от тая съдбоносна минута вие вече не сте султански войници, а храбри български лъвове на съединена България!спомени за Съединението

ТОМА ВАСИЛЬОВ ЦОКОВ

За присъединението на тъй наречената Източна Румелия към Княжество България захвана да се говори и работи още в годината, когато се роди в Берлин това недоносче. Ала и съединението, както много общонародни дела с течение на времето полека-лека се изроди и стана оръдие на долно партизанство и домогвания към властта. И двете политически партии в Южна България — казьонни и съединисти — искаха съединението, но само кога биваха в опозиция. Дойдеше ли някоя от тях на власт, казваше, че не му било времето за съединение. Покойният П. Каравелов познаваше много добре всички румелийски обществени и политически дейци, както и спекулативния характер на съединистическите проповеди и агитадни в Южна България, защото там прекара две години (1881— 1883) и даже зема участие в политическия живот на областта. Ето защо през 1885 г., когато движението в полза на съединението бе заело голям размер, той, като министър-председател в София, се отнасяше отрицателно към него. Наистина, бидейки и министър на вътрешните работи, Каравелов се разпореди да се приемат гостолюбиво лицата, които преследвани в Румелия или изгонени от там за съединистическата си дейност ,намираха прибежище в Княжеството, но, колчем сериозно се заговаряше за съединението, той се обявяваше против не толкова, защото знаеше в чии ръце то се намира, колкото защото бе убеден, че външните обстоятелства бяха неблагоприятни за тоя толкова желан от българското население акт. Сам руският министър на външните работи Гирс при едно свиждане с княз Александра, през лятото на 1885 г., беше се обявил категорично против готвената революция и беше предупредил княза да не съдействува за осъществяването и. А кой не знае, какво значение и каква сила имаше в онова време у нас една такава забрана от Петроград? Па не само Русия, но и другите велики държави не желаеха да стават в тоя момент заплитания на Балкана, както това се вижда и от разкритията, направени тия дни от г. Ив. Ев. Гешов.

През август 1885 г. в София пристигнаха майор Муткуров и Д. Ризов, за да придумат българското правителство да прегърне делото на съединението и обещае своето съдействие за неговото осъществяване. Те се представляваха като пратеници на съставения за тая цел в Пловдив комитет. Каравелов, душата на правителството, отказа да се съгласи на това предложение и се помъчи да убеди пратениците да отложат работата за по-благоприятно време, ала те, вместо да се върнат в Пловдив и съобщат всичко това на комитета, заминаха за Варна, дето пребиваваше княз Александър, едва що се върнал от задграничното си пътуване, и се явиха пред него. Какво се е говорило при тая среща, аз не зная; това остава да разкаже сега благополучно здраствуващият един от делегатите, г. Д. Ризов. Онова, което мене е известно, то е, че князът, въпреки мнението на своето и руското правителство, пристанал на поканата и обещал да се тури начело на делото. Само след няколко дена от тая среща съединението бе провъзгласено.

Какво трябваше да бъде поведението на българското правителство, след като революцията беше вече извършена? Или да откаже всяко съдействие, или пък да приеме извършения акт. То направи последното. И направи го не толкова, за да запази престижа на княз Александра, колкото да запази областта, в която нахлуването на турска войска и вътрешната армия щяха да бъдат естествена последица от въздържането на княжеското правителство. Само бързото завземане областта от българската войска можа да предупреди и едното, и другото. Други път нямаше. Наистина, мъчнотиите и усложненията, които дойдоха след това, станаха причина българският народ скъпо да плати за своето съединение, но Каравелов изпълни дълга си на държавник и патриот, като не подбуждаше и не насърчаваше съединението, но след като то бе вече извършено, го подкрепи и взе на плещите на Княжеството, та го изкара на добър край. Ирония на съдбата: две най-крупни лица от съединението, княз Александър и П. Каравелов, без които от него, съединението ,нямаше да има и помен, платиха скъпо: след по-малко от една година първият изгуби престола си, а вторият не само падна от висотата, на която бе въздигнат, но биде подложен на редица нравствени и физически мъки. Едва ли днес, след 30 години обществото е в състояние да направи справделива преценка на тяхната дейност. Още не сме се освободили от страстите и ежбите, що владееха през 1885 година.

AЛЕКСАНДЪР Ф. ГОЛОВИН — русин по произход, участник е Руско-турската война (1877—1878). След Освобождението работи като директор на бюрото за кореспонденция в Политическия кабинет на княз Александър Батенберг, а по-късно е един от неговите частни секретари. Поради служебното си положение има достъп до двореца и до важни секретни материали. Заедно с жена си сътрудничи на руския вестник „Голос” (1863—1884) и на други европейски вестници. Д-р Анастасия Головина развива активна журналистическа дейност. Нейният вестник „Работа” (30 авг. — 23 дек. 1882 г.) има за задача да пропагандира политиката на княз Александър в чужбина.

 Спомени за Съединението от 1885 г.Като се завърна от странство, княз Александър отиде на маневри в Шумен, където за всеки случай са биле поканени и няколко военни аташета.Там той се научи, че интригите на г. г. Кояндера и Кантакузена против него не само не са прекратиха съгласно обещанието на г. Гирса, но се водят още по-енергично по случай спора с Румъния за окупираната от нея пограничната крепост Араб-табия.

На 29 август в Шуменския лагер се яви майор Муткуров, делегат на пловдивските революционери, придружен от Д. Ризов. Муткуров съобщи на князя решението на приятелите и единомисленниците му да обявят в негово име съединението на Източна Румелия с България в най-непродължително време. Князът бил турен с това съобщение в много мъчно положение.От една страна, ако се откажеше да стане начело на народната задача, която беше най-популярна между българете, за него не оставаше друго, освен да абдикира и да напусне България, особено при такива явни интриги против него от страна на Кояндера и Кантакузена съединени с П. Каравелова и Д. Цанкова; от друга страна той помнеше желанието на г. Гирса, да не се предизвиква никакво движение на Балканите. Князът отговори на майора Муткурова, че той не само с думи се е посвятил на интересите на българския народ и затова няма да се отдели от него при достиганието на националните задачи, една от които е съединението, но той намира, че моментът за съединението е лошо избран и не е на време, по политически причини и затова убедително ги молил да отложат осъществлението плана на съединението поне за няколко време още. Майор Муткуров му обеща това.

При излизанието от палатката си князя, придружен от майора Муткурова и съпътника му Ризов, се срещна от французкия военния аташе в Цариград Кафарел, комуто фигурата на Д. Ризова се показа подозрителна, и той пепита князя:

— Коя е тази подозрителна личност, Господарю, която излиза от вашата палатка?

-Това е някой си Д. Ризов. Княжеският занаят принуждава понякога да имаш работа с всякаква сволоч.

Наистина, князът никак не беше доволен от присъствието на Д. Ризова при неговия разговор с майора Муткурова, тъй като Ризов въобще не се ползуваше с добра репутация и не беше такова лице, на което съединението дължи нещо. Той в разни случаи се е залепявал, ту за Муткурова, ту за Захария Стоянов, при когото той едно време играеше нещо като ролята на адютантин. Но на всичките деятели по съединението неговото присъствие дотегваше и те не крияха това. Нахалството и самохвалството., както и съмнителната му честност, отблъскваха хората от него. Във времето на преврата него даже го нямаше в Източна Румелия, при всичко че той после се стараял да се представи като един От главните деятели на това народно дело;

Маневрите се свършиха на 30-й август, а на 31-и князът замина за Варна. Освен онова, което е говорил на майора Муткурова, княз Александър пратил в Пловдив своя флигеладютант Маринов да убеждава революционерите да отложат за няколко време провъзгласяванието на съединението. Обаче беше вече късно и пратеникът по пътя се е научил, че работата ще свършена още преди неговото пристигание.

След това събитията следваха бързо и вече подир 6 деня княз Александър получил във Варна известие, че източнорумелийското правителство с Гаврил паша начело е свалено и че в името на князя е провъзгласено съединението на България с Източна Румелия.

АНТОН СТЕФАНОВ МИТОВ (1862, Стара Загора – 1930, София) — живописец, художествен критик, историк на изкуството и обществен деец. Завършва живопис във Флоренция през 1885 г. Създава първите морски пейзажи в българската живопис, автор на илюстрации, прави стенописи и икони за храм- паметник „Ал. Невски” в София, за Шипченския манастир и пр. Има заслуги за създаване на следосвобожденската българска битова картина — главно пазарни сцени. Автор е на редица композиции със сюжети от войните. А. Митов е директор на Държавното рисувално училище (1912—1918, 1924-1927), професор по история на изкуствата. Той редактира сп. „Изкуство” (1895—1899), написва първата обща история на изкуството в България, много статии, пътеписи, рецензии. Член- кореспондент е на БАН.

Един ден, когато бях на телеграфния апарат, от станцията на Кърджалии викат спешно Пловдив, на което моментално отговорих. От нея станция говореше сам Чардафон. като искаше да предам една телеграма до правителството в София, в която той излагаше едно твърде опасно и сериозно положение на поверената му граница: той разправяше, че големи маси турска кавалерия са се натрупали на турския бряг на р. Арда н търсят бродове за преминаване на реката, като искаше наставления какво да прави, какъв отпор да окаже със своите „печенеги” или да отстъпва. Положението беше много критическо. Покойният министър председател П. Каравелов, комуто предадох телеграмата, тоз час ми предаде по телефона да отида при пловдивския английски консул капитан Джонс и да му предам телеграмата на Чардафон. Аз се познавах лично с консула и му занесох лично телеграмата, която той, след като прочете внимателно, ми каза да почакам малко и седка та написа една шифрована телеграма до английския посланик в Цариград, която ми подаде като ме помоли да я предам лично и немедленно по назначение, което и сторих, понеже в него време още работехме направо със станцията Пера, тъй като телеграфните съобщения с Цариград не бяха още прекъснати.

На другия ден се получи телеграма отговор направо от Лондон до капитан Джонс, подписан от министра Солзбъри не вече шифрована, а открита на французки език, в която се казваше: кажете на българското правителство да не се безпокои, турците не ще посмеят да преминат реката Арда. Разбира се, преди всичко аз съобщих тази телеграма на правителството в София, а после лично я занесох на консула, който се зарадва твърде много и заповяда да донесат шампанско да пием за щастливото довършване на Съединението и за благоденствието на съединена България. Голям българофил беше този капитан Джонс. Турската кавалерия след това, по донесенията на Чардафон, се оттеглила от р. Арда.

АТАНАС ТРИФОНОВ ИЛИЕВ (1852, Стара Загора – 1927. Стара Загора) — книжовник и общественик

Още на другия ден от завръщането ми в града, бях посетен: от Ивана Стоянович, мой бивш ученик в IV-и клас на старозагорското главно училище 1874/5 учебна година и от другаря му, едно твърде младо още момче, Никола Генадиев. Разговорът се въртеше все около злободневните въпроси. Ив. Стоянович по едно време доста се разгорещи и започна:

—        Ние ще направим съединението. Хиляда души голямоконарци имаме приготвени да дойдат в Пловдив и да го провъзгласят. Кръстевич ще бъде изпратен дето тряба.

Тази самоувереност у моя гост ми се представи като обикновените закани на опозиционните вестници „Южна България” и „Борба”, които със своите подстрекателства предизвикват само разни скандали, кражби на пушки, викания: долу Румелия! и пр. И аз му отговорих:

—        Нищо не можете сериозно извърши с вашите голямоконарци и чирпанци. С тях лесно ще се разправи войската и жандармерията. Струва ми се, че приложих за потвърждение на мисълта си думите на Лев Толстой, че в XIX-ия век революция не може да се прави, докато има организувана военна сила. Разделих се с гостите си приятелски, като останах с убеждението, че това са само едни думи, каквито от дълго време бях навикнал да чета и слушам.

— Стара Загора. Префекту. Провъзгласете съединението, уведомете Паница, запазете тишината, с главата си отговаряте. Съобщете на Паница да тръгва тутакси за Пловдив. За временното правителство: 3. Стоянов.

И тъй осъмваме с 6 септемврий. Телеграмата от 3. Стоянов стои постоянно пред очите ми. В нея думата Съединение, както винаги, магично ми подействува. Почувствувах известна радост, че тъй лесно, без особени състресения, то е на път да стане и че аз се удостоявам официално да го провъзглася в Стара Загора. Думите „с главата си отговаряте” за мене бяха нещо като украса на слога. Ала от друга страна имах право и да се боя да не бъде това една измама и уловка, чрез която да се хвърли в някое премеждие поверения ми окръг. Казването на Ив. Стоянович преди няколко дни за 1000-та конарци, които щели да дойдат в Пловдив, за да направят съединението, както и вестта на д-р Хаканов за пленение на пловдивския префект в Голямо Конаре и за страх от чирпанци — всичко това сега добре се комбинуваше с последната телеграма на 3. Стоянов и говореше в полза на някакъв вече свършен факт в Пловдив. Тъмна ми беше само решаващата роля на войската и жандармерията в столицата на областта. Дали не става там в този час някоя кръвопролитна междуособица, която да докара една турска окупация, а след това вече може би и турските гарнизони в Стара планина завинаги да се настанят?! Тъй мрачно настроен пратих да се повикат у дома най-напред дружинният командир капитан П. Стоянов и председателят на окръжния съд Алек. Каназирски, с които да разменя мисли по сериозното положение, в което се озовахме. Те не се забавиха да дойдат. След кратък разговор с тях аз поисках да ме придружи капитан Стоянов до телеграфопощенската станция, за да попитаме по телеграфа, как стоят работите в Пловдив. Станцията по моя по-ранна разпоредба се пазеше от двама стражари, за да не може никой друг, освен нас двама, да влазя.

Началникът на станцията, Киров, ми даде път и аз започнах да говоря на 3. Стоянов, който се яви на апарата в Пловдив:

—        Заклевам ви във всичко свето българско, право да ми кажете, как стои делото по съединението. Не ще ли да се хвърли страната в някоя пропаст? Какво става с главния управител? Как се гледа то от представителите на силите, а особено руският в Пловдив? На тези запитвания ми се даде следния отговор:

—        Работата е в ред. Всички представители на силите признаха съединението с изключение на английския, който още не е получил наставления от правителството си. Главният управител се намира в безопасност. Тука всичкият народ без разлика на партии ликува и се весели. Домовете окичени с триколори. В тази минута слушам да се вика: ура! Войска и жандармерия със своите началници, майорите Николаев, Филов, Муткуров и др., са за съединението и тържествуват. Побързайте да направите от ваша страна нужното. Съобщете всичко незабавно на Паница, за да потегли за Пловдив.

След този разговор, за мене вече беше ясно кой фактор е играл главната роля за благополучния край на делото в Пловдив. Войската щом се е обявила в негова полза, то е свършено. Капитан Стоянов разбра тъй също напълно положението. Веднага у него се забележи една възбуда, която се явява на военен при звука на тръбата за тревога. Той изведнаж стана сериозен, лицето му прие един строг вид, като да се готви за бой с неприятел. Аз го запитах:

—        Е, какво ще кажете, готови ли сме да разваляме съединението като потеглим с нашата войска към Пловдив и вдигнеме знамето на междуособицата, или ще приемем свършения факт и ще се покоряваме на временното правителство?

—        Кой българин, отговори той, може да се обяви против съединението на Румелия с княжеството? Не е ли било това наша заветна мечта? Не е ли Сан-Стефанска България нашият идеал? Няма да се делим и ще вървим и ние там, дето ни вика дългът, па каквото ще да става.

—        Като е тъй, казах му аз, взимайте мерки и се гответе за важните действия, които може би скоро да настанат.

Аз телеграфирах в Чирпан за изпълнение поръчката на 3. Стоянов. Като се завърнах у дома, заварих няколко близки приятели да ме чакат. Разпоредих се най-напред да се повикат д-р Стояновнч и Хр. Д. Ваклидов. Последният, като не знаеше, какъв развой беха взели работите, дойде пребледнял и много уплашен. Той може би мислеше, че ще бъде арестуван, като подбудител на смутове. Аз го успокоих, като изложих накъсо, какво е станало в Пловдив и приложих, че ще тряба н ние да се присъединим към всенародно желаното дело, сега станало вече свършен факт. Размениха се мисли, по кой начин да се приготвят всички граждани за да излезне с исканото благоразумие прогласяване съединението. Реши се да се съберат по-напред в префектурата някои по-видни граждани от двете партии и тъй постепенно да става съобщението.

Около 10 часа това събрание стана в моя кабинет. Изтъкнах преди всичко, колко е важен моментът, който преживяваме. и какво хладнокръвие и благоразумие са потребни, за да се изкара на добър край вече започнатото свето дело. Обърнах вниманието на събраните, че сега вече никой не бива да се счита от тази или онази партия, но че всички тряба да се сплотим около временното правителство, като се чувствуваме само българи. За да се постигне това, тряба всички да си дадем ръка, за да действуваме задружно и да прогласим помежду си братството. И подобни все в тази посока съвети и наставления се изказваха от мене и от други граждани. Прие се да се направи прогласата след обяд в два часа, като се извести на всички граждани, чрез глашатай, да се притекат в този час на площад „Богориди” срещу градския дом, сега градска градина „Богориди”. Между това пристигна и телеграмата за съставяне временното правителство.

След обед беше се събрал на площад „Богориди” многоброен народ. Придружен от дружиния командир, секретар-началннка, кмета, председателя на съда и други чиновници, аз застанах по средата и с глас, колкото можах висок, обявих горе-долу следното на събраното множество:

— В столицата на областта народът и войската в името на Негово Височество българския княз Александра са прогласили съединението на Южна България с княжеството. Hиe, старозагорци, които винаги сме жедували да постигнем този идеал на всички българи, няма освен на драго сърце да се присъединим към направеното и всякак да подкрепим временното правителство ,което е съставено от тези лица: председател д-р Странски, подпредседател д-р Чомаков, членове: майор Николаев, майор Филов, майор Муткуров, капитан Райчо, Як. Груев, К. Пеев, д-р Г. Янколов, 3. Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчов, А. Самоковец, Г. Бенев. Прочее в името на Негово Височество българския княз и от страна на временното правителство прогласявам съединението на нашата област с княжеството. Обявявам на всички, че нарушителите на тишината строго ще се наказват. Особено сме длъжни да пазим, косъм да не подне от турското или европейско население, за да покажем, че сме достойни за по-голямата свобода, за пълното обединение на двете Българи.

Още същия ден пристигнаха телеграми, от които с една се съобщаваше, че се обявява военно положение от Временното правителство ,а с друга, че се назначава за главнокомандуващ на всичката действуваща войска майор Николаев. В същия ден с друга телеграма се викат всички резервисти от 18 до 40 години след 48 часа от залепване прокламацията на Временното правителство да се намерят в команданското управление на своята дружина с въоръжението и облеклото си. Все от 6 септемврий се получи възвание от Централното опълч. дружество в Пловдив до всички опълченци да се притекат „бърже и спретнато”, както през 1877 и 1878 г. за светото дело — освобождението. Всички тези разпоредби силно разтревожиха българското население в Стара Загора, още несъвзело се от последното изгаряне на града и разположено тъй близко до турската граница, отдето най-лесно могат да се прехвърлят турските пълчища. Ала всички резервисти без роптане на другия още ден 7 септемврий, бързаха да се отзоват на прокламацията и се стичаха в команданството. Годините точно не си знаяха и между тях имаше от града и селата и по-стари от 40 год., дори и от 50 год. Настроението бе твърде войнствено. Всеки усещаше, че дълг отечествен го зове и беше готов да върви, където го поведеха.

ГРИГОР ДИМИТРОВ НАЧОВИЧ (1845, Свищов – 1920, София) — виден обществен и държавен деец, публицист. Когато се провъзгласява Съединението, Начович — тогава дипломатически агент в Букурещ — е натоварен от правителството да защищава извършения акт пред австроунгарското правителство.

Панайот Хитов дохожда в Букурещ и ми говори за Пловдивскя преврат следующето:

Казионните в Румелия отдали сполуката на консерваторите да се докопат до властта в програмата им за съединението. Като постигнали обаче истинската си цел, те забравили програмата си и се задоволили да се наслаждават от победата си. Казионните тогава решили да осъществят тая програма, за да изместят противниците си. „Всичките наши народни подвити, прибави Панайот, са се почвали детински и без патрио тическа мисъл, но са имали всякога добър резултат”. Инициа торите на комплота били Георги Бенев, Странски, Зах. Стоянов и още няколко. Когато капитан Паница побегна от Русе в Пловдив, за да не го запрат ,за крадените бонове, както го изпатиха другарите му във Виена, той се запознал с инициаторите на съединението, сдружил се с тях и се заловил да им помага. Той спечели майора Николаева за тоя комплот, понеже казаното лице е негов баджанак. Чрез Николаева се добила войската, както и другите български офицери. Руското консулство било уведомено, управляващият обаче ги съветвал да отложат работата за неопределено време, шефовете обаче отговорили, че населението е твърде много компрометирано, за да може да се въздържи. Властта тоже усетила работата и започнала да преследва съзаклятниците; в консерваторските вестници даже им се канели да ги ловят и да ги наказват със законни и беззаконни средства. Бенев и Муткуров ходили да правят преговори със софийското правителство и да искат пари, но Каравелов се отказал даже да ги слуша и не им дал никаква помощ. Те отговорили, че имат средства и ще извършат преврата сами, без участието на Княжеството. Говорили и на Негово Височество, но той им казал да имат търпение, догдето сондира великите сили по тоя въпрос.

По юлия Панайот отишъл в Пловдив по частна работа. Там го намерва Паница и го ангажирва в комплота. Казал му, че има места, които са против съединението и че той трябва да употреби влиянието си, за да ги осветли. Войводата им обещал съдействието си и започнал да агитира Сливен и околността. Със същата цел замннал и Паница за Чирпан в началото на септември. Както в Сливен, тъй и в Чирпан властта била предупредена и почнала да ги преследва. Паница се избавил от смърт в Чирпан като се скрил на тавана на къщата, дето бил слязъл; трима негови другари паднали мъртви, други няколко се ранили и него най-после арестували в дома дето бил. На втория ден обаче пристига известието, че комплотът в Пловдив успял, че Кръстевич избягал и така работата се обърнала в негова полза. Същото това известие избавило Сливен от кръвопролитие.

Първи се повдигнали панагюрци; те спечелили войската, която била изпроводена против тях и тръгнали за Пловдив. Тук войската боса, без ботуши, за да не вдига шум ,оградила конака. Панагюрците обаче се боели да доближат, защото не знаели нейното настроение. Само призори недоразумението се махнало, войската отворила редовете си и панагюрците влезли в конака и извадили Кръстевича.

Руският военен аташе бил в последно време председателя на комитета на превратаджиите и това способствувало много за насърчението на страхливите. Впрочем, превратаджиите проповядвали навсякъде, че Русия и князът са начело на това движение.

Преди да избухне въстанието, комитетът отново проводил посланици до княза в Шумен, за да го известят за намеренията на съзаклятниците. Негово Височество ги съветвал да отложат надигането до 20 септември .вероятно, за да изпълни даденото си на Гирса обещание, а може би още, за да добие одобрението на някои от дворовете на великите сили.

Когато княз Александър ходил в Лондон за сватбата на брата си, той бил взел със себе си и Стоилова, който питал Солзбери как ще се отнесе Англия в случай, че България анектира Източна Румелия. Солзбъри отговорил, че Англия нямала да протестира. На връщане от Англия Батенберг се срещнал с Гирса в Мариенбад и на запитването на последния дали България ще остави Европа на мира, князът отговорил, че не предвижда никакви компликации на Балк[анския] полуостров и че България ще стои мирна. Това ми го разказа и самият княз Александър на 1886 в Букурещ.

Оттам князът отишъл у Виена и се срещнал с Франц Йосиф, който го завел негде на лов. Австр [ийският] император също питал няколко пъти Батенберга дали не очаква някои компликации в България и Румелия и князът бил отговорил, че България ще стои мирна и няма да нарушава мира. И когато стана съединението Франц Йосиф бил нарекъл бълг. княз un menteur, а руският цар го бил нарекъл un aventurier11. Това нещо Димитров го бил чул и от австр ийския консул в Пловдив Пиомбаци.

През пролетта 1885 год. д-р Странски дохождал у София по случай някакъв празник и съобщил на Каравелов, че в Пловдив се готви съединението. Каравелов му отговорил, че ще ги избеси всички, ако нарушат Берлинския договор и после, когато сърбите обявили на българите война Каравелов бил като луд от яд за съединението, което станало причина на тия забърквания. Когато Батенберг тръгнал от Шумен за Пловдив и минал през Търново, той се срещнал там със Стамболова, гдето бил и Каравелов. Стамболов обявил на княза, че нямал избор веднъж като съединението е провъзгласено, че трябва или да го поддържа, или да абдикира.

Димитров узнал от Пиомбаци, че руският посланик в Лондон ходел при Солзбъри всеки четвъртък (приемен ден) и главния му разговор с пълномощния мнистър бил всякога неспособността на българите в Княжеството и в Румелия да се самоуправляват и необходимостта за Русия да окупира тия две области.

Обвинявали, казва Димитров. пълномощния агент Jones, че бил направил съединението, но това не било истина; размесват ролята на Jones при свалянето на Батенберг е оная при съединението. В тоя втори случай той отсъствувал от Пловдив, бил в отпуск и самото английско министерство не знаело къде се намира. При детронирането на Батенберг Jones наистина работил в полза на възвръщането на българския княз.

Когато след съединението Пиомбаци се срещнал с Батенберг в Пловдив, обявил му, че каквото станало станало, но че България е длъжна да остави Македония спокойна, защото иначе Австрия ще се намеси. Това ми го обяви и Калноки у Виена по същото време.

Когато бил във Францесбад, Гирс го попитал не ще ли има в България тишина поне още два месеца. Князът му отговорил, че гарантирва за тая тишина, но тия думи го очудили и той отпосле разбрал тяхното значение, сиреч, че русите готвят въстанието или поне, че Гирс знаел, че това се готви от някои руси. Но, понеже Негово Височество не подозирал тогава нищо, той не обърнал внимание на думите на Гирс. Когато стигнал в Шумен, явил се при него Ризов, Куртев и I           I, за да му говорят за важни работи. Негово Височество им отговорил, че е занят с военните си длъжности и че не може да ги приеме. След 2—3 дена те му дават едно писмено изложение на работата. Негово Величество го прочел, но не обърнал на него внимание, понеже често получавал такива изложения. Вечерта на масата предал това на смях на Каравелова и на следующпя ден заминал за Варна, без да е видял депутацията.18

На втория ден след пристигането във Варна добил от Каравелов телеграма, в която се казвало, че Пловдивската работа била по-сериозна, отколкото си я бил представял и че той идва във Варна заедно с депутацията. Негово Височество отговорил на депутатите, че нему е времето, че няма никаква поддръжка, че Русия е против България, че на тоя час е отворил преговори с Гирс за подобрение, че Русия е противна да стават сега размирици в Балканския полуостров и прочее, и че тоя проект за съединение трябва да се отложи за по-после. Депутацията заминала с цел да иде да попречи движението, но делото избухнало по-рано.

Негово Височество телеграфирал на царя, че се старал всячески да спре движението, но че не успял и молил за неговата поддръжка. Каравелов се тоже съгласил на решението на Негово Височество да се поддържа съединението, но когато дошле горе на Шипка и когато предстояло да прекрачат румелийската граница, Каравелов треперил цял. Князът му отговорил: „Не бой се, аз вземам всичко на себе си”. От тая минута до края на Сръбската война князът бил диктатор в България и Каравелов слушал всичко.Гирс не скрил неприятелството си против Негово Височество; казал, че било подлост уверението му, че българите искали намалението на войската.Неблагодарни от Каравелова и търсели негов наместник. Питал за Стоилова дали държи за княза и като чул, че държи Гирс си вдигнал раменете в знак на незадоволство. Климент го питал защо оттеглили офицерите си от българската войска и не се ли вече боят, че няма вече да се върнат в нашите полкове. Гирс отговорил, че ще се върнат и че това. ще зависи от министерството, което ще наследи Каравелова.

ДАНАИЛ СТЕФАНОВ ЮРУКОВ (1852, Брацигово – 1926, София) — обществен и политически деец. Съединението го заварва член на Постоянния комитет на Източна Румелия.

На политическия хоризонт бе се явила нова звезда: Димитър Тончев. Заедно със Захари Стоянов, който беше съдебен следовател, те почнаха да нападат в колоните на в. „Южна България” руския консул Сорокин и да списват вестника в революционен дух, против Кръстевича, против Сорокина и, изобщо, против русите. Новото сключване на контрактите с руските офицери за още три години им служеше за най-голямо оръжие. Те се явяваха най-големите привърженици на Каравелова в София и коряха немилостиво Цанкова.

Захари Стоянов по това време беше заминал за София и щом се завърна от там, почна да издава в. „Борба”. Всеизвестно беше, че Захари Стоянов е беден човек и на всички направи впечатление, че той почваше да издава вестник на свои средства. Отде бе взел пари?

 Освен редактирането на вестника, той предприе пътуване до Тъмръш и Бузлуджа, дето се чества паметта на хаджи Димитъра. Наскоро след завръщането си, той устрои една вечеринка в памет на Любен Каравелова. Млади хора, повечето ученици, се въртяха около него. Преди да тръгне за Бузлуджа, той ме срещна и ме попита:

—        Няма ли да дойдеш на Бузлуджа?

—        Не, — му отговорих шеговито. Аз плащам другояче своя данък към отечеството, та няма какво да се кланям на разни светци . . .

—        Да, ми каза гой, а пък аз не искам да се кланям на руските . . . Трябва да имаме свои.

…..Веднага отидохме в Постоянния комитет, дето призовахме директорите Хаканов и Величков и всички народни представители, които се намираха в Пловдив, за да размислим за положението. От разискванията стана ясно, обаче, че се намираме в явно противоречие със себе си. Ние сами искахме Съединението, проповядвахме Съединението, подготвяхме духа на масите за него от години, а сега трябваше да вземем мерки против него, да му пречим. Но най-после надделя мнението да се противопоставим. Ние бяхме, наистина, за Съединението но то трябваше да стане при сгодни политически условия, т. е. когато Русия се съгласи да го подкрепи енергично, а нейното желание сега беше да пазим мира на Балканите. Можеше ли, който и да е съзнателен българин, да се противопоставя на Съединението на двете български области, а колко повече ние, горещите му проповедници? Ала защо тези хора бързаха тъй необмислено, защо не искаха да се вслушат в съветите на русите и наливаха масло в колесниците на техните и нашите, едновременно, врагове? След дълги спорове, решихме да помолим телеграфически Каравелова да повика назад капитан Паница, който се считаше за главен виновник на размирието.

Виждахме, обаче, че въпросът за Съединението не е домашен въпрос, а международен. По външната си политика ние нямахме никъде другаде опора, освен в Русия. Преди три месеца Сорокин беше заминал в отпуск за Петербург. Преди заминаването си, той ни повика на вечеря и през това време целия ни разговор се въртеше все по въпроса за Съединението. Ние му заявихме категорично, че този въпрос трябва да се реши вече в положителен смисъл, защото поехме за него ангажимент пред народа и нашите противници, с цел да ни компрометират, почнаха да ни наричат лъжесъединисти. Той възрази, че нашето съединение е международен въпрос и трябва да се подготви първо по дипломатически ред.

—        Все пак, аз ще говоря на господина министра на външните дела, — додаде той, — че трябва да се свърши час по-скоро. Във всеки случай, при завръщането си, надявам се да ви донеса благоприятен отговор.

Ала Сорокин не бе се върнал и не бе съобщил още нищо от Петербург по въпроса. С княз Александра, след заминаването на Берковски, нямахме никакви сношения, а по отношение на партиите в България, които бяха вече три, ние бяхме пасивни. Каравелов бе загубил в Румелия всяко обаяние, а към консерваторите бяхме равнодушни. Имахме известни симпатии само към Драган Цанкова, но той беше сега в опозиция. Решихме да изпроводим двама души при секретаря на руското консулство Ингельстрома, за да го осветлят върху критическото положение и да го молят да узнае: като как би погледнало руското правителство, ако прогласим ние Съединението? Той им отговорил, че за момента не може да каже нищо, но ще попита телеграфически в Петербург и ще обясни подробно положението. Помолил същевременно да се почака до утре. Вследствие на този отговор, решихме да се вземат всички предпазителни мерки, додето сс получи отговора от Петербург. Да доха се заповеди, щото всички началници па войскови части — болшинството руси — да бъдат на постовете си през нощта и да не се позволява никакво движение.

Легнах да спя. Сутринта, около пет часа, жена ми ме събуди и ми каза, че се чували гърмежи от пушки. Станах. Наистина се чуваха залпове от пушки. Местоположението на къщата ми позволяваше, та погледнах да видя що става. Конашкият двор, дето живееше главният управител, бе пълен с войници с бели шапки. Разбрах, че нещо е станало, но дали беше пронунциаменто или междуособица не разбрах още. След малко дойде у дома писарят ми с думите:

—        Честито ви Съединение. И ми подаде една прокламация.

….Телеграфирахме на княза и тръгнахме да посетим консулите, без д-р Странски. Посетихме най-първо руското консулство. Направи ми впечатление, че всички руски офицери бяха там. Д-р Чомаков, от името на Временното правителство, каза поръчаното от д-р Странски на управляващия консулството Ингельстром. Ала Ингельстром, в отговор ни каза:

—        Моето правителство не е съгласно със станалото и ни прочете телеграмата, която държеше в ръце. Тя беше отговор на подадената от него телеграма от предния ден. Все пак, след официалния отговор, той ме погледна и ми каза:

—        Впрочем, това е ваша работа.

Посетихме английското консулство. Консулът също отсъстваше: бе в отпуск, та ни прие управляващият. Там беше случайно и един кореспондент-англичанин, който бе дошъл от София. Някои допускаха, че там ще ни приемат ядосано, като се водеха от съображението, че Англия покровителства Турция. Случи се, обаче, тъкмо обратното. Приеха ни любезно и с видима радост. По същия начин посетихме французкото и най-после австрийското консулство. Отговорът беше все един:

—        Ще съобщим за станалото на правителството си.

Ние бяхме още в недумоение — дали превратът е извършен със съгласието на Русия или против нейната воля, при всичко, че от Ингельстрома узнахме вече за отговора на руското правителство на нашето питане. Имаше няколко причини за това. Първата беше, че от страна на авторите на преврата се разпространяваха умишлено слухове какво превратът е извършен със знанието на Русия: втората беше, вярата, че княз Александър не ще бъде толкова лекомислен да извърши такъв съдбоносен и за себе си, и за България акт, без съгласието и подкрепата на Русия; а третата, че руският военен аташе Чичагов бе присъствувал на угощението на 30 август в лагера, когато офицерите бяха решили да се направи преврата, и че същият, на 5 септември вечерта, прибра в руското консулство всички руски офицери, началници на части, и не им позволи да противодействуват на преврата.

ДАНАИЛ ЦОНЕВ НИКОЛАЕВ (1852, Болград, Бесарабия – 1942, София) — военен деец, генерал от пехотата. През 1875 г. завършва пехотно военно училище в Одеса.

Около средата на месец юлий 1885 год. в село Дермендере, до гр. Пловдив — днес преименувано Фердинандово, се събират няколко души пловдивски дейци в чифлика на пловдивския гражданин Кацигра. В числото на компанията между другите лица са били покойните днес Захари Стоянов, майор Паница и др. Тук в момент на веселие и под поривите на патриотически екстаз компанията провъзгласява съединението и в общия възторг дават няколко вистрела, с които привличат вниманието на властта, че става нещо необикновено; полицията узнава за това, изгонва компанията от селото и всичко временно затихва.В това време пишущият настоящите редове бях дружинен командир на Втора пловдивска дружина.

Няколко дни след веселото събитие в село Дермендере, станало с участието на гърци, идва при мене най-напред майор Паница, а по-късно д-р Георги Странски, които като ми обясниха станалото в Дермендере, и като се убедили, че големи съдбоносни събития не могат да имат успех, ако нямат подкрепата на военните, поискаха моето съдействие да взема участие в свалянето правителството на областта и детронирането на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич.

На това им искане аз заявих ясно и категорично, че аз не мога да подкрепя една подобна акция, която има за цел само да сваля правителството, но че съм готов да способствувам с всички мои сили за изпълнението на един no-възвишен и патриотически идеал — премахването правителството на Източна Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяването съединението на Южна България със Северна, като въжделено желание на всички българи в областта да се освободят от султанската власт. Добавих им, че за подобна една акция потребно е да се приготви един добре обмислен план на действие от един комитет, като временно трябва да се мирува и колкото е възможно по-малко да се манифестира това, което има да се върши. Заявих им, че взимам акт от молбата им и ще направя всичко, зависещо от мене, като българин патриот и военачалник в зависимост от събитията и обстоятелствата, за да осигуря изхода и сполуката на един такъв велик национален акт.

В Източна Румелия всяка година през месец септемврий се привикваше първото опълчение на обучение.През 1885 г. по неизследваните пътища на Божия промисъл, който винаги покровителствува добрите дела, се реши през месец септемврий да има маневри с всички войскови части на Източна Румелия. По проекта от щаба на милицията маневрите трябваше да се произведат около Ст[ара] Загора с два отряда: един Източен — отбраняющ и съставен от войсковите части на източната част на областта, други Западен — атакующ, с войсковите части от западната част на областта (Пловдив, Т. Пазарджик, Пещера, Казанлък, Хасково и пр.).

За началник на Източния отряд бе определен майор Мерчански, а за началник на Западния бях определен аз.Друго едно важно събитие иде да посочи Божия пръст в делото на Съединението: ежегодно край гр. Пловдив се събираше сборен лагер на милицията и за началник на лагера със заповед на началника на милицията се назначаваше един от старшите офицери. Нея 1885 г. се падна щастието и моят ред да бъда назначен началник на лагера, а следователно и началник на всички войскови части, събрани в сборния лагер. Това ми качество обезпечи половината от успеха на Съединението.

Идеята за съединението, като сюблимен национален акт, не ми даваше покой за час по-скорошното му изпълнение. Към тия май лични желания и чувствувания додоха да се прибавят и всички благоприятни събития и обстоятелства, които диктуваха моментът да се не пропусне и се действува енергично в най-близко бъдеще. За сигурността на делото ми липсваха сведения от провинцията, каквито нямаше и в тайния комитет за съединението. За тая цел аз лично и тайно по свой почин изпратих капитан Стефов, мой доверен човек, да обиколи гарнизоните, от мое име да узнае духа и настроението за предстоящата велика акция.

Докладът на капитан Стефов бе насърчителен — провинцията била готова и чака първия зов да изпълни своя патриотически дълг.Това ме много ободри и насърчи, за да дествувам по-енергично във всички направления.Около средата на август месец 1885 год., за да маскирам своите действия, аз заминах за Хисаря уж на почивка. Тук повиках всичките сержант-майори (които представляваха войнски началници) от втори пловдивски окръг — околиите Конушка, Рупчоска, Овчехълмска и Голямоконарска, които държат списъците на второ опълчение и резревиите кадри на милицията, на които лично заповядах да направят бързо проверка на тия списъци в центровете на околиите и окръга, с разчет, щото проверката да бъде готова и изпълнена към 1 септ. 1885 год.От Хисаря писах поверително писмо на майор Муткуров, за да тръгне веднага за Шумен, гдето се произвеждаха големи маневри със севернобългарските военни части и където се намираше и княз Александър Батенберг.В писмото си нареждах майор Муткуров да се яви лично пред княза, да му изложи положението на Източна Румелия, да му съобщи това, което се готви и да иска неговото мнение за тоя съдбоносен за българския народ акт.Майор Муткуров изпълни моето нареждане, среща лично княза, излага подробно всичко, обаче не получи положително обещание, а само един уклончив отговор. На връщане от Шумен майор Муткуров от Габрово ми дава депеша със следната смисъл, че маневрите в Шумен са свършени, обаче свиканите запасни войници не са разпуснати.

Това за мене беше един решителен признак, че се държат войскови части в пълен състав за евентуалните събития, които има да стават в Източна Румелия. На 25 авг. 1885 год. получих писмо в Хисаря, с което ми съобщават, че от щаба на милицията се е получил поверителен пакет за мене, с указание за предстоящите маневри. Щом получих това известие, веднага се отправих за Пловдив, отворих пакета, в който намерих нареждането до мене, като командующ отряда, да дам заповед до всички войскови части да бъдат готови по местата си съгласно плана за маневрите, начален ден за почването на които се фиксираше датата 6 септ. 1885 год.

Ето по какъв начин се фиксира датата на съединението 6 септемврий 1885 год. от самите обстоятелства — от което явствува, че по-рано тая дата не можеше да бъде определена, защото трябваше за всяка евентуалност да изпратя войскови части за охрана на границата от нахлуване в българска територия и осуетят мобилизацията, а по-късно очевидно не можеше, понеже войсковите части щяха да напуснат Пловдив.

По-рано казах, че повиках лично сержант-майорите и ги наредих да проверят второто опълчение и резервата на милицията. След получаване заповедта за маневрите, веднага дадох бързо нареждане, щото всички войници от П-то опълчение и резервата, организирани във войскови части, да тръгнат за града Пловдив с такъв разчет, щото на 6 септ. на разсъмване да бъдат в града. За по-добрата организация на частите, формирани от П-то опълчение, изпратих от дружината по 20 действующи войника във всяка околия за първи началствующи лица на сформираните части.

Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септемврий. Повече държане в тайна акта, който предстоеше да се извърши, не можеше. Събрах всички офицери в лагера и им съобщих предстоящото събитие със заповед да бъдат истински патриоти и изпълнят до край своя войнишки дълг при всички евентуалности, които можат да се случат. Всички с радост посрещнаха съдбоносния акт и останаха цялата нощ в частите си.

Точно в 4 ч. сутринта на 6 септ. заповядах да бият тревога в сборния лагер. Всички части по тревогата се построиха в най-голям порядък, точност и бързина. Всички началствующи лица са по местата си. Поздравих ги и гръмогласно им известих, че те по Божие провидение като български войници са повикани да извършат велик и патриотичен акт — Съединението на Южна и Северна България.

Това съобщение се посрещна с възторг и небивало въодушевление от всички войскови чинове. Схванах момента и ги поздравих с факта, че от тая съдбоносна минута те вече не са султански войници, а храбри български лъвове на съединена България. И за да дам още по-голям импулс на чувствата им аз добавих, че те макар и войници до днес нямат военна светиня — знаме, емблема на техния войнишки дълг, защото приготвеното трицветно знаме с изображения лев беше скрито и не го бяха виждали. Заповядах да донесат знамето, развих го пред построените войници и тържествено го връчих на знаменосеца. Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност, но всички плачеха от радост като виждаха развето народното ни военно знаме, втурнаха се към него и се надпреварваха да целуват красните му гънки, под сянката на които бяха готови да сложат и живота си за щастието, величието и прогреса на милата ни татковина.

 од владичеството на тоя патриотически подем и изблика на войнишки чувства, аз поведох sмело войсковите части за града Пловдив.
Около село Коматево аз получих писмо по един жандарм със заповед от началника на милицията генерал фон Дригалски да изпроводя една войскова част навън от града към Кършияка, за да разпръсне бунтовниците — голямоконарци, които на тълпи идели за града Пловдив. Тоя факт показва тайната на съединението така, че дори и началникът на милицията до сутринта не е знаел какво става. На писмото му, разбира се, никакъв ход не дадох.
Съмваше се вече, когато аз начело на войниците влезнах в града Пловдив и лично разпоредих да се обкръжи конака — резиденцията на генерал-губернатора. Едвам това изпълнено, съобщиха ми, че генерал фон Дригалски иде откъм градската градина по направление на конака, обаче войсковата част, поставена за охрана на улицата го спира. Това щом узнах, заповядах да го пуснат и той дойде при мене много сърдит и с негодувание ми прави бележка, че офицерите и войниците не само не го допущали, но и не му отдали чест.
Отговорих му да се примири с положението си, че от тая сутрин тия войници не са султански, а български народни войници, извършвайки акта на съединението и като така той престава да им бъде началник.Помолих го веднага да си отиде в квартирата и там да чака развитието на събитията и моите последующи нареждания. Генерал фон Дригалски, смутен крайно от това що вижда, изпълни заповедта ми и се прибра дома. В тоя момент ми се донесе, че на десния фланг на южната страна на конака се е явил подполковник Чичагов — руски военен аташе в Пловдив и се отправил към охраната около тая врата на конака. Аз веднага пристигнах при него и той се обърна към мене с думите: „Майор, това не е волята на царя”!
Аз го пресякох и му отговорих нервно: „Подполковник, пред фронта на народните революционни войски вие не можете да ми говорите с тоя език” и го помолих да си отиде дома. Той схвана положението и изпълни моето искане.Веднага след това отидох на главните врата на конака и заповядах да повикат полицмейстера Користильов, който беше в двора на конака и му заповядах да отвори вратата. Той отговори, че ключовете са у портиера и отиде уж да го търси. Понеже аз видях, че подполковник Чичагов излезе от тая врата, предположих, че не искат да ми отворят вратата, затова заповядах повторно и енергично на полицмейстера или веднага да отвори вратата, или ще дам заповед на артилерията да стреля и разруши вратата и оградата, което не е желателно.
В тоя момент е вече достатъчно светло и аз видях в двора на конака пред Гауптфахтата да се строят трите роти от 1-ва пловдивска дружина под командата на капитан Рачо Николаев (Шопчето), понеже титуляра на дружината майор Якобсон — руски офицер — беше в отпуска.
Тези три роти са били привлечени в конака за охрана и като видях, че началствующите лица в конака се надяват на тия три роти и не отварят вратата, тогава аз гръмогласно се обръщам към войниците от ротите, поздравих ги със съединението и че те вече са български, а не султански войници. Те ми отговориха с възторжено ура и ефектът беше чародеен — вратата на конака се отвориха! Веднага влязох в конака с ротата, която беше до вратата. В тоя момент се чу силно ура откъм източната врата на конака, отгдето влязоха конарци. Потърсих с очи да видя някои от гражданите, посветени в тайната на съединението, които по-рано са се явявали при мене, за да ги изпратя при генерал-губернатора да му съобщят акта на съединението и го помолят доброволно да напусне конака, за да се избегнат нежелателни инциденти — за жалост, никого не видях от гражданите.Малко след това се яви при мене покойният Антон Каблешков, а подир него и Иван Андонов, член на комитета на съедин[ението], комуто заповядах, да влезе при генер [ал] -губернатора и му съобщи извършеното по съединението и неговото детрониране.
Иван Андонов влезе, обаче дълго време се мина и губернаторът не се яви, затова се принудих и изпратих моя доверен офицер капитан Стефов да види защо се бавят, като съобщи на генер [ал]-губернатора да не се страхува, защото съм взел мерки за запазване живота му.
След всичко гореописано, най-после се яви и Захари Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт, толкова повече, че споразумението ми с комитета беше още при влизането на войските в града да бият камбаните на всички черкви в града, за да се групират гражданите около конака.Нищо от тая програма не се изпълни, затова заповядах на Захари Стоянов веднага да се вземат мерки и се публикува манифест към (българския народ, с който да му се извести великия акт на съединението като същевременно се избере привременно правителство.
Всичките горни нареждания дадени, виждам да излазя генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, който веднага се качи на приготвения негов файтон, заедно с назначения да го придружава офицер, поручик Ганю Атанасов. В тая суматоха, при бързината да давам заповеди по всички направления, аз не забелязах кога на капрата при файтонджията на генерал-губернатора се е качила учителката Недялка — годеница на Чардафона, облечена във войнишки дрехи. Файтонът се отправя за Голямо Конаре без други инциденти, а оттам под охрана за София — Северна България.
След заминаването на генерал-губернатора взех мерки за запазване реда и спокойствието на града. Заповядах всички чиновници и служащи да останат по местата си. За началник на пощите и телеграфите бе назначен дядо Райчо Николов — майор, началник на жандармерията в Пловдив. Той се явил при началника на пощите и телеграфите Тодоров и му поискал да му предаде канцеларията. Тодоров не само отказва да предаде поста си, но гърми в гърдите на дядо Райчо Николов и го убива. Тодоров излиза от канцеларията на площада Джумая обаче народът се спуща върху него и го линчува ужасно. И само с тия две случайни убийства се извърши великия акт и държавен преврат по Съединението.
Това свидетелствува, че целият народ единодушно и възторжено посрещна съединението на Южна и Северна България. От конака разпоредих войските да идат по местата си, а аз се отправих за градския съвет, гдето намерих събрани: г. г. д-р Чомаков, д-р Г. Странски, Зах. Стоянов, Ант. Каблешков, майор Муткуров, майор Филов и др. Пристъпи се в мое присъствие към избор на временно правителство и се избра за председател д-р Чомаков, но той се отказа и вместо него се избра д-р Г. Странски.
За главнокомандующ на войските бях назначен аз.При свършването на заседанието се яви капит[ан] Радко Димитриев с писмо от руския консул до мене и ме покани да ида в руското консулство. Веднага се отправих и там ме посрещнаха управляющия консулството г. Егельщром и руският военен аташе подполк. Чичагов. Те ме поздравиха най- сърдечно с успеха на делото, видимо бяха много доволни за станалото, като ме прегърнаха и разцелуваха. В една от стаите беше сервирана закуска с чер хайвер и шампанско и се пиха възторжени наздравици за княза, Съединението и за българския народ.
Възползуван от добрия прием и настроение в консулството, аз помолих подполков [ник] Чичагов да даде заповед, щото руските офицери да изпълняват моите заповеди. Това ми искане се изпълни, като подполк. Чичагов даде писмена заповед. Същият помолих да разреши да изпратя руския офицер Петров — зет на д-р Чомаков, като техник-артилерист да отиде о дрезина и разруши жп мост при гр. Харманли, като пропусне идящия трен от Цариград. И това ми искане се изпълни.
Тук написах депеша до княза Ал. Батенберг, с която като му съобщавах извършения патриотически акт на Съединението, молех го да дойде веднага в Южна България и поеме светото дело под своята десница. На тая ми депеша получих бърз отговор, че князът тръгва през Балкана за Пловдив и до неговото пристигане да продължавам успешното командуване на войските.
В това време се чуват гласове в антрето и възклицание на негодувание, че русите ги излъгали. По гласа познах едно от лицата, но веднага вратата се отвори и аз, който бях до самата врата, се срещнах лице с лице с тоя негодующ г-н и той, смутен и не очакващ да ме види там, заяви: „Г-н Николаев и ние сме българи, и ние признаваме Съединението”, на което аз му отговорих, че ме радва и не остава освен да го известят.
От консулството аз се отправих за железопътната гара, гдето наредих веднага да се сформира един трен с войски, предшествуван от една пилотна машина, на която качих началника на движението г-н Визети, които отправих за границата при гр. Харманли за първа охрана срещу Турция. Още същия ден временното правителство по мое нареждане обяви обща мобилизация на всички от 18 до 55 год. в цялата област. До вечерта на първия ден от Съединението се получиха депеши от цяла България за възторга и въодушевлението, с което се посрещна великия акт на Съединението.

ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ ВИНИЦКИ (неизв. – след 1928, Варна) — военен ветеринарен лекар.
Измежду образуваната тогаз около Захария Стоянова група младежи, биде съставен революционен комитет, който да ръководи, подготви и изпълни плана по съединението. По това време руското представителство в Източна Румелия се състоеше от генералния консул Александър Григориевич Сорокин, секретаря Игелстром и военния аташе подполковник Чичагов. Това представителство, обиколено с правителствени „съединисти”, може да се каже спокойно си почиваше на лаврите. […]’И тъй, брожението в полза на съединението все повече се усилваше и всеки бе почнал да чувствува, че то трябва скоро да се извърши. Само правителствените сфери и руското консулство продължаваха да гледат на цялото това движение, като на нещо не много сериозно, смятайки, че всяко въстание или насилие против властта винаги може да бъде лесно потушено.
Тайният революционен комитет, който подготвяше съединението, за да си придобие по-голяма популярност, се сближи чрез доктор Странски с членовете на бившата казионна партия, а тъй също чрез члена на комитета капитан Паница в делото бяха посветени двамата български майори Райчо Николов и Данаил Николаев, които се съгласиха да поемат върху себе си най-решително участие, първият с командуемата от него пловдивска пеша жандармерийска рота, а вторият с неговата пехотна дружина. Много деятелно участие, като агитатор в офицерството, прояви близкия до комитета поручик Стефов, който успя та привлече към делото неколцина офицери от пловдивския и от други гарнизони. По такъв начин можеше вече да се счита, че успехът на заговора за низвержение на румелийското правителство е достатъчно осигурен. А пък много интересно в тази история беше и това, че при всичкото несъгласие и дори противодействие от страна на руското представителство, руският военен аташе подполковник Чичагов много добре знаеше за готвящия се преврат непосредствено от Захария Стоянов и Димитра Ризов. Между последните и Чичагова се бяха установили, повидимому доста интимни връзки. Дали Чичагов е съобщавал своевременно на своето началство за предстоящите събития в Източна Румелия, не се знае; но като се вземе предвид неговото двусмислено поведение по преврата, би могло да се помисли, че не е съобщавал, а всичко е вършел на своя глава, искайки да играе роля, например, в случай на една война с Турция за освобождение на Македония, или на някоя друга авантюра. Такова понятие за този господин се бе съставило още тогава, когато се узна, че в неговата къща почнаха да отиват 3. Стоянов и Д. Ризов. Тъй също той изпълни искането на участвуващите в заговора български майори Николаев и Филов, като събра всичките руски офицери и им заяви, че те не трябва да се явяват със своите части на повикване от правителството в нощта от 5-и на 6-и септемврий 1885 година, за потушаване народното движение в име на съединението, че командуването трябвало да бъде предадено на българските офицери, изхождайки из тия съображения, че за русите е невъзможно да бъдат днес против такъв девиз, какъвто е „Съединението”, защото утре ,може би, ще се случи на самите тях да издигнат такова знаме.
За това разпореждане на подполковник Чичагова аз узнах сутринта на 5-и септемврий, когато бях по служба в казармите на учебния батальон. Оттам отидох в града на доклад при командира на батальона майор Филов и като видях при него майор Николаева, поисках да изляза, за да не ги стеснява моето присъствие, но те като знаеха за моята близост към делото, сами ме поканиха да остана и продължиха съвещанието си. Те решиха тогава да се обърнат към подполковник Чичагова с молба да разпореди, щото руският капитан (румелийски майор) Коростелев, пловдивский полицмейстер и командир на Пловдивската жандармерия да не се появява на улицата през идната нощ, а по-добре да си остане у дома си.
Рано сутринта на 5-и септемврий Захария Стоянов ми съобщи сьс записка чрез по-малкия брат на Тодор Гатев, че през идната нощ трябва да стане низвержението на генерал-губернатора и обявяването на „Съединението”. Към вечерта, когато вече се смръкваше, полека се присламчи в нашата къща Захария Стоянов, за да се прости с жена си Анастасия и със своя по-малък брат Вичо, които бяха се преместили у нас на квартира преди няколко дена. Прощаването стана доста трогателно, предвид неизвестността, как ще се развие самото дело и възможното появяване на някои опасности, тъй като 3. Стоянов трябваше да се крие от преследвания, за да не бъде хванат и арестуван. Тъй, един ден по-рано, когато той беше по агитация в Татар Пазарджик, полицията бе попаднала на неговата следа и го арествува. И само благодарение на съдействието на полицейския началник там, който се бе оказал негов добър приятел и на енергичната намеса на добре познатия му руски политически емигрант Петър Каблуков, Захария Стоянов беше се освободил и успял, да избяга с проста циганска каруца посред нощ до Пловдив. На няколко крачки от моята къща на Саат-тепе, той се скри у помощника на полицейместера поручика Соколова, в дома на Дюкмеджиева.
Ние всички решихме, щото цялата нощ от 5 на 6 септемврий да не лягаме да спим, за да наблюдаваме през прозорците от нашия закрит балкон за движението около конака. Ние не трябваше да спим още и по тази причина, защото всяка минута можехме да очакваме нападение на нашата квартира, като на едно централно място, гдето се събираха по-важните участници в движението. По тая причина, за във всеки случай, аз имах у дома си оръжие и се реших като чужд поданик, да окажа съпротивление при защита правото на жилищна неприкосновеност. Нашият гост от София инженер Петко Николов, като се върна вечерта от съединистическия клуб, разправяше ми, как директорите, като били в клуба, без особена тревога и дори с подигравки приказвали помежду си: „Хайде, нека да се подпише „последния приказ” за назначение или уволнение на оня или на другия чиновник, тъй като може би утре няма да бъдем вече на власт”. Никакво друго впечатление на уплаха от предстоящите събития П. Николов не бе изнесъл от своето посещение на клуба и си легна да спи в гостната стая.
През цялата нощ се чуваше, как полицейските стражари бързо сноват нагоре-надолу из улиците и хващаха, и арестуваха някои проходящи лица, в числото на които бе попаднал и оня човек, който беше изпратен да разнася напечатаното преди малко възвание, съставено от 3. Стоянов за провъзгласяване на „Съединението”. Посред нощ долетяха пушечни залпове откъм предградието Каршияка, зад моста на Марица. Ние се досетихме, че това са приближаващите селяни от Голямо Конаре и Царацово, под предводителство на войводата Чардафон. Те бяха спрели при моста и чакаха сигнал да минат крез моста и да се приближат до конака (двореца) на генерал- губернатора. Най-после около 4 часа сутринта (6-н септемврий 1885 година) откъм конака почнаха да се дочуват военни сигнали, пушечни залпове, викове: „ура!” и звукове на военна музика. От всичко това ние разбрахме, че трябва вече майор Николаев да е успял да влезе със своята дружина в двора на генерал-губернаторския конак. И наистина, тъй беше станало, както сутринта в около 6 часа подробно ни го разправиха весело нахлулите в нашата къща близки участници на преврата, начело със Захария Стоянов, Стефов и Иван Арабаджията. Беше общо веселие и ликуване, защото превратът беше се удал напълно и при това без никакви кръвопролития. Тогаз 3. Стоянов ми приподнесе за спомен едно преспапе, което бил взел, като трофей от писмената маса на низвержения румелийски генерал-губернатор. Това беше металическа плочица с кацнал върху нея бронзов орел.
Всички се надпреварваха да разправят за подробностите на нощния преврат, за арестуването на Кръстевич паша, за неговото съпротивление да седне във файтона, в който седеше учителката Делка Шилева (по-сетне жена на Чардафона), въоружена с карабина, револвер и гола сабя; но че нямало какзо да прави и той трябвало да отиде под нейния надзор и под конния конвой на голямоконарци с големи овнешки калпаци и начело с Чардафона.
Скоро след това аз забележнх в тълпата руския военен аташе подполковник Чичагов, в пълна парадна униформа и как към него се обръщаха ту едни, ту други с въпроси: „Има ли известие из Русия и как се отнасят там към извършеното тук събитие?” Той успокояваше всички, като изказваше надежда, че всичко ще мине благополучно за България. На мене се виждаше поведението на това официално лице в цялата тази история много авантюристично. След половин час аз се върнах у дома, за да споделя моите впечатления с домашните и с гостите. Към това време се събуди и Петко Николов, учуден от станалото. Между разказаното за Кръстевича, Николаева, Чардафона и др. през миналата нощ, най-интересното беше за упплахата на първия, може да се каже, виновник на преврата-, Захарий Стоянов. Разправяха, че той от страх се бил скрил под кревата и когато Дошли да му съобщят, че всичко било благополучно свършено, той едвам се решил да Отиде на мястото на произшествието. Дотогаз дори не подозираха за извънредната плашливост на този революционер. Още под живото впечатление от разказаното за Захария Стоянова, ето че отново го видяхме дошел в нашата къща около 8 часа сутринта, силно уплашен и развълнуван. Той едвам можеше да проговори, че преди малко комендантът на града майор Райчо Николов бил убит иа площада „Джумая” от пощенския чиновник Тодоров с няколко револверни куршума и че това било служило за начало на контрареволюцията, предприемана от правителствената банда. Ние турихме Захария Стоянова да легне на канапе в гостната стая, за да се успокои и си отпичине. Аз се изказах пред него за голямата небрежност и непредвидливост, като оставиха на свобода същия Тодоров, за когото се знаеше, че той пиян и с револвер в ръка заедно – с полицейските стражари през цялата нощ тичаше из улиците и арествуваше хората. Оказа се, че не само за арестуване на Тодорова, но и на някое Друго от правителствените хора лице дори не се и помислило, като ги смятали безсилни да удържат властта в техни ръце. А пък на мен се струваше, че за по- голямо спокойствие в страната не би било зле ,макар за кратко време да бъдеха арестувани неколцина. Но, тъй като това не биде направено, то и се явиха макар и слаби, но пак смели опити за контрареволюция. След като застрелял майора Райча Николов, Тодоров си минал през смаяната тълпа, влязъл в отсрещния ресторант и се скрил под билярда. Тълпата, след като се окопитила се спуснала след него и вече неколцина били готови да го застрелят с пушките си, тогава той самичък излязъл пред тълпата и извикал високо: „Вие всякога ще можете да ме убиете, но вие пък трябва да знаете, че заедно с мене трябваше да действуват и големците. Сега де са те? Значи, те ме излъгаха. Сега стреляйте!” В същия момент от тълпата били дадени няколко изстрели и трупът наТодорова бил разкъсан.
С прокламация на временното правителство страната биде обявена във военно положение, всичките граждани се призоваха да се явят в своите дружини и майор Николаев биде назначен главйокомандующ. Руският подполковник Чичагов като офицер от генералния щаб, вземаше участие в заседанията на офицерите и им даваше съвети, в кои пунктове на румелийско-турската граница трябва да се поставят румелийските дружини. Войсковите части бидоха мобилизирани много бърже и веднага тръгнаха за турската граница под команда на руските офицери, техни инструктори, тъй като, преди всичко, се очакваше настъплението на турската армия, за да възстанови члена на Берлинския трактат, по който на Турция се даваше право да завзима балканските проходи. За да се предотврати превоза на турските войски през румелийската граница,в същия ден на съединението бе изпратен в Хармандий руският капитан Владимир Александрович Петров, за да разруши с динамит железопътния мост, което той сполучливо извърши на следния ден.
Мен бе възложено да произведа реквизицията на коне и мулета за войсковите части и на първо време аз сам, без никаква комисия, се залових с тази работа. Работех по цял ден, от сутрин до вечер, като издавах временни разписки с моя личен подпис и писани на късчета хартия с молив, често без да слизам от коня. Оценката на реквизираните животни също правех сам аз, без никаква съпротива или несъгласие от страна на притежателите им. Населението изобщо, особено селското, се отнасяше напълно доверчиво към тази реквизиция. После всичко се оформи и се уреди правилно, като се изплатиха всичките разписки. Изобщо мобилизацията и поставянето румелийските войски на турската граница минаха много спокойно и планомерно. Но настроението в обществото все ставаше по-обезпокоително, защото после мнозина почнаха да съзнават, че станалото тъй лесно и повидимому не голямо събитие ,можеше да предизвика неудоволствие и наказателни мерки от страна на Турция и от някои други европейски държави, за нарушаване на Берлинския договор. Най-много се интересуваха да узнаят как ще погледнат на това дело в Русия. Най-после се узна, че император Александър III казал, че направеното съединение той не одобрява, но пък че „за разединението и дума не може да става”. Тези думи внесоха известно успокоение, но не за дълго време, понеже на четвъртия ден стана известно, че руското правителство отзовава всичките свои офицери-инструктори обратно в Русия. Тази решителна мярка се обясняваше с това, че уж за Русия необходимо било да снема от себе си всяко подозрение в участието й в преврата или .в подбуждението й към него. Всичките руски офицери бяха много недоволни от тази разпоредба; те съжаляваха и се срамуваха ,че са били принудени да напуснат своите части именно в такова време, когато те би могли да бъдат полезни ръководители в бойното дело. Много от тях, като се завърнаха от турската граница, не се показваха през деня по улиците и през нощта бързо излязоха из Пловдив и си заминаха за София,, а оттам — за Русия. И тъй, сама Русия, в желанието си да успокои Европа, най-вече Германия, се постара извънредно много да отзове своите офицери, като с това направи непоправима грешка. Руските офицери бяха отзовани не само от Източна Румелия, но и от Българското княжество и с това се прекъсваше и тази единствена връзка, която съществуваше между освободителката Русия и освободената България.

 ДИМИТЪР МАРИНОВ (1848, Вълчедръм – 1940, София) – учител, етнограф и книжовник.
Князът по туй време беше в Саидрово (край Варна), а Каравелов, който никак не подозираше на предстоящата буря, правеше ревизия из провинцията. По една чудна случайност на 5 септември той бе стигнал в Търново. Сговориха се със Стамболова да отидат в лозята на разходка и сутринта, седнали двамина във файтон, бяха тръгнали. Напреде им се изпречи стражарът и подаде на Каравелова телеграма от Пловдив. Каравелов отвори бърже и прочете. Лицето му се помрачи — знак, че той беше ужасно разгневен и изненадан. „На, това е твое масло!” — каза той на Стамболова, като му подаваше телеграмата. В телеграмата д-р Странски известяваше: „Днес се прогласи Съединението на Южна България със Северна като се призна Негово Височество княз на двете Българин”. „Туй е злощастие, бъбреше Каравелов, войската ни не е още готова и какво сега ще правим”.
„Започването на всеки заговор, каза Стамболов със своята хладнокръвна усмивка, зависи от съзаклятниците, обаче краят или моментът за неговото извършване много пъти ги изненадва. Не беше ли същото и с Априлското въстание?”
В това време в Сандрово на апарата бе повикан княз Александър от Пловдив и се обади д-р Странски от името на Временното правителство.„Днес се обяви в цялата област Съединението на Южна България със Северна и се призна Ваше Височество за княз на двете Българин. От името на народа и на Временното правителство моля Ваше Височество да приемете Съединението под ваша защита”.Князът, после едно колебание, отговори: „Приемам да бъда защитник на священото дело, но положителен отговор от Търново, задето заминавам сега. Гледайте само да се запази реда и тишината”. Александър.
Същия ден князът, като издаде указ за мобилизация, тръгна за Търново, дето го чекаха Каравелов и Стамболов. Тамо той пристигна на 8 септември и беше много смътен. Пред него се откриваше една перспектива пълна с неизвестности и опасности, и той, като че предчувствуваше, че тия опасности ще се разгърмят над неговата глава. Не по-малко беше смътен и Каравелов, който каквито други качества и да имаше, но революция и опасности не бяха за неговите способности. Само Стамболов беше в своя елемент, в своята среда. Изникнал и отрасъл в революционни движения и борба — революцията в Южна България беше за него поле за нова борба.
— Какво мислите да отговоря, г-не Стамболов? — го попита княз Александър, едвам що бе слезнал от файтона. — „Ваше Височество, му каза Стамболов. Съединението е вече дело свършено: да се повърне вече е невъзможно. Времето е скъпо и не позволява ни минутка за двоумение. Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов, Дунава за Дармщадт. Аз не зная, кой от тия пътища ще предпочетете, но ако питате мене, аз Ви казвам: вървете по пътя през Шипка и Пловдив, поемете короната, която народът Ви предлага, и Бог ще бъде с Вас.”
Тия думи, изречени с един възторг, който може да диктува само безгранична любов към отечеството, плениха рицаря княз, но друг път не бивал в такива революции, пригърна Стамболова и извика: „Аз избирам пътя за Пловдив, и Бог, ако обича България, ще защити и мене, и нея!”
Два файтони, експортирани от четиринадесет конни стражари, излезнаха същия ден късно из Търново в направление към Габрово. Това бяха файтони, в които седяха князът, Каравелов и Стамболов. Князът и Каравелов бяха в първия, а Стамболов самичък във втория. На Св. Никола те бяха вече на зазарание. Оттук — от върха Св. Никола те погледнаха на Южна България, която бе скъсала веригите на разединението, прогласила Съединението и очакваше своя вожд и княз. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който напомняше на пътниците, че оттатък е друга държава, че те стоят на границата на тая държава. Князът, Каравелов и Стамболов бяха слезнали от файтоните и по-далече от стражарите и файтоните от тоя връх погледнаха на спящата видимо Южна България.
– Какво ли ни чака тамо долу? — каза князът като на себе си.
— Щастие или нещастие — каза Стамболов. — Борците за свободата на народите, за прогреса на нациите, всекога трябва да знаят, че тия две сестри — сполуката и несполуката — са неразделни спътници в техните неизвестни пътища, но славата всекога ги посреща там на края на техните пътища. Ето камъкът, — белегът, който ни делеше досега и сега нас дели от неизвестността, а може би и от смъртта. Да го минем ли, или да се върнем? Князът, като чу тия Стамболови думи, с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожъртвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния, оттатък него и каза „Рубикон е минат! Жребието е хвърлено! Напред, па каквото Бог даде!” […]От Шипка до Казанлък и от Казанлък до Карлово и Пловдив шествието бе триумфално; на всяка стъпка овация, радост, възторженост и топлота и искрена преданност. В тия изявления князът не видя никаква притворност или пресиленост и това го много ободри.
— Тоя народ заслужава да умре човек за него — каза той на Стамболова при селото недалече от Карлово. 

 ДИМИТЪР ХРИСТОВ РИЗОВ (1862, Битоля – 1918, Берлин) — виден общественик, публицист и дипломат. Д. Ризов участвува активно в подготовката на Съединението като член на БТЦРК в Пловдив (1885).
Събития, като съединението на двете Българин, никога не могат да имат само един или само няколко виновника. Техният процес е по-сложен и по-бавен, отколкото той изглежда. Ролята на авторите от 6-й септемврий 1885 г. бе много скромна: те само откъснаха един плод, който бе вече узрял и който наскоро щеше сам да падне. Узреванието же на тоя плод се дължи, главно на Русия, която, в Сан Стефано, прогласи туй съединение, а после Берлинският конгрес отвори пътя към неговото оделотворение с непозволяванието на турските гарнизони да завземат Балканите. На втор ред, това узревание се дължи на съединистическата партия в бившата Източна Румелия, която през 1884 г. дойде на власт, благодарение на лозунга: „Долу пашата! Да живее съединението”!…
Безсъмнени са обаче две неща: 1. че дипломацията на враждебните Русия велики сили успя да се възползува от Съединението, за да нанесе удар на руското влияние в България и 2. че княз Батенберг прегърна Съединението, за да закрепи е неговото обаяние разлюления си престол. Но от тези положения до гореизброените версии разстоянието е доста дълго. Да прегърнеш едно приготвено дело не значи сам да си го приготвил, и да експлоатираш това дело няма нужда да си го създал …
Участието на княза Батенберга в самия заговор по Съединението най-добре е известно мен. За него знаеше много нещо и покойния Муткуров. Знае доста и г. П. Каравелов. Но мен се падна случая да ангажирам туй участие и водя всичките преговори по него, та аз съм в положение и най-добре да го зная.Аз ще разкажа тука цялата история на туй участие с оная добросъвестност, която изискват историческите събития от подобен характер. От тази история читателите ще видят, че княз Батенберг е узнал за заговора по Съединението едва на 30 август 1885 г. и узнал е в Шумен от Муткурова и мене.
Истина е, че още преди тая дата, княз Батенберг, живо бе се заинтересувал с въпроса за Съединението. Истина е, че на хилядогодишнината на Св. Методий, станала през м. май 1885 г. той бе приел на ауденция някои от главатарите на казионната партия в Източна Румелия, начело с г. д-р Странски, и бе говорил е тях по този въпрос доста дълго, макар и доста въздържано. Истина е, че по-късно, през м. юлий с. г. той бе изпратил в Пловдив интимните си секретари г-жа и г-н Головин да следят настаналото брожение по Съединението. Истина е и, че през м. август с. г., той бе приемал в Шумен двама самозвани делегати по Съединението (Д. Куртев и Манол Георгиев). Но не по-малко истина е, че той узна за самия заговор и се реши да вземе участие в него едва в деня, в който Муткуров и аз го убедихме в сериозността и неминуемостта на преврата сега и самата история на това княз Батенбергово участва.
На 25 юлий 1885 г. в селото Дермендере, отстояще на 2 часа от града Пловдив, върху тревата на една от Гюмюшгердановите ливади, близо до една малка речица, държа се третото и последно заседание на Тайния революционен комитет, който подготви и прогласи Съединението. Помня, като да беше вчера. Присъствувахме в туй заседание само трима души: З. Стоянов, Паница (тогаз капитан) и аз. Насядали бяхме върху тревата по хайдушки. З. Стоянов бе си изкарал чорапите и бе пуснал краката си в речицата, за да се хлади. Паница бе се сетил да купи две либеници, които аз бях разрязал по арнаутски: хоризонтално. Разговорът се водеше съвсем другарски. В миналите две заседания, ние бяхме вече установили всичките тактически положения на преврата и бяхме възложили на Паница да ангажира видните бълг. офицери от Пловдивския гарнизон, тогавашните майори Николаев, Филов, Муткуров и злощастния капитан Райчо. Оставаше ни още да размислим как да се ангажират в делото Русия и княз Батенберг, как да се парализира случаен един отпор от страна на източнорумелийското правителство и как да се оградим от едно възможно турско нашествие. Когато свършихме тия трудни въпроси, нам щеше да остане само написването на прокламацията, за да свършим цялата си задача.
Мисиите да се ангажират Русия и княз Батенберг се възложиха мен. За ангажирането на Русия, аз се обърнах към тогвашния руски военен аташе в Пловдив, полковника Чичагова (генералния консул г. Сорокин бе в отпуск). Десетина дена по-рано, аз бях говорил с него по македонските работи и бях го сондирал върху Съединението. От тоя си сондаж, аз разбрах, че той гледа на Съединението като славянофил, и че бил би готов да даде съдействието си. Едно съвършено случайно обстоятелство дойде в помощ на тази моя мисия и обезпечи нейния успех. То бе: жената на полковник Чичагова, една нервозна и със силна воля жена, не благоволеше към генерал-губернатора г. Кръстевичя и както повечето жени, бе готова да му напакости, а благоверния й мъж се намираше напълно под нейното влияние. Аз знаех това обстоятелство и разбира се, се възползувах от него. Работата свърши с туй, че аз изтръгнах от полковник Чичагова следното обещание: ако стане преврат за прогласяване на Съединението и произлезе междуособица, то полковник Чичагов, облечен в парадна униформа, ще се яви между воюющите и от името на руския цар, ще обяви, че Съединението е идеал, завещан от Русия и че следователно Русия не може да бъде против него …
Мисията да се ангажира княз Батенберг, аз я взех върху си само при едно условие: да ми се даде за другар някой измежду видните офицери на Пловдивския гарнизон. Настоях за туй условие, защото знаех, че князете по-скоро се облягат на саблите от военните, отколкото на главите от невоенните…Другарите ми се съгласиха с това предложение и ний решихме да изберем по-късно лицето и определим датата на ангажирането княз Батенберга.
Беше около 25 август 1885 г. (точната дата не помня). Една сутрин, с файтон, явява се у мен г. Муткуров (тогаз майор в източнорумелийската армия). Явява се и ми подава едно писмо от „Тайния революционен комитет”. С туй писмо Муткуров и аз се упълномощавахме да влезем в сношение с княза Батенберга по Съединението с правото на най-широки пълномощия. После прочитанието на писмото, аз повиках Муткурова да седнем във файтона и тръгнем.
— Как ще тръгнем! Ами ти няма ли да се приготовляваш за път? — зачудено ме попита той.
— Какви приготовления?
— Да си вземеш някоя дрешка, туй било, онуй било …
Аз никога не съм имал повече от един костюм (сега имам два), та нямаше и защо да мисля за дрешка. Взех си само една долна премяна и револвера.
— И всичкия ти багаж е тоя! — запита вторачено Муткуров.
— А бе остави багажа ми настрана, ами пари имаш ли? (аз и тогава бях тъй сиромах, както и днес, може би, повече от днес).
— Имам.
— Коняк?
— Цяла бутилка.
— Сядай във файтона.
Муткуров седна на дясната страна, седнах и аз на лявата и ний потеглихме по направление за Лом, съпровождани от благопожеланията на г. Д. Петкова, който знаеше мисията ни и на сестрите ми, които не можеха да си обяснят целта на туй внезапно пътуване…

На 29-й август, през деня, ний пристигнахме в Шумен и се установихме в гостилницата „Съединена България”. Дойдохме в Шумен, защото княз Батенберг бе на военните маневри, които ставаха в тоя град.Ний се приближихме до голямата група офицери, начелото на която стоеше княза. Аз се стеснявам среди таково общество, та се спрях далеч от княза; но Муткуров пожела да приближи до княза — „Иди, но нищо не говори по работата”, казах му аз, и ний се отделихме.Часът трябваше да бъде три, когато ний поискахме ауденция у княза Батенберга. Той ни прие веднага в своята палатка. После обикновените в случая поздравления, аз представих речта Муткурову.
Но знаете ли, що значеше Муткуров да говори? … Уверен съм, че ни един нервен човек не би го изслушал, без да стане жертва на нервен припадък. Доста е да ви се каже само, че от като отвореше устата до гдето се чуеше гласа, ‘минаваше повече от минута, а цяла една фраза често изискваше 5 минути време, за да бъде произнесена … Бай З. Стоянов със свойственото си остроумие, много пъти е казвал: „и мен (за себе си) кобила е ритнала в устата, ама бай Муткуров тряба да е получил две текмета” …
Князът почна да става нетърпелив. Виждаше се, че Муткуров го раздражява с крайно бавната си реч. За да прекратя тая тежка сцена, аз пошушнах Муткурову да заяви само, че целият Пловдивский гарнизон е в заговора, и да млъкне. Слава богу, бидох послушан …Смелостта никога не ме е изоставяла, когато съм се намирал пред „големи хора”. Тя не ми измени и тоя ден. След като припомних князю, че говоря в качеството си на революционер и говоря на лице, което се кани да вземе участие в революция, аз го помолих да ми дозволи да считам разговора ни, като воден между честни хора, които нямат право да го правят достояние на други, без съгласието на самите събеседници. Когато князът забележи, че всичко говорено ще остане в палатката, аз реших да разкрия картите си. Разказах аз князю всичката подготовка на спремания „взрив” (употребявам думата, с която княз Батенберг квалифицира предстоящата революция) и всичките мерки взети за обезпечението на неговия успех. Видимо, князът бе поразен от обстоятелството, че ний бяхме предвидели почти всичко, за да не бъде осуетен взрива. Особено бе той доволен от ангажирането на полковника Чичагова.
— Както виждате, княже, завърших аз своето дълго изложение, взривът е окончателно и безвъзвратно решен и неговата неминуемост е очевидна. Но тъй като Съединението ще бъде прогласено под ваш скиптър, то г. Муткаров и аз сме натоварени от комитета да изпросим обещанието ви, че ще го прегърнете, и че в самия ден на неговото прогласяване, ще навлезете в Източна Румелия, наедно с войските си.
— Вие знаете, как аз обичам България, отговори князът, и лесно ви е да разберете, дали аз съм способен да откажа помощта си на таквоз едно патриотическо дело. Но работата е, че мен са вързани ръцете в този въпрос. Напоследне, като бях в Европа, аз имах случая да се срещна в Глайхенберг с руския министър на външните дела, г. Гирса и първите му думи, отправени към мене, бяха следующите: „Императорското правителство ще държи вас отговорен, ако в Румелия стане някой опит за съединението на двете Българин; такъв един опит би бил несвоевременен сега, защото Русия не може го прегърне и му окаже съдействие”. Аз се мъчих да убедя г. Гирса, че не ми е известно нищо за приготовлението на някакъв подобен опит; но той остана непреклонен във вярата си, че тоя опит се готви, и че това става с мое знание и съучастие. За да разубедя г. Гирса, аз бях принуден да взема пред него тържествено задължение, че аз и моето правителство, не само не ще участвуваме в такъв един опит, но и че ще се обявим против него, ако той стане. Виждате сега, в какво неловко положение съм поставен по тоя въпрос …
— Позволете ми, Ваше Височество, да бъда съвършено откровен …
— Аз мисля, че моята откровеност пред вас дава ви това право.
— Отлагането на взрива е немислимо, даже когато би било желателно. Приготовленията са достигнали оня предел, от който няма завръщане. Може би, да бе възможно едно отлагание през м. юлия, но сега е вече късно. Па и голям въпрос е, дали е желателно таквоз едно отлагание. Съединението на двете Българин, кога и да е, не може стана без революция; а първото условие за успеха на една революция е духовете да са готови да я прегърнат. Това е то психологическата минута на всека революция. Идеята за Съединението е толкоз узрела, щото трудно може да се очеква настъпванието на друг момент, в който готовността на народа да бъде толкоз голяма, колкото е днес. Ето защо, не е разумно да се изпуска днешния момент, даже когато това би било възможно… Що се отнася до поведението на Русия спрямо Съединението, то тоя въпрос има една интимна страна, за която само и трябва да се държи сметка. Аз бих се докоснал до тая страна, ако Ваше Височество бъдете тъй любезен да ми предоставите една по-широка свобода на изказвание …
— Аз ви моля да не се стеснявате в нищо …
— Мен се струва, Ваше Височество, че Русия счита за несвоевременен едий опит по съединението на двете Българин, не защото този акт, сам по себе си, е несвоевременен, а защото тя не би желала да стават в България събития, които би оставили на заден план нейното неразположение към вас… Тук е именно възела на този въпрос … и Ваше Височество сте най- компетентен да си изберете линия на поведение по него. Аз бих си позволил само да обърна вниманието ви върху някои съображения, които заслужават да не бъдат забравени в дадения случай. Аз мисля, Ваше Височество, че един бълг. княз, който е изгубил подържката на Русия, седи на престол, чийто един крак е счупен, а другия крак е разклатен. За да може да се седи на такъв престол, най-малкото, що трябва да се направи, то е да се затвърди разклатения крак. А туй може стана само с народната любов … После възстановлението на суспендираната конституция и подлегванието на народната воля, аз не виждам, какво друго бихте могли извърши за придобиванието на народната любов от това — да вземете участие в Съединението … Все едно: и да изпълните даденото си обещание на г. Гирса, и да го престъпите, вий няма да си спечелите благоразположението на Русия. Не е ли по-добре тогаз да обезпечите за себе си поне народната любов? Тая печала е извънредно важна в нравственно отношение. Ако, и при нея, вий бъдете принудени да отстъпите един ден от българския престол, то ще имате поне величественото утешение да кажете: „Tout est perdu sans i’honneur” … („всичко е изгубено, освен честта”!…) И не само това. Ако вземете участие в Съединението, вий ще можете по-дълго време да се продържите на бълг. престол, отколкото, ако откажете туй участие…
При тия думи, князът се начумери малко. От устните му се изгуби очарователната оная усмивка, която винаги е пленявала неговите посетители. Муткуров тряба да се уплаши от това, защото няколко пъти наред ме дърпна за дрехата, с което искаше да ми каже, че не трябва да бъда толкоз развързан … Аз се преправих на невещ и продължих:
— Още веднъж моля Ваше Височество да бъдете снизходителни към моята откровеност. Аз зная, че князете и по инстинкт, и по традиция, уважават откровеността, макар и да не я обичат… А тя е необходима тука, защото „Тайния революционен комитет” е решил да прогласи Съединението даже при отказа на В. Височество… В такъв случай, комитетът неволно ще бъде заставен да се обърне към руския цар, за да поиска княз, в чието име да бъде прогласено Съединението…
Последните ми думи стреснаха княза. Разбира се, че таквоз решение не бе взел комитета, понеже не знаеше за даденото от княза обещание на г. Гирса. Но аз си позволих да го пусна в ход, защото бях убеден, че комитетът би го взел след узнаването на туй княжеско обещание. От възможно же едно опровержение на Муткурова нямаше защо да се боя, тъй като той не бе член на комитета, не бе участвувал в неговите заседания и, следователно, не можеше да знае всичките му решения . . .
Настана мълчание, което трая няколко минути. Князът бе опрял лицето на дясната си ръка и загрижено размишляваше. По челото му можеше да се прочете, че той търси изход от едно крайно рисковано положение …После една прилична пауза, която ми се показа цял век, князът стана и с един решителен тон заяви:
— С риск на престола си и живота си, аз ще прегърна светото дело …
Post scripium — Цялата тази история тъй силно ми се е запечатила в паметта, щото аз я възпроизведох тука с поразителна точност. Особено старание положих, за да бъдат вярно предадени преговорите е княза Батенберга, та да може напълно да се осветли неговото участие е самия заговор по Съединението.

 НИКОЛА ИВАНОВ ГЕНАДИЕВ (1866, Битоля – 1923, София) —– виден обществен и политически деец, публицист.Н. Генадиев активно участвува в подготовката на Съединението, макар че по това време е твърде млад.
Додето тичах по министерските капии заедно с двама габровски гимназисти, покойните Антон Манушев и Стефан Манафов и с тях заедно се мятах от наука на наука, дойде 6 септември. Аз знаех, че Съединението ще се прогласява на октомври и бях изненадан от една телеграма, разлепена по улиците и подписана от временното правителство, в която бе казано, че румелийската власт е свалена без жертви, че народът прогласил Съединението и княза Александра за княз на Северна и Южна България.
Тая вест се пръсна сутринта и до пладне не забелязах голямо движение, а само възбудено любопитство. Расъл и подвизавал се в Пловдив, града на лютите национални борби, откъснат от атмосферата на Ботевия празник, на Бузлуджанското поклонение, на бурните събрания, на разярените партизански страсти, аз с недоумение гледах на равнодушието на столичните граждани. Но и голям възторг не можеше да се очаква от София, която със своите 30 000 жители, от които повече от половината пришелци и чиновници, беше успяла да изгуби патриотичния облик на града, в който работи и загина Левски, без още да съсредоточи в себе си духовния живот на България. София не знаеше какво да прави, защото правителството го нямаше, сиреч нямаше Каравелова, а останалите министри не можеха да мислят по важни политически въпроси в негово отсъствие. Най-после народният инстинкт, който често заместя политическия гений, избликна. Едно известие, разлепено по улиците, подписано от П. Р. Славейков, Тод. Иванчов, К. Кушлев, Авр. Горанов, Д. Ножаров и Дим. Петков, канеше гражданите на събрание в 5 часа. Преди уречения час пред княжеския дворец се събра грамаден митинг. Александровската площад беше заляна с народ, председателствуваше беловласия народен деец П. Р. Славейков и ораторите се покачваха на една маса, за да говорят. Между тях най-силно впечатление ми направи Д. Греков, който тогава беше в силата на възрастта си и на дарбите си. От името на консервативната партия, тогава в опозиция, той заяви, че тя ще подкрепи правителството, защото делото е общонародно и защото в дни на тържество и на изпитания, престъпление против народа си върши оня, който поставя партийните интереси по-високо от държавните. „Днес няма партии, завърши той, има българи, които трябва да си подадем ръка и дружно да доизкараме делото и да преодолеем всички спънки, които ще се изпречат отпреде ни”. Тая реч предизвика всеобщо одобрение и даде знак да избухнат братски чувства, които чакаха повод, за да се пробудят.
Нищо от телеграмите от Пловдив, които взеха да честят, не вдъхваше безпокойствие. Но, макар че мнозинството мислеше, че не остава освен войската да иде в Пловдив и в Румелия да се въдвори българско управление, по-умните хора разбираха, че работата още не е свършена. На площад свети Крал видях сложена маса, над която се развяваше народното трицветно знам. На нея опълченецът Спас Соколов, разгърнал един голям тефтер и записваше доброволци. Тоя опълченец, който е взел участие в защитата на Шипченския проход, задържан само с непостижимата храброст на българите доброволци, който не губи минута, а събира дружина да върви на война, препълни душата ми с радост. Аз виждах във въображението си в Южна България, по-близка до турската граница, несравнено по-внушителни сцени, които се преплитаха с образи от Френската революция.
В Ихтиман се научих, че там стигнали, идящите от София, д-р Данев и А. Франгя, но че, по заповед от временното правителство, не им позволили да продължат пътя си. Отпосле Ризов, запитан от мене, ми каза, че той повлиял, за да се вземе тая мярка. Застигнал бил двамата цанковисти из пътя и му минало през ума, че не отиват в Пловдив от родолюбиви подбуди, а с намерение да кроят козни. Това тесногръдо партизанство всред всенародна радост и това монополизиране на родолюбието още тогава ми направиха лошо впечатление. Това се обяснява с отсъствието на мярка у млади хора, неподготвени за управление, на които неочаквано е попаднала в ръцете неограничена власт.
Но когато по-късно и аз се отдадох на люти партизански борби и съм се озлобявал срещу противници, които считах за предатели — каточели хората нямат право да мислят не като мене — спомена за тая ихтиманска случка често ми е отварял очите и ме е карал да гледам по-трезво на работите.
В Пловдив стигнахме едва на 8 септември. Тук вече беше изблика на народния възторг. Щом минахме моста на Марица, влязохме в тържеетвующ празничен град. Преди да ида у дома си, да видя баща си и майка си, аз се упътих към кметството, дето заседаваше временното правителство. Улиците бяха препълнени с народ. Дюкяните отворени, но хората малко внимание отдаваха на търговията, всички лица засмени, всички приказват за Съединението и за предстоящото пристигане на княза. Всред множеството се мяркат чардафонови конарци, с големи рунтави калпаци, със стегнати навуща, с патрондаши препасани на кръста и през двете рамена, с изрази на лицето, които напомняха старовремските български войни из картините на Доспевски; доброволци с най-разнообразни носии, от униформата на Ботевата чета до гражданско облекло и цървули. И между тях и до днес е пред очите ми един висок чирпанец, дошъл в Пловдив да се нарадва на Съединението, облякъл се в редингот, черни панталони и черна жилетка от чохено сукно, препасал през рамото си турска сабя, окачена на зелена копринена лента. Засмян, тържествующ той постоянно махаше с дългите си ръце, на всекиго се смееше, с всекиго се ръкуваше, всекиго поздравляваше и с всеки поздрав свършваше:
„Долу Румелия! Долу лъжесъединистите! Да живее Съединението!”
……Стамболов, който в 1876 г. бе дигал въстанието в Стара Загора и с нищожните средства се е надявал да извоюва свободата на българския народ, който в 1878 г. с митрополита Натанаила Охридски ръководеше Кресненското въстание, който на 1880 г. участвува в събора за Съединението в Сливен, не можеше да споделя възгледите на Каравелова върху начинателите на пловдивския преврат, нито в същите размери с него опасенията му от международни усложнения. Той се е старал да убеди първия министър, че българското правителство е длъжно да подкрепи и прегърне Съединението. Неговият главен довод е бил, че ако България не протегне ръка на временното правителство в Пловдив или даже само ако се колебае, Южна България ще бъде обречена на безначалие, а в Северна България ще избухне революция, която ще помете правителството. Каравелов, разтревожен, защото нямаше още сведения върху гледището на руското правителство, нервен и невъздържан, го е прекъсвал и по едно време ядосано се заканил на няколкото души лудаци в Пловдив, които размириха страната. Тъкмо в това време застигнала глъч от многолюдна тълпа. Търновчани се събрали на митинг на Марно поле и оттам множеството Тръгнало из града и се спряло пред дома, в който двамата Държавници не могли да се съгласят върху поведението, което им предстояло. Под прозорците хиляди гърла викали: „Да живее Съединението! Да живее България!” Стамболов се доближил до прозореца и натъртено казал на Каравелова:
Всичко това, което разправяш, ела да го кажеш на тоя народ!
И виковете продължили: „Да живее Каравелов, да живее Стамболов!”
Каравелов, голям познавач на душата на народните маси.
гъвкав ум, схванал положението, мигновено отърсил от себе си всякакви дипломатически съображения, показал се на народа и на неговите поздрави отговорил с една кратка реч, която свършил с тия думи:
— Тая година в Пловдив, догодина в Македония!