"Аз буки, веди глаголати! Добро ест живети дзело земля!

Думичката азбука идва от две букви и не кои да е, а първите две в глаголицата - аз и буки.
Българската азбука е всъщност разказ за грамотността: Аз буки веди глаголи добро есть жичье... - Аз зная буквите и животът със знанието е добър... Това ни казва нашето а, б, в.
В превод от прабългарски азъ означава памет. Освен това на древния ни език алем означава първи, а ан означава бог или небе. В новата азбука Кирил и Методий поставят на челно място буквата А като символ на начало и самосъзнание. Всяка следваща буква е взета от началото на конкретна дума и четени последователно те образуват смислен текст, скрито послание на светите братя към народа, който ще се ползва от тяхното творение, давайки му да разбере защо са нужни буквите, какъв е техния смисъл и накъде ще ги поведе родното слово.
Първите азбукарчета заучавали новата азбука в текстовия й вариант и макар че отдавна сме го забравили, той и днес продължава да ни глаголи, тоест говори: "Аз буки, веди глаголати! Добро ест живети дзело земля! Иже (йота) како люди мислите, наш он покой. ръци слово твръдо! Ук, фрът, хер! от! Ща чръв! Ци ша! еръ, ер, ери! Ет! Ен он! Йен йон! Юс! Ят!”.
Преведена на съвременен български език тази уникална азбука звучи така: "Помни буквите, учи да говориш! Добре е да живееш здраво на земята! Защото както хора мислите, наша е той опора. Изричай словото твърдо! Нагоре всеки да лети! Върви! Избягвай червея! Покорявай висотите! Ти мъж, ти юноша, вие хора! Човече! с ум и разум! Във вярна посока и с ясно съзнание! Напред! Слава!“.
Източник: dunavmost

Oткъде поробена България е намерила 32,5 тона злато за да си плати руския "окупационен" дълг?

 автор Дилян Иванов
посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info

"Не обръщай внимание на всичките думи, които се говорят"Еклесиаст 7:21

Според Указ № 1144, публикуван в „Държавен вестник”от януари 1884 година се оказва, че ние българите сме платили също за Освобождението си от руската армия. Свободата ни от 5 вековното турско роство е струвала на държавата точно 10 500 000 книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези „книжни рубли” е точно 32.5 тона злато.
Указ №1144 със съкращения»
"НИЙ АЛЕКСАНДР I. С Божия милост и народната воля Княз на България
Прогласяваме:
Народното Събрание прие, Ний утвърдихме и утвърдяваме следующата
К О Н В Е Н Ц И Я
за изплащанието от България на Руссия разносите по окупацията на Княжеството от Русските Импер. войски, съгласно с определенията на Берлинский договор,сключена между България и Руссия.
Член I. Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Русското Императорско Правителство за расходите, по окупацията от Императорските Русски войски, съгласно с определенията на Берлинский договор, суммата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.
Член II. Княжеското Правителство задължава се да исплати този дълг както следва:
На 1/13 септемврий 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в растояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, 1/13 януарий, на 1/13 юлий на всяка година, сиреч на всяки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли;На 1/13 януарий 1896 г. четиристотин хиляди рубли и на 1/13 юлий от същата година остатъкът, двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и три копейки.
..Член IV. Императорското правителство отказва се от да изисква исплащанието на каквато и да е лихва, върху количеството на въпроснийт дълг, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписванието настоящето споразумение, тъй също и от датата на това подписвание до пълното издължение на дългът.
Направено в С. - Петерсбург на шестнайсетий юний хиляда осемстотин осемдесет и третята година.
За Руссия Гирс (м. п.)
За България К. А. Цанков (м. п.)

1. II. Заповядваме, щото настоящата Конвенция да се облече с Държавний Печат и обнародва в ?Държавен Вестник?.

III. Испълнението на настоящий указ се възлага на Наший Министерский Съвет.
Издаден в Нашт Дворец в София на 24 декемврий 1883 година."

Както добре се вижда, заплаща се разходите по окупацията на руските войски, а не разходите за Освобождението .
Този Указ е официален документ и няма как да се пренебрегне от историците.
Търсейки истината и подбробности с учудване установих , че около 90 процента от публикациите в интернет представят са само с този отрязък (дори по-малко) от документа. Не намерих някакви сериозни опити за анализ, което ме заинтригува още повече. Защото се оказа, че цялата тази колосална за младата ни държава сума е изплатена в срок до копейка!
Зададох си един логичен въпрос  - как е възможно една новоосвободена България, 500г. години под робство, да успее за 12 години да изплати сума равна на 32 тона злато?
В официалните документи не намерих задоволителна информация, от къде са взели парите, още по-интересно, че изглежда това и не интересува никого! Може би защото документът сам по себе си е «потресаващ». Няма безплатен обед както се казва.
Все пак ако оставим русофобофилските чувства настрана, да се запитаме откъде все пак сме взели толкова пари? Възможният отговор (единствен за сега) е в края на постинга. Търсейки го обаче събрах доста източници и мнения, които изясняват добре цялата картинка свързана с историята на Указ № 1144г.
"Двете български държани образувания – Княжеството и Източна Румелия, поради васалния си на султана статут, се оказват правоприемници на дълговете на Османската империя към западните й кредитори. Отделно двете държави заплащат т.нар. „окупационен дълг” към Русия, както и задължението, наложено с Берлинския договор за поемане на разходите по ж.п.линията Виена-Белград-София-Цариград (последното изиграва прогресивна роля в развието на България, така или иначе). Българските държави плащат и част от отоманския дълг към Русия, представляващ контрибуция за войната от 1878-1879 г. Тоест оказва се, че окупационния дълг е само една част от огромната сума, която е била задължена България да изплати по договорките в Берлин.

Сметката е следната:
Княжеството трябва да плаща на година:
-   2 милиона и 272 х. златни лева - трибут (принос) за султана – оттам и наименованието Трибутарно Княжество България;
-   2 милиона и 120 х. зл.лв. – окупационен дълг за Русия, т.е. възстановяване на разходите по пребиваването на руските войски в България (които пък поставят основата на държавността)
-   2 мил. и 951 х. зл.лв. – т.нар. „Източнорумелийски данък” на Османската империя, наложен с Берлинския договор; -   3 млн.420 х. зл.лв. – на английската банка Roberts, Lubock & Co., за ж.п. линията Русе-Варна, т.е. за линията, построена от барон Хирш;
Това са общо над 10 милиона и 500 хиляди златни лева, при курс на лева към златния франк 1/1, или около 25% от държавните разходи на година. " (информация от форум)
(с уточнението, че целия дълг на Османската империя със Санстефанския договор се оценява на 1 410 000 000 руски рубли, а ние плащаме окупационен дълг с указа 10 618 250,43 рубли.)(архив)
Отделно е видно ,че дължим много повече за железницата Русе-Варна отколкото за окупацията. С  уточнението, че "обезщетението" за Русия е договорено в Берлинския договор, а не със Сан-Стефанския.
Но «Златото си е злато през цялата история, не е като книжните пари, където трябва да балансираме с инфлацията. През 19 век златото има същата стойност за хората както и досега. Хилядолетия по-рано е открито, така че човечеството знае стойността му.
32.5 тона злато тогава са и 32.5 тона сега. Това са 1 045 016 тройунции(1 трой унция = 31,104 гр.). 1 трой унция по курс на БНБ за 05.2017г. е = 2198,74 лева това е в пари в днешно време е равно на 2 милиарда 297 милиона 718 хиляди и 479 лева. Дали това е една приемлива цена за физическата свобода на българите? Но това не е всичко:

 Извадки от архива на БНБ и държавните дългове:

1 От 1881 г. османският външен дъrжавен дълг се управлява непосредствено от европейските кредитори на империята.
2 Окупационният дълг се образува от разходите на императорското правителство в Санкт Петербург по поддръжката на окупационните руски военни части и гражданската администрация – Управлението на императорския руски комисар в Княжеството 1878/1879 г. Сумата е изчислена на 89.640 млн. зл. лв., така че въпросното управление е струвало доста скъпо на страната. Наистина, само личната заплата на комисаря e 600 хил.фр./зл. лв., докато за цивилната листа на българския княз са предвидени 500 хил. фр. (виж Централен държавен
архив (ЦДА), ф. 159, оп. 1, а.е. 4, л. 2, 164, 183, 185, 190, 199). Дългът се изплаща на руското правителство по негова сметка в Banque de Paris et des Pays-Bas (Париба), Париж. Надхвърлящ 2 млн. зл. лв., анюитетът се погасява от клоновете на Българската народна банка в Русе, Варна и след 1885 г. в Пловдив, които трябва да насочват втази сметка голяма сума от своите обороти. Например през март – април 1890 г. от общо изплатените по всичкипера 4.401 млн. лв. Русенският клон внася по сметка Окупационен дълг в Париба 3.804 млн. зл. лв. (ЦДА, ф. 285,оп. 2, а.е. 3). През същата година БНБ превежда на Париба по руската сметка общо 8 867 000 лв.
3 През периода и до края на Първата световна война съобразно международно въведения златен еталон българският лев е равен на френския франк. По-нататък ще употребяваме само „лева“.
4 Виж бюджетните приходи в Annuaire statistique du Royaume de Bulgarie 1909, première année, XIII, с. 377, Sofia;
Статистически годишник на Царство България (по-нататък СГ), V–ХIV. Финанси 10, с. 32, изплатени суми за държавните дългове.
5 Създаването на банката се подготвя със записка на Финансовия отдел при Управлението на руския императорски комисар (княз Дондуков-Корсаков) от 16 декември 1878 г. и с негово обявление на 28 януари 1879 г. банката се учредява като търговско-кредитно учреждение. Същото, казва се в документа, „може да бъде правителствена банка“. Директор на банката става Лудовиг Карбоньор, чиновник във Финансовия отдел при управлението на Дондуков-Корсаков, с помощник Крижановски от същия отдел. До изтеглянето на окупационната власт банката фактически е руска банка, която „регулира търговските сделки“ на Управлението на руския императорски комисар за сметка на предоставяните ù суми, „останали свободни“ в областните/губернските финансови служби в Княжеството. От тези суми, набирани от приходите от територията на Княжеството, които банката следвало да съхранява, се заделят упоменатите вече 2 млн. лв. за учредяване. „Капиталът“ обаче веднага е употребен за заплати на банковия директор и помощника му, а сумата минава „в задължение“ на Княжеството и се вписва в дължимата такса по „окупационния дълг“, т.е. двата милиона капитал реално не са внесени. Едва от 1884 г., след като Княжеството преживява управлението на още двама руски генерали – Соболев и Каулбарс – и главно благодарение гуверньорството на Иван Евстатиев Гешов БНБ става европейско кредитно учреждение и емисионна банка с основен капитал от 10 млн. лв., който се внася от държавата и става собственост на банката.
6 Виж Тодорова, Цв. Дипломатическа история на външните заеми на България, 1888–1912. С., 1971, с. 5–44(предговор, въведение); Bussière, E. Paribas, l’Europe et le monde 1872–1992, Antwerp. 1992, с. 34–37, 56–57.
(http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/pub_np_research_01_bg.pdf)
През 1892 г. Българската народна печатница в София издава една уникална книга – ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕ НА РУСКО- ДУНАВСКА ОБЛАСТ В БЪЛГАРИЯ-от секретните руски архиви:
„Нашето пряко задължение е да следим стриктно за вътрешното развитие и за протичането на нещата в България и така да предпазим страната от глупави последици. Вие говорите, че не сме воювали срещу турците заради някакъв си принц Батенберг? / между другото свален и прогонен от руснаците – б.а./ Аз съм съвършено съгласен с това, но още по- малко сме воювали заради българите, заради някакви си там Петко, Драган или Стоян. Под секрет ще ви кажа, че не е било заради каквито и да са „братушки”. Нашата задача беше да прочистим пътя на Балканите до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства. Достигането на тези цели е възможно само тогава, когато ще имаме работа с едно лице, избрано от нас, а не с уличната тълпа, която българите наричат... Народно събрание. /!/... И това е мислимо само когато в българското княжество бъде установен най- малкото траен руски протекторат... Да се застави българското Народно събрание да приеме оставката на принц Батенберг и да се провъзгласи протекторат, т.е. България  да бъде призната за Велико Княжество и Господарят Император да приеме титлата Император Балкански....”През 1993 г Русенското издателство Сексагинта Приста публикува тази уникална книга.
 Откъде поробена от петстотин години България е намерила пари в стойност на 32,5 тона злато, за да си плати дълга? Не успях да намеря някакъв аргументиран отговор в научните среди, нито публикация, нито историческо изследване по този въпрос – сякаш никой не го интересува. И все пак има някакви данни, макар и само с информативна стойност:
Според книгата на Милан Миланов :»Тайните подземия на България» държавата ни с право не е обявила по какъв начин се е сдобила със златото, защото то е било дадено от известния хаjдутин Вълчан войвода. "Златото, което България е платила на Русия след 1878 година за освобождението ни е било оставено в пещера и добре укрито от Вълчан войвода за България. Той е знаел, че един ден страната ни ще бъде освободена от Русия и поверил тайната за златото на доверени хора. Те от своя страна, след освобождението, са предали информацията на новата българска власт и на княз Александър.  Останало е не малко количество злато, с което се подпомагал градежът на българската държава."
Милан Миланов многократно в книгите си цитира записките на  писаря в четата на Вълчан Софроний. Говори за неземни съкровища скрити още от преди хиляди години. Самият Софроний признава, че значителна част от парите са давани за общественополезна дейност на българските възрожденци – за фабрики, училища, обучение в чужбина, книги и прочие. Ето един кратък откъс:
«След едно кратко съвещание след изпращането при нас от Охрида на Милетий Янински Българина не гръцкия, господин Пърличева, Габровеца Априлов, Константинов Бардалах, Георгий Генадини, Атанас Богориди, Райко Попович и от нашия Цариградски патриарх и хабер от патриарх Самуила и се стигна до единодействие в един общ светски дух да подпомогнем за издигане на наши Български учители и да се отворят наши Български школа, дето да се изучава риторична логика, метафизика, теология, философия, физика, да се създадат и печатат учебни книги за да се съперничи на елиотите.За тая дейност се заеха много доброволци люде и се реши да им дадем наша помощ като дарование. Тогаз войводата Вълчан разпореди да се даде така:
На Зое Каплани - 170 000 талера
На Братя Зосимич - 6 000 секвента
На Ланебро Фотиати - 5 000 мисеира
На Неофит Дукос - 80 000 рубиета
На Георгий Генадини - 50 000 алтбишлика
На Милетий Янински - 30 000 алтбишлика
На Г-н Пърничева - 400 000 гроша
На Г-н Априлова - 40 000 иермибишлика
На Брата на Княз Стефан Богориди и за него и на Атанас Богориди – 40 товара сааде алтън пара.
На Хаджи Петра от Казанлък - 10 000 петолири
Чрез довереното лице Неофит Рилска за патриарха Самоилова - 50 товара само секвент пара. Голямо помощно дарение дадохме на иконом Никола поп Йовчевъ, дето не беше прост човек и познаваше няколко езика ала беше притиснат от чорбаджиите. Та войводата му отпусна 300 000 гроша за година и с нашето издържане неговия син беше изпратен в Букурещ да учи се по книга и сетне стана прочутия поп Йовчо дето съсипа си те гръцки владици.»
Според записките на Софроний братята Христо и Евлоги Георгиеви са били едни от първите в списъците за дарение от намерените съкровища.Трудно е да се допусне само от търговия и финансови операции да бъде натрупан такъв крупен капитал, който по пресмятания спрямо днешния курс при смъртта на Христо Георгиев през 1867 г. е възлизал на 23 млн., а брат му Евлоги е имал 26 млн. - една огромна за времето си сума. Нещо повече: за по-малко от 20 години състоянието на двамата се увеличава 95 пъти!
Едно на пръв поглед странно, но не и невъзможно обяснение е, че братята Георгиеви са се познавали с Вълчан войвода по времето, когато и тримата са пребивавали в Румъния. Стремежът и на тримата е да съдействат за освобождаването на България и да подпомагат възраждането й. Така че е напълно възможно Вълчан войвода да е дал на братята част от своето имане, за да го използват за тази цел.
Както е известно, братята Евлоги и Христо Георгиеви са дарители на средствата, с които е построен Софийският университет. Само за него те са дарили 1 млн. лв. (800 хил. за сградата и 200 хил. за парцела). Освен това са раздали още над 3 млн. лв. за болници, училища и за подпомагане на освободителното дело. Те умират, без да оставят преки наследници, защото не се женят. Подобно на съкровището на Вълчан войвода, голяма част от тяхното наследство не е намерено...
Можем да стигнем до заключението, че Вълчан войвода е работил за повдигането на народа ни - духовно и материално. Като кален хайдутин той навярно си е давал сметка, че без помощ отвън едва ли българите биха успели да се освободят от турския гнет. Също той е доказал, че е дързък човек с начин на мислене изпреварващ с години времето си. Ако дори малка част от историите за неговите несметни съкровища  са верни, то е близко да ума, да предположим, че наистина е направил парично предложение на руския император да събори "болния човек на Европа" както са наричали Османската империя.
Кой владетел би се отказал с леко сърце от възможността някой чужд да заплати разходите за една война?

Отровените българи-кой уби последния български цар ?

Смъртта - внезапна и стряскаща

На 28 август 1943 г. на 49 години умира последният български цар. Оттогава, вече повече от половин век, се спори дали смъртта му е била естествена. Официалната версия е, че Борис ІІІ е умрял от инфаркт, но още на следващия ден в София се разпространяват слухове, че е убит. Различията във версиите не се свеждат само до това. Според едни изследователи той е застрелян, според други – отровен. И накрая привържениците на отровата се делят според това кого обвиняват в убийството: Хитлер, българската царица, Сталин или англичаните. В процеса на спора са написани няколко книги. Нека разгледаме аргументите на всяка една от версиите.

Версия Цар Борис отровен от руснаците

Хипотезата "цар Борис ІІІ отровен от руснаците"  е изречена официално пред Нюрнбергския съд през 1945 от подсъдимия Франц фон Папен, бивш германски канцлер, а по време на войната посланик на Германия в Турция, поддържал близки контакти с българските правителства, срещал се е и с царя. Той е единият от двамата оправдани на Нюрнбергския процес.  Но конюнктурата в онзи момент, създадена от победителите, не благоприятства твърдението на Фон Папен да се превърне в сюжет за внимание. Още по-малко в България, окупирана от Съветската армия.
В книгата си "Спомени" (1964 г.)  царица Йоанна пише: "Протоколите от разговора между Хитлер и моя съпруг вече не съществуват или са попаднали в ръцете на руснаците. Когато Хитлер изпрати покана на Борис, България вече търсеше контакти със съюзниците. Англичаните не искаха и да чуят. Казваха, че България винаги ги е мамила. Американците не отказваха, но не предприемаха нищо. Бяха тревожни седмици, през които Борис често ме гледаше в очите и аз него, без да говорим.") 

Премълчава ли царица Йоана опитите на Борис за контакт с руснаците?  Според нея англичаните  не искали да чуят, американците не предприемали нищо, тогава кой друг остава ако не са руснаците? Като съпруга на Борис е доста вероятно да е знаела за тайната среща на Борис със Сталин на 11 август 1943г.

Тайната среща цар Борис - Сталин

«Когато през лятото на 1943 г., на път от Гърция за Берлин, шефът на германското военно разузнаване адмирал Вилхелм Канарис се отбил за кратко в София, той имал неблагоразумието да сподели пред цар Борис ІІІ, че немските тайни служби подготвят атентат или отвличане срещу „тримата глупаци”, както А. Хитлер обичал да нарича Рузвелт, Чърчил и Сталин, и че събитието щяло да се случи по време на срещата в Техеран. Разбира се, съществуват основания да се счита, че доверяването на тази информация съвсем не е било станало поради „неблагоразумие”, а е имало предназначението тя да стигне до представителя на американското разузнаване Алън Дълес, който по това време се е намирал като постоянно пребиващ в Швейцария; и че адмирал Канарис е разчитал тази информация да стигне до американците посредством намиращия се в Берн бивш началник на царската канцелария и бивш Министър-председател Георги Кьосеиванов; и че целта му е била да получи, поне лично за самия себе си, съответната американска индулгенция. Впрочем, за съществуването на такава негова нагласа говори и фактът, че наскоро след опита за покушение срещу фюрера адмирал Канарис е бил арестуван и екзекутиран, като е бил обесен на струна от роял, и че очевидно, за да се стигне дотам, провиненията му съвсем не са били малозначителни.

Работата, обаче, е там, че когато цар Борис ІІІ узнал тази свръхсекретна информация, той решил да я предеде не на Алън Дълес, а на Й. В. Сталин (защо ли?), като правилно бил предвидил, че България ще попадне именно в руската зона на влияние, и се надявал чрез него да се опита да изтъргува и да спаси ако не себе си, то поне семейството си, от закономерно очакваната екзекуция. Така, само няколко дни преди да направи отдавна планираната си среща с Хитлер, той внезапно направил изключително рискованата си свръхсекретна среща със Сталин.

Когато на 9 август при цар Борис ІІІ се явил пълномощният министър на Райха генерал Адолф Бекерле и му съобщил, че трябва да отлети за Германия с личния пилот и самолет на фюрера на 13 август 1943 г., петък, той решил, че съдбата му предоставя превъзходната възможност да намери удобен повод да отложи пътуването си с един ден, и така да разполага с напълно достатъчно време, за да може да осъществи замисъла си за срещата със Сталин. Той заявил на германсият пратеник, че ще замине на следващия ден, на 14 август, като обосновал решението си със суеверното съображение, че на 13-то число и в петъчен ден не правел нищо важно. После заявил, че на 10 август заминава на лов до Банска Бистрица и че ще бъде придружаван единствено от Павел Груев, след което, преоблечен като резервен пилот, от летище Божурище се качил на имащия български отличителни знаци самолет „Юнкерс-52”, с който пътували за Анкара около 20 души немски пилоти, но тъй като внезапна малка „повреда” наложила принудително кацане на аварийното летище край Истанбул, той слязъл там и веднага се качил на друг самолет, имащ руски отличителни знаци, където бил посрещнат от вече възрастен българин от Украйна - агент на НКВД, който работел по подготовката на техеранската среща на тримата големи, както и от съветския посланик в Турция Виноградов. После, след като този самолет кацнал в Кавказ, оттам с трети самолет българският цар Борис ІІІ отлетял за Москва, където на 11 август вечерта, в присъствието на Георги Димитров се срещнал лично със самия Сталин. Разговорът е бил пределно кратък и е съдържал две централни точки: ►цар Борис ІІІ е съобщил на Сталин за готвеното срещу него (Борис) покушение и в замяна на предоставянето на тази шпионска информация е поискал след завладяването на България от руските войски да не бъдат убивани членовете на семейството му; ►Сталин шеговито е бил заявил, че след войната няма да има никаква пречка някои държави да вървят по пътя към социализма, макар и известно време като монархия, но без ефективен монарх и с ефективно комунистическо регентство; че семейството на българския цар ще бъде пощадено, но самият той ще трябва да плати вината си за това, че в съюз с Хитлер е участвувал във войната против СССР. «  

Цар Борис е бил наясно за опасността страната да попадне под съветски контрол след войната и това може би все още го е възпирало да вземе веднага съдбоносното решение за излизане на България от войната, преди да е получил лично от Сталин определени гаранции. Следва да кажем, че царят първо се е опитал да установи контакт с англичаните и американците, но в резултат на тяхното нежелание или бездействие едва тогава се е решил на среща със Сталин.

Ако Сталин е целял физическото остраняване на  Борис, то  възможност за това трябва да е било именно по време на тяхната тайна среща – евентуалната причина – отказът на Борис, България да излезе от тристранния пакт. Нека обаче да анализираме последните думи на Сталин към българския цар »след войната няма да има никаква пречка някои държави да вървят по пътя към социализма, макар и известно време като монархия, но без ефективен монарх и с ефективно комунистическо регентство;  семейството на българския цар ще бъде пощадено, но самият той ще трябва да плати вината си за това, че в съюз с Хитлер е участвувал във войната против СССР»- тоест въпреки шеговития тон,можем да кажем, че Сталин дава гаранции на Борис, след войната да запази царското семейство, като само царя трябва да заплати цената, а наследника му да бъде под комунистическо регентсво. Можем да заключим, че темата на тази свръхсекретна среща е била именно излизането на България от съюза с хитлеристка Германия. Имено за това цар Борис отлага с няколко дни посещението си в Германия, за да може преди това да се срещне очи в очи със Сталин и получавайки евентуални гаранции от него, да определи поведението си (отстъпчивостта си  пред евентуални искания от германска страна) на предстоящата среща с Хитлер.

Какъв може да е бил мотивът на Сталин за отстраняване на Борис – територията на България след или още по време на войната  да попадне в сферата на руското влияние (окупация или марионетно комунистическо управление)

» . Интересът е на онзи, който, като стигне с армията си на Дунава, ще бъде затруднен от наличието на жив владетел. Но все още сме 1943 г. и Дунавът е далече, и българският цар стриктно пази дипломатическите отношения със СССР. Обаче пък подготвя излизане на България от пакта. И дори  се среща с американския резидент за Балканите (неприсъщо за царете занимание). Което не може да е останало в тайна за Москва.
Ако сондажите на българския цар със съюзниците дадат резултат, Сталин ще изгуби основанията да се обяви за освободител на България от фашизма и да наложи властта си в сърцето на Балканите. (Към онзи момент е все още далече Ялта с пазарлъците на тримата големи Сталин, Рузвелт и Чърчил за подялбата на Европа.) Фактът, че след смъртта на царя не последва нито  едно що-годе заслужаващо внимание външнополитическо действие на българската политическа класа, а държавният кораб само се полюшва от вълните с лого "Ами сега!", сам по себе си показва, че решаващият фактор за България  е бил царят.Че излизането на България от пакта би било пречка за експанзията на СССР на юг, се подкрепя косвено от по-късен факт. Когато на 4 септември 1944  последният кабинет на Царство България - на Константин Муравиев, взема решение за обявяване война на Германия, военният министър Иван Маринов бави официализирането на решението. Така се спечелва време армията на маршал Толбухин да стигне Дунава и същевременно се запазват "основанията" на Сталин да обяви война на България. Едва по-късно се появяват сведения, че ген. Маринов е бил съветски агент.  Възможно е, но ако е бил, ги няма доказателствата, казва акад. Марков.»

Имал ли е мотив Сталин да отстрани Борис –да!

Сталин обяче е съзнавал, че цар Борис е решаващ фактор за България. Той би трябвало да е бил наясно, какво ще стане ако цар Борис умре – България ще плува без капитан по течението без да взема решаващи външнополитически решения като запази обаче прогерманската си политика. Сталин би трябвало да знае, че най-вероятно германофила  Б.Филов ще заеме мястото на Борис в управлението на страната, и както казва в своя дневник министърът на пропагандата на Хитлер Йозеф Гьобелс : Този регентски съвет е положително на наша страна. При този вариант българското правителство ще е много по-уязвимо от германското  влияние (Гестапо, германски войски) отколкото руското - още една косвена причина, че Сталин може да е желал смъртта на Борис, но не точно в този момент Борис, най-вероятно само в приссътвието на руски войски в България, които да могат да неутрализират всякакви нежелани реакции (както и става). Още повече, ако съдим от тайната им  среща, Борис е бил вече склонен за излизането на България от пакта, защо иначе ще се среща тайно с най-глемия враг на своя най0силен съюзник?. Да не забравяме, че любима тактика на Сталин е да постига целите си чрез други (в случая Борис), а в случай на неуспех те сами да понесат последствията. А в случай на успех ги е награждавал и....отстранявал сам. Защо да се отказва от такава идеална възможност да приключи по-бързо с войната(а после и с България), която така или иначе не е вървяла по негов план и желание?

Косвено потвърждение се е съгласил цар Борис България да излезе от пакта можем  да кажем по неотстъпчивото му поведениет по време на самата среща  с Хитлер.

Имал ли е Сталин възможност да отстрани цар Борис – Да!

Версия - цар Борис отровен от Хитлер

«Но защо Хитлер ще иска да премахне своя съюзник? Според тях на последната им среща Хитлер поискал България да обяви война на СССР и да прати войски на Източния фронт. Царският биограф Стефан Груев твърди, че още на 16 август 1943 г. Борис ІІІ посетил Страшимир Добрович, някога шеф на канцеларията на цар Фердинанд, който страдал от рак на гърлото в последен стадий. На Добрович царят разказал за последната си среща с Хитлер следното: Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след страхотна борба. Осемнайсета няма да се повтори. Същото той казва и на бащата на Стефан Груев, Павел, началник на личния му кабинет.(за какво си е развързал ръцете царя?)
Несъмнено преговорите във Волфшанце са били тежки.След срещата си с царя на 15 август вечерта Филов записва в дневника си: Той никак не е доволен от сегашното си посещение... Германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално Албания, които да пазят тила на германските войски... След смъртта на царя са избрани за регенти Филов, княз Кирил и ген. Михов. В своя дневник министърът на пропагандата на Хитлер Йозеф Гьобелс записва: Този регентски съвет е положително на наша страна.

«След срещата с Хитлер царят казва на Филов, че на връщане даже пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него. Обстоятелствата, при които той отива при Хитлер, са крайно драматични. През юли 1943 г. англичаните и американците стоварват десант на остров Сицилия и започват да изтласкват оттам италианските и германските войски. На 19 юли за пръв път е бомбардиран Рим. След свалянето на Мусолини новият министър-председател маршал Бадолио започва да търси сепаративен мир. Италия фактически излиза от войната още на 3 септември 1943 г. На нейна територия със съюзниците се сражават германски войски.

 Може би Хитлер се е опасявал, че Борис ІІІ ще тръгне по стъпките на Италия. Може би той не искал от българския цар да обяви война на Русия, а само да му остане верен. Може да го е подозирал, че чрез италианския кралски двор или по друг от многобройните си тайни канали ще се свърже със съюзниците и ще му изневери.

 Рендел споменава в мемоарите си за още един слух:»Изглежда, че цар Борис е бил непредпазлив да води дълъг телефонен разговор със сестра си, княгиня Евдокия, в навечерието на отпътуването си. Той изразил решителността си да не изпраща български войски срещу Русия, както и намерението си, ако крал Виктор Емануил постигне споразумение със съюзниците, веднага да последва неговия пример. Изглежда, че телефонната линия е била подслушвана от германците и мълвата твърди, че цар Борис е бил приет от Хитлер с истерично избухване.»

В тази версия има ако не факти, поне логика. Защото с отстраняването на царя нацисткият фюрер си е осигурил верността на България. Премиерът Филов, който след смъртта на Борис ІІІ става регент, е абсолютно предан на германците. На 16 август 1943 г. той е сондиран от един румънски дипломат за евентуално споразумение с “англосаксонците” и веднага докладва на Бекерле. В негови ръце България би била далеч по-сигурен съюзник на нацистите. Никой друг български политик не е имал нито връзките, нито авторитета на царя в чужбина, за да започне тайна дипломация зад гърба на Хитлер.»  - това е един доста силен мотив за убийството на Борис.

Мотивите на Хитлер да отстрани Борис стават още по-силни ако предположим, че той по някакъв начин е разбрал за свръхтайната среща на Борис със Сталин, все пак германското разузнаване е било на високо ниво. Дали генерал Каналис е докладвал за разговора си с Борис, дали умишлено (по заръчение на Хитлер) да му е поставил капан «изпускайки» такава важна информация, да се види реакцията на царя, можем само да се гадае. Хитлер и Борис може да са били суеверни, но от германското разузнаване едва ли – така че отлагане на такава важна среща от страна на Борис  с извинението, че е петък 13-ти може да е събудило недоверието на немската агентура. Ако не беше хипотеза, това би бил най-силния мотив за отравянето на Борис от Хитлер, още повече, че неговата неотстъпчивост по време на преговорите, косвено говори за вътрешната му нагласа от вече взетото съдбовно решение. Едно е сигурно - Хитлер не е могъл да си позволи по никакъв начин излизането на България от войната в този момент. А една България излязла от войната с цар Борис начело би бил твърде опасен вариант (поради връзките и държавната опитност на царя) за Германия ,отколкото България без цар.

За да сме обективни нека проследим хода на събитията до смъртта на българския цар:

«Царят отива при Хитлер, придружен от своя личен секретар Станислав Балан и от още двама души. Те си идват с него. На летището го посрещат двама адютанти, а вечерта в неделя той се среща с министър-председателя Богдан Филов. В понеделник кани личния пилот на Хитлер Ханс Баур, който го е върнал в София, на обяд в двореца Враня, а във вторник заминава за Царска Бистрица. В сряда, петък и събота отива на лов, а на 19 август с брат си княз Кирил, Балан и един адютант даже се качва на връх Мусала. Той изглежда напълно здрав и в добра физическа форма. Става му лошо в София чак следващия понеделник, на 23 август, и само след пет дни умира. Точно това конспиратолозите изтъкват като причина за своите подозрения: как е възможно един напълно здрав и относително млад човек в добра форма да се разболее смъртоносно без чужда помощ?
Още на 24 август в София със специален самолет, предоставен от нацисткия министър Херман Гьоринг, пристигат берлинският професор Рудолф Зайц и виенският лекар д-р Ханс Епингер. Те потвърждават диагнозата на българските си колеги, че става дума за инфаркт. След смъртта на царя двамата чуждестранни лекари предлагат медицинското заключение да бъде подписано само от нашите специалисти. Привърженици на убийството тълкуват това като израз на съмнение в причините за смъртта. Интересни сведения дава дневникът на военновъздушния аташе в посолството на Германия в София, полковник Карл-Август фон Шонебек, на когото се дължи спешното изпращане на самолета с лекарите. Според Шонебек още след първия преглед те изразили пред него подозрения, че царят е отровен. След смъртта му двамата били вече категорични, защото по тялото на умиращия се появили странни петна, които подсказвали за абсорбция на отрова.
Първата, която се усъмнява, е сестрата на царя княгиня Евдокия. Още на 24 август, когато научава за заболяването на Борис, тя пита брат си Кирил: Да не е бил отровен? Той беше там. Да не му е погодено нещо? До края на живота си тя остава сигурна, че това е дело на нацистите. Подозренията се споделят и от други, дори за известно време от премиера Филов. Според мълвата хороскопът на царя – около 60 страници, подготвен от астролога Любомир Лулчев – предсказвал, че август 1943 г. ще бъде фатален за него.
Слуховете се подхранват и от пълното информационно затъмнение около болестта на царя – семейството научава на 24 август, а премиерът чак на 25-и. Едва вечерта на следващия ден е първото официално съобщение. Тайният царски съветник арх. Йордан Севов направо пита Епингер възможно ли е Борис да е отровен. Пред него Епингер е категоричен, че не. Тук несъмнено има противоречие между свидетелствата на Шонебек и Севов, обаче Епингер не разпитван след войната – той се самоубива, тъй като бил замесен в медицински експерименти с концлагеристи в Дахау.»

«Най-безпроблемно е да се приеме естествената смърт на царя

Не така са мислели обаче специалните служби на Царство България. Изследователят на българските архиви Христо Христов откри и публикува тези дни в своя сайт desebg.com документ от полицейския архив на Царство България, датиран на 6 септември 1943 г., с гриф "лично-поверително", адресиран вероятно до високопоставен полицейски началник. В него е направен анализ на "вътрешното положение" въз основа на "серия контакти по определен план от датата на първата криза на Н.В. цар Борис Трети - 23 август, до 6 септември". Документът от 10 страници,  да го наречем доклад, заслужава отделно внимание, тъй като представлява аргументиран анализ на реакциите на всички слоеве - политически и социални, включително на "комунистите и другите левичарски групи", които са определени като "уплашени да не бъдат подложени на преследвания". Документът очевидно не е адресиран до премиера Богдан Филов, защото го критикува, че не е предприел стъпки да се назначи анкетна комисия, "която да установи последните дни от живота на Н. В. царя и всички факти около смъртта му".Неназованият автор на този доклад се обосновава преди всичко със "съмненията, изразени от лекарите Епингер и Зайц относно причините за смъртта, настъпила с неестествена бързина", и с факта, че царят никога не е боледувал. Разсъждавайки върху отношенията между България и Англия в навечерието и по време на Втората световна война, авторът изказва предположението, че "ако наистина е отровен, царят е жертва на англичаните".

Германският професор историк Щефан Апелиус, изследовател на архивите на Третия райх, публикува  през 2008 г. статия, в която твърди, че двама германски лекари, изпратени лично от Хитлер, са открили в тялото на царя отрова, "най-вероятно с азиатски произход, която бавно е спряла дейността на сърцето".  Апелиус изказва предположението, че "царят на българите е отровен или от англичаните, или от руснаците".

В книгата си "Корона от тръни", която е и най-пълното изследване на царуването на Борис ІІІ, авторът Стефан Груев описва съмненията на д-р Епингер, които са били документирани от неговия събеседник германския военновъздушен аташе в София Фон Шьонебек. Виенският лекар направил аналогия със смъртта на гръцкия премиер Метаксас, когото лично е прегледал - той бил отровен според виенския лекар и имал същите симптоми като на българския цар. Метаксас се опълчва против италианската агресия сам и отказва помощ от англичаните. През 1941 г. той умира и наследникът му приема британската намеса. С това немците намекват, че пръст в отравянето на българския цар имат англичаните.В телеграма до германското външно министерство посланикът Бекерле пише от София след разговора си с германските лекари: "Поставих въпрос на господата, тъй като подозрението е постоянно, дали те считат за възможно отравяне да е причина за болестта и смъртта. Тримата лекари веднага единодушно потвърдиха това въз основа на всеобщото отпадане."

В  книгата си царица Йоанна не прави лични предположения за авторство, но заявява убедено: "Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин беше престъпно предизвикан."
В официалния сайт на Симеон Сакскобургготски в кратката статия от тази седмица по повод 69-годишнината от смъртта също не се споменават националности, а се казва: "И тогава, а и до днес са подозирани както нацистите, така и комунистите.

Съществува и друга теза – за естествената смърт на царя, причинена от преумората и тревогите в онзи съдбовен за страната период."

1. «Посланикът на Райха в София Адолф Бекерле нервно поставя въпроса пред българското правителство защо не предприема нищо да опровергае вражеските твърдения. Според акад. Марков, а преобладаващото мнение на историците е същото, именно заради натиска на Германия да я оневиним  кабинетът на проф. Богдан Филов не предприема никакви стъпки за разследване на смъртта на царя. Не е парадокс.
   
   Винаги е стоял въпросът защо при толкова съмнения, че и твърдения за насилствена смърт, изказвани още от първите часове, само българската държава в лицето на нейното ръководство официално замълчава и не предприема нищо! Отговорът според историците е прост: защото създаване на комисия и разследване означава още по-голям шум около хипотезата за отравянето, а най-шумно наложената в ефира връзка е германската.»

Моето лично мнение, е че жив, цар Борис (макар и временно) също е бил вариант за Сталин, помагащ му правилно да си разиграе картите, докато пред Хитлер след последната им среща явно е нямал много голям избор. За мен Хитлер в този случай е избрал по-малкото зло.

Заключение:

1. Имал ли е Хитлер мотив да отрови Борис – да, имал ли е възможност – да

2. Имал ли е Сталин мотив да отрови Борис –да, (но едва след края на войната или при окупация на България  от руските войски), имал ли Сталин е възможност – да.
3. Имал ли е Чърчил мотив да отрови Борис – по-скоро да, имал ли е възможност – по-скоро не
4. Имала ли е Мафилда мотив да отрови Борис - -по-скоро не, имала ли е възможност – най-вероятно не
5. Умрял ли е цар Борис от естествена смърт – почти сигурно не – за последните три варианта четете в следващия ми постинг

Дипломатическата защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия

Съединението е нарушение на Берлинския договор и затова неговото признаване е международен акт.
На 9 септември княз Александър I уведомява представителите на великите сили в София, че е поел в свои ръце управлението на Южна България, като уверява, че Съединението не е извършено с враждебни намерения спрямо империята. Той подчертава твърдата готовност на народа да защити делото от чуждо посегателство и апелира за признаванене на Съединението. Европейската дипломация отдавна е убедена в неизбежното сливане на Северна и Южна България. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по-скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт. Още на 6 септември те се обръщат към Цанов с въпроса дали провъзгласяването на Съединението не е организирано от Русия с цел да се отстрани княз Александър I от българския престол. Започва поредната криза на Балканите.

Тактиката на българското правителство е изключително гъвкава – постъпки пред всички велики сили, успокояване на съседните държави и ограничаване на съединистката акция. На 7 септември Солзбъри отправя запитване до австро-унгарското, германското и италианското правителство дали ще направят постъпки в София против нарушаването на Берлинския договор. Това не е случайно. Той се обръща към онези сили, на които разчита в противопоставянето си на Русия.
На 8 септември Бисмарк отговаря на телеграмата на Солзбъри, че Германия няма да предприеме никакви действия, преди да се консултира с Австро-Унгария и Русия, като във същото време прави опити да убеди Русия да вземе под свое пок¬ровителство султана и чрез влиянието си върху българите да възстанови статуквото. Той цели да поощри руската намеса на Балканите и така да засили англо-руското съперничество. Въпреки известни различия основното в първоначалната реакция на великите сили е единодушното осъждане на Съединението и желание да се възстанови статуквото по дипломатически път. Френското и италианското правителство се присъединяват към тази линия. Първата открита реакция на Русия спрямо българските събития е изразена в телеграма на Влангали от 9 септември. В нея се нарежда руските офицери да не се ангажират в румелийските събития. Макар че не съдържа открито порицание, телеграмата по същество е неодобрение на Съединението. Именно така тя е приета от княз Александър I и П. Каравелов.Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и еволюцията в българо-руските отношения. Русия е против усложнения в Европа, отчитайки факта, че позициите й на Балканите са значително отслабени – в Цариград и Гърция взема преднина английското влияние, в Сърбия и Румъния доминира австрийското. През есента на 1885 г. в руския императорски двор надделява недоволството от българския княз пред трайните интереси на двете държави. Отношението към Ал. Батенберг се прехвърля и върху българската държава, следователно и върху Съединението

Войнственото поведение на Сърбия и Гърция превръща Съединението в балкански и европейски проблем.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати. След като Русия отзовава княз Кантакузин, за управляващ Военното министерство е назначен кап. К. Никифоров. Усилено се сформират доброволчески отряди. Официалните постъпки са подплатени с постоянни разговори на българския ръководен екип с чуждите консули в Пловдив и София. В тях настойчивите молби са придружени с уверения, че Съединението е българско дело и то не е извършено по ничие внушение. Една от важните задачи на либералния кабинет след Пловдивското събитие е да ограничи съединистката акция. Налага се да се предотврати всяко въстаническо действие в Македония, което би поставило страната в безизходно положение. В София се вземат бързи мерки срещу раздвижване на македонската емиграция и евентуално изпращане на чети в Македония, което предизвиква положителни реакции сред Великите сили.
Не се възприема и желанието на българите от Македония да се настоява пред Европа за провеждане на реформи. Българската общественост се солидаризира със становището на правителството по македонския въпрос. Българската дипломация възприема тактиката на сдържано и коректно поведение спрямо европейските провинции на империята като средство за улесняване на Съединението. По-нататъшните съ¬бития показват, че това е абсолютно необходимо.

2. Цариградска конференция
Великите сили бързо реагират на усложняващата се обстановка на Балканите. Те отхвърлят употреба на насилствени мерки от страна на Портата. На 11 септември между Виена, Берлин и Петербург е постигнато споразумение за свикване на общо съвещание на посланиците в Цариград за консултации между великите сили по българския въпрос. До откриване на заседанията към Сърбия, Гърция и Румъния са отправени съвети за въздържание.
Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила. Действията на Петербург внимателно се следят от всички сили, но най-вече от Англия. Тя отдавна се подготвя да нанесе удар на руското влияние в Княжеството и да укрепи собствените си позиции на Балканите. На 12 септември лорд Солзбъри нарежда на английския посланик в Цариград У. Уайт да настоява за признаване на Съединението под формата на лична уния, т.е. българският княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта. Британската идея има и по-далечен прицел – да постави на изпитание съюза на „тримата императори“.Новият курс на английската дипломация съвпада с правителствените промени в Турция, които са твърде благоприятни за осъществяване на английската политика на Съединението. Портата не можела да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход.
През това време българската дипломация също не бездейства. Съставена е една делегация, която да изложи пред Александър III българските стремежи и да измоли подкрепа. В нея влизат епископ Кли¬мент (Васил Друмев), Ив. Ев. Гешов, Иван Герджиков, Димитър Тончев и Димитър Папазоглу. Без да спомене името на княз Александър I, Александър III осъжда българската привързаност, но накрая произнася знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става“.Българската делегация е окуражена, но и малко несигурна, защото не чува как ще действа Русия. Желанието на делегацията да посети Петербург е отклонено от императора. Един от членовете на делегацията – Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон с мисия да разбере становището на английското правителство. Официал¬ните представители на британското правителство дават да се разбере, че Англия ще подкрепи Съединението, ако България следва само нейните съвети. Солзбъри му заявява, че решението на въпроса зависи от позицията на Русия, Германия и Австро-Унгария, и не скрива опасенията си от Сърбия. Българското правителство разбира необходимостта да постигне непосредствено споразумение с Турция, но тя не желае да вземе решение без съгласието на Всички сили. Успоредно с усилията да влезе в преки преговори с турското правителство българската дипломация се опитва да заложи на противоречивите интереси на великите сили. По нареждане от София в края на септември дипломатическият агент в Букурещ Гр. Начович заминава за Виена, за да сондира мнението на австрийското правителство. и по възмож¬ност да го спечели за българското дело. Начович изтъква, че Съединението ще закрепи положението на българския княз и България ще остане извън руското влияние. В изпълнение на мисията си от Лондон Гешов отпътува за Париж. Френският външен министър се изказва за възстановяване на статуквото.

Докато изясняват позициите си за изхода от българс¬ката криза, големите държави полагат усилия да ограничат огъня и тук изкристализират различията между тях. Най-сложно се оказва положението на съюза на „тримата императори“. Защото запазването на съюза като че ли става съмнително. Очевидно австро-немската дипломация се надява с поведението си да насърчи английското противопоставяне на Русия. От Петербург отхвърлят идеята за персонална уния. От Виена граф Калноки настоява за по-бързо споразумение между трите кабинета. Всъщност Бисмарк и Гирс разговарят и по въпроса българският княз да бъде поканен да се оттегли от Източна Румелия и за евентуално изпращане на руски комисар в областта. Въпреки противоречията помежду си трите северни монархии са в съюзнически отношения, засягащи пряко балканските проблеми. Това ги задължава да намерят обща линия на поведение по българския въпрос. Русия се надява, че запазването на статуквото ще доведе до отстраняване на княз Александър, а след това трябва да се търсят средства за „икономическо и административно сближение на двете Българии“, както заявява Гирс.
Австро-Унгария и Германия се съгласяват да се настоява за възстановяване на статуквото. Англия, доволна от задълбочаването на българо-руския конфликт, настойчиво разпространява идеята си за персонално съединение. Трудно би се постигнало единодействие на Великите сили против Съединението. Австро-Унгария избира друг подход – уголемяването на България да се използва за разпалване на противоречията между балканските страни. Един българо-сръбски конфликт би нанесъл сериозен удар на славянското единство и на руските позиции на Балканите, следователно би разкрил възможности за разширяване на австро-унгарското влияние. Така Виена продължава подмолните си действия срещу Русия в този район.
На 2 октомври 1885 г. посланиците на силите в Цариград излизат с обща декларация, в която се потвърждават суверенните права на султана, осъжда се българското Съединение и съсредоточаването на войски по границите на Източна Румелия, а съседните балкански страни се призовават да запазят мира. Българското правителство приема по принцип нейните разпореждания, то обещава да не допусне вълнения в „съседните области“. Накрая отново се настоява за признаване на Съединението. Отговорът на Белград и Атина е категоричен – да се възстанови статуквото, с което ще се гарантират сръбските и гръцките национални интереси. Двуединната монархия все по-определено пледира за компенсиране на Сърбия. Нито една от другите Велики сили не се обявява категорично в защита на България. От Белград продължават дипломатическата офанзива срещу Княжеството. Българските опровержения не успяват да насмогнат на сръбс¬ките инсинуации. Изправено пред враждебно настроените си балкански съседи, българското правителство не смята да прави отстъпки от своята територия, нито пък в Македония. Англия също препоръчва да се направят териториални отстъпки на кралството, защото смята, че в една война България ще бъде разгромена, а това би я тласнало отново към Русия. Принудени от обстоятелствата да степенуват задачите, управляващите среди ревностно бдят и за положението в Македония и Одринско. И така княжеското правителство благоразумно изчаква решението на силите и не се поддава на провокациите на западния си съсед. Заедно с това то предприема стъпки за укрепване на делото, така че възстановяването на статуквото да стане невъзможно. Д-р Странски се прехвърля в София, за да помага на Каравелов за по-бързото административно сливане на Княжеството и бившата автономна област. Естествено, в Петербург не са очаровани от това, което става в България. Докладите на руските консули в София и Пловдив, които донасят, че управляващите създават антируски настроения в страната, засилват неприязненото отношение на император Александър III към българския княз. Постигнали формално съгласие помежду си, Русия, Австро-Унгария и Германия натоварват своите представители в Цариград да изработят предварителна програма за работата на конференцията. Англия посреща с резерви решението им да се свика конференция на базата на възстановяване на статуквото.

Работата на конференцията определено затъва в безполезни разисквания, а това е целта на британската дипломация.За да провали идеята на Уайт за анкета, турската делегация внася ново предложение. 1. Специален делегат да покани от името на Великите сили и султана княз Александър I да се изтегли заедно с войските си от областта. 2. Делегатът да призове населението и властите към подчине¬ние. 3. В Източна Румелия да се изпрати извънреден комисар, който да управлява до назначаването на генерал-губернатор. 4. Този комисар да поеме Властта след оттегляне на княза. 5. След като населението се подчини, да се изпрати смесена комисия на Великите сили, която да проведе анкета. Представителите на Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия подкрепят турските предложения, макар и с някои уговорки. Уайт отново е в опозиция, той повтаря искането да се направи „сериозно проучване“ на положението в Източна Румелия, преди да се вземе някакво решение. Той изтъква, че ако се възстанови статуквото, без да се направят подобрения, в бъдеще могат да се очакват нови вълнения. Английският саботаж поставя конференцията пред непреодолими препятст¬вия. Провалът можел да бъде предотвратен само чрез формула, която да примири разногласията между големите държави.
2. Сръбско-българска война
На 30 октомври в секретен разговор с руския посланик в Берлин граф Шувалов той внушава идеята за споразумение между Русия и Австро-Унгария за влизане на руски войски в България, ако българското правителство откаже да се подчини на решенията на конференция. Но в Петербург не се поддават на тази привидна демонстрация на подкрепа. Неуспешната работа на конференцията и разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъждането ще се проточи, а всеки ден рабо¬тел в полза на българското Съединение. Сръбското правителство преминава към решителни действия. За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война срещу българите.
Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застават бойните действия. България е оставена сама срещу агресора, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Турция смята, че бойната между двете държави ще улесни нейното връщане в Източна Румелия. Русия е обезпокоена, но поражението на България окончателно ще компрометира княз Александър I и неговото правителство. Затрудненията ще принудят българското общество отново да се обърне към Русия и това автоматично ще укрепи руското влияние в страната. Официално Австро-Унгария заявява, че прави усилия да въздържа Сърбия, но от дгуга страна оправдава евентуална война. Бисмарк пък очаква, че войната ще задълбочи англо-руския конфликт и ще усложни положението на Балканите, а това ще направи Русия по-зависима от съюза на „тримата императори“. Даже Англия, която подкрепя каузата на Съединението, се ограничава с пожелания за победа на бъл¬гарското оръжие. Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Нито една от тях не се опитва да спре сръбските войски.
На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България, а причината – нарушаването на Берлинския договор от страна на Княжеството

Изненадата от победата при Сливница прераства в нескрит възторг на един малък народ, проявил способност да брани своята самостоятелност и свобода. Пред българския народ обаче стоят още много изпитания. Докато българите се готвят да изгонят нашественика от страната, Високата порта изведнъж решава да се намеси в качеството си на сюзерен. На 9 ноември Великият везир телеграфира на княз Александър I, че Портата е доволна от изтеглянето на българските войски от Източна Румелия. Тя смята със съгласието на княза да предложи примирие на сръбското правителство. Независимо от тези уверения Великите сили не подкрепят активно закъснялата турска инициатива, а Александър I отхвърля предложението за примирие „преди пълното опразване на Бълга¬рия от сръбските Войски“.

. По нареждане на крал Милан от Белград започват дипломатически постъпки пред великите сили за спиране на българското настъпление. На 12 ноември Австро-Унгария, Германия и Русия правят колективна постъпка в Белград и София за прекратяване на кръвопролитната бойна. Българското правителство решава да не се подчини на помирителната инициатива на трите велики сили, към които се присъединява и Турция. Българските войски трескаво се готвят за изтласкване на сръбските войски отвъд границата. На 14 ноември българските войски преминават границата. Пътят към Ниш е открит. След победата на българските войски край Пирот, Австро-Унгария решително се намесва в защита на крал-Миланова Сърбия. Австро-Унгария настоява да се спрат военните действия, като заплашва, че в противен случай българските Войски ще срещнат императорските австрийски Войски. Постъпката на Виена не е съгласувана с руското правителство и предизвиква неговото недоволство.Пред ултиматума на Кевенхюлер князът отстъпва. Още същия ден външният министър съобщава, че България е преустановила военните действия и приема да преговаря за примирие. Сръбското командване предлага войските да останат на позициите си от 16 ноември, да се пристъпи към взаимно опразване на окупираните територии и примирието да трае до 1 януари 1886 г. Тези предложения не държат сметка за българската победа и не поставят въпроса за започване на преговори за мир. От българска страна издигат контрапредложение. Сръбското правителство отхвърля българските условия. Великите сили решават условията на примирието да се набележат от техните експерти. Изработва се договор за примирие между България и Сърбия, без да взема предвид справедливите искания на българското правителство. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но сключеното примирие е по-скоро в полза на победена Сърбия, зад която твърдо стои Двуединната монархия. Англия, подкрепяна от Франция, открито отхвърля възможността за възстановя¬ване на стария ред. Руското правителство запазва старата си позиция. При това положение Русия, Австро-Унгария и Германия подтикват Високата порта да предприеме „бързи мерки в Из¬точна Румелия“ като „последна възможност за възстановяване на нейния авторитет в тази провинция“. В Цариград решават да изпратят в Пловдив двама делегати, със задача да уведомят населението за желанието на султана да се възвърне старият режим. Англия и Франция отказват да съдействат на инициативата на Портата, тъй като тази мярка още не е приета от международната конференция.

. Победата над Сърбия засилва популярността на княз Александър I, а това предизвиква още по-голямо раздразнение в Петербург. Отношението към княза остава негативно. Английското внушение за директно разбирателство между Турция и България намира все по-определена поддръжка в Цариград. И от двете страни се наблюдават известни отстъпки. Набелязано е и едно предварително споразумение по преминаване на Източна Румелия под българско управление. Според него българският княз ще бъде назначен за главен управител на областта със съгласието на султана, България трябва да плаща годишен данък на Портата от 200 000 турски лири, Турция и Бълга¬рия ще сключат взаимен отбранителен договор. Този първи предварителен проект за турско-българско споразумение е значителен напредък по Въпроса за Съединението. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и единна организация на Войската. Българс¬кото правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили. През януари 1886 г. българо-турските преговори продължават в Цариград. .През това време се подготвя и свикването на конференция за подписване на мирен договор между България и Сърбия. По инициатива на Русия, Великите сили отправят колективна нота до Сърбия, Гърция и България, в която настояват за демобилизация. Българското правителство веднага изразява готовност да се подчини, ако получи гаранции за своята територия.
На 20 януари 1886 г. българският външен министър и великият везир подписват споразумение. Според него управлението на областта се поверява на княз Александър I за срок от пет години, след което той може да бъде преназначаван от султана; в случай на вълнение турските войски могат да влизат в областта и в Княжеството за възстановяване на реда; на Турция се отстъпват преминалите към нея родопски села на българи с мохамеданско вероизповедание и няколко села в Кърджалийска околия, а определянето на границата в Родопите ще стане с оглед стратегическите интереси на Портата; взаимна военна помощ в случай на нападение срещу България и Турция. Всъщност споразумението ограничава държавния сувере¬нитет на България, без да дава юридическа санкция на Съединението. Обществеността го приема като обидно и срамно за българския народ. Отстъпчивостта на правителството може да се обясни само с желанието по-бързо да се приключи с въпроса и надеждата, че великите сили могат да смекчат някои клаузи. Наистина българо-турското споразумение предизвиква нови преговори между отделните кабинети и Високата порта.
3. Букурещки договор
В началото на януари 1886 г. Великите сили, Турция, Княжество България и Сърбия одобряват предложението на Бисмарк преговорите за подписване на мирния договор да се състоят в столицата на Румъния. За да улесни дейността си пред Високата порта за признаване на Съединението, правителството на Петко Каравелов се съгласява на конференцията в Букурещ Маджид паша да бъде пръв делегат, а Ив. Ев. Гешов -втори. На първо място е поставен въпросът за получаването на обезщетение в размер на 25 милиона франка – 20 милиона разходи по войната и 5 милиона нанесени щети във Видинско, Софийско и Трънско. На 23 януари 1886 г. конференцията в Букурещ е открита. С пристигането си в румънската столица Маджид паша получава инструкции от Високата порта да не иска обезщетение за България, а само да го подкрепи. Позицията на Австро-Унгария е, че България няма право на компенсация, тъй като мобилизацията на войските й предхожда сръбското нападение. Водачът на сръбската делегация Ч. Миятович окончателно осуетява българските намерения. Той повдига въпросите за Брегово, за митническите отношения, за емигрантите и строителството на линията Цариброд-Вакарел. Дори се намесва в отношенията между Княжеството и Високата порта, като настоява в преамбюла на договора да се добави след Княжество България „ автономно и трибутарно”. Маджид паша не се съобразява с исканията на българското правителство и улеснява Сърбия максимално да се възползва от затрудненото положение на Княжество България. На 10 февруари Миятович представя проект за мирен договор, състоящ се от един член: „Мирът между Сръбското кралство и Княжество България, който бе нарушен на 2 ноември 1885 г., се възстановява, считано от деня на размяната и ратификациите на настоящия договор.” Австро-Унгария, Германия и Англия настояват българското правителство да приеме сръбския „ член единствен”.
На 13 февруари Гешов предлага договорът да се състои от два члена – за мир и амнистия. Същия ден Турция представя текст от 4 члена. Първите два обхващат българското предложение, а в следващите два се предвижда окончателно уреждане на границата и обезщетяване на България с 25 милиона франка. На 15-и с. м. Миятович заявява, че е получил инструкция да прекъсне преговорите, ако искането за обезщетение не отпадне. След тази сръбска реакция опитът на Високата порта да извлече изгоди чрез усложняване на сръбско-българските преговори пропада. Маджид паша настоява да се отбележи в протокола на заседанието, че оттегля подкрепата си за цариградския текст. По този начин зад предложението на Високата порта остава само Ив. Ев. Гешов. Двуличното поведение на Високата порта и категоричността на Сърбия заставят българското правителство да приеме сръбския проект. По настояване на Петко Каравелов договорът за мир между Княжество България и Сърбия е подписан от Маджид паша, Ив. Ев. Гешов и Ч. Миятович. Единственото зачитане на достойнството на страната победител е съгласието Букурещкият мирен договор да се подпише на 19 февруари – деня, в който е подписан Санстефанският договор. Подписването на договора е нова отстъпка от страна на България, но с това се облекчават до известна степен действията на българската дипломация за признаване на Съединението от Турция и великите сили. Скоро след сключване на мира правителството обявява демобилизация на войската, но военното положение не е отменено. Мирът е възстановен, но не е гарантиран.
4.Топханенски акт от 24 март 1886 г..
Блестящата военна защита на Съединението в Сръбско-българската война заставя посланиците на Русия, Австро-Унгария и Германия да изискат от Турция спешно да изпрати двама свои делегати в Източна Румелия със задача да запознае населението с желанието на султана да се възстанови старият ред. На 20 ноември Лебиб ефенди и Гадбан ефенди пристигат в Пловдив и скоро се убеждават, че ако разпространят подготвената за целта прокламация, ще предизвикат безредици. Лебиб ефенди се завръща в Цариград, а Гадбан ефенди отива в София като комисар по вакъфите. На 13 декември се провежда последното заседание на Цариградската посланическа конференция. При размяната на мнения се очертават три гледни точки: Англия, Франция и Италия за разрешаване на Източнорумелийския въпрос чрез персонална уния, Русия чрез административна уния и Германия и Австро-Унгария посредством преки българо-турски преговори.
През декември 1885 г. княз Александър I Батенберг започва преговори с Гадбан ефенди за сключване на българо-турска спогодба. Постига се предварително споразумение Източна Румелия да мине под българско управление. Българският княз ще бъде назначен за генерал-губернатор. Княжеството ще плаща годишен данък – 200 000 турски лири. Предвижда се двете страни да сключат съюзен отбранителен договор. В замяна на всичко това Турция настоява да й бъдат отстъпени Бургаско и разширени завзетите от турските войски територии в Източните Родопи. През януари 1886 г. българо-турските преговори са продължени в Цариград. Външният министър Ил. Цанов е изпратен в турската столица с неограничени пълномощия. В преговорите активно посредничи Уайт. На 20 януари е подписано споразумение, в което се предвижда:
• княз Александър I Батенберг да управлява Областта за срок от 5 години, след което той може да бъде преназначаван от султана;
• Турция да въвежда войски в Областта и Княжеството в случай на размирици;
• границата в Родопите окончателно да се определи съгласно стратегическите интереси на Високата порта;
• двете страни да си оказват взаимна помощ в случай на нападение от трета държава;
• Органическият устав да бъде преразгледан в срок от 4 месеца;
• Берлинският договор остава непроменен в останалата си част.
Русия настоява да не се споменава името на Александър I и преназначаването на българския княз да става с одобрението и на Великите сили. Международна комисия да преразгледа Органическия устав на Източна Румелия, а клаузата за взаимната военна помощ да отпадне. В началото на 1886 г. в Англия отново идва на власт Гладстон. Не желаейки конфронтация с Русия заради възникнали проблеми в Ирландия, новото английско правителство приема руските искания. На 24 март 1886г. е подписан т.нар. Топханенски акт от посланиците на Великите силив Цариград. В него в сравнение със спогодбата от 20 януари отпада името на княз Александър I Батенберг и 5-годишният срок за мандата му, клаузата за военната взаимопомощ и правото на Турция да въвежда войски в случай на размирици. На 13 април със султански ферман на българския княз е поверено управлението на Източна Румелия.
Топханенският акт е международно признаване на Съединението, постигнато след много и умели постъпки на българската дипломация, след изумителната победа на българската войска срещу чуждия агресор и при осезателната подкрепа на Англия. Поради противоречивите си интереси великите сили не постигат съгласие за възстановяване на стария ред, но успяват да ограничат конфликта на Балканите. Това спестява на България нови изпитания и непредвидими усложнения. Макар че съдържа някои ограничения и уговорки, Топханенският акт дава възможност на българското правителство да осъществи фактически пълно съединение на Северна и Южна България. След подписването му страната се връща към нормален живот – на 29 март 1886 г. е отменено военното положение, бюджетът на Източна Румелия става част от българския държавен бюджет, в областта са прехвърлени софийски администратори и т.н. В края на март са насрочени избори в Южна България за попълване на местата 8 общобългарското Народно събрание.