Корените на българската народност

Един човек търсел упорито ключовете си под светлината на уличната лампа.
-Сигурен ли си, че си ги загубил точно тук?-питали хората.
-Не, но тук е по-светло! – отговорил умникът...

Днес, когато българите се събуждат от вековната летаргия, в която ги е държала една властна и тъмна воля, те не трябва да търсят ключовете на достойнството си под светлината на международната политика, военни групировки и икономически отношения, а там, където са ги загубили – при вечните си исторически корени.
Враговете на нашия народ са се постарали да скрият тези корени и по нихилистичния римски принцип “Разделяй и владей”, балканските българи бяха изкуствено разединявани чрез фалшифицирането на македонска, добруджанска и други “народности”, насъсквани срещу тях; а волго-уралските българи са именовани съответно татари, чуваши, башкири, чеченци.

Постарали са се територията ни да намалява като шагренова кожа – навсякъде граничим с наши земи.Древната ни история бе скрита, а новата – изопачена.

Всичко бе съзнателно славянизирано тук и татаризирано на Волга.
Затова се криеше и изопачаваше:

- българската територия отпреди Новата Ера.
- траките – не фигурират в учебниците, въпреки многобройните им храмове.
- Истината за българските империи и техните креации.
- Славната Велика България и какво е направила за Европа.
- Петте български държави на картите от IX век.
- Приноса на богомилите за Новия свят.
- Българска история се изучава само в XI клас

Това е коварен удар срещу Българознанието като цяло.
Но, “Не е во веки!” – както казали богомилите и будителите в най-тежките години на робство.
Само българите имат своите будители!

Такъв национален феномен няма друг народ! Те нямат предшественици, нито спонсори. По традиция за будители се приемат само Паисий и неговите преки или косвени ученици, и толкова. Сякаш те са някакъв изчезнал генетичен вид. Нима след турското робство не са се раждали повече будители? Не бяха ли те наречени през фашизма патриоти, а при социализма дисиденти?

Могат ли да съществуват?

А имаме ли очи да ги видим? Защото те са невидими за тези, които не са възстановили българското си достойнство и които не опонират на чуждите асимилаторски тенденции. Самочувствие има този, който помни славната си биография.Ключът към българското достойнство е в знанието на истинската ни история!

Днес навлизаме в третото хилядолетие със събуждащо се национално самосъзнание. От малка страна България ще стане център на огромния Български свят, разпилян по евроазийската земя. Възкръсването на Българския дух ще бъде първия световен феномен на новия век. Затова е необходимо Българският лъв да отхвърли със замах насаждания от векове нихилизъм, да не превива повече гръбнак пред Изтока и Запада и да възвърне своето достойнство чрез възстановяване на историята си.

Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.

• Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър.
• Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве й робува.
• Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивлява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.
• Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.
• Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.
• Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.
• Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.

Затова, в зората на новото хилядолетие, разкъсваме мъглата на информационното затъмнение и разтваряме цензурираните страници от духовната ни история, за да оформим пъзела на величествените българи – патриарси на човечеството и семе на нови култури

Най-голямата сила на българския етнос е в познанието на неговото славно минало и духовната помощ, която е оказал на страдащото, но еволюиращо човечество.

http://gpetrov.blogspot.co.at

неизвестното племе на мияците

Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

Мияцитѣ сѫ онова племе отъ българския родъ, за което твърде малко се знае. A тѣ се споменаватъ още въ Първото българско царство, въ времето на царь Самуила, като сѫ излѫчили изъ своята срѣда първиятъ Охридски архиепископъ Иоана въ 1018 г., както и много други видни дейци въ по-късно време, та дори до день днешенъ. За тѣхната неизвестность трѣбва да е спомогнало и обстоятелството, че тѣ населяватъ най-западнитѣ македонски покрайнини, изолирани и мѫчно досташни за чужденеца и посетителя изъ дебритѣ на Шаръ-планина, Бистра, Стогово и Корабъ. Сѫщо така и пастирскиятъ имъ животъ ще да е допринесълъ за тѣхната неизвестность. Затворени, съ своитѣ многобройни стада отъ овце и коне, изъ дипленитѣ разклонения на поменатитѣ балкани, мияцитѣ безшумно сѫ прекарвали своя уединенъ, самобитенъ и патриархаленъ животъ, — пролѣть и лѣто изъ роднитѣ си мѣста, a есень и зиме — доле на югъ, къмъ вардарията и солунско поле. Освенъ туй, тая изолирана область е останала запазена, не е била театъръ на войни отъ чужди нахлувания. Едва въ по ново време спомнятъ за тѣхъ: словенецътъ Стефанъ Верковичъ и Иречекъ, Григоровичъ, Шафарикъ. Макаръ да сѫ дали на племето ни видни просвѣтни дейци, последнитѣ, строги, но скромни къмъ себе си и своето племе, консерватори въ своя животъ, нищо почти не сѫ казали за него; a тѣ (мияцитѣ) рѣзко се отличаватъ отъ другитѣ колѣна на българския родъ по своитѣ духовни качества, по езикъ, характеръ, обичаи, носия и пр.

Въ битностьта ми екзархийски училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, въ чийто учебенъ районъ спадаше и рѣканско, имахъ възможность достатъчно да изуча миналото, поминъкътъ и битътъ на тая часть отъ нашето племе (мияцитѣ), чийто материали сѫ предметъ на настоящата ми книга.

Дебърската область се състои отъ околиитѣ: Дебърска (Горни и Долни Дебъръ) и рѣканска. Последната се подраздѣля на две части: Горна (Голѣма) Рѣка и Долна (Мала) Рѣка. Рѣканската околия носи прозвището си отъ голѣмата рѣка Радика, дѣсенъ притокъ на р. Дринъ, по чието продължение се простиратъ селища по двата ѝ брѣга. Рѣка (областьта) се намира северо-източно отъ Дебъръ и се заключава между планинитѣ: Люботрънъ, Шаръ, Корабъ, Бистра, Стогово. Рѣканско граничи: северо-източно съ — гостиварско; източно съ — кичевско; южно съ — охридско и западно — съ дебърско. Рѣканската околия нѣма цѣнтрално селище, което да носи името Рѣка, както другитѣ околии, що носятъ името на града, (скопска, прилепска, кичевска и пр.). Въ турския режимъ околийски центъръ бѣ селото Жорноница, находяще се въ Мала Рѣка, a сега околийски центъръ е градчето Галичникъ (въ Мала Рѣка). Ето тая именно околия, — рѣканската — населяватъ мияцитѣ. Тѣ броятъ 47 селища, отъ които 24 сѫ въ Мала Рѣка и 23 — въ Голѣма Рѣка.

Селищата въ Голѣма Рѣка сѫ всички почти албтнизирани — говорятъ албански и едни сѫ още християнски, a други мохамедански. A селата въ Мала Рѣка сѫ чисто български, като едни сѫ християнски, a други помашки. Цѣлото население на рѣканската околия брои 25,559 души, отъ които християни (българи) 12,015 души, помаци (българи) 6,565 д.; християни (арнаути) 3,221 д.; мохамедани (арнаути) 3,738 души. Мияци има и вънъ отъ тая область. Тѣ сѫ заселени въ селото Смилево (битолско); Папрадища и Орѣше (велешко); Еловецъ (кичевско); Крушово и разпръснато изъ други мѣста: Солунъ, Битоля, Скопие, България (Ломъ, Видинъ, Свищовъ, София и другаде). Всички тѣ броятъ около 5,000 души. Избѣгали сѫ отъ арнаутски золуми и отъ страхъ на потурчване изъ своитѣ родни огнища още преди 150—200 години.

Цѣлото население въ Долна Рѣка (християни и помаци) говорятъ чисто български. A въ Горна Рѣка населението говори албански (християни и мохамедани). Само въ селата: Сенце, Вълковия и Киченица има още стари хора, които говорятъ български. Помохамеданчването на българското население въ рѣканско е станало още преди 150 год. Сега настѫпва походъ и срещу езика на населението, срещу българския езикъ. Започватъ опустошителни нашествия на албански разбойници. За да се спасятъ отчасти отъ тия опустошения, започватъ да си служатъ съ езика на разбойницитѣ — албански езикъ. По такъвъ начинъ, чрезъ албанския езикъ, сѫ мислили да запазватъ вѣрата си (християнска) поне българитѣ. Помохамеданчванитѣ даже българи измѣнили и носията си; отъ чисто миячка, почнали да носятъ албанска носия. Така, чрезъ езикъ и носия, да могатъ да наподобяватъ на чисти албанци и се спасяватъ отъ разбойническитѣ нападения. Останалитѣ български християни, обаче, най-много теглили и сега, макаръ съ промѣненъ езикъ (говорили албански); носията имъ (миячка) ги издавала, че не сѫ чисти албанци, за каквито се престрували, че сѫ Така се наложило и на тѣхъ да смѣнятъ своята миячка носия съ албанска. Това е било преди около сто години. Затова сведочи факта, че y много родове личатъ захвърлени миячки дрехи изъ таванитѣ на кѫщитѣ, или пъкъ, при разкопки на стари гробове, личатъ остатъци още отъ миячки дрехи и сребърни украшения.

Къмъ мияцитѣ се числятъ и селата: Маврово — 800 души, Левуново 600 и Никьорово (Никкфорово) 1000 души, съседни на Горна Рѣка, но числящи се въ гостиварска околия. И тѣ, предъ страха на албанскитѣ нашествия, сѫ смѣнили носията си (отъ миячка на албанска), но сѫ запазили езика (българския) и вѣрата (християнска).

Трѣбва да спомена още и за други беди на мияцитѣ отъ мрачното минало. Тѣзи беди сѫ: потурчването на голѣма часть отъ мияцитѣ и второ — масовото преселване на други мияци отъ роднитѣ имъ огнища, въ други македонски покрайнини. И дветѣ тия беди се дължатъ на турската политика и на терора на албанцитѣ. Потурчването е станало, преди 150—200 години. Рѣдко сѫ останали чисто помашки села; повечето сѫ смѣсени — помаци и българи. Потурчването извършилъ известния Синанъ паша, любимецъ и везиръ на султана. Приказва ce, че той билъ владика отъ Призренъ, който се потурчилъ и се заелъ да потурчи мияцитѣ изъ рѣканско. Той разрушилъ и манастира Св. Архангелъ. Френскиятъ пѫтешественякъ Лежанъ казва, че беговетѣ настоявали да спре потурчването, понеже нѣмало кой да обработва земята. Тогава е билъ разваленъ манастира Св. Ив. Бигоръ.

И масовото изселване на мияцитѣ изъ роднитѣ имъ огнища е станало не по-рано отъ преди 150—200 години. Нѣкои отъ забѣгналитѣ мияци сѫ образували нови селища, по близки или по-далечни отъ тѣхнитѣ родни огнища. A други сѫ се прибрали при стари селища. Така: градчето Крушово брои половината отъ населението си мияци. Селото Елховецъ (кичевско) е чисто мияшко, 80 кѫщи, заселено въ близко съседство съ рѣканско. Историческото село Смилево е по-далечна мияшка колония. То се намира въ битолско — Демиръ Хисаръ. Най-далечни мияшки колонии сѫ: селата Папрадища и Орѣше въ велешко, мѣстностьта Азотъ. Освенъ тия изселвания е имало и други поединични, или групови изъ разни градове, като: Битоля, Солунъ, Скопие, кѫдето ги извиква поминъка на стопанитѣ. Не по-малко сѫ изселенитѣ мияци въ България, настанени: въ София, Ломъ, Видинъ, Свищовъ и другаде. Мияци има и въ Румъния и Сърбия.

Чаровна е земята, що населяватъ мияцитѣ. Заключена между Шаръ, Корабъ, Бистра, Стогово, и прорѣзана съ долини разкошни, напоявани отъ бистритѣ води на р. Радика и нейнитѣ притоци — Рѣка е райско кѫтче. Нейнитѣ селища, кацнали по върховетѣ, ребрата и политѣ изъ тия балкани, съ своитѣ красиви чардаци и солидни кѫщи, сѫ богати сюжети за четката на прочути художници и перото на даровити писатели. Гризебахъ, когато пѫтувалъ презъ 1838 година, изучавайки мѣстната флора, останалъ съ поразително впечатление, наблюдавайки разкошнитѣ пейзажи, що изпъквали предъ очитѣ му. На тия природни хубости се дължи, може би, и таланта, природната интелигентность и високитѣ духовни качества на това мияшко население. И действително, не виждаме ли, че прочутитѣ майстори художници — живописци и рѣзбари, ненадминати досега по своето художество, — потомци на тъй наречената „Дебърска школа" — да се излѫчва отъ тоя именно край (рѣканско) и отъ мияшки родъ. Чада на мияшкото племе, отгледани, откърмени и израсли въ тоя чаровенъ земенъ кѫтъ, безъ всѣкаква наука и школуване, творятъ съ своята четка и длето образи и рѣзби, каквито рѣдко се срѣщатъ другаде по нашата земя. Вмѣсто разнитѣ земедѣлски култури и други градински продукти, каквито се раждатъ другаде изъ българската земя, тукъ, въ рѣканско, лишено отъ плодородна земя, се раждатъ хора даровити: художници (живописци и рѣзбари), архитекти и майстори (домостроители), творци на прочутитѣ македонски шевици (смилевска носия); всички доморасли — възпитаници на домашната школа, не видѣли изложба и музеи, нито поука и рѫководство на чужда рѫка.

Мияцитѣ сѫ твърде интелигентни, a главното имъ занятие бѣ скотовъдство (овчарство). Ако бѣха кореняци на днешното мѣстожителство, биха били като днешнитѣ власи (каракачани) — некултурни, слабоинтелигентни, дори подъ нивото на всѣка култура. Трѣбва, следователно, да приемемъ, че тѣ тукъ сѫ се заселили изъ нѣкой другъ край. Галичани твърдятъ, че тѣ сѫ преселници отъ околностьта на Солунско. Ще се рече, старитѣ мияци първоначално сѫ били заселени изъ солунската область, въ съседство съ бръсяцитѣ. И понеже първоначално сѫ били земедѣлци и скотовъдци, станали сѫ доста имотни. A бидейки въ близко съседство съ Солунъ, имали близъкъ контактъ съ градското население, търгували сѫ тамъ и станали доста заможни. Понеже скотовъдството било по-доходно, усвоили го окончателно, като изоставили земедѣлието. Така тѣ зиме си оставали по солунското поле, съ своитѣ стада, a пролѣть и лѣте се прибирали изъ дипленитѣ разклонения на Бистра планина. Първоначално сигурно и тѣ сѫ заживѣли тукъ номадски, като сѫ водили и своята челядъ съ стадата си. По-късно, обаче, почнали да се заселяватъ въ тая область, неправейки изборъ на мѣстата за тѣхната производителность, защото като скотовъдци, нито сѫ садѣли, нито сѫ имали възможность да обработватъ земята. Тѣ сѫ гледали главно да има добро убежище за стоката имъ, да има вода, добри посбища, дърва и запазено мѣсто отъ вѣтроветѣ. Всички тия условия били на лице въ тоя край. Така, тѣ ставатъ отъ скитници на заседнали постоянни мѣстожители, като само овцетѣ сѫ презимували другаде. Тъй се обяснява заселването първоначално на мияцитѣ по рѣканско. После, поради размножаване, създаватъ се едно следъ друго нови селища.

Поражда се въпроса, отъ кѫде си води произхода мияка. Ако той е остатъкъ отъ Аспаруховитѣ прабългари, нѣмаше да има тая отлика; ако ли пъкъ е Самуиловъ потомъкъ, щѣше да прилича на „бърсякъ", отъ което племе, споредъ наши учени, произхожда и Самуиловия родъ. Бърсяци сѫ: днешнитѣ кичевчани, прилепчани, охридчани и др., населяващи Западна Македония, но рѣзка и несъвмѣстима разлика има между бърсяка и мияка. Толкова очебиюща е разликата между еднитѣ и другитѣ, че абсурдъ е да се допуска еднаквия имъ произходъ. Има автори, които считатъ мияцитѣ за произходящи отъ Самуиловия родъ. Добре, но историята сочи Самуила за часть отъ бърсяшкото племе, или отъ арменското. Тогава трѣбва да се допустне теорията, чи или Самуилъ не е бърсякъ, или мияцитѣ не сѫ Самуилови потомци. Ако достовѣрно и исторически е доказано, че Самуиловия родъ е бърсяшки, или арменски, нѣма защо да сочимъ мияцитѣ за негови роднини. Тѣхниятъ произходъ ще трѣбва да търсимъ другаде. Кѫде другаде, обаче. Казахме, че никой български клонъ, отъ днесъ сѫществующето ни племе, нѣма отличителнитѣ и характерни черти на мияка. Тогава, трѣбва да се обърнемъ къмъ твърде далечното ни минало, по-далече отъ Самуилово време, още при формирането на нашата нация и държавна самостойность. Мияшкото население на Галичникъ, сочи своя произходъ отъ солунско, околностьта на рѣката Галикъ. Тамъ прадѣдитѣ имъ сѫ живѣли своя пастирски животъ, съ многобройнитѣ стада овце и коне. Преди хиляда години изселили сѫ се отъ тамъ, като, презъ турския режимъ слизаха съ своитѣ стада пакъ къмъ солунския край, за зимуване (на кѫшла). Преданието говори, че първиятъ Охридски архиепископъ Иоанъ билъ миякъ; като монахъ и пустиннослужитель, той се подвизавалъ въ околностьта на Галичникъ. Галичани сѫ му носили храна въ пещерата, срещу всѣки петъкъ. И днесъ, по стара традиция, галичани даватъ отъ всѣка кѫща по едно хлѣбче (просфора) даръ на манастиря св. Иванъ Бигоръ срещу праздника св. Петка (14 октомврий ст. ст.) за споменъ. Иоанъ е избранъ за архиепископски престолъ въ 1018 год. Значи, въ тая година имаме вече мияцитѣ (днешнитѣ галичани) по тоя край — рѣканско. A селището Галичникъ ще да е основано много въ по-старо време отъ годината 1018, когато сѫ дарявали Иоана съ храна. Вървейки така назадъ, ще стигнемъ до епохата, когато прабългаритѣ ни сѫ се слѣли съ славянскитѣ племена около солунско. По такъвъ начинъ доближаваме се до вѣроятностьта, че галичани действително иматъ своя произходъ отъ солунско, като сѫ се изселили много време преди Самуила и Иоана (1018 година).

Следователно, днешнитѣ мияци ще да сѫ остатъкъ отъ нѣкое племе, населяваще солунския край. Антонъ Страшимировъ нарича мияцитѣ и бърсяцитѣ старинни колѣна, въ своята „Книга за българитѣ", отъ 1918 год., стр. 52. Стариятъ нашъ учитель Благой Димитровъ, публицистъ и общественикъ и вещъ познавачъ на старогръцки езикъ, казва, че въ градъ Битоля билъ откритъ гробъ отъ римско време, кѫдето личело надписъ: „Тукъ почива пълководецъ, по произхождение миякъ". Още едно доказателство, че мияцитѣ сѫ старинно племе".

Иречекъ спомина, че славянитѣ на Балканитѣ, макаръ и да сѫ имали общо име, не сѫ се съединили въ едно цѣло политическо тѣло. Тѣ сѫ били раздѣлени на много малки племена, отъ което всѣко си имало особено название и особено управление. Имената на тѣзи племена не сѫ на всички познати. Но, по-често поменаванитѣ сѫ: на югъ отъ Балкана — загорци, драговици, мораци, смолени, струмци и др. Въ Едада и Пелопонезъ: милци, езерци и велосичи. Това сѫ познатитѣ, a кой може да рече, че освенъ тѣзи не е имало още други славянски племена, за които византийскитѣ лѣтописци не споменаватъ нищо. Въ горниятъ списъкъ личатъ славянскитѣ племена: „мораци" и „милци", чийто имена се схождатъ съ нашитъ мияци. Нѣма ли нѣщо общо съ тѣхния произходъ? Или не се ли криятъ нашитѣ мияци между ония славянски племена, за които Иречекъ казва, че не сѫ всички познати?

Днешнитѣ пъкъ мияци считатъ себе си за чистъ славянски типъ, остатъкъ отъ древнитѣ славянски племена, които населявали страната. По-късно е станало едно смѣшение на мияцитѣ съ остатъкъ отъ самоиловитѣ боляри, които, следъ разгромяването на Западното българско царство, се оттеглили въ недостѫпнитѣ дебри на македонскитѣ планини. Иречекъ, следвайки стѫпкитѣ на разгромената армия на Самула, окончателно се спира на базата, че тая армия минала Вардара и отседнала въ западнитѣ краища на Македония (Иречекъ — нѣмски преводъ на В. А. Яковлевъ, стр. 182—188). И историкътъ Шелонержеръ (Мсб. кн. V, 233—267) е на сѫщото мнение. Това именно смѣшение дава основание на днешнитѣ мияци да се считатъ за наследници на Самуила, имайки болярски произходъ. Потвърѫдение на това тѣхно мнение намираме исторически, когато турцитѣ, начело съ Султанъ Мохамедъ II, който въ 1468 г., миналъ презъ Охридъ, смѣтали населението на дебърската область за българи — боляри (Гласникъ, VII, 177 — писмото отъ Охридски Доротей до Иоанъ Стефана, Молдовски войвода). И Иречекъ счита българитѣ отъ дебърска область (Дебъръ, Дринколъ, Рѣка) за боляри съ аристократическа гордость (стр. 348). По предание се разказва, че игумена Иоанъ отъ манастира св. Богородица, съдействувалъ за помирение между Василий Българоубиеца и забѣгналитѣ тукъ (въ рѣканско) боляри, поради което Василий, за благодарность, извикалъ покъсно Иоана за архиепископъ на Охридския престолъ. Друго предание говори, че синътъ на Самуила Гаврилъ-Романъ, е ималъ резиденция въ с. Скудрине, което по това време е било голѣмо селище съ манастиръ. И други обстоятелства навеждатъ мияцитѣ за тѣхното родство съ Самуиловитѣ боляри:

1) Тѣ казватъ, че въ никоя друга область на родината ни, не се срѣщатъ лични библейски имена, както y мияцитѣ. И наистина, y мияцитѣ личатъ библейскитѣ имена: Аврамъ, Исакъ, Яковъ, Рафаилъ, както и историко-библейскитѣ имена на братята на Самуила: Мойсей, Аронъ, Давидъ и др.

2) Яркиятъ (пурпурниятъ) цвѣтъ на женската миячка носия, сочи на аристократичность.

3) Наличностьта на домашни параклиси и църкви, сочатъ на болярски произходъ.

4) Миячкитѣ младоженци (зетътъ и невѣстата) по време на вѣнчавка носятъ червени или жълти обуща, каквито сѫ носили византийскитѣ владетели, a по-късно и българскитѣ царе и боляри.

5) До скоро въ много мияшки селища личеха шефове, като нѣкогашнитѣ боляри, които рѫководѣха селскитѣ събрания, дѣла и събития, пазѣха и бранѣха населението отъ външни бѣди и напасги. Такива съвременни боляри бѣха: Томо кяя отъ Галичник; Гюрчинъ отъ Лазар-поле; Сaрджо отъ Тресонче; Исионъ Дельовъ отъ Росоки; Aврамъ Божиновъ и Филипъ отъ Осой; Битущъ отъ Битуше и др. Тия съвременни боляри, съ своята аристократическа походка, възседнали на красиви, добре отгледани и добре оседлани коне, съ златни украшения по седлата и юздитѣ, нѣкои препасани съ дълги сабли, заобиколени съ многобройна свита — еднакво сѫ респектирали турци и българи. Предъ тѣхъ всички сѫ ставали на крака и смирено сѫ благоговѣели.

6) Мияцитѣ иматъ и свое знаме, украсено съ лъвъ, което се развѣва надъ кѫщата, въ време на сватба. Това знаме е старо, колкото е старо и самото племе. То е запазено само y мияцитѣ и дебърския край.

7) При погребение на мъртвецъ, свещеника взима парче тухла или керемида, като прави върху него крѫгъ и по срѣдата кръстъ съ буквитѣ: И. X. Н. (Исусъ Христосъ Ника) и се хвърля въ гроба. Казватъ, че подобенъ крѫгъ служелъ за емблема на българскитѣ царе и боляри.

Исторически положително още не се знае произхода на царь Самуиловия родъ. Така: професоръ Иорданъ Ивановъ твърди, че царь Самуилъ е отъ арменски произходъ; проф. Златарски, Пастуховъ, Цвѣтко Стояновъ и др. мислятъ, че царь Самуиловия родъ билъ отъ славянски произходъ — отъ македоно славянско племе бързаци; проф. Никола П. Благоевъ счита царь Самуиловия родъ за прабългарски; сръбския проф. Владимиръ Петковичъ мисли че царь Самуилъ има персийски произходъ. Византийскитѣ историци: Иоанъ Скилица, Георги Кедринъ, Иоанъ Занана, Кекавменъ и др. считатъ царь Самуила и братята му за българи. Между тази лутаница на наши и чужди учени за произхода на царь-Самуиловия родъ, ще прибавимъ още едно предположение, — онова, което се знае и говори въ рѣканско. A то е: че има мияци, които считатъ дори Самуила за свой, за миякъ. Това свое твърдение тѣ основаватъ и на факта, че духовнитѣ качества, що притежавалъ Самуилъ (юначенъ, силенъ, смѣлъ, решителенъ, неустрашимъ и пр.) сѫ свойственость и на мияшкото племе.

И така, мияцитѣ сѫ малоброенъ остатъкъ отъ старославяно-българско колѣно, което населявало солунско съ пастирски поминъкъ, който поминъкъ ги заставилъ да търсятъ удобни прибѣжища и пазбища за многобройнитѣ си стада отъ овце и коне. Такива прибежища и удобства тѣ намиратъ въ днешнитѣ свои селища — рѣканско, отъ кѫдето по стара традиция, ежегодно слизаха съ своитѣ стада за зимуване по солунско поле, сочейки по такъвъ начинъ на своето старо праотечество (солунския край), отъ кѫдето първонанално сѫ потеглили. Тѣ сѫ запазили своя типъ чистъ, благодарение на своя консерваторски духъ и голѣмата изолираность народината имъ между планинскитѣ разклонения на Шаръ, Корабъ, Бистра и Стогово. Тѣ сѫ, следователно, македоно-български прусаци. Тукъ нѣма нито албанци, нито гърци, нито турци, нито сърби, нито евреи, нито даже цигани; и следователно, не е имало преливане на кръвь отъ една раса въ друга чрезъ бракове. По-късно е станало смѣшение съ Самуиловитѣ боляри.

Мияцитѣ и бърсяцитѣ, макаръ и въ близко съседство (кичевско напримѣръ), нѣмаха абсолютно никакъвъ досегъ помежду си. Нито се женѣха, нито се мѫжеха едни съ други. Сѫществуватъ не малко анекдоти за тази имъ ненавистливость. Нащо се дължи тази вѣковна ненависть между тия две групи отъ племето ни. На професионална или съсловна конкурендия, или на нѣщо друго. Мияцитѣ, обаче сѫ отъ вѣкове скотовъдци (овцевѫди), a бърсяцитѣ — главно земледѣлци. Не е съсловностьта причина. Тя трѣбва да се търси другаде, — въ психиката на мияцитѣ. Галичани, считатъ себе си родственици на нѣкогашнитѣ български боляри, въ жилитѣ на които тече болярска кръвь; тѣ сѫ следователно съ аристократиченъ духъ; тѣ сѫ съвременни патриции, a всички други (бърсяци и пр.) сѫ плебеи, по-долна рѫка хора, съ които, обидно е да се сродяватъ. Тамъ намирамъ азъ причината на сѫществующата ненависть между тия две групи отъ племето ни.

За куриозъ нека чуемъ какво казватъ и сръбскитѣ учени за мияцитѣ. Светозар Томич (посърбенъ галичанецъ) въ своитѣ пѫтни бележки (сп. „Братство", кн. 29, г. 1923, стр. 225, издание на д-во св. Сава) за мияцитѣ казва:

„Сръбското племе мияци се споменава отъ най-стари времена. Всички които сѫ писали за Македония, или за сръбското племе, спомнятъ и мияцитѣ. Бръсяцитѣ и мияцитѣ сѫ най-виднитѣ сръбски племена въ Южна Сърбия. Още въ първитѣ дни на историческия животъ на нашия народъ, тѣ първи се споменватъ. Докато всички други останали племена на нашия народъ въ Македония сѫ изгубили своя егнографски ликъ, само бръсяцитѣ и мняцитѣ сѫ се запазили, a най-вече мияцитѣ. Днесъ може да се каже, че само тия две племена живѣятъ като една компактна племенна маса и т. н."

Твърденията на Томичъ сѫ въ пълно противоречие съ историческата истина. Нали сръбското племе се яви на своя исторически животъ въ Македония едва въ XIII в. A мияцитѣ и бързититѣ (бръсяцитѣ) сѫ най-старитѣ славянски племена, които заедно съ другитѣ славянски племена (струмци, загорци и пр.) сѫ населявали Балканския полуостровъ. Тѣхъ заварватъ тукъ българитѣ още въ своята поява и следъ сливането и асмилирането имъ, въ това число и мияцитѣ и бръсяцитѣ, се явяватъ днешнитѣ българи, които презъ времето на царь Самуила, бѣха най-храбрата му армия, застрашаваща цѣли 20 години Византийската империя. Сѫщо така мислятъ и Томо Смиляник-Брадина (Библ. Македония № I, 1924 г.), Р. Огняновикъ (Јужна Србиа, 1922 г. кн. II, бр. 17) — безъ да си даватъ смѣтка за историческата истина.

 Произхода на името „миякъ"

За произхода на името „миякъ" сѫществуватъ разни мнения. Така, едни смѣтатъ, че това име е прѣкорно, a не племенно. Несериозно е това твърдение, обаче, защото както „мияцитѣ", тъй и „бръсяцитѣ" сѫ старинни племенни названия. Прѣкорни имена сѫ: „Торбеши, Торлаци, Куйки" и пр. Името мияци се срѣща въ 1444 г. (Иречекъ, стр. 458, 576). То се срѣща и въ по-старо време. Стариятъ учитель, публицистъ и общественикъ, г. Благой Димитровъ, казва: — въ Битола билъ откритъ гробъ, отъ римско врене, кѫдето имало надписъ, че — тукъ почива покойникъ (воененъ) родомъ „миякъ". Така, че две мнения не трѣбва да има за старинностьта на името „миякъ". Отъ кѫде произхожда туй име, обаче? Това е, което трѣбва да знаемъ. Ще приведемъ разнитѣ мнения по тоя въпросъ. 

1. Петъръ Макревъ, старъ учитель (миякъ), казва: — мияцитѣ се отличаватъ съ голѣма чистота било въ кѫщи, било въ облѣклото; постоянно миятъ и ператъ, поради което взели прозвището „мияци".

 2. Георги Пулевски, сѫщо просвѣтенъ миякъ, въ своитѣ рѫкописни бележки, казва: — думата „миякъ", означава — бистъръ умъ, хора бистроумни и още мияци = македонци; кѫсо произношение — мияци; продължително — македонци

3. Ст. Верковичъ, кaзва: — Вѣроятно ихъ название „мьшки" осталосъ отъ доходящаго до фанатизма обичая бытъ постояний чисtимъ и въ одеяний и въ сношения".

4. Нѣкои казватъ, че „миякъ" произхожда отъ употрѣбата на личното мѣстоимение мие = ние, което е свойствено на мияцитѣ. Ми и мие, обаче, казватъ и чехи и руси; среща се и въ други говори изъ страната, та би трѣбвало да допустнемъ, че и тѣ сѫ мияци?
5. Други обясняватъ, че произхода „миякъ" е отъ старобългарскaта дума ягцы = ягкъ = крепакъ, силенъ,

мыяци = мияци, сир. ние сме крепки, силни, юнаци — понятия напълно отговарящи на физическитѣ сили на „мияка" (тѣломъ и духомъ). Мияцитѣ се гордѣятъ съ своето име. Това последното обяснение на думата „миякъ", мисля, че е най-правилно.

6. Арс. Алексиевъ твърди, че „миякъ" произлиза отъ упоритостьта на мияка, да не се съгласява въ общитѣ работи, като отговарялъ нѥсть = нес тъй чрезъ разлагане ѥ и чрезъ размѣстване т, е станало ниесть = миєци = мияци, дето н се обърнало на м. (Сб. Ун. кн. XXX).

 http://www.promacedonia.org

 допълнения:

Дебърският говор, според представите на българската диалектология[1], е български диалект от крайната югозападна група югозападни говори. 

Говори се в пограничните области на Република Македония и Република Албания – в района около град Дебър. Тъй като местното население е познато като реканци или мияци, диалектът понякога се нарича и рекански или мияшки. 

Македонската диалектология разделя дебърския говор на дебърски, рекански и галички, като ги класифицира като диалекти на македонския език.

Характерни особености 

    Праславянското *tj застъпено като:

        шч — плèшчи (плещи), гòрешчо (горещо)

        к’ — плèки (плещи), кèрка (щерка)

    Праславянското *dj застъпено като:

        жд — нỳжда, говеждò.

        г’ — вèг’а (вежда), прèг’а (прежда)

    Засилена употреба на гласната о като

        застъпник на стб. ѫ: мош (мъж), пот (път), сòбота (събота)

        застъпник на стб. ѧ: йòзик (език)

        застъпник на стб. ъ и ь: лòжеш (лъжеш), бòчва (бъчва), òсом (осем), сèдом (седем), звòнец (звънец)

        заместник на ударено а след назални съгласни: снòа (снаха), мòшчеа (мащеха)

    Преглас х⇒ф: греф (грях), вр̥ф (връх), рèкоф (рекох).

    Звучен изговор на сричкотворните л и р: сл̥̀нце (слънце), жл̥̀чка (жлъчка), тр̥н (трън), цр̥н (черен).

    Наличие на тройно членуване.

    Множествено число с окончание -ови/-еви: дòбови (дъбове), лèбови (хлебове), сòневи (сънища)

    Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр. при всички спрежения: стрѝжа (стрижа), сèйа (сея), рàг’а (раждам)

    Глаголно окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр. при всички спрежения: пѝшит (пише), вѝйет (вие), мèтет (мете)

    Лични местоимения: той (той), тàйа (тя), мѝйе (ние), тèйе (те).

 
Духовитостта на мияците:

Дѣдо Угринъ „пушката" билъ единъ отъ най-голѣмитѣ хумористи. Той никога не се смѣялъ. Веднъжъ той, заедно съ единъ керванъ е миналъ край единъ манастиръ. Рекълъ ще ида да се изповѣдамъ; отишълъ въ манастира. Намѣрилъ игумена, предъ когото се представилъ като единъ най-простъ човѣкъ. На въпроса отъ страна игумена — какво търсишъ чедо, дѣдо Угринъ му отговорилъ: идамъ да се изповѣдамъ;

— Кажи си грѣхотъ — му казалъ игумена.
— Прашай ме, не знамъ.
— Одишъ ли по лоши пѫтища?
— Кѫде насъ сѫ все лоши пѫтищата.
— Не, не, одишъ ли по жени?
— Коде насъ ако я напредъ ода, жената по мене; ако тя напредъ одитъ — я ода по нея; заедно не можеме да одиме защото се тѣсни пѫтищата.
— Нищо не знаешъ, грѣотъ ти е простенъ, нѣмашъ грѣови.

И така дѣдо Угринъ се върналъ при другаритѣ си изповѣданъ. Като разправилъ случилото се на другаритѣ си, всички се смѣяли.
Има ги мнозина такива съ все различни духовитости, които на времето си, и отпосле, сѫ били злобата на деня въ разговоритѣ, до нови, каквито не сѫ били рѣдки.
Има още единъ не по-малко важенъ случай за отбѣлязване.
Братята Доне и Секо отъ Лазарополе Дамчуловски имали сѫ ненавистъ, но не взаимна. Първия е билъ крайно намръщенъ, винаги недоволенъ и скритъ въ себе си човѣкъ, a втори — обратното. Често заради това имало и дразги.
Единъ пѫть сѫ ходили на пазаръ въ Елбасанъ (Албания) по порѫчение на мѣстнитѣ бакали, за да имъ докаратъ чистъ елбасански зехтинъ и тютюнъ за продажба. Съ тѣхъ е имало и други. Отъ Лазарополе до Елбасанъ и обратно до Лазаро-поле, Доне никакъ не е отговарялъ на по-малкия си братъ, колкото и да го предизвиквалъ и подкарвалъ къмъ разговоръ. По-малкия, Секо, въ Елбасанъ си купилъ едно кече (шапка). По пѫтя когото видѣлъ, когото срѣщнелъ, все го питалъ: Е, приятелю, кажи ми хубава ли шапка съмъ си купилъ"? Запитвания отговарялъ пресилено, но удобрително. A Доне се сърди, но въ въ себе си, безъ да му говори. И така до Лазарополе все сѫщото е правилъ. Стигнали въ Лазарополе. Тамъ на първия срѣщнатъ Лазаровецъ сѫщия въпросъ отправилъ. Тогава Доне троснато, нервно му отговорилъ: „Доста веке, отъ Елбасанъ до овде, все това дърдоришъ, шапката, та шапката" и произнесълъ една тежка сквернословия по адресъ на неговата шапка. A Секо му отговорилъ: „Това сакамъ бе братъ, да ми продумашъ, зашчото, отъ овде до Елбасанъ и отъ Елбасанъ до овде, ти нишчо не ми отговори; и я таке кя направа на тая шапка, и взелъ та я буфналъ отъ земята, като произнесълъ: Сега сумъ раатъ, братотъ Доне ми отговори".

Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир

Една след друга под властта на персите падат Лидия, Вавилония, Асирия, Сирия и Палестина, след което в 529 г. пр.н.е. Кир предприема поход срещу скитското племе масагети.

На запад морето, наричано Каспийско, опира в Кавказ, а към зората и изгрева на слънцето следва обширна неизгледна равнина. От тази именно обширна равнина немалък дял владеят масагетите, срещу които Кир пожелал да воюва, подтикван от много, и при това силни подбуди: неговото рождение най-напред — той вярвал, че е нещо повече от човек, после — успехите, които добил в досегашните войни. Защото накъдето н да се отправел Кир да воюва, не било по силите на никое племе да избяга.

По това време масагетите били управлявани от жена — Томира й било името, която след смъртта на своя мъж, царя, станала царица. Кир започнал да ухажва тая жена чрез пратеници, уж че искал да се ожени за нея, ала Томира отблъснала предложението му, догаждайки се, че той ухажвал не нея, а масагетското царство. Тогава Кир, понеже не му провървяло с хитрост, потеглил открито с войска срещу масагетите и като дошъл при реката Аракс, заел се да строи мостове за преминаването й, а също и да укрепя с кули лодките, които щели да подсигуряват прехвърлянето на другия бряг.

Кир бил зает с тази работа, когато Томира изпратила при него вестител да каже: „Царю персийски, спри да хвърляш усилия за онова, за което ги хвърляш! Та ти не би могъл да знаеш дали ще е в твоя полза то, когато бъде завършено. Спри се, царувай над това, което е твое, и имай търпението да гледаш как по нашите земи ние се разпореждаме. Но ти надали ще поискаш да се вслушаш в тези ми думи и би сторил всичко, само да не си в мир и спокойствие. Е, ако е тъй непреодолимо желанието ти да премериш сили с масагетите, хайде, остави труда по укрепяването на мост през реката. Ние сами ще се оттеглим на три дни път от нея, тогава я премини и навлез в нашите земи. Ако ли пък предпочиташ да ни пресрещнеш за бой на ваша земя, ти по същия начин се оттегли!“ Като чул това, Кир свикал персийските първенци и когато се събрали, обявил пред тях каква е работата, понеже искал съвет как да постъпи. Всички мнения се схождали в едно — да дочакат Томира и войската й на персийска земя.

Но лидиецът Крез, който присъствал, не одобрил този съвет, а изказал мнение, противно на предложеното: „Царю — рекъл той, — още когато Зевс ме предаде в ръцете ти, дадох дума, че според силите си ще отбивам всяка погрешна за твоя дом стъпка. Моята ужасна участ ме поучи. Та ако мислиш, че си безсмъртен и че командваш войска от безсмъртни, тогава не би имало защо аз да ти давам съвети. Но ако не си забравил, че и ти си човек и че властваш над себеподобни, най-напред знай това, че има колело на човешките съдбини и то, въртейки се, не оставя едни и същи да преуспяват. Що се касае до онова, което ни предстои, моето мнение е обратно на изказаните. Защото, ако ще срещнем враговете на персийска земя, ето каква опасност крие за тебе това: загубиш ли битката, губиш цялото царство, тъй като, ако победят масагетите, не ще и съмнение, те няма да се върнат в обратна посока, ами ще продължат срещу твоите владения. А ако победиш, победата ти не ще бъде толкова голяма, колкото ако би преминал, победил и погнал масагетите на тяхна земя. От едното до другото има разлика, понеже, победил веднъж неприятеля на отвъдния бряг, ти ще нахлуеш право в царството на Томира. А освен това позорно и нетърпимо е не друг, а Кир, синът на Камбис, да се огъне и даде път на една жена. И тъй, моят съвет е да преминем на другия бряг и да напреднем дотам, докъдето те се отдръпнат, а после да се постараем да ги съкрушим по следния начин: както научавам, масагетите не познават благата на персите, не са вкусвали от големите наслади в живота им. Нека предложим тогава на тия мъже богата гощавка в нашия стан, като наколим щедро и приготвим овце в изобилие. Нека освен това има стомни със силно вино и всякакви лакомства в изобилие. Подготвим ли всичко, ще оставим в стана най-слабата ни войска, а останалите ще се оттеглим назад към реката. Ако не се лъжа в очакванията си, щом видят многото блага, масагетите ще им се отдадат и оттук нататък за ще остане да покажем на какво сме способни.“

Тия две противоположни мнения били изказани и Кир, като отхвърлил предишното, одобрил съвета на Крез и заповядал да известят на Томира да се оттегли, понеже той щял да премине реката. Както била обещала, тя наистина се оттеглила. Тогава Кир поверил Крез в ръцете на сина си Камбис, когото определил да наследи царството, заръчал му да цени много и да покровителства Крез в случай, че походът отвъд реката се провали, и след тая заръка отпратил и двамата в Персия, а сам преминал с войниците на другия бряг.

Но през нощта подир преминаването на реката в земята на масагетите в съня на Кир се явило видение: присънило му се, че най-големият син на Хистасп има на раменете си криле и че с едното крило хвърля синка над Азия, а с другото — над Европа. Хистасп, синът на Арсам, бил от рода на Ахеменидите. Най-големият от синовете му бил Дарий, който по това време нямал повече от двадесет години, и тъй като възрастта му още не му позволявала да участва в походи, го оставили в Персия. Та щом Кир се пробудил, замислил се веднага над съня и понеже му се сторил важен, повикал Хистасп, а когато останали насаме, рекъл: „Хистаспе, твоят син е заловен в заговор против и моята власт, А че зная това с положителност, ще ти докажа. Боговете се грижат за моята сигурност, те отрано ми посочват всяка заплаха. И ето че миналата нощ в съня си видях най-големия ти син, на раменете с криле, да хвърля с едното сянка над Азия, а с другото — над Европа. След такъв един сън и дума не може да става, че той не заговорничи против мен. Затова тръгни по най-бързия път обратно към Персия и бъди готов да доведеш сина си на разпит, когато се завърна след завладяването на тези земи.“

Това казал Кир, понеже мислел, че Дарий заговорничи против него. Но божеството предизвестявало, че сам той ще умре там и тогава, а царството му ще премине у Дарий. Хистасп отговорил тогава: „Дай боже да няма, царю, човек в Персия, който да заговорничи срещу тебе! Но ако има, дано начаса погине! Та ти от роби, над които господарстваха други, направи персите свободни, господари над всички. Щом твоят сън известява, че синът ми подготвя срещу тебе преврат, предавам ти го да сториш с него, каквото пожелаеш.“ Подир тези си думи Хистасп преминал отново реката и поел обратно към Персия, за да надзирава там сина си Дарий до завръщането на Кир.

А в това време Кир настъпил на един ден път от реката и се заел да подготви всичко по съвета на Крез. После се оттеглил с боеспособните си войски назад към Аракс, като оставил на място само негодните си войници. Скоро масагетите с една третина от войската си нападнали оставените от Кир перси, които дали отпор, но били избити. И масагетите — нали се били справили вече с противника, щом видели пред себе си трапезата, веднага насядали да пируват. Яли и пили до насита, сетне изпозаспали. Тогава персите ги нападнали и избили мнозина. Ала много по-голям бил броят на заловените в плен, сред които попаднал и синът на царица Томира на име Спаргапис, командващ масагетската войска.

Щом царицата узнала за случилото се с войската и сина й, изпратила при Кир вестител, който да каже: „Кръвожаднико Кире, не се възгордявай от тази сполука, защото ти победи моя син не в битка, гдето по-силният побеждава, а го помами с отрова — със сока на гроздето, от който, като слезе по тялото ви, вие така полудявате, че от устата ви излизат безсрамни мисли. А чуй сега и приеми добронамерените ми слова: върни ми сина и напусни безнаказано тези земи, макар да се погаври с една трета част от войската на масагетите. Не го ли сториш, кълна се в Слънцето — господаря на масагетите, че аз ще утоля, колкото и да е ненаситна, жаждата ти за кръв.“ Когато донесли тия думи на Кир, той не им обърнал никакво внимание. Спаргапис пък, синът на царица Томира, като го отпуснало виното и разбрал докъде бил стигнал в позора си, измолил от Кир да снемат оковите му и, щом ги свалили и освободили ръцете му, посегнал на живота си. По такъв начин намерил смъртта си синът на Томира, а тя, понеже Кир не послушал съвета й, събрала цялата си войска и се нахвърлила върху него. От всички битки, ставали някога между варвари, мисля, че тази е била най-ожесточената. Научих също и как е преминала тя: отначало двете войски пуснали от разстояние стрелите си една срещу друга. После, когато стрелите в колчаните се привършили, смесили се в ръчен бой с копия и мечове. Той продължил доста. Нито едните, нито другите желаели да отстъпят, ала накрая масагетите надделели и изтребили голяма част от войската на персите. Там също паднал убит и Кир, след като царувал всичко двадесет и девет години. Тогава Томира напълнила един мях с човешка кръв, наредила да намерят трупа на Кир сред убитите перси, а когато го открили, тя потопила главата му в меха, поругавайки мъртвото тяло с думите: „Аз те победих в боя и останах жива, но ти ме погуби, като улови сина ми с измама. Ала аз изпълних мойта закана: утоли сега жаждата си за кръв!“

Херодот - новели

Допълнения:

Йордан споделя за масагетите, че те са част от гетите, а и, че град Томи (в Добруджа) е основан от масагетската царица Томира. Нейното име е сродно на тракийското Тамир. Синът на Томира носи името Спаргапий, то показва близост с тракийското Спарка, Спарга.

Името Томи има различни обяснения. Все пак Йордан казва, че царица Томира построила Томи и го нарекла на себе си. (Getica, X.62)

По отношение на понятието Скития и скити, достоверен свидетел е римският поет Овидий, заточен в Скития. Скитските племена, обитаващи тази страна и между които той е живял, са се наричали беси, гети и одриси. Скитският град, в който Овидий е живял, е бил гетският град Томес.

За Персийските походи срещу скитите

И за тях д-р Ценов дава повече от достатъчни данни, че се провеждат на Балканите, а не в днешна Южна Русия.

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ - Г. Ценов

"Живеещият в 6 в.сл.Хр. историк и хронолог на готите - Йордан ни разказва малко
по- подробно за този поход на Кир срещу мизийците. Тези мизийци обаче са
идентични с гетите, древните траки. Тяхната земя се нарича Скития.

След дълго време, почти 630 г. след троянската война, както свидетества Трог Помпей, персийският цар Кир повел злополучна за него война срещу гетската царица Томира.Тя се оттеглила в онази част на Мизия, която чрез промяна на името нарекла от Голяма Сктия или съответно Мала Скития. В тази земя на мизийския бряг, на Понта, тя построила град Томес (Томи2), наречен на нейно име.
По късно персийският цар Дарий, синът на Хистасп, изисква с молби и заплахи дъщерята на готския цар Антир за жена. Готите презрели сродяването с Дарий и изпратили неговите пратеници обратно.

Херодот нарича тракийските народи гети (готи) - скити. Той пише относно гореизброените обстоятелства следното:
„Когато Кир се справил с този народ (вавилонците), му се прийскало да подчини и масагетите.Те били многоброен, войнствен народ и живеели на изток от р. Араксес (Абраксес - Хебрус - Марица) ... Те са считани също за скитско племе.(I, 201)
„Дрехите и начинът на живот на масагетите са подобни на скитските.( I, 215)”
„След завладяването на Вавилон, се е състоял походът на Дарий срещу скитите.”(IV, 7, 1) - свидетелства Херодот.
Дарий тръгва по суша към Халкидон, който се намира на азиатския бряг на Мраморно море, преминава с кораб Мраморно море и слиза на брега в Тракия. След това персийският владетел преминава р.Марица (Абраксес), наречена от Херодот- Истрос и пристига до р.Арда, приток на р.Марица. Херодот пише по този повод:„Дарий пристига до една друга река - Артескос, която тече през земята наОдрисите”. (IV 92). Река Арда тече през земята на одрисите, от тук Дарий започва
своя поход до р.Вардар.
В този поход персийският цар има работа със следните скитски племена - агатирси, живеещи в Родопи до р.Марис (Марица), неури, меланхлени, будини или водини, гелони, агриани, добери, одоманти, като всички тези са македонски народи. Имената на тези народи са се запазили в имената на днешните македонски градове, като Неврокоп на Нестос, Мелник на р.Струма, Воден в долината на р.Бистрица, Гелон в днешното с.Наколия (Наколец) на Преспанското езеро. Освен тях са споменати, като скитски още и следните народи - пеоцини (Пехчево), серий (Серес), одоманти (Удово), агриани (Охрида) и дебери (Дебер или Дибра). Тези народи Дарий не могъл да подчини, но имало опасност да бъде победен, затова той тайно се върнал обратно през Сестос към Херсон (днес п-в Галиполи).
Херодот пише по този повод:„Дарий преминал през Тракия, през Сестос достигнал до Херсон. От там той с
кораб отишъл в Азия, като оставил пълководеца Мегабаз да ръководи армията.” (IV, 143). Херодот продължава по- нататък:
„Дарий заповядал на Мегабаз да подчини пеоните и да ги откара в плен от техните земи, намиращи се в Европа, към Азия.” (V, 12).
Пеония се намира на Стримон (Струма)...
Под Пеония в древността се е разбирало централна Македония или земята при средна Струма и Вардар.

 Масагети
Земите на североизток от барканите са населявани от масагетите, „великите гети“, съставна част от древния Хорезъм. Масагетите са скитите, чиято царица Томирис убива в битка „царя на царете“, персиеца Кир, а според Йорданес била построила и град Томи (дн. Кюстенджа). С. П. Толстов, изследвал години наред областта Хорезъм, заключава: „Показаните от нас по-горе материали позволяват вече с по-голяма определеност да се твърди за наличието на тракийски пласт в етническия състав на древна Средна Азия, излизащ наяве преди всичко в масагето-хорезъмския комплекс от племена“14.
Огромните древни крепости в Хорезъм, чиито останки стоят и днес, мрежата от напоителни канали, наподобяващи реки, дворците, пълни със статуи, би трябвало да накарат да погледнем на скитите не само като номади.
Руини от крепост в пустинния днес Хорезъм. Опустошението започнало с арабските завоевания и завършило с разорението от монголите на Чингис Хан
„Времето около началото на нашата ера – продължава Толстов – се характеризира с широко движение на аланските племена [а според Амиан Марцелин аланите са масагети – б.а.] към Северното Причерноморие. Характерно е, че дошлата на власт в Боспорското царство „варварска“ династия на аспургите носи тамга (родов знак), представляващ вариант на тамгата на хорезъмските сяйвушиди“. И по-нататък: „Ономастичните паралели – масагетите в Приаралието и гетите в Северозападното Черноморие, дахи-даи в Задкаспието и даки (дави) в Дакия, Балханите – планини в Задкаспието и Балканските планини (на Балканите), Томирис – царица на масагетите, и Тамирис, божествения тракийски певец, Спаргалис – име на сина на Томирис и същото име при приднепърските скити;
ГЛАВА ВТОРА
Сяйвуш и Сабазий допълват в областта на духовната култура в култа към бога – конник, коня, богинята-майка... Ако си спомним многократно отбелязвания тракийски пласт в етнографията на Кимерийския Босфор и също така споделяното от много изследователи предположение за тракийската връзка при кимерийците, то в светлината на установените по-горе боспоро-хорезъмски връзки нашето твърдение за тракийски пласт в Средна Азия получава допълнителен историко-географски аргумент“. Толстов цитира Худуд ал-Алем, който пише: „Гур-гандж е град в Хорезъм, неговият цар се нарича мир на Гургандж“. Пак според Толстов един от царете (мир, емир) на Хорезъм носел името „Вазамар“15
По-коректно според мен би било да се говори не за тракийски пласт, а за балкански следи в Източното Прикаспие.

Кои са мирмидонците?

Детелин Вълков
http://www.ranina.eu

посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
Кои са мирмидонците? В глава първа на „Илиада” (стих 80 – 81) разгневеният Агамемнон се обръща към Ахилеос:
„Хайде дома се завръщай със кораби, с верни другари,
над мирмидонци царувай.”
За произхода на мирмидонците съществуват няколко легенди, но същността им е една – те населяват Егина, родния остров на Ахилеос и са подвластни на рода му. Преданията и легендите казват също, че били многобройни и че населявали и континенталната суша срещу острова, наречена Фтия (Фтиотида), най-югоизточната част на плодородна Тесалия. Да се спрем най-напред на името им. Без значение в коя наука са специалисти, знаещите извеждат името им от Μυρμης – мравка или от Μυριος – „безброен, безчислен, безкраен”. В самия речник „мирмидонци” е изписано на старогръцки така:
„ Μυρμιδονες, мирмидонци, ахейско племе в Южна Тесалия, подвластно на Пелей, Ахил и неговия син Неоптолем”.
И тук с корена Μυρμ ~ всичко е ясно. И изяснено Чудно обаче как за 30 (тридесет) века никой не си е направил труда да стори това и с останалата част на думата – ιδονες. Или може би на никого не е било изгодно. Защото в този случай е трябвало да бъде възстановено оригиналното изписване, което е Μυρμ-εδονες, т.е. „многобройните едони”. Който обаче поне малко – малко се е отъркал в древността на Балканския полуостров, не може да не знае, че с името „едони” се означава една тракийска племенна общност.
Нека да проследим движението на фонемата „едони” из района на полуострова, като преди това направим бегло сравнение с една друга фонема. На старогръцки едони се изписва така: ‘Ηδωνες, Ηδωνοι. На предната страничка на речника обаче се натъкваме на думичката ηδονη – радост, наслаждение, удоволствие, приятност, чувствена наслада, телесна наслада.
Вярно, звукът „о” се изписва с две различни букви, но вярно е и другото – оразличаването на двете думи е станало доста по-късно, а как, защо и кога, ще отговорим в главата предназначена специално за така наречения „старогръцки език”.
Та да се върнем на същественото. А то е, че онези, които са носели това име, са се наричали (и са били наричани) „тези, които изпитват радост (наслаждение) (от живота)”. Векове по-късно родоотстъпникът Тукидит ще напише, че било много трудно за атиняните да се откажат от варварските привички на прадедите си да носят фино ленено облекло и да вързват дългите си коси на плитки, за да навлекат на телата си по цивилизованото грубо вълнено облекло. Но това е друга тема от друга галактика.


За мирмедоните (както вече ще изписваме правилно името на подвластните на Ахилеос) се знае, че населявали Фтия (Фтиотида) в Южна Тесалия и остров Егина.
Срещу името „Егина” в „Речник по гръцка и римска митология” на Жоел Шмид пише:
„Отвлечена от Зевс, нимфата Егина, дъщеря на бога-река Азоп, била пренесена от божествения си любовник на остров Енона, където родила Еак. По-късно се омъжила за Актор и станала майка на Менетий, бащата на Патрокъл. Еак се върнал няколко години по-късно в родното си място с колония пелазги и нарекъл острова на името на своята майка.”
Да направим сметката до тук. Излиза, че мирмедоните са пелазги. Щом мирмЕДОНИТЕ са пелазги, то и останалите ЕДОНИ, би трябвало или да са пелазги или сродни на пелазгите племена. Според почти всички древни автори обаче вероятно пелазгите са предшественици или много сродни на малоазийските племена на карите, част от които участват в Троянската война на страната на троянците. В същото време, ако е вярно, както твърдят Тукидит, Херодот и други древни автори, че едоните са тракийско племе, то излиза, че доста трудно може да се направи разлика между траки, пелазги и мирмедони.
За пелазгите в „Кратка енциклопедия „Тракийска древност” изд. „Аргес”, се казва, че те са пределинско население, което обитава първоначално Северна Гърция – Тесалия и Епир, а по-късно и други области. Според авторите (колектив от български специалисти по древна история на Балканския полуостров) пелазгите били варвари, които се биели на страната на Троя. За мирмедоните в тази енциклопедия нищо не пише, но за едоните пък се съобщава, че от V век пр.н.е. живеели в района на Югозападна Тракия по долното течение на река Стримон (Струма) и около планината Пангей. Тези области в древността са влизали в по-обширното обобщаващо географско понятие Тесалия. Пак в същата Тесалия, но по на юг, живеят мирм-едоните, за които съществуват податки, че са пелазги.
Ето какво пише за пелазгите в Енциклопедията на братя Данчови:
„Около 3000 г пр.н.е. нахлули в Баломорието – главно Кикладските острови, Средна Гърция, Пелопонес. Делили се на карийци, лелеги, дриопи и били от арийски произход. Основават първите градове (има се предвид на Балканския полуостров – (бел авт.) – Лариса, Тиринт, Микена и др. Древните траки, фригийците, медите се смятат за техни потомци.”
Според братя Данчови част от пелазгите се наричали дриопи. Ето какво намираме в митологията срещу името Дриопс: „син на речния бог Сперхий – цар и епоним на дриопите, които са съюзници на лапитите”. Ако отворим обаче „Илиада” ще видим, че Сперхий е баща на Менестий, който не само придружава Ахил пред Троя и е един от най-видните мирмедони, но майка му Полидора е сестра на Ахелеос. Самият Ахелеос пък посвещава косата си точно на този речен бог. В двадесет и трета песен 117 – 157, поетът казва:
„Тук Ахил бързоног и божествен намисли друго: малко
Встрани се запря и отряза косите си руси: буйни
Ги беше оставил отдавна за бога Сперхейя.”
А още във втора глава, в знаменитото „изброяване на корабите” Омир съобщава:
„Тия, които живееха в мир в Пелазгийския Аргос, тия които владееха Алос, Трехин и Алопа, плодородната Фтия и малка Елада с жени най-красиви, тях мирмедони зовяха всички ахейци и елини.” (Променил съм оригиналния текст на българското издание, защото „Тях мирмидонци, ахейци и елини всички зовяха” хем е неточно, хем е с подвеждащ словоред.)
Вижда се, че дори да приемем, че мирмедоните не са дриопи или пелазги, то те са прекалено тясно свързани с тях.
В историческите анали обаче се появяват и мигдоните. За тях пак в същата Тракийска енциклопедия пише:”Епонимът (т.е. дал името на племето) им е Мигдон и се среща у Омир (Ил.,III, 185-187) във връзка с фригите. В митичните разкази Мигдон е един от царете на бебриките и брат на Едон и на Бистон. Страбон предава, че М. са сред преселилите се от Европа в Мала Азия племена (VII,3,2), чийто граници трудно могат да се определят.”
Колкото до самото име „мигдони”, то кратка справка в речника показва, че оригинално се е изписвало Μυγ-ηδωνες, което идва от Μιγας~ смесен, размесен. Казано иначе, мигдони означава „размесени едони”. И как не при описаното по-горе скитничество.
Така, според авторите на Тракийската енциклопедия, освен че е едон, Мигдон е и брат на Бистон. За него пак там пише, че е епоним (дал името си) на бистоните, които обитават бистонска Пиерия. Пиерия според историците се намира между Ботиея и Македония, на юг от река Халиакмон до планината Олимп. За Аполоний Родоски (I, 14-24) Орфей е владетел на бистонска Пиерия.
Накрая останаха още едни „големи „ едони – македоните. Езиковедите извеждат името им от μακεδνος – дълъг, строен.На мен обаче все ми се иска коренът μακ~ да се свърже с μακαρ – щастлив, блажен, богат, имотен. И не съм сигурен, кое от двете тълкувания е по-вярно.
Разбира се, както и за всичко свързано с далечното минало на Балканския полуостров, така и за произхода, племенната принадлежност и първото местоположение на македоните (не „македонците” – крайно неправилно) учените отказват да се произнесат. Самият Александър III Македонски обаче при завладяването на Пелопонес твърдял, че се връща в земите на предците си, които някога тръгнали на север от Аргос. Съзнателно или не, Александър все пак не уточнил за кой Аргос става въпрос, защото на територията на днешна Република Гърция в миналото, а и до днес са съществували и съществуват стотици Аргос-и. И обяснението е просто: на старогръцки αργος означава „сух, безводен, неплодороден”. Такива местности в южната част на Балканския полуостров наспорил Бог. Така че Аргос е имало и във Фтия на Ахилеос, и в Атика, и в Пелопонес.
Все пак, ако подредим частиците от пъзела, ще получим следната картина.
От Южен Пелопонес, през Тесалия, Тракийското крайбрежие, през древния Херсон, през областта на Троя и на юг, час до днешните земи на Палестина и Израел, навсякъде са били заселени племена, които авторите от древността и съвременните учени определят ту като пелазги, ту като кари, дриопи, лелеги, траки, мизи…или сродни на тях племена. Някои от тези племена обаче наричат себе си „едони”, „радващи се на живота”. Същите тези „едони” по-късно биват причислени към траките, които пък, от друга страна, били обявени за „варвари”.
Така кръгът се затваря – пелазгите са едони, едоните са траки, а траките са варвари.
Може и да е вярно. За някого. От тези варвари обаче е героят, на когото е посветена „Илиада” – Ахилеос. И когато по-късно проследим по-подробно генеалогичната линия на Ахилеос, ще се разбере лесно защо той до смъртта на Патрокъл не избива трояните, а предпочита само да ги пленява и продава в робство. Факт е, че от икономическа гледна точка така му е било по-изгодно, след като се е впуснал в една пиратска акция. Факт е обаче, че в същото врпеме не е можел да не му влияе и викът на едноплеменната кръв.
Колкото до уточняването и изясняването като произход, същност и обем на понятията „едони”, „пелазги”, ”траки”, ”кари”, ”лидийци”, „троянци” и т.н. това ще оставим за следващи страници.
Връщайки се към Херодот ще можем, също така, и да разберем защо Александър Македонски твърди, че е от Аргос и че Пелопонес е неговата древна родина.
И ако в някои легенди великият завоевател се представя като потомък на Ахилеос, то поне от гледна точка на племенната принадлежност никой не може да му отрече това право.
В „История”, част 1, книга първа Херодот пише: „Лакедемонците и атиняните превъзхождат останалите (елини), едните били от дорийския род, а другите от йонийския. Тези два народа наистина се отличавали от всички останали, едните бидейки в древни времена пелазгийски, а другите елини. По време на Девкалион този народ (дорийците), живеел в земите на Фтиотида; при Дорос, син на Елин, живеел в земята, която се намирала в подножието на Оса и на Олимп и която се нарича Хистиайотида; от Хистиайотида, от където кадмеите ги вдигнали, те се преселили в Пиндос, наричали ги македони. От тук пък се преместили и преминали в Дриотида, от Диотрида дошли в Пелопонес и тъй били наречени дорийци.
Под „кадмеи” Херодот разбира племето на пристигналия от Мала Азия Кадъм, за когото легендите твърдят, че създал Тива. Кадъм обаче само завладял съществуващия от векове в Беотия град и само го преименувал на Тива. Според Херодот дотогава той бил владение на пелазгите. В същите митове се разказва и за една Антиопа, която била дъщеря на тиванския цар Никтей или на бога-река Азоп. Тя била прелъстена заради красотата си от самия Зевс, от когото родила близнаците Зет и Амфион, издигнали стените на града, наречен впоследствие Тива. Нерегламентираната със законен брак връзка с божеството станала причина Антиопа да бъде преследвана от чичо си Лик и съпругата му Дирка, които накрая били жестоко наказани, разбира се, а Антиопа след дълго скиталчество се омъжила за Сизифовия син Фок. Безкрайно интересно е и продължението на мита със съдбите на Зет и Амфион, но легендата до тук ни интересува преди всичко с едно от действащите лица – бога-река Азоп.
Преди няколко пасажа стана ясно, че Ахилеос е пряк потомък на същото божество. Логичният извод е, че мирмедонците, чийто представител е Ахилеос, водят според митолозите произхода си от същия бог, от който тръгва потеклото на предкадмова Тива. Сумирайки сведенията на Херодот, на Омир, на митолога Аполодор, на стотици древни и съвременни автори, не можем да избегнем неизбежния отговор – мирмедоните са част от една огромна племенна общност, в която бог на едони е бог и на пелазги. Да ги обявяваме за едно племе тук е все още прибързано, но ако отново се върнем към цитирания пасаж от Херодот, то няма начин да не забележим, че той директно посочва – създателите на спартанската държава са преки потомци на великия Ахилеос. Този факт е ключът, който историците упорито търсят, за да обяснят както феномена на спартанския полис, така и странностите на спартанските реакции към останалите пелопонесци, към Атина и към Персия.
При обобщаване на предадените до тук сведения излиза, че някъде около 3000 г пр.н.е. някакви арийски племена преминават от Мала Азия през Кикладските острови, слизат в Пелопонес и започват бавно да се придвижват на север, достигайки Родопите, Рила и Пирин. От тези най-северни точки те продължават на изток, преминават Хелеспонта (Дарданелите) и отново се връщат в Мала Азия, осейвайки с поселища и оставяйки генетичните си наследници по целия път. Някъде около Х век пр.н.е. една малка част от тези арийци поема от земите на днешна Северна Гърция и се връща в Пелопонес, където налага волята си на живеещите в момента там други племена и основава прочутата спартанска държава. Преди да се появи тя на историческата сцена обаче се издига и залязва славата на десетки или стотици други древни поселища, нарекли се царства. Като беотийската Тива например.





Върху плочка, намерена във Виница било изписано “Болгар”

Глинени плочки отпреди 16 века, открити на територията на македонския град Виница, може да се окажат едно от доказателствата за хипотезата на наш историк за българските корени на Ахил. Познатият от Омировата „Илиада" герой е изобразен на теракотна плочка от 5-6 в. - нея историците ни свързват с друга плочка, намерена край Виница, върху която на латински се вижда надписът „Болгар", съобщава “Дарик”.

„Поне два византийски източника посочват данни за Ахил, че е бил предводител на българи", твърди историкът Александър Мошев", уредник в Националния литературен музей.

Керамичните плочки от Виница, смятани за първообраза на днешните икони, привличат любопитството на екипа на списание „Осем" и историкът Александър Мошев.

Въпреки раннохристиянския характер на плочките, вниманието им е приковано към две - едната с надпис Ахил и една с конник и надпис „Болгар". Според повечето специалисти това е е Ахил - героят от Троянската война.

На другата плочка е бил изрисуван един конник, до когото пишело - „Болгар".

„Още македонският археолог Балабанов, който разкопава обекта, изказва предположението за връзка между двете плочки, т.е. това не е моя хипотеза, че в една тракобългарска среда е съществувал култ към митичния предтеча или прародител Ахил - предводителят на мидонците, за който в най-малко два византийски източника - единият от 6-ти, другият от 12-ти век има данни, че е бил предводител на българи", твърди Александър Мошев.

„Другата възможност е това да е Свети Ахилий - едни ранно християнски светец от 4-ти век. Култът към него е развиван по времето на управлението на Самуил. Чисто иконографски няма как да бъде християнски светец по този начин изобразен", допълни още Мошев. www.blitz.bg

Аспарух, Мемнон и етиопските българи

Иван Танев Иванов 
Един от първите европейски документи, където се споменава за българите е Анонимния хронограф от 354 год., известен в два преписа. Тексът на двата преписа е показан по-долу. 

От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са: 

Елам, от който са еламците;

Асир, от който са асирийците;

Арфаксад, от който са халдеите;

Лух, от който са лазите;

Харам, от който са игурите или етхес;

Лебул, от който са лидийците;

Гатсера, от който са гасфените;

Халмодат, от който са индиите;

Сала, от който са бактрийците;

Арам, от който са арабите;

Идурам, от който са гамериите;

Одерма, от който са мардиите;

Лезел, от който са партяните;

Десмем, от който са гедрусите;

Асал, от който са хискиите.

Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.

Авимелех, от който са хирканите;

Сабеби, от който са араните;

Мамсвир, от който са армените или амените;

Евилат, от който са гимнософистите, които всички са бактрийци.

Във втория вариант на хронографа, изразът “които всички са бактрийци” е заместен със “Зиези, от който са българите.

 Този хронограф демонстрира две особености. Първата особеност е, че най-древните народи са поставени в началото, а към края стоят народи, появили се в полезрението на хронистите по-късно. Втората особеност е, че народи които имат сходна култура и заемат съседни територии са групирани близо един до друг. От тези наблюдения може да се заключи, че българите и гимнософистите са станали известни на латинските хронисти в по-късно време, най-вероятно през ранното средновековие, от когато съществува термина “гимнософисти” или още нагомъдреци. Това са всъщност брахманите (brahman - gimnosophist), част от населението на днешна Северна Индия. Ако се вярва на втората тенденция в хронографа, вероятно между древните българи и брахманите има не само временна, но и териториална близост.

 До същите заключения води и един средновековен български апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], в който се прави връзка между ранните българи и т.н. ЕТИОПИ. В него се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочие етиопи (ЕQIОПI)”.

 Посочените по-горе твърдения са исторически достоверни. Действително, “цар Испор (Еспор, Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Стара Велика България), създава велики градове (Плиска и Дръстър) и погубва голямо множество хазари (измаилтяни). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа). 

Изразът: “...и бяха прочие преди това етиопи”, очевидно отнасящ се за народа на Испор, населил карвунската земя, обаче е необяснимо загадъчен. Цветелин Степанов [Власт и авторитет в ранносредновековна България. Агато. София. 1999] счита, че в този израз може да се съдържа указание за района (Етиопия ?), откъдето произхождат прабългарите. По-старите български историци са коментирали много този термин - етиопи, но по начин, който го откъсва от народа на Испор - българите. Този термин е неудобен за старата историческа школа в България. Ив. Венедиков счита, че терминът “етиопи” сигурно означава “население с неясен смесен състав”, имайки пред вид завареното от народа на Испор население. В. Бешевлиев счита, че с термина “етиопи” са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа – за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия. 

Смисълът на текста обаче ясно показва, че терминът “етиопи” се отнася за народа на Испор, който е населил Добруджа. Цв. Степанов е намерил доста сведения в църковната и историческа литература за това, какво би могло да се разбира под термините “етиопи” и “Етиопия”. В библията, с еврейските думи Куш, Кут (Етиопия) се наричат няколко различни места: район на юг от Египет (днешна Етиопия) и район в Южна Арабия на брега на Червено море (Кут). За арабските географи, областта между реките Тигър и Ефрат (Вавилон) е носела името Кута, а народът е бил наричан съответно “кути”. В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр. н.е.) се казва, че слоновата кост за дворците идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия. Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините има и “източни етиопи”. На друго място Херодот отбелязва, че е имало и “азиатски етиопи”, живеещи в днешен източен Иран. Плиний и Птолемей говорят за “левкоетиопи”, т.е., "бели етиопи". В древността, областта между река Оксус (днешната Аму даря) и Имеон (Памир) се е наричала страната Куш [Ленорман Ф., Руководство к древней истории Востока до персидских войн. 2, вып. 2. Мидяне и персы. 2, вып. 3. Индийцы.1878 – 1879. Киев. Стр. 312]. От това име е останало названието на планината Памир – Хиндокуш. 

Към тези сериозни факти може да се добавят още четири наши нови находки. В книгата [Балавариани. Мудрость Балавара. Пред. и ред. И. В. Абуладзе. Тбилиси. 1962. Приложение: Мудрость балавара. Пер. И. А. Джавахишвили. Стр. 115] е казано: “Отец Исаак, син на Софроний Палестински ни разказа за мъдростта на Балавар, който се намираше в пустинята с отшелниците. Веднъж аз достигнах до Етиопия и там в едно индийско книгохранилище намерих тази книга, в която са описани делата на този свят, много полезни за душата”. От този цитат може да се предполага, че страната Етиопия се намира близо до Индия, щом в нея има хранилище на индийски книги. Вероятно това е страната Куш - Имеон. 

В друга една книга, цитирана от И. Н. Лебедева е описана гръцка повест, озаглавена “Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. В самото заглавие на повестта се упоменава страната “вътрешна Етиопия”, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за "благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия", които разказали на автора на повестта историята за царевича (княза) и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти “Вътрешна Етиопия”. Ако Индия е “Вътрешна Етиопия”, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана “Външна Етиопия” и това е най-вероятно съседната територия на Памир (древната страна Куш или съвременната област Хиндокуш – индийски Куш). От всички съседи на Индия, тази област е най-тясно свързана с Индия в културно отношение и от там индо-ариите са навлезли в Индия. Подразделянето на индо-арийския свят на “Вътрешна Етиопия” и “Външна Етиопия” прилича на подразделянето на прабългарите на “вътрешни” и “външни” българи. 

В още един древен документ имената на Етиопия и Индия се споменават като страни разположени една до друга. Това са т.н. Диалози на Псевдо-Кесарий, раздел 3 озаглавен "Пак за името на река Дунав" [ГИБИ, том 1. София, 1954 год. Изд. БАН. Под ред. на В. Бешевлиев]. Този автор е живял вероятно през VI-ти век и по повод на една популярна библейска легенда е записал дословно: "И тъй, слушай писателя, който разказва за четирите реки, които извират от един извор и като че ли поименно ги сочи с пръст. Названието на едната е Фисон. Тя преминава, казва той, край Етиопия (Aithioпia) и Индия, гдето я наричат Ганг." 

Горните факти показват, че в древността е съществувала достоверно доказана традиция Индия или територията, съседна на Индия да се отбелязват и като Етиопия. Тази тенденция впрочем продължава чак до късното средновековие. Например на картата на големия португалски географ Diogo Homem, издадена в 1565 година, Индия е отбелязана като India Maior Ethiopi – ИНДИЙСКАТА ГОЛЯМА ЕТИОПИЯ.

битката между Ахил и Мемнон

Историята на цар Мемнон в Троянската война

Мемнон според гръцката митология е син на Еос богинята на зората и на Титон син на Лаомедонт баща на Приам, тоест племенник на Приам. Според други е син на Химера но въпреки това става дума за едно и също лице. Тий е бил царят етиопците или пълководец от град СУза в Персия, където баща му Титон е бил управител и довереник на асирийския цар Тевтамус. По този начин е спорно откъде произлиза Мемнон (Сирия, Бактрия), катопреидмно името му се свързва с етиопския (тивански) Горен Египет.

Мемнон тръгва на помощ на троянци, след като получил от цар Приам златно клонче от лоза за подарък.

Според Актинос от Милет Мемнон пристигнал със своята флота през десетата година от Троянската война а помощ на Приам – малко след смъртта на Хектор. Армията му се е сътояла от много индийци и етииопци пехота и морски флот, Някои автори обаче смятат, че не са били повече от 10000. Любовта на Зевс към Мемнон е била толкова силна, че на следващият ден от войната, той забранява на останалите богове да се намесват в битката. Мемном бива убит в двубой от Ахил. Освен в Илада, е споменат в Одисея. Херодот използва на пет места думата „етиопци“

Колосът на Мемнон в Тива, Египет обаче е вероятно неправилно свързван от гърци и римляни  с този Мемнон, както и египетския му произход, т.к. тогавашния фараон Аменофис, на когото е наречен колосът е носел прозвището Meiamoun тоест „Обичаният от Аммон“ Това объркване и подмяна на намиращата над Египет област Етиопия с тиванския Египет налага представите за първите етиопци като черни, тъмнокожи хора. Представите на древните гърци за Етиопия е било страна на най-източните предели на тогавашния сята (Афганистан-Индия)

В чест на Мемнон има специален храм в Асирия, както и в Тива. Той е бил почитан особено в Суза, защото е наричана Мемнония или града на Мемнон.  Мечът и копието на Мемнон се е съхранявало е храма на Асклепий в Никомедия. Отпътуването му от река  Choaspes до Троя трябва да е много достоверно, защото много години след това хората показвали местата на които Мемнон  и армията му са лагерували и пътя, по който са вървели. 

Съществува ли са двама царе под името Мемнон –единият египетски с когото е свързана колосът на Мемнон и който е живял доста по-рано от троянският Мемнон, цар на етиоците.

Гръмливата история на Сузияна, високата ѝ и почти самобитна култура създали цели легенди в близките и далечни на-роди. Една от тия легенди е стигнала дори до стените на Троя и класическите автори не се подвоумили да я запишат. Мемнон, царят на гордата Суза, стигнал с войските си под стените на Троя като съюзник на Прияма. Този Мемнон бил именуван от еламитите съвсем другояче: той бил божеството Аманъ-касибар,олицетворение на слънцето1/Каси-бар е съчетание от каси и бар, подобно на ведическото Касиана. Бар = творец Каси носи и форма Гаси; апа е Аптия = океана, и вода./ Подобно на Бакхуса и Осири, Касибар обиколил всичките народи и помагал на освобождението им и благоденствието им, защото ходбата на слънцето над главите на народите не може да бъде за тяхно зло. Сузиана имала и друго наименование на слънцето: то било Бог Шушинак, който суши тяхната топла страна. На друго място се посочва, че историческа Персия от изток и север, от южните брегове на Каспия и откъм Афганистан до Индийския океан, е била заградена от силни тракийски поселения/Еродот ни осведомява, че полите на планината Загора и долините на реките, които слизат от нея, се населявали от дардани,в името на които ние виждаме троянски колонисти.

Извод: от гръцката митология под името Етиопия се е разбирало най-отдалечената страна на изток от познатия тогавашен свят, земите на днешен Афганистан и Индия. Разселванията на дарданите (троянци)преди Троянската война стигат до Египет, и до земите на Балхара в Афганистан. Царят на етиопци Мемнон е племенник на Приам и повежда многохилядна армия от етиопци и индийци (самото споменаване на индийците говори, че са били съседни, подчинени на Мемнон племена) сухопътна войска и флот на помощ на троянците. Бащата на Мемнон е управител на Суза и довереник на асирийския цар. Същетсвува втори цар египетски фараон  с прозвище Meiamoun тоест „Обичаният от Аммон“, който е живял по-рано от етиопския Мемнон и чиято колона в Тива погрешно се е смятала от древните гърци и римляни за колона на етиопския цар. Векове след това Аспарух води хората си на юг от Дунав, наричани преди етиопци – някои от техните предци идват от същите земи на Балхара в днешен Афганистан. Случайно ли е това?

 Литература

   1.Benjamin Hederich: Gründliches mythologisches Lexikon. Leipzig 1770, online
2. www.protobulgarians.com
3. https://de.wikipedia.org
4.http://www.ranina.eu

  

Колосите на Мемнон (известни на местното население като ел-Колосат, или ес-Саламат) са две масивни каменни статуи на фараонаАменхотеп III, син на Тутмос IV. Разположени са в Тиванскиянекропол, близо до днешния град Луксор.Върху западния бряг на древна Тива, на пътя, който води към Долината на цариците, се издигат два величествени каменни колоса. Те са последните останки от огромния погребален храм на Аменофис III (Осемнадесета династия), който днес не съществува.Двете статуи-близнаци представят Аменхотеп III в седнало положение, с ръце, положени на коленете и поглед, насочен на изток, към реката и изгряващото слънце. Две по-малки фигури са издълбани отпред на трона, в краката: това са фигури на жена му Тий и майка му Мутемувия. Страничните панели изобразяват бога на Нил Хапи. Чрез символите на Горен и Долен Египет (папирус и лотос, символи на "двете земи") е изобразено единството и целостта на обединен Египет.Статуите са направени от кварцит , донесен или от Гиза (близо до дн. Кайро) или от Гебел ел-Силсиле (на 60 км северно от Асуан). Заедно с каменните платформи, на които са поставени, височината на колосите е 18 метра (а заедно с короните, които днес не съществуват, двата колоса са били високи над 20 метра.). Теглото на единия колос е около 1300 тона. Днес колосите са много силно разрушени.

Северния Колос

Страничен панел

Първоначално Колосите е трябвало да стоят като пазители на входа на погребалния храм на Аменхотеп: големият храм е бил построен докато фараона още е бил жив, и тук е бил почитан като живият бог. В тези дни храмовият комплекс е бил най-големият в Египет. Площта му е била общо около 35 хектара и дори по-късни съперници като Рамезеума на Рамзес II или Мединет Хабу на Рамзес III не са били по-големи; дори Храмът в Карнак от времето на Аменхотеп е бил по-малък.С изключение на Колосите, днес много малко е останало от храма на Аменхотеп. Разположени на нивото на река Нил и уязвими от годишните разливи на реката, колосите и храмът са били изложени на постоянната разрушителна сила на прииждащата вода – известната картина от 40-те години на ХIХ в. от Дейвид Робъртс показва Колосите, обкръжени от вода.Гръцкият историк и географ Страбон, творил през първите години на I в., разказва за земетресение (през 27 г. пр. Хр.), което поваля и уврежда северния (десния) колос.Една легенда разказва, че вследствие на това увреждане, тази статуя, сутрин, на разсъмване, започва да издава звуци, наподобяващи пеене или човешка реч - като леко пъшкане, вероятно причинено от повишаващите се температури и изпаряващата се роса от камъка.В тези колоси гърците привиждат изображение на Мемнон, син на Зората и цар на етиопците, който повежда армиите си от Африка до Мала Азия, за да помогне в защитата на града и бил убит от Ахил по време на Троянска война, както поздравявал майка си - Зората, при нейния изгрев.Легендата за "Пеещите колоси", вярването, че носят късмет и славата, че притежават пророческа сила се разпространява надлъж и шир и статуите са обект на непрестанни посещения, в това число и от някои римски императори. Мистериозните песни на полуразрушените колоси спират през 199 г., когато римският императорСептимий Север заповядва да се извърши реставрация на паметника.Днес феноменът на "Пеещите колоси" се отдава на разширяването на кварцита под въздействие на първите слънчеви лъчи.
 посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info