наши известни учени, между които и проф. Владимир Георгиев в книгата му “Траките и техният език”, преобладаващото мнение между българските траколози и лингвисти е, че нито едно от досегашните предложени “разчитания” не е успешно.
Трудността идва от факта, че текстът се състои от непрекъснат низ от букви без интервали (или препинателни знаци) между думите и/или изреченията, и до настоящия момент не са били известни никакви граматически данни за евентуалния строеж на изреченията в Тракийската Реч. Освен това, събраният с дългогодишен труд на мнозина, твърде оскъден речник, състоящ се от само около двеста думи с вероятен тракийски произход, публикуван от проф. Владимир Георгиев в книгата му “Траките и техният език”, се оказва съвсем “непосилно” помагало за разрешаване на проблеми с такова ниво на сложност. Затова, никак не е странно, че вече толкова много години от намирането на тази безценна археологическа находка, съдържаща тракийски текст в цялост и пълнота, до този момент успешен превод не е бил направен.
Днес, обаче, след разчитане на древните пиктографски знаци от Енеолитна Тракия върху плочките от Градешница, Тартария, Караново и Точиларе по Метода на Гайд, както и с доказването на тяхната директна връзка с йероглифното писмо и множество текстове в Древен Египет, стана пределно ясно, че един от говоримите диалекти в Египет има общ произход и сходно звучене на някои диалекти в съвременния български език, както бе особено ярко демонстрирано в Книга 2 на Тракийското Писмо Декодирано. Както стана видно при анализа на текста върху древно-тракийските артефакти там, много от произношенията на пиктограмите, както са се запазили в Северно-египетския коптски диалект, известен като Бохарски Диалект, са не само идентични или подобни на “тракийските глоси” от речника на проф. Владимир Георгиев, но също и на техните смислови съответствия в диалектите на съвременния български език. Този факт ни даде нова посока за превод на тракийския надпис върху пръстена от Езерово, а именно, през Бохарския диалект, който твърде вероятно е бил силно повлиян и близък до някои от тракийските диалекти говорени по нашите земи, съдейки по досегашните резултати от изследванията върху древно-тракийските текстове върху Плочките от Енеолитна Тракия и техните съответни аналози в Пирамидните, ковчезни и папирусни текстове от “Книгата на Мъртвите” в Древен Египет. За мое най-голямо удивление и радост, се оказа, че такъв прочит не само стана възможен, но бе постигнат с елегантна лекота и непринуденост, следвайки директно най-простите правила на Бохарския диалект, без каквито и да е умувания, усуквания, или нужда от хипотетични тълкования или заемки от други съседни езици!!!
Което е още по-вълнуващо, така направеният вече напълно достоверен превод, разкри пред очите ни изяществото и дълбочината на още един сакрален за траките текст, който е в пълно съзвучие с другите вече прочетени по Метода на Гайд древно-тракийски текстове от Енеолитна Тракия, както и с техните аналози от папирусите на Древен Египет. И така, пред вас е първият действителен, смислен и логичен “прав прочит” на текста върху Пръстена от Езерово, който е написан съвсем очевидно на близка разновидност на Бохарския Диалект. За нашия анализ, текстът е разделен на два сегмента за по-лесен поетапен прочит. Ето го и първият сегмент от Пръстена-Печат от Езерово:

Още от пръв поглед върху текста се вижда, че сричката ΕΑ е повторена неколкократно, което я прави веднага особен обект на внимание и кандидат за точно определен граматически носител. Следователно това е и първият логичен етап да разделим някои думи в текста. Не по-малко забележителен е фактът, че думата ΕΑ е почти идентична с думата ΕΙ в Бохарския диалект, която обозначава смислово “на мен” (“ме”, “ми”,). Ето и резултатът от първото разделяне на непрекъснатия текст на фрагменти около сричката ΕΑ:

ΡΟΛΙΣΤΕΝ ΕΑ ΣΝ

ΕΡΕΝ ΕΑ ΤΙΛ

Τ ΕΑ ΝΗΣΚΟΑ

От горния вид, при условие, че ΕΑ = ΕΙ (“ме” / “ми” в Бохарския диалект), веднага се разпознават следните изрази типични за Бохарския:

ΙΣΤΕΝ ΕΑ = погледнете МЕ!

ΕΡΕΝ ΕΑ = направете МИ!

ΤΕΑ = дай МИ!

Горните така разпознати изрази водят съответно и до втория логичен етап, при който ние вече можем да разделим още няколко думи в текста:

ΡΟΛΙΣΤΕΝ ΕΑ ΣΝ

ΕΡΕΝ ΕΑ ΤΙΛ

Τ ΕΑ ΝΗΣΚΟΑ

Сега вече е още по-лесно да се разпознаят и другите думи, които са съставни части на този текстов сегмент:

ΡΟΛ = rwou=rol = “врати”

ΣΝ = cn=cen = “минавам” (“да мина”)

ΤΙΛ = tiou=til = “пет”

ΝΗΣ = “красота”

Κ = пр. мест. за 2 л.ед.ч. “твой”(“твоя”)

ΝΗΣΚ = “красотата твоя”!

ΟΑ = oa=oi = “велика”!

В обобщение, целия фрагмент се превежда по следния начин:

ΡΟΛ ΙΣΤΕΝ ΕΑ ΣΝ - Врати, погледнете ме! Да мина

ΕΡΕΝ ΕΑ ΤΙΛ - направете ми пет (пъти)!

ΤΕΑ ΝΗΣΚ ΟΑ - Дай ми красотата ти велика…

Дотук добре, но нека да продължим използувайки същата методология при изследването на втория сегмент от текста върху пръстена:

При втория сегмент освен, че отново забелязваме думата ΕΑ, виждаме и още две специфично повторени срички, а именно: ΝΤ и ΝΤΑ, които също отделяме, защото в Бохарския диалект те са форми на притежателната частица “НА” (“принадлежащ НА”). Това води до следното избирателно фрагментиране на текста около горните разпознати думи:

ΡΑΙΕΑΔΟN

ΕΑ ΝΤ ΙΛΕΙΥ

ΝΤΑ ΜΙΗΕ

ΡΔΙ

От горното веднага става възможно прочитането на следните фрази:

ΝΤ ΙΛΕΙΥ = nte ilein= НА слънцето

ΝΤΑ ΜΙΗΕ = nta m/i= НА правдата

Остава да разчетем останалите фрагменти, които са съответно:

ΡΑΙΕΑΔΟN ΕΑ

ΡΔΙ

Това не е особено трудно, като се има предвид, че в тази епоха синкретични процеси на сближаване между философските и религиозни виждания в района на Средиземноморието са налице.
Веднага разпознаваме ΑΔΟN ΕΑ, което е често срещан в района термин заимстван от обратните еврейски влияния върху орфизма, в лицето на заместителното име на Бога – “АДОН-АЙ” (“ГОСПОД-МОЙ).
И така да погледнем отново първия фрагмент по-горе:

ΡΑΙΕ ΑΔΟN ΕΑ

Остава отделно първата дума, която вече е много лесно да разпознаем и разчетем:

ΡΑΙΕ = raie= съзерцавам, съзирам

Сега вече можем да прочетем почти целия текст до тук с изключение на последната дума

ΡΟΛ ΙΣΤΕΝ ΕΑ ΣΝ - Врати, погледнете ме! Да мина

ΕΡΕΝ ΕΑ ΤΙΛ - направете ми пет (пъти)!

ΤΕΑ ΝΗΣΚ ΟΑ - Дай ми красотата ти велика

ΡΑΙΕ ΑΔΟN - Да съзра Господи

ΕΑ ΝΤ ΙΛΕΙΥ - мой на Слънцето

ΝΤΑ ΜΙΗΕ - на Правдата…

Изключително интересен е фактът, че подобни текстове се срещат особено често в орфическите папируси на гръцки език от по-късните епохи, които цитира и проф. Александър Фол в книгата си “Orphica Magica I” и цитат, от които включваме и тук, чиито превод, според проф. Ал. Фол, е следния:
“Заклевам саморастящата природа, най-мощния Адонайос (Адонай =Господ – бел.ред.),
Заклевам залязващия и изгряващия Елоайос (Илион =Слънцето – бел.ред.),
Заклевам тези свещени и божествени имена…” (А. Фол, “Orphica Magica I” стр. 33,
Университетско Издателство “Св. Климент Охридски”, София 2004)
Забележително е, че и в нашия Тракийски текст върху Пръстена от Езерово, се споменават именно две такива имена на Божеството като АДОНАЙ и ИЛИОН (ХЕЛИОС = СЛЪНЦЕ – бел. ред.), които не са Тракийски думи, но са със синкретичен, съответно - еврейски и гръцки произход. Това недвусмислено говори в полза на тезата, че в периода на написването на текста върху пръстена от Езерово, тракийските орфически идеи отдавна са надхвърлили територията на Тракия и ставайки глобални, са приели вече и някои синкретични глобални тенденции!!!
Но нека сега продължим докрай нашия превод на тракийския текст върху пръстена. Следва думата ΡΔΙ, която за съжаление няма смислово значение в Бохарския диалект, освен ако не се приеме, че тя представлява инициалите: Ρ. ΔΙ.. За радост тези инициали са добре известни от множество други по-късни орфически таблички, в които пак повечето от текстовете са написани на гръцки език, и в тях инициалите означават по мнението на преобладаващия брой изследователи: РЕ – ДИОНИС.
Ето какво пише за подобни инициали намерени върху други находки с орфически текстове проф. Александър Фол:
“Групата букви ΔΙN – от # 7-10 и 13, и ΔΙ – от # 11-12 от каталога на Lehmann 1955 би могла да се определи като старогръцка заемка от свещения език и да се чете като съкратена падежна форма на Зевс или на Дионис. Самотракийските ΔΙ , ΔΙN, Δ , ΛΕ, ΛΙ, заедно с ΔΙΝΤΟΛΕ, ΔΙ/ΕΝΤ/[Ο]ΛΕ, сметнати за абревиатури от Brixhe-Panayotou 1994:188, стоят близо до олбийските групи букви… Дионис е по-сигурен от Зевс “превод” (“превод” е добавка за пояснение от ред.)…”(Александър Фол, Тракийският Дионис, стр. 288)
На друго място в същата книга проф. Фол изтъква и заимстваната синкретичност настъпила при Орфизма при разпространението из Средиземноморския свят:
"Зев – Загрей – Зевс" е онази божественост, която съдържа доказуема египетска заемка. В молитвата на покоен фараон, отправена към Ре, бога-слънце, антропоморфния създател и крепител на света, се изброяват частите на тялото на починалия владетел. Главата е Ре…” (Александър Фол, Тракийският Дионис, стр. 171)
При разглеждането на подобни надписи, състоящи се от такива инициали, противоречието за много от учените е било и в това че името “РЕ” се отбелязва само с една буква - Р, докато “Дионис” се отбелязва с две букви - ΔΙ. В резултат на по-предните изследвания в настоящата книга, обаче, и по-специално на пиктографския надпис върху Погребалната Плочка от Точиларе, вече стана ясно, че правилното произношение на името Дионис, е всъщност Дион-Исус (Слънцедатният Исус / Слънцето-Исус), което се състои от две думи – “Дион” и “Исус”.
Това обяснява и факта, че името Дион-Исус се отбелязва с два инициала ΔΙ . От друга страна връзката ΔΙ – Дион-Исус – Сев – Зевс най-вероятно произлиза от иконографския (пиктографски) образ на Дион-Исус като Пастир, а както знаем вече от Книга 1 и 2 на Тракийското Писмо Декодирано, думата “Пастир” се произнася на тракийски “СЕВ”, откъдето на гръцки преминава във Сев/Зев/Зевс. С други думи върховният древно-гръцки бог Зевс е всъщност име заимствано от Древните Траки, което се произнася при тях “Сев” и е един от епитетите на Тракийския Бог Дион-Исус (Дионис), като “Сев” означава “Пастир”. Спомнете си за иконографията на “Добрия Пастир” неслучайно навлязла по-късно повсеместно в Християнството, където вече въплътилият се исторически Исус казва на своите ученици: “Аз съм Добрият Пастир…”(Ев.Йоан 10:11)
Но да се върнем отново към нашия превод на Тракийския текст върху Пръстена от Езерово. От всичко казано дотук, става пределно ясно, че последната дума върху пръстена от Езерово представлява три инициала Ρ. Δ. Ι. , които обозначават името на Бога, към когото е отправен и целият текст върху пръстена: РЕ-ДИОН-ИСУС.
Нека сега прибавим и произношението на текста с кирилски букви непосредствено под оригинала, за да може всеки читател да усети и звученето му на Бохарския диалект.
И така, в резултат на цялостното изследване на всички фрагменти от двата анализирани текстови сегмента върху Пръстена от Езерово, пълният превод на целия текст върху пръстена е следният:

ΡΟΛ ΙΣΤΕΝ ΕΑ ΣΝ

/рол úстен еа сен/

Врати, погледнете ме, да мина

ΕΡΕΝ ΕΑ ΤΙΛ

/éрен еа тил/

направете ми пет (пъти)!

ΤΕΑ ΝΗΣΚ ΟΑ

/тей неск оа/

Дай твоята красота велика

ΡΑΙΕ ΑΔΟN

/рáйа Адон/

да съзра Господи

ΕΑ ΝΤ ΙΛΕΙΥ

/еа éнте Илеин/

мой на Слънцето

ΝΤΑ ΜΙΗΕ

/éнта Мей/

на Правдата -

Ρ Δ Ι

РЕ-ДИОН-ИСУС

 http://www.stephen-guide.com/ezerovo.html

Хипотеза за Прародината на българите. Черноморският потоп.

През VII и VI хилядолетие пр.Хр. на територията на Балканския полуостров вече имало трайно заселени племена. Климатът позволявал развиването на крайречно и поливно земеделие. За животновъдите имало достатъчно паша и подходящи условия за развиване на уседнало животновъдство. Поречията на многобройните реки, удобният бряг на тогавашното голямо сладководно езеро (днешно Черно море), развитото поливно земеделие и уседнало животновъдство позволили на пътуващите търговци да установят трайни контакти със съседни племена и народи от Мала Азия, Кавказ, Иберийския полуостров и северните райони около езерото.
През VI хилядолетие пр.Хр. около местата с добра питейна вода и в близост до горите били образувани постоянни селища, което превърнало Балканския полуостров в най-гъсто населената част на тогавашна Европа. От тази епоха досега са открити около 950 селища. Около постоянно населените места са възниквали временни поселения с по-малка продължителност на съществуване – само няколко поколения или до изчерпване на ресурсите на района. Трайно населените места се превърнали в укрепени общински центрове, където се развили занаятите и търговията. След интердисциплинарни изседвания на екип от Колумбийския университет с ръководител проф. Ралф Солецки били установени имената на част от племената, населявали територията около езерото и предимно на Балканския полуостров – хамангиани, кимери (кимерийци), данило-хвари, българи, тогари, хони, убаиди, семити, траки, халафи, картвели и др.
Нов тласък за обособяването на културни общности на Балканите дало опознаването на медта. Проучванията на учените в галериите за добив на медна руда (открити в източната част на Балканския полуостров) доказват, че в един от най-големите рудници (в района на Стара Загора) през V хилядолетие пр.Хр. са добити около 2000 тона чиста мед. Едновременно с медта човекът опознал и златото, тъй като двата метала се срещат в готов вид в природата, топят се при близки температури и лесно се обработват. В началото и двата метала са били използвани предимно за украшения, но след активното обработване на руда, медта постепенно станала основен заместител на каменните и кремъчните сечива. Още от откриването му златото, поради топлия цвят и особеното излъчване, било свързано със Слънцето и станало символ на висшата власт в обществото.
Вследствие на неизяснен природен катаклизъм около 5600 г.пр.Хр. започнало рязко покачване на водата в световния океан. По това време на мястото на днешното Черно море съществувало сладководно езеро (карта) без връзка със Средиземно море. След нахлуването на огромно количество вода през Босфора, били залети крайбрежните райони на езерото. Нивото на водата за сравнително кратко време се покачило с 80 до 100 метра. Изследователите наричат това събитие Черноморски потоп. Наводненията причинили непоправими щети на развитите крайбрежни територии. Една част от населението била унищожена. Някои от племената се оттеглили навътре в сушата, останали да живеят в земите на дедите си и поставили основите на тракийската култура. Повечето племена, под формата на големи обединения или самостоятелно, се преселили в нови земи. Американските учени проф. Уилям Райън и Уолтър Питмън (океанографи от геологическия център „Ламонт-Дохърти” в Палисейдс, Ню Йорк) публикуваха през 1998 г. изследването си за Черноморския потоп и карта на предполагаемите разселвания на племената, живели около сладководното езеро. Данните на картата впоследствие са уточнени и допълнени. (карта)

1. хамангияни и кимери
2. данило-хвари
3. с неизяснено име
4. така наречените “Винча”
5. с неизяснено име
6. тогари (тохарийци), българи, хони и др. (заселили се в Таримската низина)
7. убаиди, семити, кимери, халафи и др.
8. убаиди, халафи, българи, семити, кимери и др. (заселили се в Южна Месопотамия)
9. с неизяснено име (основатели на една от егепитските династии)
10. с неизяснено име (заселили се в областта Хачилар)
11. картвели (заселили се в околностите на планината Кавказ)
12. хони, българи, комери и др. (заселили се в района на Памир)

Група от племена, съставена предимно от кимери, убаиди и българи, се придвижила на югоизток (№ 8 от картата). В края на V хилядолетие пр.Хр. те се заселили в земите между реките Тигър и Ефрат в Южна Месопотамия. Тук създали градове-държави (Нипур, Ериду, Бан, Киш, Лагаш, Урук, Ур, Ума), постепенно развили своя култура и поставили началото на Шумерската цивилизация. През 2750 г.пр.Хр. Зиези, който произлизал от управляващата династия на гр. Бан, обединил административно, военно и религиозно враждуващите дотогава градове на Шумер. Цар Зиези е описан в “Анонимен хронограф” на латински език от 354 г.сл.Хр. като „родоначалник на българския род”. Английският професор Дейвид Рол, ръководител на Института по интердисциплинарни изследвания в Съсекс, доказа че царете, описани в Стария завет, са реално съществували личности и някои от тях са живели в Шумер. Част от българските племена останали да живеят в Месопотамия, а други продължили придвижването си към планините Памир, Хиндукуш и низините на запад от тях (№ 12 от картата). Археологически разкопки в районите на Памир, Хиндукуш, в долината на река Заревшан и на територията на днешен Северен Афганистан (провинция Кандахар) са установили, че в средата на ІV хилядолетие пр.Хр. тук се появила култура от нов, напреднал тип, подобен на тази в Месопотамия. Населението било белокожо, от европеиден тип. Проучените селища доказват, че е било развито поливното земеделие, уседналото животновъдство, грънчарството, металургията, ковачеството. Строени били укрепени градове. Предметите за бита са украсени с апликации на митични животни. Намерени са много статуетки и бижута, покрити с цветен емайл, и бронзови печати с изображения на крилати лъвове. Тази високо развита култура няма местни предшественици. Тя се появила в Бактрийската равнина (днешен Северен Афганистан и част от Таджикистан) в завършен вид. В този район са открити селища на тези общности в Мундигак, Саид кала и Дех мораси. Подобни селища от същата култура са открити и малко по на север – в Алтън тепе, Намазга тепе, до река Мургаб, във Ферганската долина, в Сапали, Джаркутан и Дашли. Характерни за тях са множеството каменни укрепления с храмове и култови комплекси. През ІІІ и ІІ хил.пр.Хр. преселванията на жителите от тези общности (сред които и древни българи) продължили по поречието на река Инд. Вследствие на това, сериозно били повлияни древните култури около р. Инд, развити в Харапа, Мохенджо Даро, Биканер, Рупар, Бара, Кули и други. Заселването на народи от бялата раса на териториите на древна Индия е описано в индийската история като “нахлуването на ариите”.
Част от племената (№ 6 от картата) продължили на североизток и се заселили в района на планината Тян Шан и в плодородната тогава долина на р. Тарим. (коментар)
Поради сложната съвременна политическа обстановка в държавите от района на Централна и Югозападна Азия (Китай, Тибет, Афганистан, Пакистан, Индия, Иран, Таджикистан и Тюркменистан) достъпът до археологически и етнографски материали, свързани с живота на древните българи в тези райони, е ограничен. През последните две десетилетия интересът на български историци и изследователи към този регион се засили значително. Благодарение на усилията на неправителствени организации, подкрепени от група университетски преподаватели, бяха организирани пилотни научни експедиции в държави от Югозападна Азия.
                         (по-подробно за Черноморския потоп – коментар)

източник http://historybg.info

Кръговратът ЛИЛА или знакът на ДУЛО. Символика

Кръговратът ЛИЛА

РУ ЛИЛА УР

Основният знак и в трите символа от кръговрата ЛИЛА, е знакът УР – Y.

Той е третият по ред, но тъй като е общ и за трите, ще започна с него.

Долната вертикална линия от знака, е символ за физическото Ядро – за това, че в него има само едно нещо и то е Втората противоположност. Тази вертикална линия е станала знак за цифрата едно и звука И.

Горната разклонена част от знака, е символ за Полето, което се състои от двете тежнения, на двете противоположности.

Точката, където се съединяват трите линии, е символ за долната граница – между Ядрото и Полето (материята). Звукът за долната граница – между Ядрото и Полето в езика Бхаджа, е У. Затова V – горната разклонена част от знака, в латинския език се чете У. Най-известният пример за това е името на световноизвестната компания за бижута и козметика BVLGARI.

А целият знак УР – Y, е станал графичен знак за звука У, в българската писменост. Той се изписва триходово, но практиката не търпи разхищение на време и движения и днес неговото изписване е станало двуходово – У.

Какво символизира знакът УР?

Той е символ за това, че долната граница – У, между Ядрото и Полето вече е отворена навън и Ядрото излъчва.

В действителността УР, е това което наблюдават астрономите върху слънчевата повърхност, в най-долния слой на слънчевата хелиосфера, над самото ядро. Там, където се образуват гранулите.

Виж: http://antwrp.gsfc.nasa.gov/apod/image/0511/sunspot_vtt_big.jpg

В древността УР, е символизиран със змия, дракон или огнедишащ змей, който е обвил ядрото.

Виж: http://photojournal.jpl.nasa.gov/jpegMod/PIA03149_modest.jpg

В Индия, УР – „Васуки или Шеша, е цар на морските дракони или наги. Владетел на долната земя Патала. Обитава водите на първичния океан. Когато една от хилядата уста на Шеша се прозява, някъде по света става земетресение. В края на нашата епоха, когато боговете решат, че Земята вече трябва да бъде унищожена, от устата на Шеша ще се излее горяща отрова, която ще превърне в пепел всичко сътворено на света.”

И понеже цялото материално многообразие на Земята е изтекло през Ур, змиите се считат за най-мъдрите същества, а кобрата е свещено животно, както в Индия, така и в древен Египет. Можем често да я видим над главата на фараона от древните стенописи. Там, тя е наричана Уреус.

Виж: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/38/Tutanchamun_Maske.jpg

А ето от къде е взет графичния знак Y, символ за долната граница Ур.

Понятието УР, е едно от най-значимите в ученето Балкхара. Затова го срещаме на много места в историческите карти на Евразия. На първо място е Ур – столицата на древната държава Самар (Шумер). В Ур е роден и от там е излязъл библейският Абрахам (Аврам). Абрахам, е символ за непроявеният Брахма. За да се прояви и изяви, той трябва да напусне УР (така е и според Библията).

Следват: Урук – друг шумерски град, името на шумерския владетел Хамурапи, езерото Урмия, държавата Урарту, планината и реката Урал, Усурийската тайга, небето Уран от митологията, областта Дуран (Туран), езикът Урду, титлата Гуру.

До наше време, в съвременна България са достигнали: старото име на странджанското село Българи – Ургури, бойният вик на българските войни – Ура, сватбеното знаме –Уруглица. Думите урна, уруки, ураган . Но най-важното достигнало до нас от УР, е българското народностно име Ури.

От историята са ни известни следните български клонове: хайландур, вхондур, котрагури, утигури, оногондури.

От УР, са имената и на други народи. Такива са: могъщите древни хурити, а един от клоновете им е наречен, балхарис. Най-мощната хуритска държава е Митани, със столица Вашукани (Васукани). Васуки, в индийската митология е цар на всички змии.

От УР са римските авгури, народите: сури (сирийци), асури (асирийци), тури – турани, курди (кюрди), урси (руси), а в западен Китай и днес живее народът уйгури.

Вероятно, от написаното по-горе се досещате, че Ури, означава и змии. Още от древността, до наши дни в Индия змиите са наричани наги. И днес, в източна Индия съществува щат с името Нагаланд. А от древността е известно названието нагомъдреци. За да разберем, кои са нагомъдреците, ще цитирам кратък текст, от книга на Петър Добрев.

„И най-после стрелката на маршрута отскача рязко на изток, споменавайки добре известните гимнасофисти или нагомъдреци – средновековно название на съседните с Персия северни индийци и по специално на индийските брахмани. До тези именно гимнасофисти във втория списък на Хронографа е поставено като завършек на текста и името на древните българи.”

Дали пък няма връзка, между урите и нагомъдреците?

Вторият знак е РУ.

 Той, е знакът УР, с добавена хоризонтална линия през точката, където се сливат долната – отвесна и горните две разклонени линии. Това означава, че през долната граница – У, между Полето и Ядрото, може да се осъществява само движението втичане в Ядрото. Добавената хоризонтална линия е символ, за затворената за излъчване долна граница – У.

От РУ, в съвременния български език са думите: руша, разрушавам, рутя, ругая, руда, рудник и рудар.

В Индия, едно от имената бог Шива, в разрушителния му аспект е Рудра. За него е написано следното: „Ревящ, виещ, бог на бурите,господар на смъртта и времето.Годината е неговият лък, за тетива му служи собствената сянка, той е нощта на Страшния съд. Той е черния дим, издигащ се над погребалните клади. Рудра е баща на Рудри и Марути.”

Знакът РУ, е останал в окултизма с два варианта. Първият, е петолъчка с върха надолу, а вторият – лице на брадат козел. И двата знака са с отрицателен смисъл, символи на инволюцията.    

Първият – основният знак в кръговрата, е ЛИЛА – IYI.

Двете отвесни линии встрани от УР, са символ за двете противоположности, за двете им тежнения и за това, че кръговратът се извършва в двете посоки – надолу и нагоре.

Лявата отвесна линия – ЛИ, е символ за първата половина от кръговрата ЛИЛА. Тя е равнозначна на периода Марса, от кръговрата КХАН. По време на ЛИ, посоката е низходяща – раздвояване на противоположностите и придвижване на Втората, от Вакуума до Ядрото. Полето и пространството се свиват, а времето тече обратно. Краят на ЛИ, е РУ.

През този полупериод се осъществява КХАЛИ – разграждане на материята. В Индия, това е едно от имената на богинята КАЛИ. За нея е написано: „Богинята унищожителка, Кали черната. Тя е Джаганмата – владетелка на материалния свят, която оставя след себе си само смърт и разрушения и всява страх и ужас.

Изобразяват я като чернолика жена с искрящи и жадуващи кръв очи, от които капе човешка кръв. Навървени около шията и висят човешки черепи, змии опасват шията и като огърлица, а във всяка от десетте си ръце държи оръжие. Като богиня на смъртта Кали унищожава всичко, включително и божествения си съпруг.”

Дясната отвесна линия – ЛА, е символ за втората половина от кръговрата ЛИЛА. Тя е равнозначна на периода Самар, от кръговрата КХАН. По време на ЛА, посоката е възходяща – обединение на противоположностите и придвижване на Втората, от Ядрото до Междузвездния вакуум. Полето и пространството се разширяват, а времето тече в права посока. Началото на ЛА, е УР.
 

През този полупериод се осъществява КХАЛА – изграждане на материята. В Индия, това е едно от имената на бог Шива, в неговия градивен аспект, КАЛА. За него е написано: „Кала черният, бог на времето и на смъртта (времето е стареене и смърт).”

А за целия кръговрат ЛИЛА, в Индия се казва следното: „Любовната игра на боговете, на двама божествени съпрузи, които правят божествена любов и чрез нея слагат начало на всичко и на земята върху която живеем. След пълното си сливане се разделят и материалният свят започва да се разпада, тъй като нещата съществуват дотогава, докато трае божествената любов. Раздялата превръща света в прах.”

Също в Индия, Раса – Лила означава: „Танц на сътворяването, изпълняван от бог Кришна и всички пастирки или гопи едновременно, след като се е саморазмножил в безброй еднакви тела.”

Знакът ЛИЛА, е най-стойностният знак от древните графични символи и ако ние – българите искаме да осъществим отново връзката си с древността и мъдростта на нашите деди, Знакът ЛИЛА, трябва да е нашият духовен герб.

В знамената на много народи са изобразени символи от Балкхара, наричани днес езотерични. Такива са знамената на Япония, Корея, Израел. Всички знамена с кръст, с двуглав и едноглав орел. Цветовете на много от тях също са символи.

В подкрепа на това, че ЛИЛА по право е нашият идеен герб, е фактът, че навсякъде където е имало българи, знакът ЛИЛА е откриван в изобилие, като графити.
www.spiralata.net

Авитохолъ жытъ лтъ 300, родъ ему Дуло, а лтъ ем(у) диломъ твиремъ

Първо искам да спомена, че съм любител историк и моля да за извинение ако предизвикам усмивките на много учени хора, но все пак смятам, че имам право на мнение.

Отскоро се занимавам с именника на българските князе и попаднах на една силна взаимовръзка на имената на князете с датата на възкачване на престола на владетеля. По-точно една взаимовръзка между българският зодиак, българския календар и имената на българските князе или ханове.

Малко хора правят разликата между български зодиак и българския календар. А тя е, че българският календар произлиза от древния Български Зодиак.

Българският Зодиак е подчинен на две главни условия.

• Първо. Той е ориентиран точно спрямо четирите астрономически точки – зимно и лятно слънцестоене, пролетно и есенно равноденствие.

• Второ. Той е близо до математическото съвършенство за началата, върховете и краищата на зодиите-месеци и броя на дните в зодиите, сезоните и полугодията, доколкото за това позволява първото условие.

Най-древният аналог на Българския Зодиак е в Шумер. Той започва със зодия Стрелец, която е наричана само Мул-Гула – Великата зодия, докато всички останали имат по няколко имена.

Друг източник на сведения за Българския Зодиак е Симеоновият сборник, изнесен в десети век в Русия и известен днес като Изборник на Светослав. Там е описан и нарисуван Българският Зодиак, с начална зодия Стрелец. В него, вместо чуждата дума за знак – „зодия“, е използвана българската дума за време – „живот“.

Тя е единствената абсолютна мярка за време, която маже да бъде отнесена към всяко отделно нещо. Колкото са нещата във Вселената, толкова са и времената животи. Със същия смисъл думата „живот“ е използвана и в древните свещени писания за живота на патриарсите. „Авитохол живя 300 години. Ирник живя 150 години“.

Но Българският Зодиак е ползван от колобрите и посветените велможи, а за удобство е бил създаден за широка гражданска употреба Българският календар.

 Устройството на българския календар не е сложно, а по преценка на специалистите е уникално заради начина на разпределянето на дните, седмиците и месеците в годината. 364 е наречено “златно календарно число”, тъй като е кратно на 2, 4, 7, 13 и 91 (2 са полугодията, 4 са сезоните, 7 са дните в седмицата, 13 са седмиците в един сезон, 91 са дните в един сезон). Всеки сезон започва винаги в неделя и свършва винаги в събота. Всяка година една и съща дата съответства на един и същи ден от седмицата.

Всяка група от 12 години е обединена в един цикъл. В 12-годишния цикъл годините носят названията на зодиакални съзвездия с имена на животни:

12-годишният цикъл е свързан с движението на планетата Юпитер около Слънцето – една орбитална обиколка е приблизително равна на 12 (11,86) земни години. Наименованията на годините от 12-годишния цикъл са били следните: 

глиган – докс

самур – сомор, шъши, съсел, каран

вол – шегор

тигър – барс, баръс

заек – дван

змей – вер, хала, кала, драгон

змия – дилом, селен

кон – таг, теку, имен, алаш

маймуна – писин, себек (заради “писин” понякога се бърка с котка)

овен – север, севар, сура, рас

петел – тох, тах, таш

куче – етх

Всеки пет 12-годишни цикъла образували един 60-годишен цикъл. На всеки 60 години имало специален ден, извън календарните дни, чрез който се компенсират натрупаните разлики във времето през изминалите години. За необходимостта от нулев ден на всеки 60 години са знаели и други народи. Шумерите са наричали този период “сос”, във връзка с тяхното име на Сириус – „Сот”. Африканското племе догони празнува деня “сиги” на всеки 60 години. Маите на всеки 52 години също са имали специален празник.

60-годишният цикъл и високосните години са доказателство, че при създаването на древния българския календар са ползвани дългогодишни астрономически наблюдения и точни математически изчисления.Всеки от 12-годишните цикли, влизащи в един 60-годишен цикъл, е под знака на една от петте стихии – вода, огън, земя, дърво, метал.

Българският календар е най-точния в света – това доказава серионзните астрономически познания на древните българи. За това е твърде вероятно, преди възкачването си на престола, българския владетел да изисква от колобрите си един сериозен анализ на небесните тела  за тяхното позитивно или негативно влияние във определен момент на начлото на царуването. Че името на владетеля ,не се избира случайно, и още повече – че се избира в съответсвие на българския зодиак и календар може да се докаже за много от нашите ханове и царе, анализирайки имената или прозвищата им. Тази традиция според мен се спазва дори до края на ВБЦ.

Моето мнение, че Авитохол и Атила са две различни лица, от рода Дуло,живели в различно време.  Авитохол, живя 300 години – това са точно 5 цикъла от 60 години. Годината му бе дилом (змия) твирем (четвърти месец).  Наследникът му Ирник също започва управлението си от година дилом (змия) твирем (четвърти месец). Тук с помощта на конвертор между григориянския и български календар можем с относителна точност да установим периода на царуване на Ирник. Годините дилом по това време са 441г.,453, 465г. прави впечатление, че именно 453г. се посочва от някои историци като годината на смъртта на Атила и е логично да приемем, че е и годината на царуване и на Ирник. Ако се върнем тогава 300 години назад, се получава 153г. от н.е. , която е пак година дилом (змей). Горе-долу по това време според моите знания са и първите източници за българите на европейския континент (ако приемем разбира се, чемитичния Авитохол повежда (част)българите идващи от Балхара- Бактрия.)

Рещаващо за произхода на името Авитохол е дадения месец твирем –четвърти. Според Григориянския календар този месец съответства на 24 март до 23 април, тоест краят на зодията Риби до почти края на зодията Овен. Тук е разковничето на мистерията -  цитирам: «Превода на името е следния -  „в най-стария индоирански език - санскрит - се срещат думата АВИ, която значи дива овца - животно, сродно със сърната, и думата ТОКО, която значи син, потомък.»

Докато повечето историци търсят аналогиия със сърната, за мен е повече от ясно, че Авитохол може да означава потомък на дивата овца или по-точно Авитохол, родения в месеца твирем –на овена, годината дилом (на змията). Съвпадение? Едва ли, защото много от следващите български князе в Именника следват подобна логика (начало на изследванията ми има на http://didanov.blog.bg/history/2015/09/17/bylgarskite-care-izbirat-imenata-si-spored-drevnobylgarskata.1392492)

За опростен пример, ще дам старата българска традиция да се кръщават децата в съответствие на най-близкия църковен празник, Георги – Гергьовден, Христо –Коледа, Маргарита – Цветница. Какво общо тук има църковния с българския календар, ще попита някой? Общото е, че Гергориянският календар е леко изменена несъвершена версия на древния български календар(за това планирам отделен постинг).

Друг пример са имената на княз Борис, производно от барс, баръс. - възкачил се в годината на барса, Калоян, прозиводно на Кала-Хала-Змей възкачил се в годината на Змея. Надявам се, че бях полезен и очаквам с нетърпение вашето мнение.

българското значение на дните от седмицата

Българската седмица е започвала с Неделя. Самото име подсказва, че Неделята е неработен ден. Седмиците се повтарят една след друга и е без значение дали Неделята ще се счита за ден първи, или последен от седмицата, както е в Григорианския календар. Днес Неделята е почивен ден след трудовата седмица, а в древността е била ден първи, ден за размисъл и планиране на дейността за предстоящата трудова седмица. С това нашите деди поставят разума преди труда, както за всяка дейност в своя живот. Денят Неделя не е броен. Бройни имена получават останалите дни от седмицата.
Първият е Понеделник. Той не получава числово название, например Пръвник, защото така директно ще бъде посочен като начален ден на седмицата. Не е наречен и Вторник, защото Неделята не е броен ден, а е получил най-точното име Понеделник – След Неделник, като с това се утвърждава Неделята като начален ден на седмицата.
Думата по се е употребявала в някои наши диалекти като синоним на след. Дори и днес в шоплука може да се чуе „оди по мене“ – „върви след мен“.
Вторият броен ден естествено е наречен Вторник.
Третият ден не е наречен с бройно име, а с името Сряда – среда. С това се указва, че Срядата е действителната среда на седмицата, което също уточнява, че Неделята е начален, неброен ден.
Четвъртък и Петък са наречени с естествени бройни имена.

 

Последният ден има лично, а не бройно име – Събота. То не показва собствения си смисъл, но логично и звуково най-близо до него стои думата събор. Възможно е това да е смисълът на Събота – завършек.
В календара, ползван в Съединените щати днес, седмицата започва от Неделя.
Как са изписвали датите в древността?
Водещо е било астраведичното начало, а астраведичните различия между зодиите са по-осезаеми и ясни от тези на отделните дни. И за да се изведе на преден план числото дванадесет, първо се е изписвала зодията или месецът от календара и след това денят и годината.
И този начин на записване е наложен като календарна особеност в САЩ. Също там е наложено отброяване на часовете през денонощието да става на два пъти по дванадесет – преди полунощ и след полунощ. Така отново се акцентира на числото дванадесет.


източник http://megavselena.bg

Предизборен хумор от миналото столетие

Политически портрети
Избирател
Среден ръст. Засукани мустаци. Примигва с едното око. Нещо като любовница, която се кълне непрекъснато във вярност, но веднага те напуска, ако изгубиш състоянието си. Преди избори е особено кокетлив и желае да го ухажват. След избори винаги се оплаква, че са го изоставили.
Кандидат за депутат
Има осанка на пътуващ агент. Носи със себе си винаги мостри без стойност, които показва на избирателите. Умее да рекламира добре стоката си и да черни конкурентите си. Мил. Обича народа. Би дал живота си за народното благоденствие. Преди избори е далекоглед: вижда те отдалече, усмихва ти се и ти протяга ръка. След избори загубва зрението си и не може да види по-далече от носа си.
Опозиционер
Прави винаги на инат на Правителството и постоянно се оплаква като вдовица… Малко изпосталял. Винаги си гледа на карти и кафе какво му носи бъдещето.
Правителствен
Ръст среден. Дух висок. Морал нисък. Постоянно загрижен за съдбата на държавата. Занимава се, освен с личните си работи, и с ходатайства за свои близки. Едно нещо мрази на тоя свят – опозицията; за едно само съжалява – че още не е станал министър.
Министър
Началник на държавата. Държи в ръцете си портфейла на едно министерство. Понякога се сбърква и взима не портфейла, а портмонето на министерството. Крайно религиозен е и затова, когато има да одобрява търгове, винаги си шепне молитвата: „Не веди нас во изкушение“.
Камара
На политически език се казва Парламент, а на демагогски – Народно събрание. Народът се събира там, за да гледа от галериите как неговите избраници се учат на пехливанлък и цирково изкуство. Притежава огромна библиотека от стенографирани речи. Тия речи не се дават на ученици и малолетни, защото новият закон за просветата забранява да се поднасят на младежта книги с лошо съдържание.
В-к „Щурец“, ноември 1933 г.

В-к "Людокос", ноември 1913 г., автор: Райко Алексиев

Сравнения
1. Предизборните партийни агитации и сватосването си приличат по това, че и в двата случая хвалбите за непорочност нямат край. Различават се по това, че непорочна кандидатка за женитба все може да се случи, но непорочна партия – в никой случай.
2. Избори и женитба си приличат по това, че в изборите приятелите вземат най-голямо участие в изборния ден, а при женитбата участието на приятелите се предвижда по-късно.
3. Пропаднал в изборите кандидат и отритнат годеник си приличат по това, че и в двата случая много става мъчно на човека. Различават се по това, че отритнатият годеник има възможност веднага да се кандидатира на друго място, а пропадналият кандидат трябва да чака нови избори.
В-к „Щурец“, февруари 1934 г.

Автор: Илиана Иванова, Изгубената България

На колене за общото! Стига индивидуални (демократични) вирения на главите и носовете

Да увлечеш една жена – наистина е нещо необикновено, защото жената е стар комита и може така да нареди обстоятелствата, че докато се усетиш, вместо да я увлечеш – сам да й се вплетеш в пъклените примки и да се понесеш подире й като сомнабул безрасъден.

Да увлечеш подире си нужното, за изборния делител, число избиратели, чиито глас ще те завлече в лоното на парламента също е факт от значение, защото все пак, не е лесно да убедиш чрез платформи(лъжи) и чрез убедителни аргументи (почерпки) две хиляди народни (Божи) гласове да си въобразяват, че гласувайки за теб, правят добре на себе си.

Да увлечеш подир себе си едно от петте цепени недоцепени крила на собствената си партия и да му станеш шеф също е трудна работа. И трудността се състои не в цепенето (от цепене по-лесно от нашите родни нрави няма) – а в шефството. Защото наистина ,трудно е да станеш шеф, макар и на едно крило, или на една проскубана опашка, при наличността на безкрайните шефски апетити, които са задръстили всички партии, крила и опашки и обещават, че скоро ще  превърнат всички тези групировки на бойни шефове в ядра без редници.

Трудни са значи, всички гореспоменати увличания. Но да увлечеш няколко хиляди души и с едно махване на ръка да ги накараш да паднат на колене на мокрия паваж, в трудна...и непонятна за нашите понятия работа? Толкова непонятна, че ти иде да се усъмниш в индивидуалните (мисловни) качества на тия, които падат на колене по повелението на един направен също от плът и кръв човек и то в епохата на демокрацията, парламентаризма и други подобни шлагери.

Но непонятното си е непонятно, а факта си е факт.

И случи се това на един голям мюнхенски площад във времето, когато неволята така беше притиснала добродушните баварци, че не им оставаше време да се опомнят и да разберат, как така може един бифтек да струва един билион 1 0000 000 000 000 марки!

Площадът беше задръстен от хора в униформи, край него стърчаха мълчаливи полицаи, зад полицаите с равнодушие се спираха чужденци, наводнили Мюнхен с мародерските си инстинкти за евтина плячка, а зад всичко това изправен на перилата на някакъв паметник бълваше огън и жар някакъв човек с малки, подстригани мустаци и черен перчем. Чуваха се откъслечни фрази за величието на Германия, за неволята и вероятно за много още неща, които ясно не се разбираха, защото огненото „Хайл“ изревавано периодически от няколко хиляди гърла, заглушаваше речта на мъжествения оратор с черния перчем и оглушаваше площада.

По едно време ораторът доби такъв вид, че заприлича на нашенски депутат пред касиране. Но тъкмо разпалването му стигна до най-високия си градус и перчема му щръкна, като гребена на махленско петле, готово за бой, хладни звуци на далечни фанфари процепиха въздуха, и над главите на огромната тълпа, някъде откъм „Арката на победата“ се мярнаха блестящите върхове на някакви знамена.

-Провокация, изръмжа до нас някакъв облечен в униформа младеж и поясни словоохотливо, че правителствения диктатор на Бавария – злият и враждебния Кар, изпраща войска да разтури събранието на националистите.

Ние, бидейки усетили, веднъж около врата си на студената ласка на една немска палка, когато в Берлин от любопитство бяхме се тикнали там, дето въобще не ни беше мястото, при тези констатации стратегически отстъпихме зад един дебел електрически стълб, но спокойния вид на оратора и перчема, който си беше прекъснал речта и втренчено гледаше по посока на знамената, ни окуражи и ние наново излязохме на предна линия...проявявайки родния навик към гледане на сеир.

И когато фанфарите запращяха по наблизу и над главите на сивата смълчана маса ясно се очертаха бойни военни знамена, ораторът с перчема напружи на горе ръка и с тромбонния тембър на своя глас изрева повелително:

-Ахтунг! Бойните знамена на армията идат! За тия, които проляха кръвта си под тия знамена – на колене!

И всичко се срина на колене върху мокрия паваж, без да съобразява, че ще си измачка кантовете на изгладените панталони.

Истински на колене, така – и с двете колене, както старите баби правят пред иконите, чисто немско „на колене“, което няма нищо общо с препоръчаното от протокола на нашите родни нрави за такива случаи конфузно и плахо прививане на клюкавците, напълняющо ролята на коленичене.

Нищо общо казвам ви, нямаше с онова плахо и комично поприклякване, което сте виждали от гражданството (почитемото), когато при някоя заря с церемонии му кажат да падне на колене за мъртвите.

И всред коленичилата тълпа и без помощта на полицейско престараване се откри строен кордон, по който премина армията с бойните знамена. И стана това, каквото въобще става по немската земя. Властта, която намери за удобно да изпрати армията да премине през площада, дето едно фанатизирано движение молитствуваше пред идеите си, си каза мълчаливо думата и подчерта, „че ако някой мърда срещу ръжена, ще има с какво да се посрещне“, а и фанатизираното движение й отвърна с комплимента, че ако мърда то мърда за същата цел, за която си се люляли по всики посоки на компаса свещенните бойни знамена.

Не знаем, сриналата се на колене немска тълпа, дали е усещала тръпки по гърба си! Но ний, чужденеца, безстрастния сеирджия, усетихме как мравки полазиха по нас и накараха и кожата ни и самотните ни душички да трепнат.

Да трепнат от вълнение, че все пак има народи, които падат на колене за нещо и от скръб, че у нас никога и за нищо не се коленичи – а от немай къде, от кумова срама, един вид се само прикляква – и то само в най-краен случай.

А кой беше този човек, който с един замах на ръката су, срина на земята десет хиляди души?

Хитлер.

Бояджията Хитлер, както подигравателно до скоро го наричаха някои наши политици, съжелявайки немския народ, че се е увлякъл по един човек, който даже не е шеф на отцепено партийно крило, когато те самите не могат да накарат никого да коленичи по тяхна воля, но даже  не могат да съберат и гласове нужни им за да стигнат един изборен делител – въпреки, че са „шефове“.

Ний драги, не сме политици и не проумяваме, кой в кого трябва да се увлича. Но чувствуваме, че увлечението е нещо добро- ще се лута, ще се мъти, ще се бистри и накрая ще даде резултат. Стига да има една десница, която да може магически да заповядва.

-На колене за общото! Стига индивидуални (демократични) вирения на главите и носовете..за честното!

В-к Щурец 1933г.