Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка

Тезей и амазонките

Мъдро управлявал наследникът на Егей, но не живял спокойно в Атина. Тезей често напускал града, за да вземе участие в подвизите на гръцките герои. Така той се включил и в калидонския лов, в похода на аргонавтите за златното руно и в похода на Херкулес срещу амазонките. Когато превзели техния град Темискира, като награда за смелостта си Тезей отвел в Атина царицата на амазонките Антиопа. Тя станала негова жена и отпразнували сватбата пищно. Амазонките обаче решили да си отмъстят на гърците за разрушаването на града им и да освободят своята царица от тежкия плен при Тезей, както те мислели. Събрали огромна войска и нахлули в Атика. Жителите на града били принудени да търсят спасение зад градските стени. Войнстващите амазонки успели да проникнат дори в самата Атина и накарали атиняните да се укрият чак в непристъпния Акропол. Самите амазонки пък опънали своя лагер на “хълма на Арес”, където се намирал ареопагът (съдът). Така държали в обсада жителите на Атина. Няколко пъти атиняните правили опит да се измъкнат и да прогонят страшните жени воини. Най-после се състояла решителната битка. Самата Антиопа се сражавала редом до мъжа си Тезей срещу амазонките, на които по-рано била царица. Тя не искала да напусне своя мъж герой, защото го обичала горещо. В тази много страшна битка обаче гибел очаквала Антиопа. Във въздуха просветнало копие, хвърлено от една амазонка. Смъртоносното острие се забило в гърдите на съпругата на Тезей и тя паднала мъртва в краката му. С ужас двете войски гледали смъртно ранената Антиопа. Потънал в мъка Тезей по любимата си жена. Кървавият бой бил прекратен. Изпълнени със скръб, амазонки и атиняни погребали младата царица. Войнстващите жени напуснали Атика и се върнали обратно в далечната си родина. Дълго над Атина витаела скръбта по загиналата без време прекрасна Антиопа.

Амазонка воин, сестра на царицата на амазонките Иполита и съпруга на Тезей.

На снимките: художествени изображения на Антиопа и нейният съпруг Тезей.

Омир и Херодот надълго и нашироко ги описват в своите творби. В древногръцката митология елинските герои почти задължително срещат в битка страшните амазонки.

Деветият подвиг на най-прославения измежду всички герои - Херкулес бил да отпътува към страната на амазонките и да вземе колана на тяхната царица Хиполита ( той бил дар от бога на войната Арес и тя го носела като символ на властта си над всички амазонки ).

Херкулес събрал неголям отряд и само с един кораб отплавал към страната на амазонките, сред неговите другари бил смелия герой от Атика Тезей.

Когато Херкулес стигнал до техният град Темискира, амазонките го посрещнали заедно с тяхната царица Хиполита. Тя била очарована от него и вече била готова да му подари колана си, но Хера в омразата си към Херкулес се преобразила в амазонка и започнала да подклажда вражда, убеждавайки жените воини, че Зевсовият син е дошъл да отвлече Хиполита. Те й повярвали, настъпила яростна битка. В боя паднали смелите Аела, Протоя и още седем амазонки били повалени от един удар на Херкулесовия боздуган ( две от тях - Меланипа и Антиопа били пленени ). Жените воини изгубили битката, Хиполита откупила свободата на силната Меланипа, а Антиопа била дадена от Херкулес за жена на Тезей като награда за безмерната му храброст.

___________

Тезей отвел със себе си Антиопа и в Атина отпразнувал тържествено сватбата си с нея. Ала амазонките намислили да отмъстят на гърците за разрухата на своя град и да освободят царица Антиопа, понеже смятали че животът и при Тезей е тежко пленничество. Многобройна армия от амазонки нахлула в Атика и принудила хората да се прислонят зад стените на Атина. Жените воини проникнали и в самия град и заставили жителите да се скрият в непристъпния Акропол. Амазонките разположили своя стан навръх хълма на Акропола и обсадили атиняните; напразно били изпращани хора вън от крепостта - те не успявали да отблъснат страшните жени бойци. Най-сетне се развихрила решителната битка. Редом с Тезей, самата Антиопа се сражавала срещу амазонките - не желаела да се отделя от съпруга си, когото горещо обичала. Ала блеснало острие на копие, смъртоносно пронизало гръдта на царицата и тя паднала мъртва в краката на мъжа си.

Битката била прекратена, покрусени били и амазонките, и атиняните.

_____________

След смъртта на Хектор настъпили тежки времена за Троя. Троянците не смеели да излязат извън крепостните стени за да не се сблъскат с гърците в открито поле. В Троя вече нямало герой, който е способен да премери сили с Ахил. И точно тогава, най-неочаквано от далечния Евксински понт върху бързи коне в помощ на Троя се прителки храбрите и войнствени амазонки. Водела ги царицата им Пентезилея. С бурни ликувания троянците посрещнали амазонките, Приам приел Пентезилея като своя родна дъщеря и в нейна чест устроил разкошен пир. На следващия ден амазонките застанали с блестящото си въоръжение начело на троянската войска срещу гърците. Започнала кръвопролитната битка и като бурен вихър се носели Пентезилея и нейните амазонките сред редиците на гърците. Тя поваляла един след друг героите. Гърците се стреснали и отстъпили - храбрата царица ги притиснала чак до корабите им. Тогава Ахил се намесил в битката. Пентезилея се изправила сама срещу него и захвърлила копието си по него, но то се счупило в щита му и се разлетяло на парчета. Хвърлила второ, но и то не успяло да рани Ахил. Тогава той се нахвърлил срещу нея със страшен гняв и я пронизал в гърдите. Пентезилея разбрала че е ранена смъртоносно и с последни сили опитала да извади меча си. С тежкото си копие Ахил я пронизал заедно с коня й. Умиращата царица била прекрасна като богинята Артемида. Ахил стоял надвесен над тялото на мъртвата красавица и усещал как го завладява силна любов към нея.

__________________

Борбата между гръцките герои и воинствените амазонки е често срещана тема в античното изкуство.

В Халикарнаския мавзолей, Скопас претворява в своите релефи старата тема с ново тълкувание - борбата запазва напрегнатия си и вълнуващ характер, мъжествените, решителни гърци и непреклонните амазонки са герои, достойни за слава. Ала колкото и да е увлечен в борбата, авторът изобразява победените с нескрита симпатия и състрадание.

Жанин Дейвис-Кимбъл е ръководителка на археологическия екип от Калифорнийския университет, който наскоро откри доказателства за съществуването на жени-воини в древността. Погребални могили на руско-казахстанската граница, изровени от американските археолози преди три години, разкрили пред учените останки от скелети на жени от VI-VII век пр. н. е., които явно живеели като номади и участвали в битки. Извитите кости на краката на младо 14-15-годишно момиче показали, че тя вероятно е яздела - предимно мъжко занимание в древността. Освен това близо до женските скелети били намерени разнообразни оръжия - копия, саби, ками, щитове и бойни амулети. Друго доказателство за войнствената натура на тези дами бил връх на стрела, останал в тялото на амазонката и по всяка вероятност причинил смъртта й.

"Би било прекалено да кажем, че това са митичните амазонки", обяснява Жанин Дейвис-Кимбъл. Нейното откритие обаче показва, че обществата, доминирани от жени, не са били такава рядкост в древността, както се смяташе доскоро.

"Ние окрихме три категории жени, които определихме въз основа на принадлежностите, открити край тях", продължава разказа си археоложката. Първата група била тази на жените-воини. Отличителните им белези били бронзовите връхчета на стрели, колчан и бойни амулети. Те представлявали зъб на глиган или връх на стрела, който амазонката носела в кожена торбичка на врата си. Железните ками и саби допълвали облика на жената-боец.

Втората група еманципирани дами от древността били шаманките. Според Жанин Дейвис-Кимбъл те се отличавали от жените-воини по намерените край тях вкаменелости на морски раковини и животински орнаменти. Третата категория жени били тези, които имали много накити и богатства, но не били задължително бойци или шаманки. Много от войнствените дами обаче изпълнявали и двете функции. "Натъкнахме се на вещи, принадлежали на жена, която била едновременно духовен водач и боец", описва странните си находки археоложката.

"Изобщо не мисля, че тези жени са се стремели да предизвикат конфликти. Всъщност те само бранели територията си", допълва убедено Жанин Дейвис-Кимбъл. Това донякъде развенчава мита за агресивните амазонки, които водели войни заради самите войни. В обществото, за което говори тя, имало и мъже. Учените открили и няколко мъжки гроба, необичайни за времето си. Странното в тях било присъствието на деца, погребани до крака или ръката на бащата. В женските гробници детски скелети не били открити. Вероятно децата са погребвани с мъжете поради някаква специална причина, но тя още не ни е известна, обясняват археолозите.

Съществуването на жени-воини е подкрепено и от други археологически разкрития. През 1972 г. екип от учени се натъква на необичаен гроб в Украйна. В него те открили скелетите на мъж, жена и дете, очевидно принадлежали на царския двор. До жената обаче били поставени оръжия, което отново навело учените на мисълта, че тя е вземала пряко участие в битките. Макар това да не са митичните амазонки, все пак е доказателство, че някои жени в древността се мерели по сила и смелост с мъжете си.

Това откритие кореспондира донякъде с историческите сведения.

Амазонките са ни били комшийки:

К северу от них (нея) живут народы Турков и Болгар, которые именуются по названиям рек: Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор (Woghkhondor) Блкар — пришельцы, Чдар-Болкар. Эти названия чужды Птоломею. Из Гиппийских гор бежал сын Худбадра (читай: Хубраата, как выше). Между Болгарами и Понтийским морем живут народы: Гарши, Куты и Сваны до города Питинунта (Pityus) на морском берегу страны Авазов (Abasgi), где живут Апшилы и Абхазы до приморского своего города Севастополиса (Dioscurias), и далее до реки Дракона, текущей из Агван (не Албании) и отделяющей Абхазию от страны Егер. Там находятся области 46 народов. На севере в смежности с Неизвестною землей живут: 1) Царственные Сарматы и 2) Гиппофаги. К западу (или у устьев) от Танаиса живут 3) Нахчаматьяны и другой народ, 4) Кларджи; далее, 5) Суракийцы, затем 6) область Мидосдесен. Далее, к востоку от Кераунских гор, живут 7) Амазонки, воинственные женщины, до реки Ира (читай: Ра), которая вытекает на севере в Неизвестной стране двумя истоками, которые затем соединяются, и дойдя до Гиппийских гор, выделяют из себя рукав к реке Танаису, впадающему в море Меотис.

Римският историк Квинт Курций Руф, живял през 1-ви век сл. н. е. пише историята на Александър Македонски в 10 тома на латински.

СРЕЩА С АМАЗОНКИТЕ

Племето на амазонките, както се каза по-горе, живееше в съседство с Хиркания и населяваше полята на Темискира от двете страни на река Термодонт. Имаха царица на име Талестрида, властвуваща над племената, които живееха между Кавказките планини и река Фазид. Талестрида, която искаше да види царя, беше излязла от границите на царството си и изпрати вестители да му съобщят, че желае да се запознаят. Александър веднага ѝ разреши да дойде при него. Тя заповяда на своите да останат назад и да я чакат, а придружена само от триста жени, продължи нататък. Щом я съгледа, Александър скочи от коня си, като държеше в десницата си две копия.

Дрехата на амазонките не покрива напълно тялото им. Лявата страна до гърдите е гола, останалите части се покриват. Полата, чиито гънки завързват с колан, не пада по-долу от коленете. Лявата гърда се пази недокосната и с нея кърмят децата от женски пол. Дясната се обгаря, за да опъват лесно лъка и изстрелват стрелите.

Без страх Талестрида гледаше царя и отмерваше с поглед ръста му, съвсем неотговарящ на славата за подвизите му: варварите благоговеят само пред величествената външност и смятат, че достойни за велики дела са само тези, които природата е надарила с изключителна красота. Запитана дали иска нещо, царицата не се поколеба да признае, че е дошла да се събере с царя и да създаде деца и че тя е достойна от нея той да има наследници на царството; че ако детето е от женски пол, тя ще го задържи за себе си, а ако е мъжко, ще го даде на бащата. Александър я запита дали желае да се сражава на негова страна. А тя, като се оправдаваше, че е оставила царството си без охрана, настояваше да не я остави да си отиде с неизпълнени надежди. Страстта на жената, копнееща за любов повече, отколкото царят, го застави да остане. Отдели ѝ тринадесет дена. И след това тя се отправи към своето царство, а той — към Партия.

един релеф от Рогозенското съкровище -амазонката Иполита, подгонила Херкулес с копие:

На тази кана е представена сцена от деветия подвиг на Херакъл. В невисок релеф върху предварително изготвена матрица са изковани две човешки и две животински фигури. Композиционната схема е построена на добре разчетена ритмика — сцената се повтаря три пъти по един и същ начин върху цялата заоблена повърхност на съда. Херакъл е изобразен млад и гол, обърнат напред и в силно подчертано движение надясно. Косите и лицето му са предадени сумарно, а мускулите на гърдите и корема са очертани с по една линия — в тях няма напрегнатост. Героят държи в дясната си ръка кривака, а лявата е протегнал към пояса на Иполита. Под дясното му рамо се вижда кожата на Немейския лъв, а зад лявото лъв-грифон с рог на главата. Подобно изображение на Херакъл у нас е известно от бронзов набузник на шлем, намерен при с. Гърло, Брезнишко. и датиран най-общо от IV в. пр. н. е. ( Това е първият подвиг на Херакъл - Зевс отбелязъл победата на своя син над страшния звяр като създал съзвездието Лъв на небето.)

Царицата на амазонките Иполита е представена също обърната напред и в устремно движение надясно към Херакъл. Косата и лицето й са предадени като тези на героя. Тя е боса. облечена в къса до коленете дреха, а поясът й е отвързан и се развява пред лицето и зад лявото рамо. Иполита държи в двете си ръце копие, насочено към Херакъл.

Коланът на Хиполита (девети подвиг). Деветият подвиг на Херакъл бил походът му до страната на амазонките, за да добие колана на царица Хиполита. Този колан бил подарен на Хиполита от бога на войната Арес и тя го носела като символ на властта си над всички амазонки. Евристеевата дъщеря Адмета, жрица на богиня Хера, искала непременно да има този колан. За да изпълни желанието й, Евристей изпратил за колана Херакъл. Като събрал неголям отряд герои, великият Зевсов син тръгнал на далечен път само с един кораб. Макар че Херакловият отряд не бил голям, в него. имало много прославени герои, между които и големият герой на Атика Тезей.
Дълъг път предстоял на героите. Те трябвало да стигнат до най-отдалечените брегове на Евксинския Понт, тъй като там се намирала страната на амазонките със столица Темискира. По пътя Херакъл се отбил със спътниците си на остров Парос, където управлявали синовете на Минос. На тоя остров Миносовите синове убили двама от спътниците на Херакъл. Разгневен от това, Херакъл веднага започнал война със синовете на Минос. Много жители на Парос избил той, а други, като ги натикал в крепостта, държал ги в обсада дотогава, докато обсадените изпратили пратеници при Херакъл и го помолили да вземе двама от тях вместо убитите спътници. Тогава Херакъл вдигнал обсадата и в замяна на убитите взел Миносовите внуци Алкей и Стенел.
От Парос Херакъл отишъл в Мизия при цар Лик, който го посрещнал извънредно гостоприемно. Неочаквано Лик бил нападнат от царя на бебриците. Херакъл с отряда си победил царя на бебриците и разрушил столицата му, а цялата им земя предал на Лик. В чест на Херакъл цар Лик нарекъл тази страна Хераклея. След този подвиг Херакъл продължил пътя си и най-сетне стигнал до града на амазонките Темискира.
Славата за подвизите на Зевсовия син отдавна вече се била донесла до страната на амазонките. Затова, когато Херакловият кораб пуснал котва при Темискира, амазонките заедно с царицата си излезли да посрещнат героя. Те с възхищение гледали великия Зевсов син, който изпъквал сред своите спътници герои като безсмъртен бог. Царица Хиполита попитала великия герой Херакъл:
— Славни сине Зевсов, кажи ми какво те доведе в нашия град! Мир ли ни носиш, или война? А Херакъл отговорил на царицата:
— Царице, не по своя воля съм дошъл аз тук с войска, след като съм изминал дълъг път по бурното море; изпрати ме владетелят на Микена, Евристей. Неговата дъщеря Адмета иска да има твоя колан, подарен от бог Арес. Евристей ми възложи да придобия твоя колан.
Хиполита не била в състояние да откаже каквото и да било на Херакъл. Тя била вече готова да му даде доброволно колана, но великата Хера, желаейки да погуби омразния й Херакъл, се преобразила на амазонка, смесила се с множеството и започнала да убеждава жените воини да нападнат войската на Херакъл.
— Херакъл не казва истината — заявила Хера на амазонките, — той е дошъл при вас с коварни намерения: героят иска да отвлече вашата царица Хиполита и да я заведе като робиня в дома си.
Амазонките повярвали на Хера. Те грабнали оръжието и нападнали войската на Херакъл. Начело на войската на амазонките се носела бързата като вятър Аела. Първа тя като буен вихър нападнала Херакъл. Големият герой отбил напора й и я принудил да отстъпи. Аела мислела, че ще се спаси от героя с бързо бягство. Но колкото и да бързала, не могла да се отърве — Херакъл я настигнал и я повалил с блестящия си меч. Паднала в битката и Протоя. Седмина герои измежду Херакловите спътници сразила тя със собствените си ръце, но не могла да избегна стрелите на великия Зевсов син. След това нападнали Херакъл седем амазонки наведнъж; те били придружителки на самата Артемида: никой не можел да се сравнява с тях в изкуството да си служи с копие. Като се прикрили с щитовете, те хвърлили своите копия по Херакъл, но копията този път минали покрай него. Героят ги повалил всичките със своя боздуган; една след друга те се строполявали на земята, като изпускали бляскавото си оръжие. А амазонката Меланипа, която предвождала войската в боя, Херакъл взел в плен и заедно с нея пленил Антиопа. Страшните жени воини били победени, войската им се разбягала, много от тях загинали от ръката на преследващите ги герои. Амазонките сключили мир с Херакъл. Хиполита откупила свободата на мощната Меланипа, като дала своя колан, а Антиопа била отведена от героите. Херакъл я дал като награда на Тезей за голямата му храброст. Така Херакъл се сдобил с колана на Хиполита.

Амазонките на Херодот

За да могат да се противопоставят успешно на Дарий, скитите се съюзяват със съседните племена, едно от които били савроматите — племе с много войнствени жени, потомки на легендарните амазонки.

Скитите наричат амазонките „ойорпата“ и това име на елински значи „мъжеубийци“, защото скитската дума за „мъж“ е „ойор“, а за „убивам“ — „пата“. Разказват, че след като победили амазонките в битката при Термодонт^[1], елините качили на три кораба всичките амазонки, които успели да заловят живи, и отплували. Но насред морето жените се нахвърлили върху моряците и ги избили до един. Тогава вятърът и вълнението ги понесли, тъй като след избиването на мъжете амазонките не знаели как да боравят с платната, греблата и кормилото. Най-подир стигнали на брега на Меотийското езеро^[2] до едно място, именовано Зъберите, в страната на свободните скити. Там амазонките слезли на сушата, упътили се към вътрешността и плячкосали първата конска черда, на която попаднали; яхнали сетне конете и захванали да ограбват земите на скитите.

А скитите не могли да разберат с кого имат работа — не познавали нито езика им, ни облеклото, нито племето и се чудели откъде може да са дошли неприятелите. Мислейки ги за мъже с още ненаболи бради, скитите накрая им дали битка и по телата на убитите в сражението узнали, че са жени. Скитите тогава се посъветвали и решили да не убиват повече от тях, ами да пратят насреща им дружина момци от най-младите, на брой толкова, колкото предполагали, че ще са жените. Те трябвало да разположат своя стан досами техния и да правят тъкмо обратното на онова, което ги виждали, че вършат — настъпели ли амазонките, те трябвало да отстъпят, без да влизат в битка; отдалечели ли се, трябвало да приближат стана си до техния. Скитите намислили тоя план, понеже искали да се сдобият с деца от тях.

И тъй, младежите тръгнали да изпълнят поръката. Когато разбрали, че не са дошли за лошо, амазонките ги оставили на спокойствие. Стан до стана се приближавали с всеки изминат ден. И двете страни водели еднакъв живот — и младежите, и амазонките нямали друго имущество освен оръжията и конете, с които ловували или ходели на грабеж.

Към пладне амазонките се пръскали на лов поединично или две по две, за удобство доста раздалечени една от друга. Щом усетили това, скитите също взели да правят същото и когато един от тях се примъкнал до една усамотена амазонка, тя не рекла да го отпъди, а му дала да си получи своето. Сетне, понеже не могли да се разберат с думи, жената му обяснила със знаци, че на следния ден иска от него да дойде с другар на това място, тя също щяла да доведе дружка. Момъкът се прибрал и разказал на останалите, а когато на другия ден отишли двама на онова място, заварили и втората амазонка да чака. Щом разбрали другите скити, укротили си и те амазонки от останалите.

Събрали се двата стана тогава и заживели заедно, като всеки си взел за жена оная, с която в началото се сношил. Мъжете не могли да научат говора на жените, жените обаче усвоили мъжкия и тъй, когато взели да се разбират, скитите рекли на амазонките: „Ние имаме родители, имаме и имоти. Време е вече да спрем с тоя живот — нека се върнем да заживеем при племето си. Други няма да вземаме, вие ще ни бъдете жени.“ Ето как им отвърнали амазонките: „Не ще можем да живеем ние с жените от вашето племе — различни са навиците ни от техните. Ние стреляме с лъкове, мятаме копия, яздим коне, но женските работи не сме изучили. А вашите жени не вършат онова, дето го изброихме, ами си седят при талигите, занимават се с женски работи и не се отделят от тях нито за лов, ни за нещо друго. Затова няма да можем да се спогодим. Но ако искате да ни имате за жени и да постъпите както най подобава, вървете при бащите си и като вземете дял от имотите, елате си, та да заживеем отделно сами.“

Скитите ги послушали и отишли. Сетне се върнали, като носели онова, което им се падало по наследство. Амазонките ги посрещнали с думите: „Срам ни е и ни е страх да живеем в тая страна, загдето не само че ви откраднахме от бащите, но и ограбвахме често пъти скитската земя. Щом сте ни харесали за жени, хайде с вас да се вдигнем оттука и да отидем да живеем отвъд река Танаис^[3]“

И този път ги послушали скитите, прекосили Танаис и като извървели три дни път от реката на изток, после три дни на север от Меотийското езеро, стигнали до страната, която обитават сега, и се установили в нея. Жените на савроматите до ден днешен живеят по старому — яхнали коне, те ходят на лов редом с мъжете, а понякога и без тях. И на война ходят, и облекло носят също като мъжете.

Савроматите говорят езика на скитите, но никога не са го знаели правилно, понеже амазонките на времето не го научили както трябва. У тях брачният обичай е следният: никоя девойка не може да се омъжи, преди да е убила мъж в битка. Затова някои умират стари, без да са имали мъж, понеже не са могли да изпълнят условието.

Бележки

[1] Термодонт — малка река в Кападокия, чиито брегове служели в легендите за обиталище на амазонките. ↑

[2] Меотийското езеро — Азовско море. ↑

[3] Танаис — река Дон. ↑

Амазонки и грифонът

Историята на грифонът може да се проследи толкова надалече, че да отведе изследователят в праисторически времена, в ерата на динозаврите.

Мейер ( Christian Erich Hermann von Meyer ) популяризира идеята, че източник на легендата за грифоните са скитските златотърсачи, минаващи през пустинята Гоби по пътя си за Алтайските планини в търсене на златни находища. Пустинята Гоби е известна сред палеонтолозите като един от най богатите източници на динозавърски фосили.

Древните открили костите и в истории и разкази ( за подвизите на предците си срещу страшни чудовища ) ги поставили в познати форми, с нетипични размери. Грифоните най-често били описвани като четириноги птици с орлови клюнове и нокти на лъв, които може би не летят, а живеят под земята и охраняват свирепо златните находища Легендата за грифоните датира най-рано от 675 г.пр.н.е., когато гръцкият пътешественик и писател Аристей среща номадите скити близо до подножието на Тян Шин ( Небесната планина ). И през следващото хилядолетие процъфтява легендата за златните съкровища на скитите и чудовищата, които ги охраняват.

Аристей пътешества из гръцките земи и ги описва, но поемата му не достига до нас. Въпреки това тя била толкова популярна за времето си, че цитати от нея се запазват в творбите на други антични автори. В трагедията на древногръцкия драматург Есхил " Прикования Прометей " боговете наказват титана Прометей като го приковават на скала в далечна Скития. Позовавайки се на Аристей, Есхил описва мястото: " самотни пътища, водещи до пуста страна, която номадите търсят злато, пустиня обитавана от чудовищни горгони, които могат магически да превръщат живи същества в камъни, както и от страховити грифони".

Темата с грифоните, амазонките и конете ( както и Дорис отбеляза ) е често срещана в изкуството на древните. Знаем за царицата Мирина и битките й със страшните горгони. Според Аристей, а по-късно и Есхил грифоните обитават същите тези земи.

Моето предположение е, че съществувала история за епични битки между амазонки и грифони, която е изгубена и непозната за нас, но добре известна на античните майстори и често предавана в сюжети на произведения, излезли изпод ръцете на изкусни торевти, вазописци, скулптори и т.н.

Боспорските находки, 4 в.пр.н.е.:

Херкулес,

зад повечето истории, митове или легенди се крие зрънце истина ( поне според древните ). Слонските бивни от от плейстоцен са втъкани в митичния калидонски глиган, от открит череп на слон идва интерпретацията с митичният и страшен едноок Циклоп, аналогични са случаите с дракони и змейове ( странно приличащи на динозари ), та защо не и амазонките да са воювали в далечни времена и да са всявали страх и предизвиквали възхита у съседните народи ( за което свидетелстват и немалко артефакти ) ?

Само ще ти кажа, че любимите ти приказки и най-вече тези на братя Грим се базират на истински и страховити разкази от немския фолклор ( и не само ) и най-ужасяващ пример за това е приказката за " Синята брада ".

Амазонките от Южна Америка

През 16 в. първите испански конкистадори в Южна Америка, водени от Франсиско ди Ореляна разказват за срещата си с жени воини, които ги обстрелвали със стрели и копия, край бреговете на река Мараньон ( приток на Амазонка ), която те нарекли "реката на амазонките".

През 1557 г. на връщане от едно пътешествие в Бразилия изследователят Андре Теве в книгата си " Les Singularitez de la France antarctique " ( по мой импровизиран превод Чудатостите на Френска Антарктика - като се счита, че това е топоним измислен от автора ) възобновява темата за жените воини срещани от испанците. Амазонките от Южна Америка били представени с бяла кожа. Те практикували канибализъм и феминизъм; нападали съседните племена за да отвличат жените и децата, убивайки техните бащи за да нахранят с тях децата. Според Треве те се отнасяли жестоко с пленниците, които залавяли; завръзвали ги за единия крак на някой клон на дърво, убивали ги, обстрелвайки ги със стрели и изгаряли техните тела. Треве развива тезата че към трите типа амазонки описани в античността ( амазонките от Скития, от Азия и от Либия ) има допълнение - амазонките от Америка, в този смисъл че всеки континент има своите амазонки.

През 1655 г. губернаторът Андре Видал финансира една мисия, поверена на йезуитския свещенник Антонио Виейра, заедно с Жуао де Соуто Тайор, Франсиско Велозо и Томе Рибейро, под военното командване на Бенто Родригес де Оливера, които носели със себе послания с божиите заповеди и от краля на Португалия. Много от амазонките се приспособили и станали смирени и миролюбиви, прекарвайки остатъка от земния си път в служба на Алдея ( йезуитското село ) и в индианските резервати, но отказвали контакти с мъже, претопявайки се в рамките само на едно поколение.

_____________________

Амазонките от Дахомей

Исторически е установено съществуването на жени воини в кралство Дахомей между 18 и 19 век. Първоначално те служили в гвардията на кралския дворец, но по-късно при управлението на крал Агади, те биват пращани и в сражения. В последствие тяхната значимост нараства до такава степен, че съставляват една трета от войската. Амазонките от Дахомей били високи и физически силни, носели туника и чифт панталони до дължината на коляното. Имали различни оръжия, между които къси мечове, ками, брадви, лъкове и копия. През 18 в. прибавили в своето въоръжение и пушки. Освен че участвали в битки, те били и палачи - извършвали публични екзекуции на затворници чрез обезглавяване. Благодарение на разказите на някои изследователи, славата на тези жени воини достигнала в Европа и така те вдъхновили някои романи и разкази, сред които "Робюр Покорителят" на Жул Верн и "Златният бряг" на Емилио Салгари.

Въпреки че яростно се съпротивлявали цели 4 години срещу нашествениците, през 1882 г. завладяването на Дахомей от Франция бележи края на съществуването на тези африкански амазонки.

 


http://theprivatecorner.blogspot.com/2011/01/blog-post.html
http://www.chitatel.net/forum/topic/16743/?page=3
http://chitanka.info

http://www.segabg.com/article.php?issueid=1438&sectionid=6&id=00009

Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)

ПАРОСКИ МРАМОР:"От времето на похода на амазонките в Атика изминали 992 години (1256/55), а това се случило когато в Атина бил цар Тезей."


Амазонките според древногръцката митология са войнствен народ, състоящ се само от жени, които живеели в Мала Азия и на брега на Азовско море.
Амазонките прекарвали живота си във война и физически упражнения. В този мит са отразени смътни възпоминания за матриархата. Легендите разказват, че амазонките “употребявали” пленените мъже за създаване на потомство, а след това ги убивали, заедно с родените деца от мъжки пол. На тях им трябвали само дъщери, които да бъдат превърнати в кръвожадни воини.
От митологичните герои успех в единоборството с амазонките имали Ахил, който убил край стените на Троя предводителката на амазонките Пентесилея, Херакъл, който взел вълшебния пояс от друга тяхна царица - Хиполита. Това бил и един от 12-те му подвига.И Белерофонт, който убил първата царица на амазонките- Отрера.
«Следи от амазонки има навсякъде, където са живели българите», сподели през 2000 г. акад. Мишши Юхма в Чувашия. В неговите изследвания той разказва за амазонката Тамарислу, която в 530 г.пр.Хр. посякла персийския цар Кир, защото посегнал на царството й и погубил подло сина й. Разказва и за победата на амазонките над татаро-монголите (1223 г.). Монголският пълководец Субедей, след като се спасил с бягство, чрез подкуп узнал кога амазонките провеждат любовни игри, след които забременяват. На 9-ия месец от бременността ги нападнал. Така били унищожени последните общности на амазонки край Волга.
Писмена информация за жените воини край Волга е запазена и в арабските анали. Писателят Ал Бакри например е описал амазонките от Волга, че „препускат на коне и влизат в бой, притежават смелост, храброст.” В географска карта от 1459 г. на Ара-Мауро територията на Волго-Камска България е отбелязана като „Амазония“
Каразин (1885г.) записал чувашка приказка за женско царство: „Тогава, когато земята, небето, хората, обичаите и всичко е било различно от сега, имало голямо ханство. По онова време жените управлявали всичко- съдили, воювали, ловували.“,
Но имало ли е амазонки тук, край Дунав? Писмените свидетелства са малко, но има обилен материал в легендите, обредите и песните на народа ни. В митовете за богините на траките е запазен спомен за помощта, оказана от амазонките на местните жители в чисто женските дейности (предене, тъкане), в култивирането на растения и във военното изкуство.
В легендите за музите се пази структурата в амазонските школи. Жените се обучавали на групи от по 9 и Хестия над тях. Музите били почитани като богини на науката и вдъхновителки на всички дейности. Древните смятали, че те внушават мисли и идеи. И Омир почтително се обръща към тях: „Вие знаете всичко, докато ние нищо не сме видели!“
В епоса „Веда Словена“ народната памет нарича амазонките юди – героични девойки, пазителки на българския род след Атлантида. В епоса е указано 9-годишното им обучение във всички науки на „Небето при Слънцето“. Подчертава се, че те носят петокнижието на 70-те крале; лекуват тежки болести и рани, помагат на жените и родилките; сразяват ламята и враговете на българите.
В песните и приказките за самодивите също е оцеляла информацията за техните възможности като чародейки, лечителки и защитници на българските юнаци. Те се движели в групи по десет.
В тракийските храмове, чрез скулптурните групи на кариатидите, са запазени мистерийните танци на жриците, посветени в тайните на живота.
В Свещари кариатидите са 10
И в историческите хроники са останали сведения за амазонския произход на българката. Амазонката Тедис (Божествената) е живяла в гр. Салмидесос – царска резиденция на траките в Странджа. „Омир, Софокъл и Херодот датират този град от VІІІ-VІ в.пр.н.е. Те са впечатлени, че мъжете му имали специална прическа – с превързани на главите перчеми – свидетелство за аристократичен произход.Споменават, че тук живеят тракийски амазонки – войнствени девойки, предани на своя владетел, но безпощадни към чужденците.“

Историкът Вълчо Вълчев разказва легенда, запазена в с. Безмер (Амс(з)ория): Синовете на великия канас ювиги Кубрат – Кубер, Алцек и Аспарух – били съуправители на Балканите (680 г.) и имали договор да пазят източните граници на Византия, затова често ги обхождали. Около лятното слънцестоене, 22 юни (Спасовден), Аспарух обикалял със свитата си и замръкнал до извор в местността Домуз дере (на 2 км от днешното с. Безмер).
Воините били изненадани, когато от нощната тъма към тях се приближили около 200 амазонки. От другия край на поляната се появили още толкова напети левенти. Всъщност те попаднали на ежегодната среща между местните амазонки и момците, които те канели от околните села. По Спасовден младите се събирали около извора, гощавали се, пеели и танцували - така било от незапомнени времена. А в полунощ, след падане на росата, боси само по ризи се разхождали, къпели се в росата... и зачевали. В анонимен ватикански разказ за похода на Никифор I в България, за разгрома му от Крум на 26 юли 811 г. е отбелязано: „Българите въоръжили жените...“, а те „връхлетели върху императорския отряд и започнали да ги избиват.“
Ивайло Аянски, нестинар от с. Стаматово, разказа за своята баба нестинарка. Тя му доверила, че тайната за нестинарските танци в рода им е наследство от прапрабаба им – смела амазонка, защитавала българите при нахлуването на турците в Родопите.
Последно, но много важно, според сведения амазонки е имало в село Върбово (окръг Чупрене).

Византиецът Захарий, който е оставен като заложник за мир при прабългарите във Фанагория, и по-късно тръгва с Аспарух до днешните ни земи, също описва, че българките били равни на мъжете, даже и в бойните изкуства, язденето, войната.Някои били и предводители на малки военни части, ако се налага.И на всичк о отгоре били много красиви, умни и чаровни.Но да не ги ядосаш, щото пък тогава, хммм.... ;D Захарий си е водил и дневник, който е исторически документ.Бил е женен и за българка, от ханско потекло. Данни за славата на българките има художествено и в книгата "Предречено от Пагане", и в един от най-големите бг филми-трилогията "Хан Аспарух".

Амазонките в древността

За да могат да се противопоставят успешно на Дарий, скитите се съюзяват със съседните племена, едно от които били савроматите — племе с много войнствени жени, потомки на легендарните амазонки./Според някои автори скитите и савроматите имат един и същ корен./     
Скитите наричат амазонките „ойорпата“ и това име на елински значи „мъжеубийци“, защото скитската дума за „мъж“ е „ойор“, а за „убивам“ — „пата“. Разказват, че след като победили амазонките в битката при Термодонт[1], елините качили на три кораба всичките амазонки, които успели да заловят живи, и отплували. Но насред морето жените се нахвърлили върху моряците и ги избили до един. Тогава вятърът и вълнението ги понесли, тъй като след избиването на мъжете амазонките не знаели как да боравят с платната, греблата и кормилото. Най-подир стигнали на брега на Меотийското езеро[2] до едно място, именовано Зъберите, в страната на свободните скити. Там амазонките слезли на сушата, упътили се към вътрешността и плячкосали първата конска черда, на която попаднали; яхнали сетне конете и захванали да ограбват земите на скитите.

А скитите не могли да разберат с кого имат работа — не познавали нито езика им, ни облеклото, нито племето и се чудели откъде може да са дошли неприятелите. Мислейки ги за мъже с още ненаболи бради, скитите накрая им дали битка и по телата на убитите в сражението узнали, че са жени. Скитите тогава се посъветвали и решили да не убиват повече от тях, ами да пратят насреща им дружина момци от най-младите, на брой толкова, колкото предполагали, че ще са жените. Те трябвало да разположат своя стан досами техния и да правят тъкмо обратното на онова, което ги виждали, че вършат — настъпели ли амазонките, те трябвало да отстъпят, без да влизат в битка; отдалечели ли се, трябвало да приближат стана си до техния. Скитите намислили тоя план, понеже искали да се сдобият с деца от тях.

И тъй, младежите тръгнали да изпълнят поръката. Когато разбрали, че не са дошли за лошо, амазонките ги оставили на спокойствие. Стан до стана се приближавали с всеки изминат ден. И двете страни водели еднакъв живот — и младежите, и амазонките нямали друго имущество освен оръжията и конете, с които ловували или ходели на грабеж. Към пладне амазонките се пръскали на лов поединично или две по две, за удобство доста раздалечени една от друга. Щом усетили това, скитите също взели да правят същото и когато един от тях се примъкнал до една усамотена амазонка, тя не рекла да го отпъди, а му дала да си получи своето. Сетне, понеже не могли да се разберат с думи, жената му обяснила със знаци, че на следния ден иска от него да дойде с другар на това място, тя също щяла да доведе дружка. Момъкът се прибрал и разказал на останалите, а когато на другия ден отишли двама на онова място, заварили и втората амазонка да чака. Щом разбрали другите скити, укротили си и те амазонки от останалите.

Събрали се двата стана тогава и заживели заедно, като всеки си взел за жена оная, с която в началото се сношил. Мъжете не могли да научат говора на жените, жените обаче усвоили мъжкия и тъй, когато взели да се разбират, скитите рекли на амазонките: „Ние имаме родители, имаме и имоти. Време е вече да спрем с тоя живот — нека се върнем да заживеем при племето си. Други няма да вземаме, вие ще ни бъдете жени.“ Ето как им отвърнали амазонките: „Не ще можем да живеем ние с жените от вашето племе — различни са навиците ни от техните. Ние стреляме с лъкове, мятаме копия, яздим коне, но женските работи не сме изучили. А вашите жени не вършат онова, дето го изброихме, ами си седят при талигите, занимават се с женски работи и не се отделят от тях нито за лов, ни за нещо друго. Затова няма да можем да се спогодим. Но ако искате да ни имате за жени и да постъпите както най подобава, вървете при бащите си и като вземете дял от имотите, елате си, та да заживеем отделно сами.“

Скитите ги послушали и отишли. Сетне се върнали, като носели онова, което им се падало по наследство. Амазонките ги посрещнали с думите: „Срам ни е и ни е страх да живеем в тая страна, загдето не само че ви откраднахме от бащите, но и ограбвахме често пъти скитската земя. Щом сте ни харесали за жени, хайде с вас да се вдигнем оттука и да отидем да живеем отвъд река Танаис“

И този път ги послушали скитите, прекосили Танаис и като извървели три дни път от реката на изток, после три дни на север от Меотийското езеро, стигнали до страната, която обитават сега, и се установили в нея. Жените на савроматите до ден днешен живеят по старому — яхнали коне, те ходят на лов редом с мъжете, а понякога и без тях. И на война ходят, и облекло носят също като мъжете.

Савроматите говорят езика на скитите, но никога не са го знаели правилно, понеже амазонките на времето не го научили както трябва. У тях брачният обичай е следният: никоя девойка не може да се омъжи, преди да е убила мъж в битка. Затова някои умират стари, без да са имали мъж, понеже не са могли да изпълнят условието.

Амазонски времена

Историята знае много факти, когато жените е трябвало да напуснат своето “място на честта” „до печката“ и да се носят с мъжка броня, за да защитават отечеството си. Амбицията на жените, да бъдат на равно с мъжете, са наблюдавани още от най-ранни времена. Красотата и гордостта на древна „Гърция е Амазонката“-на която било познато изкуството за стрелба с лък и езда. Тогава се е смятало, че тези войнствени племена на жените, са дъщери на „Бога на войната Арес/Марс“ и Богинята на любовта Афродита и тяхната дъщеря Богинята„Хармония“. Амазонките са се покланяли на и на „Артемида“-Богинята на лова. В легендите за амазонките е вплетен бита за „матриархалното общество“ в което жените са воювали и управлявали, а мъжете отговаряли за домакинството.

Военни походи амазонките предприемали под предводителството на царица. Веднъж в годината те влизали в брак с чуждоземци, или съседни племена заради продължаване на рода. Родилите се момчета, давали на възпитание на бащите. При себе си оставяли само момичетата. Тях ги възпитавали, като бойци: да хвърлят копие и стрелят с лък. Името „амазонка“, означавало „безгръда“(а/мазос), тъй като изрязвали едната си гърда, за да могат да обтягат лък в боя.

По предания, Амазонското царство се намирало от Каспийско до Черно море.

През последните години, учените са определили местоположението на техните селища и погребения през различните исторически периоди. Древната историческа литература, легендите и преданията(Омир, Херодот, Страбон, Диодор Сицилийски и други) ги ситуират в диапазона на тези две морета.През последното столетие голям принос в изучаването им имат французите, немците и руснаците. Например през 1980 година в Германия е излязъл многотомен справочник „Антична митология и иконография“, където са поместени богати сведения и иконографии за амазонките, от множество музеи в Гърция, Близкия изток, Египет, Европа и Америка. Флорентинецът Берюнето Латино (1230-1294 г.) в своята „Книга на съкровищата“ съставена по древни източници, съобщава, че двете царства на амазонките се намирали: едното в съседство с Скития, а другото – в Халдея.

Формирането на армия, при амазонките е имало точна и ясна структура от мобилни, добре подготвени подразделения, способни в произволен момент да мобилизират не по-малко от 120 хиляди конници, без да се смята охраната. Силно влияние е имала Върховната жрица, която със своите служителки ги е обучавала в „езотерични знания“. В царствата на амазонките е имало „писани закони“, които в последствие са ползвани от съседните народи.

Най-древното „Амазонско царство“ било в Северна Африка. То изчезнало преди Троянската война. Столицата му се намирала в Атласките планини на Алжир. Южно от нея са намерени величествени гробници и дворцово-култови съоръжения в скалите. В „Либия“ е имало много женски племена, отличаващи се с войнственост и храброст. Там жените са се упражнявали във военно дело и в продължение на известен период от време се обучавали във военна служба, в това време мъжете били задължени да се занимават с домакинството, да възпитават децата и не взимали участие във военните работи. За управление на страната, в нейно отсъствие, царицата е назначавала стара, опитна жена със знания.

.Диодор пише, че амазонките в Либия са по-ранни от тези в областта на река Термодонт в Понт и извършват много по-велики дела. Те обаче изчезват много поколения до Троянската война, докато разцветът на тези в Понт е около войната, поради което наследяват значителна част от славата на предходните.

В онези времена в Либия живеят множество народи от войнствени и смели жени като горгоните, срещу които воюва Персей. В западната част на Либия обитава народ от жени, оличаващ се във всичко от останалите; при тях жената е длъжна да се обучава във военно изкуство и да служи определено време в армията, запазвайки през целия период своята девственост. След края на службата във войската, жените влизат в полово сношение с мъже с цел раждане на деца, но запазват своята ръководна роля; мъжете се занимават с всекидневната работа, но нямат право да участват в армията и управлението, за да не вдигнат бунт срещу жените; ако се роди момче, то се дава за отглеждане на мъжете, но при раждането на момиче гърдите се обгарят, за да не се развият с течение на времето и да създават проблеми по време на война. Поради това, че са лишени от гърди, елините ги наричат амазонки.

Родина на амазонките е о-в Хеспера, разположен далече на запад в блатата на Тритонис - около Океана, Етиопия и планината Атлас. Островът има огромни размери, но поради своята войнственост амазонките покоряват всички селища с изключение на Мене, което се счита за свещено, населено е от етиопските ихтиофаги и притежава богатства от скъпоценни камъни; след това амазонките покоряват либийците, номадските народи и основават в блатото Тритонис голямо селище, което, поради формата,  наричат Херонес.

От Херонес амазонките започват да извършват военни походи с цел да покорят колкото е възможно повече земи и народи. Първият народ, срещу който провеждат военна кампания, са атлантите - най-цивилизованите хора, живеещи в процъфтяваща страна и разполагащи с много градове; именно сред атлантите са родени боговете.

Владетелката на амазонките Мирина (Μύριναν) събира армия, наброяваща 30 000 души пехота и 3 000 души конница; защитното въоръжение се състои от огромни змийски кожи - по това време в Либия обитават гигантски змии, а настъпателното въоръжение е съставено от меч и копие; използват лък и стрели, които пускат не само пред лицето на връга, но и по време на отстъпление, като стрелят назад. Навлизайки в страната на атлантите, те разгромяват жителите на полиса Керне, разрушават селището, избиват мъжете и отвеждат в плен жените и децата. Когато съдбата на Керне става известна, ужасени атлантите капитулират. Мирина установява приятелство с тях и на мястото на разрушения град издига нов, носещ нейното име.

След като отвръща на призива на атлантите, Мирина напада техните врагове горгоните. Амазонките постигат победа, избиват много неприятели и вземат в плен 3 000 души; останалите търсят спасение в горите, но Мирина ги запалва с цел да избие всички горгони, след като обаче вижда, че няма да постигне успех, се оттегля.

Когато амазонките, поради постигнатите големи победи, намаляват своята бдителност, пленените жени-горгони ги нападат и избиват много от тях, но накрая всички биват убити от амазонките. Мирина организира тържествено погребение на убитите амазонки на три клади и насипва три огромни могили - известни като “Могилите на амазонките.”

Горгоните, който постепенно възвръщат своите сили, след време са подчинени от Персей, син на Зевс, при властването на Медуза. Диодор, позовавайки се на Дионисий Скитобрахион, добавя, че с течение на вековете блатата изчезват след земетресения и сушата се разцепва на отделни части, поради което вече релефът е коренно променен.

Мирина пък през Либия достига да Египет, където сключва договор с Хор, син на Осирис и Изида, след което разгромява арабите в Сирия и избива много от тях; киликийците, които я приветстват и доброволно се покоряват, биват пощадени и свободата им е запазена, поради което стават известни като “свободните киликици,” но областта около Тавър, известна с мъжествените си жители, е покорена чрез сила; през Велика Фригия амазонките се спускат към морето, покоряват още земи и установяват предела на своя военен поход на река Каик.

На подходящи места в новозавоюваните области Мирина основава множество градове - един от тях носи нейното име, а останалите на видни амазонки - Киме, Питана и Приена. Някои от тези селища са разположени близо до морето, докато други се намират във вътрешността.

Амазонките покоряват и няколко острова, като Лесбос, където Мирина основава Митилена, наречен така в чест на нейната сестра, участваща в похода. По време на покоряването на останалите острови Мирина попада в щторм, но след отправените молби към Великата богиня майка, бива изхвърлена на необитаем остров. Поради видението, което се явява в съня, Мирина посвещава този остров на богинята, въздига олтари, извършва великолепни жертвоприношения и го нарича Самотраки, което на елински означава “Свещен остров.” Диодор добавя, че, според друга версия, островът първоначално се казва Самос, но след това живеещите на него траки го наричат Самотраки.

След като амазонките се връщат обратно на континента, Великата богиня майка-Кибела, Деметра доволна от острова, поселва на него хора и собствените си синове, известни под името корибанти, организира мистерии и чрез закон разпорежда, че свещеното място може да бъде убежище на търсещите такова.

По това време М(опс)., цар на Тракия, който е прогонен от Ликург, с войска от хетайри-изгнаници навлиза в земите на амазонките. Неговите действия са подкрепени от скитския цар Сипил, който също е прогонен от тази част на Скития, която граничи с Тракия. Между трако-скитската коалиция и амазонките настъпва голямо сражение, в което победата е за М. и Сипил, а Марина и голяма част от амазонките са убити; тъй като траките продължават да печелят на бойното поле в течение на много години, останалите живи амазонки отстъпват в Либия. Мирина е погребана на черноморското крайбрежие, северозападно от град Инеада (в северна Турция). По късно на това място от амазонката Фермодонт е издигнат после град, а с останалата част от амазонките на Мирина се върнала в Либия.

Накрая Херакъл, когато пристига в западните областти и поставя своите Стълбове, напълно унищожава както горгоните, така и амазонките в Либия, понеже разбира, че не може да стане общочовешки благодетел, ако допусне даден народ да страда под управлението на жени.   

Сведението на Дионисий Скитобрахион, предадено от Диодор, представя първата засвидетелствана военно-политическа коалиция между траки и скити и ясно показва военния потенциал и слава на траките в дълбока древност. Донякъде именно Диодор пояснява защо амазонките са определяни в древността като траки и/или скити [за тракийската принадлежност на Пентезилея, владетелка на амазонките вж. fr. Aitiop.=Procl. Christ. 2].                                                                                                                                       

https://cartograf.wordpress.com
http://romulus-bg.net
https://bg.wikipedia.org
https://mysticallegends.wordpress.com
http://www.thracians.net

ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?

„Това, което няма „име, то не съществува! Затова, на всичко видимо в природата, трябва да му се даде име.”

Според редица историци думата «трак» е екзоним. Екзонимът е дума, отнасяща се до група хора, която не съвпада с думата, с която тя нарича себе си. От друга страна думата, с която тази група от хора се назовава сама, се обозначава с термина ендоним, или също автоним. Думата екзоним произлиза от гръцките ексо (отвън) и онома (име). Произходът на ендоним и автоним отново е от гръцки - ендон - "отвътре" и съответно авто - "само-", и онома, т.е. "име". Буквално - самоназвание. Например в славянските езици често хората от Германия биват наричани немци, тъй като германските племена не разбирали славянските езици, от където идва и екзонимът, който означава неми.

Възможно е екзонимите да произлизат от различни корени, както при Deutschland, Germany и Allemagne. Друг вариант е наименованията в различните езици да са родствени думи, които са се изменили в произношението или правописа. Например, наименованието на London на френски, испански и португалски е Londres, Londen е на холандски, Londra на италиански, румънски и турски, Londýn на чешки и словашки, Londyn на полски, Lundúnir на исландски, Lontoo на фински, а на български то се произнася и записва на кирилица в оригиналия вариант на еднонима си. Някои езици използват правописа на ендонима, но изменят произношението му, с което го превръщат в екзоним. Английското и немското произношение на Paris (Париж), например, е различно от френското, където „s” е нямо, но правописът им е идентичен.

В тази статия, ще се опитаме да разберем екзоним ли е думата «трак» и ако да какъв вид е. Първата аналогия с тази дума разбира се е  «Тракия». Топонимите са собствените имена на всеки географски/топографски обект и се делят на няколко вида, еди от които е • етноними (имена свързани с етническия произход на населението), например: Мизия(равнина), Тракия (низина), или селата: „с.Кумани”, „с.Татарци”, „с.Българево” и т.н. Вижда се че името на географска област Тракия е производно на името траки.

Ако названието «трак» беше чужда за траките дума, то би трябвало и Тракия да бъде такава. Нека да сравним имената на съседните области - в Мизия живеят предимно мизи, във Витиня - витини, в Дардания - дардани, Македония - македони, Илирия - илири, Астика – асти, Дакия - даки и т.н. Тези имена определено не са екзоними, защото отговарят напълно на името на племето, което ги населява. Всички тези племена са съвременници на племената населяващи Тракия и е логично жителите на Тракия да са се наричали траки. Разбира се не всички тракийски племена дават име на големи области, само значимите от тях, които са господствали през достатъчно дълъг исторически период от време над останалите. Исторически погледнато областите Мизия, Македония, Тракия носят неизменно тези  си имена поне 3000 години.

Първият източник споменаващ траките като такива е Омир в своята Илиада. Досега приемахме безрезервно, че участниците поне на страната на троянци са траки, но един по-задълбочен прочит, говори друго:

(„Илиада II, 840-877):

"„..Вожд на троянците бе шлемовеецът славният Хектор,

син на Приама; мнозина най-смели се готвеха вече

заедно с него да влязат с копия остри в боя.

Вожд на дарданците беше известният син на Анхиза,"

„Водеше цар Хипотий племе с копие силно пеласги,

тези, които живееха сред плодородна Лариса,

тях ги предвождаха в бой Хипотий с Пилей войнолюбец,

двамата сина на Лет пеласгийски, потомък Тевтамов.

А пък Пейрой с Акаманта предвождаха всички тракийци,

мирно живеещи близо покрай Хелеспонт бързотечен.

Вождът на копиеборци кикони бе смелият Евфем...»

От пръв поглед става ясно,че в скучая се изброяват вождовете на всички съюзни племена – троянци, дардани, пеласги, кикони....и тракийци! В случая ако доверим на превода, се оказва, че Омир прави разлика между троянци и останалите съюзници и Пейрой и Акамант са вождове на племето на траките! Не може да се говори за събирателно понятие на името траки. Омир споменава също и Тракия като област – нарича я «тлъстопочвената Тракия“, което доказва, че тази област е съществувала поне по време на Троянската война (ок 1230 г. Пр.н.е.) и е свързана (поне) с едно племе на име траки. За да се установи все пак директна връзка Тракия-траки нека погледнем какво знаем за вождовете Акамант и Пейрой от митологията.                                          

Кой е Акамант?

Акамант или Aкамас –  заедно с Пейрой предводител на всички траки, които мощно течащият Хелеспонт обгражда и по-точно от областта на долното течение на р. Хеброс (Марица) и източно от нея. Син на Евсор - съюзник на трояните, най-храбрият измежду траките [Ноm. Il. II, 844; V, 642]. Убит е от Аякс, син на Теламон, който го удря по покрития с конска грива гребен на шлема [Ноm. Il. VI, 5-8]. А. е епически образ, който принадлежи към най-ранния пласт от данни за тракийските царе и за държавни организации от края на II и нач. на I хил. пр. Хр.Енос (на турски: Enez, Енез, на гръцки: Αίνος, Енос) е град, околийски и общински център в Източна Тракия, Северозападна Турция, вилает Одрин (Едирне) на югоизток от устието на река Марица. Между устието на Марица и града се намира националният парк Далян. Тоест съществува директна връзка между Тракия и земите на Акамант.

Акамант (или Акамас) е името на още два героя от Древногръцката митология. Акамант, син на Антенор, сражаващ се на страната на Троя.  Акамант, син на Тезей, е споменат от Вергилий като един от ахейците, скрити в Троянския кон.

С частицата мант се изразява притежание в санскрит ( пашумант означава имаш животни, паша ).Мант отговаря на старобългарският глагол имати- имам, чиято насализирана форма е иманти. Например Радамант означава имащ радост, радостен. С подобен строеж са тракийските имена Акамант и Йфидамант ( съюзници на трояните).

Кой е Пейрой? Името ПЕЙРОЙ-  е едно от митичните имена на тракийския Херос.

Омир го назовава предводител на всички траки, чиито земи обгражда „мощно течащият Хелеспонт” и го представя като херой (божествен герой). Вождът на етолийците убива Пейрой под стените на Троя, но не успява да отнесе неговите доспехи, „разтреперан от ужас”, поради прииждащите траки, които с дълги копия защитават тялото на вожда си. В древността Хелеспонт наричали днешните Дарданели (проливите между Егейско и Мраморно море.)

Любопитно:  Когато разказва за смърта на Пейрой Омир казва нещо интересно за неговите другари. За тях е употребен епитета ακροκομοι – имащи коса на темето...т.е. главата е била обръсната, като е оставен един кичур да расте свободно. За същата тази прическа Плутарх казва, че е типична за мизите (наречени в по-късни времена българи). Векове след Плутарх, един друг автор - Прокопий Цезарийски нарича тази прическа хунска мода... ”

. В епоса траките излизат от анонимност, те са описани като съюзници на трояните, като равни по храброст, доблест и богатство на ахеите и на сцената излизат легендарните тракийски царе-жреци Резос , Марон , Пейрой, Акаманд др.Омир нарича трак също митичния цар Резос, царя на едоните , които владеят югозападна Тракия по долното течение на р. Струма с център планината Пангей , богата със златни и сребърни залежи.

С името на Пейрой се свързва Пиерия – име на древно племе и на древна държава. В Пиерия има много градове, представляващи археологически интерес, като Дион, Пидна и Платамонас. Според легендите Пиерия е също "царството" на Орфей и на музите. Най-високата планина в Гърция - Олимп, която също се намира тук, е дома на древногръцките богове.

Имена на тракийски владетели и племена съдържащи съгласните Т, Р,К, С или З като словообразуващи: засвидетелствани са тракийските владетели, Terej,  Терес и Трак, според библейските източници траките произхождат от Тирас – син на Ной. В известията на Диодор и на Корнелий Непот царете Медок и Севт са уточнени ту като „тракон басилеос” , ту като „регибус Трацис”, но и като „рекс Тракум” (царе на Тракия).

Племена, обитаващи земите на Тракия с възможна връзка с етнонима „траки“

теризи (терици): (Североизточна Тракия, на изток от мизите)

тиризи (земите около н.Калиакра)

травси: (в областта между долното течение на Хебър и Източните Родопи)

трери: (Западна Тракия, край река Ескус( Искър) , край Сердика

трилатаи: (Западна Тракия, река Ескус )

троглодити

дерони: (Югозападна Тракия, известни с красивите си монети с колесница) може да произнасят и като терони, тирони.

Можем да заключим, че името «трак, траки» не е екзоним, чужда дума, а е ендоним(автоним), име  на поне едно тракийско племе, живяло поне по време на Троянската война. Също така «трак»  не е било събирателно име на всички сродни племена, населяващи Балканския полуостров и Мала Азия в края на бронзовата епоха. Това става вероятно едва векове по-късно.

 Гърците не си измислят сами името, а го приемат постепенно като екзоним за всички неелински племена, с които влизат в контакт. Самата дума с времето придобива и отрицателно значение на гръцки език. В интерес на истината  и  името гърци също е имало отрицателно значение идващо греки, граки, грак, грачене (на непознат, чужд за траките език), както и символично свързано с грабителския им нрав  като неканени пришълци на Балканите.

свързани статии

didanov.blog.bg/history/2016/08/04/t-r-k-ili-s-pyrviiat-vladetel-na-plemeto-quot-traki-quot.1468748

didanov.blog.bg/history/2016/08/09/o-nerazumnii-zashto-se-sramish-da-se-narechesh-miziec.1469700

Използвана литература и източници:

https://cartograf.wordpress.com

https://antichniavtori.wordpress.com

https://bg.wikipedia.org

http://www.thracians.net

www.sparotok.blog.bg