На колене за общото! Стига индивидуални (демократични) вирения на главите и носовете

Да увлечеш една жена – наистина е нещо необикновено, защото жената е стар комита и може така да нареди обстоятелствата, че докато се усетиш, вместо да я увлечеш – сам да й се вплетеш в пъклените примки и да се понесеш подире й като сомнабул безрасъден.

Да увлечеш подире си нужното, за изборния делител, число избиратели, чиито глас ще те завлече в лоното на парламента също е факт от значение, защото все пак, не е лесно да убедиш чрез платформи(лъжи) и чрез убедителни аргументи (почерпки) две хиляди народни (Божи) гласове да си въобразяват, че гласувайки за теб, правят добре на себе си.

Да увлечеш подир себе си едно от петте цепени недоцепени крила на собствената си партия и да му станеш шеф също е трудна работа. И трудността се състои не в цепенето (от цепене по-лесно от нашите родни нрави няма) – а в шефството. Защото наистина ,трудно е да станеш шеф, макар и на едно крило, или на една проскубана опашка, при наличността на безкрайните шефски апетити, които са задръстили всички партии, крила и опашки и обещават, че скоро ще  превърнат всички тези групировки на бойни шефове в ядра без редници.

Трудни са значи, всички гореспоменати увличания. Но да увлечеш няколко хиляди души и с едно махване на ръка да ги накараш да паднат на колене на мокрия паваж, в трудна...и непонятна за нашите понятия работа? Толкова непонятна, че ти иде да се усъмниш в индивидуалните (мисловни) качества на тия, които падат на колене по повелението на един направен също от плът и кръв човек и то в епохата на демокрацията, парламентаризма и други подобни шлагери.

Но непонятното си е непонятно, а факта си е факт.

И случи се това на един голям мюнхенски площад във времето, когато неволята така беше притиснала добродушните баварци, че не им оставаше време да се опомнят и да разберат, как така може един бифтек да струва един билион 1 0000 000 000 000 марки!

Площадът беше задръстен от хора в униформи, край него стърчаха мълчаливи полицаи, зад полицаите с равнодушие се спираха чужденци, наводнили Мюнхен с мародерските си инстинкти за евтина плячка, а зад всичко това изправен на перилата на някакъв паметник бълваше огън и жар някакъв човек с малки, подстригани мустаци и черен перчем. Чуваха се откъслечни фрази за величието на Германия, за неволята и вероятно за много още неща, които ясно не се разбираха, защото огненото „Хайл“ изревавано периодически от няколко хиляди гърла, заглушаваше речта на мъжествения оратор с черния перчем и оглушаваше площада.

По едно време ораторът доби такъв вид, че заприлича на нашенски депутат пред касиране. Но тъкмо разпалването му стигна до най-високия си градус и перчема му щръкна, като гребена на махленско петле, готово за бой, хладни звуци на далечни фанфари процепиха въздуха, и над главите на огромната тълпа, някъде откъм „Арката на победата“ се мярнаха блестящите върхове на някакви знамена.

-Провокация, изръмжа до нас някакъв облечен в униформа младеж и поясни словоохотливо, че правителствения диктатор на Бавария – злият и враждебния Кар, изпраща войска да разтури събранието на националистите.

Ние, бидейки усетили, веднъж около врата си на студената ласка на една немска палка, когато в Берлин от любопитство бяхме се тикнали там, дето въобще не ни беше мястото, при тези констатации стратегически отстъпихме зад един дебел електрически стълб, но спокойния вид на оратора и перчема, който си беше прекъснал речта и втренчено гледаше по посока на знамената, ни окуражи и ние наново излязохме на предна линия...проявявайки родния навик към гледане на сеир.

И когато фанфарите запращяха по наблизу и над главите на сивата смълчана маса ясно се очертаха бойни военни знамена, ораторът с перчема напружи на горе ръка и с тромбонния тембър на своя глас изрева повелително:

-Ахтунг! Бойните знамена на армията идат! За тия, които проляха кръвта си под тия знамена – на колене!

И всичко се срина на колене върху мокрия паваж, без да съобразява, че ще си измачка кантовете на изгладените панталони.

Истински на колене, така – и с двете колене, както старите баби правят пред иконите, чисто немско „на колене“, което няма нищо общо с препоръчаното от протокола на нашите родни нрави за такива случаи конфузно и плахо прививане на клюкавците, напълняющо ролята на коленичене.

Нищо общо казвам ви, нямаше с онова плахо и комично поприклякване, което сте виждали от гражданството (почитемото), когато при някоя заря с церемонии му кажат да падне на колене за мъртвите.

И всред коленичилата тълпа и без помощта на полицейско престараване се откри строен кордон, по който премина армията с бойните знамена. И стана това, каквото въобще става по немската земя. Властта, която намери за удобно да изпрати армията да премине през площада, дето едно фанатизирано движение молитствуваше пред идеите си, си каза мълчаливо думата и подчерта, „че ако някой мърда срещу ръжена, ще има с какво да се посрещне“, а и фанатизираното движение й отвърна с комплимента, че ако мърда то мърда за същата цел, за която си се люляли по всики посоки на компаса свещенните бойни знамена.

Не знаем, сриналата се на колене немска тълпа, дали е усещала тръпки по гърба си! Но ний, чужденеца, безстрастния сеирджия, усетихме как мравки полазиха по нас и накараха и кожата ни и самотните ни душички да трепнат.

Да трепнат от вълнение, че все пак има народи, които падат на колене за нещо и от скръб, че у нас никога и за нищо не се коленичи – а от немай къде, от кумова срама, един вид се само прикляква – и то само в най-краен случай.

А кой беше този човек, който с един замах на ръката су, срина на земята десет хиляди души?

Хитлер.

Бояджията Хитлер, както подигравателно до скоро го наричаха някои наши политици, съжелявайки немския народ, че се е увлякъл по един човек, който даже не е шеф на отцепено партийно крило, когато те самите не могат да накарат никого да коленичи по тяхна воля, но даже  не могат да съберат и гласове нужни им за да стигнат един изборен делител – въпреки, че са „шефове“.

Ний драги, не сме политици и не проумяваме, кой в кого трябва да се увлича. Но чувствуваме, че увлечението е нещо добро- ще се лута, ще се мъти, ще се бистри и накрая ще даде резултат. Стига да има една десница, която да може магически да заповядва.

-На колене за общото! Стига индивидуални (демократични) вирения на главите и носовете..за честното!

В-к Щурец 1933г.