Какво не знаете за българското Съединение?

Какво не знаете за българското Съединение?
посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info

Знаете ли, че княз Александър Батенберг имал сериозни колебания да оглави Съединението – страх го е било от реакцията на Русия и на австро-унгарския император, на който седмица преди това обещал да запази статуковото.“ Дори когато бунтовниците Ризов и Муткуров дошли при него на крака да му кажат, че с него или без него Румелия ще се вдигне, той ги праща при Кравелов, който пък ги пита Ризов:“ - Ама ти сериозно ли вярваш бе, Ризов, че ще стане нещо? Като ви знам кои сте, всичко ще свърши с ограбването на два-три магазина...“
 
Знаете ли, че бунтът е вдигнат и..потушен още на 2 септември?
Според спомените на Тодор Мумджиев :“ На 2 септември в бунтовното Панагюрище ударили камбаните, три момчета развели трикольорното знаме и с гърмежи във въздуха и викове: „Долу Източна Румелия! Да живее княз Александър! Да живее Съединението!" разбудили града; капитан Кънчев, шеф на жандармерията в Татар-Пазарджик, отива там, изловил комитетските люде, отвел ги в гората, навързал ги по дърветата, обрал им лъвските знаци от калпаците и... потушил бунта.“ Полицията започнала да души, започнали арести, имало опасност делото да пропадне, затова БТЦРК решил превратът да се извърши 10 дни по-рано - и през нощта на 5 срещу 6 септември.


Знаете ли, че губернаторът на Източна Румелия Гаврил Кръстевич постъпва като българин : когато разбира, че  се гласи Съединението казва:“ Не трябва да се съобщава нищо в Цариград. И аз съм българин, каквото стане, нека стане. Идете си, лягам си...“ и по-късно, когато го арестуват казва :“ Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели.“

Знаете ли как майор Николаев избягва проливането на братска кръв?:
„Майор Николаев заобиколил с войниците си конака и извикал:
- Отворете вратата или ще докарам оръдието!
Зад желязната решетка се показал полицмейстерът майор Коростильов.
- Майор Николаев - казал той, - здесь хранится жизнь генерал-губернатора.
- Так, батенька - отвърнал Николаев, - мы будем лучше хранить его, чем вы. Известете на Кръстевич, че е свален, и ми донесете ключовете.
Вместо отговор полицмейстерът се обърнал към строената в двора охранителна рота и извикал:
- Приготви се за стрелба!
В редиците на ротата настъпило смущение. Някои от войниците вдигнали пушки.
Тогава майор Николаев извикал:
- Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев. Да живее Негово Височество князът на България Александър Първи, да живее Съединението, ура!
- Урааа! - отвърнали дружно и гръмовито войниците.“


Знаете ли, че Захари Стоянов, най-върлия противник на пашата и радетел на Съединението, се..скрил вкъщи когато станало напечено?

В „Строителите" на Симеон Радев странни редове, заимствани от изгубените спомени на поручик  Стефов:Захарий, седнал по турски на леглото, скръстил ръце, тюхкаше. Тоя възторжен революционер бе страхлив човек. Той бе побледнял сега като восък.Това е още нищо. Д-р Димитър Виницки доукрасява картинката9:Разправяха, че той от страх се бил скрил под кревата и когато дошле да му съобщят, че всичко било благополучно свършено, той едвам се решил да отиде на мястото на произшествието. Дотогаз дори не подозираха за извънредната плашливост на този революционер.А каква била всъщност работата?Нормално би било председателят на Революционния комитет, организаторът на преврата Захарий Стоянов, бившият овчар, тъй опитен в словоборство, който бе разпалил духовете в Източна Румелия10, след победата да обяви себе си за председател на временното правителство.Захарий обаче не щял.Нагледали сме се, читателю, как след някаква победа най-храбро изскачат из мишите си дупки най-големите страхливци, бият се храбро в гърдите и се юрват да докопат кокала на властта, а наш Захарий наопаки - като победил, взел, че „се скрил под кревата".


Знаете ли, че във Възванието на Българския Таен Централен Революционен Комитет се казвало:“Граждани! Помнете, че строго ще бъде наказан секи един от вас, който си позволи някакво насилие или грабеж, особено ако това насилие е против чуждите народности, които секи трябва да защищава като свои братия!И наистина станало така. Каква безкръвна революция!“
 
Знаете ли как са реагирали княз Батенберг, Стамболов и Каравелов след обявяването на Съединението?


Петко Каравелов:“ Ще ги избеся всичките онези лудаци в Пловдив, ако нарушат Берлинския договор!“.


Стефан Стамболов:“ Съединението е вече дело свършено. Пред Ваше Височество се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов и по Дунава за Дармщат“


 



 Княз Батенберг в едно свое интервю пред немския журналист А. Фон Хун:“ Ако отблъснех предложението, не ми оставаше нищо друго освен да се откажа от българската корона и да напусна минутно страната, българският народ щеше да ме свали веднага от престола. Следователно аз бих паднал от българския престол по един срамен начин. Също така знаех добре, че приема ли, тоже ме заплашва опасността да загубя короната.“

На Свети Никола те бяха на зазарание - разказва Димитър Маринов. - Оттук погледнаха на Южна България. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който разделяше двете Българии. Князът с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожертвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния оттатък него и каза:
- Жребието е хвърлено! Рубикон е минат!
Тези думи изрекъл Юлий Цезар, когато преминал с легионите си река Рубикон между Галия и Умбрия, отправяйки се към Рим, за да завладее властта; те не са били особено уместни тук, защото са синоним на военен преврат, след който следва диктатура и граждански войни; казват, че след като изрекъл: „Рубикон е минат!", Цезар добавил: „Ако остана отсам Рубикон - това ще е нещастие за мен, ако го премина - ще бъде нещастие за света".
След „Рубикон е минат!" Александър Батенберг изрекъл други думи: 
- Нека Бог пази България!“
И там на върха, откъдето на север се виждала Мизия до Дунава, а на юг - Тракия до Родопите, княз Александър подписал следната прокламация, написана от Стамболов:„Да бъде известно на моя любезен народ... че като имам предвид неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и да се именувам княз на Северна и Южна България.
Нека Бог ни бъде на помощ в това трудно и велико предприятие!"

Знаете ли каква е била реакцията на Овободителката ни Русия?


Радостният наш княз побързал да зарадва всеросийския император с празнична телеграма:„Вие обичате българския народ. Надявам се следователно, че ще одобрите това, което съм направил".Последвал зашеметяващ отговор:„Защото обичам българския народ, затова и осъждам това, което сте направили"И в допълнение, всеросийският император Александър III заповядал на военния министър генерал Кантакузин тутакси да напусне поста си и България и заедно с него всички руски офицери немедленно да се завърнат в Русия!Князът наш бил съвсем зашеметен: българската армия била обезглавена!

 Знаете ли какво казал турския султан за Съединието?:


“.. генерал Фон Дригалски паша, изпращал до турското правителство рапорт след рапорт, предупреждавайки, че във Филипопол се готви преврат, а след преврата призовавал Турция към военна намеса - отговорът на Истанбул бил пълно мълчание.„Турците нямаха нищо против Съединението - пише по-късно ядосаният Фон Дригалски на своя приятел Рихард фон Мах, - понеже съседството на една, макар и обединена, България за тях е по-драго, отколкото съседството на Русия".И чудно, но султан Абдул Хамид, като изпращал Лебиб ефенди и Гадбан ефенди в размирния Пловдив да видят какво става там след Съединението, бил им рекъл:- Аз обичам българите като свои деца и съм готов на всякакви отстъпки за тяхното щастие, само кръв да не се пролива...“


Знаете ли какво са казали австро-унгарския министър председател и германския канцлер Бисмарк?

Граф Калноки, министър-председател на Австро-Унгария:- Ние желаем на Сърбия най-голям успех, защото през последните седмици полагахме усилия да подготвим събитието; военната акция вероятно ще бъде много кратка, като се има предвид нищожната съпротивителна сила на българите.
Граф Бисмарк, канцлер на Германия:- Разрешаването на настоящата криза би могло да се търси в тласването на Сърбия под Божията закрила срещу България; и след като двете сражаващи се страни достатъчно се изтощят, за възстановяване на мира да се насъска Румъния срещу двете, румънците са много суетни и подобна мисия ще поласкае изключително тяхната суета.
Знаете ли какво кзал сръбския крал Милан за гласената вийна срещу българите:“ Тази война за мен ще е като една разходка no Shamps Elysees.“ А какво му отговорил унгарецът Бениамин Калай:“ Вий не познавате българите, те са храбри хора и готови за война, най-добре не се залавяйте с тях!“

Знаете ли, че княз Батенберг предлагал да се отстъпи София без бой?

Заповядал хазната да се изпрати на сигурно място в тила - в Орхание, архивът на двореца - в германското посолство, а българската войска да се укрепи на Вакарелските или на Ихтиманските възвишения.
Но капитан Рачо Петров не се подчинил с думите:“ - Такова предателство аз не ще извърша Ще ни бият, нека; но да запазим честта на България.“

И когато княз Батенберг обърнал коня си, за да препусне назад към София, което би било знак за всеобщо бягство, командирът на артилерията капитан Олимпий Панов, известен с олимпийското си спокойствие, извадил револвера си и му извикал:
- Върнете се, иначе ще ви застрелям!
Князът се върнал, срамът събудил в него храбростта, размахал сабя и повел войниците в безумна атака...
Знаете ли за истинското геройство на българският войник?

От турската граница - от Хасково, от Ямбол и Бургас до Сливница са 300 километра.Ноември месец, дъжд и сняг, няма асфалт, черни пътища, най-много тук-там чакълено шосе, кал до глезените, дрехите са просмукани от дъжда, всички са мокри до кости, по височините снегът се превръща във виелица, мокрите дрехи замръзват върху мокрите тела, но войниците вървят, вървят ден и нощ, викайки ура срещу виелицата, пеейки в непрогледния мрак „Шуми Марица"; вървят в колона по трима, средният войник, облегнат върху раменете на другите двама, спи, вървейки, след два часа се сменят - и така без да спрат ни за минута, обувките - чепици, ботуши, цървули - са продънени, войниците газят ледената кал с боси окървавени нозе...Облечени кой както можел, каквото намерил. Някой нахлул широки дънести потури с яркочервен пояс, а на гърба му износена войнишка куртка или съдран мундир, и наопаки: кожух с войнишки панталони. Повечето с цървули. Някои с по един ботуш. Някои с калпаци, на тях забучени цветя. Раници рядко. Повечето шарени селски торби. На някои торбички висят птици, петел или кокошка. От къщи или крадени по пътя. Задигнали бяха цялото мъжко население. Възраст най-различна. Като почнеш от 18 г., та до 50. И пушките различни. Повечето дебели тежки кримки. Върви туй множество свят, като да не усеща умора. Някои от Саранбей, а други от самата турска граница - все пеш. Върви, шуми, пее, крещи. Офицери много рядко. На триста-петстотин души един. Подофицери или фелдфебели, произведени от нужда. Груби селски фигури като у обикновените войници. Коси и бради, невидели гребен и ножици. На други лицата същински стърнища.Тази войска „печенеги" я казваха. Южнобългарските дружини.
Подполковник Брекнер от германския щаб ще възкликне:- От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 година!...

И тъй, след четири-пет денонощия, на 6 ноември вечерта, първите колони се изкачват по забулените в гъста мъгла хълмове на Сливница, снегът тук е остър и бръснещ, ледовитият вятър втвърдява като стъкло мокрите дрехи и пронизва изтощените тела, босите нозе залепват по заледената кал, оставяйки кървави стъпки, но войниците не спират, а в движение, викайки ура и пеейки „Шуми Марица", без да стрелят, се втурват с насочени щикове срещу вражеските окопи - това бе великото и страшно българско „Напред, на нож!", което всяваше ужас, пред което никой враг не устояваше, захвърляше пушката си и побягваше с все сили назад; лудият капитан Паница яздеше пред своя летящ отряд от македонски харамии, дошли да помагат на майка България, и ги караше да викат ура, колкото могат, за да помисли врагът, че са многобройни, и техният рев наистина бил страшен в нощта; дори и селяните, въоръжени с остри сечива, се втурнаха в атаката заедно с войската; студентите от странство бяха напуснали университетите и тръгваха за България, акламирани по пътя; учениците от гимназиите се записваха в доброволческите дружини, голобради кандидати на славата, облечени в леките си есенни дрешки, отиваха на война като на някой празник, 6-годишното момче Мони Трайков Радев от село Ресен (което след 20 години ще напише горните редове в „Строителите на съвременна България") гледаше след тях и плачеше, че майка му не го пуска да отиде и то на война - да защитава България...

Целият български народ бе въстанал като един човек да защити свещената своя земя и още по-свещената си свобода - а това бе по-силно от всяко оръжие.

Преработени откъси от книгата на Стефан Радев „Български хроники“

Убил ли е Александър Велики баща си Филип?

 Автор Дилян Иванов
www.bghistory.info
Съществуват три основни мотива за убийството на македонския цар :

1.убийство по поръчка на персийския цар, което оправдава македонското настъпление срещу Персийската империя като възмездие за това. 

2.личен мотив за отмъщение на физическия убиец на Филип Втори Павзаний. 

3.убиството е поръчано от жената на Филип Олимпиада е мълчаливото съгласие на сина му Александър

Основните антични източници за убийството на македонския цар през 336г. Пр.н.е. са Аристотел, Диодор Сицилийски и римксия историк Марк Юниан Юстин. Известният философ и учител на Александър споменава само бегло смъртта на баща му в неговият труд „Политика“, като мотив за убийството му от Павзаний е лично отмъщение за нежеланието на македонския цар да се намеси против пълководеца си Атал, по чиято заповед Павзаний е напит и изнасилен от слугите на Атал. Диодор Сицилийски  допълва Аристотел с някои подробности. Атал заповядва изнасилването на бъдещия убиец на Филип в отговор на смъртта на приятеля си носещ също името Павзаний, който измества първият Павзаний от……..леглото на Филип. Неизвергнатият любовник публично така обидил новия любимец на царя, че последния посегнал на живота си като……защитил с тялото си  Филип в една битка срещу илирите. Решен да отмъсти за приятеля си Атал устроил пир, на който напил Павзаний и заповядал на слугите си да го изнасилят многократно. На другата сутрин осъзналият какво му се е случило Павзаний се оплаква на царя, но той не искал да накаже даровития си пълководец, навярно от стратегически причини, т.к. го гласял за водач на първата група войски които планирал да изпрати срещу персите. Освен това Атал е бил вуйчо на последната жена на Филип - Клеопатра Евридика. Според друга версия Филип даже се присмял на „обезчестения“  си бивш любовник. В крайна сметка обаче, царя взема соломоново решение и повишава Павзаний в личен телохранител, навярно като компенсация срещу станалото. Пазвзаний явно не е могъл да се утеши с това и извършил пъкленото си дело.  Според Диодор като подстрекател за убийството се намесва и някой си софист Хермократ, който му бил казал, че убивайки Филип, Павзаний ще стане още по-велик с това си дело от самата жертва. А Филип по това време  е бил на върха на славата си и най-известния владетел в гръцкия свят. Римският историк Юстин живял около 3 век след н.е. обаче ни предава една по-различна версия за случилото се. Той споменава наистина, че пълководеца Атал е напил и заповядал да изнасилят  Павзаний, но не казва нищо за мотивите му, нито че го е направил за отмъщение. Според Юстин Филип не само игнорира молбата на Павзаний за наказание на Атал, но и му се присмива за глупостта. Римският историк не споменава нищо за философа Хермократ като подстрекател на убийството, но за това пък изказва съмнението, че пръст в заговора може да има Олимпиада, заради влошените си отношения с мъжа си. Той допуска също, че е възможно Александър да се знаел за плановете на майка си. За разлика от Диодоровата версия по време на атентата, царя не е бил сам, а в присъствието на сина си Александър и Александър от Епир. Когато убиецът се опитва да избяга, той не бива веднага убит, а заловен, разпитан и по-късно разпънат на кръст. Тази версия съвпада с един фрагмент от папирус от неизвестен автор, който съобщава, че при разпита Павзаний издава съучастниците си. Според Юстин подозренията срещу Олимпиада се затвърждават от нейните действия – тя подсигурила конете за бягството на Павзаний, а след разпъването му на кръста демостративно сложила златна корона на главата на трупа му. Освен това тя наредила останките на Павзаний да се изгорят върху гроба на Филип и построила могила, където провеждала  годишен помен в негова чест. Дори дарила осветения меч, с който е бил убит мъжа й на храма на Аполон.  Друга версия твърди, че Александър разпънал на кръст вече убития при опита си за бягство Павзаний. Филип Втори бива убит на сватбата на дъщеря му с Александър от Епир. Диодор разказва, че Филип изпратил охраната си напред и се отпратил без охрана към театъра. Павзаний скрит сред тълпата издевнал момента и го промушил два пъти. В суматохата той успява да побегне към чакащите го встрани коне. Но когато искал да се метне на седлото и да избяга,но обувката му се закачила за една ограда и паднал от коня. Тогава го настигнали тримата телохранители (и приятели на Александър Велики) Леонат, Пердика и Атал и го убиват на място. Става ясно, че  за мотив номер едно за атентат върху македонския цар – от персийска страна няма реални сведения и отпада от нашето изследване. Личното отмъщение заради наранено честолюбие винаги е било актуално, но преди това трябва да си зададем някои въпроси.
Аристотел е бил част от македонския двор – баща му е бил личен лекар на Филип, а той е назначен за учител на младия Александър. Той е доверен царски човек, въпреки това споменава доста бегло едно такова важно събитие. Дали е премълчал нещо философът не може да се каже със сигурност, но едва ли се е осмелил да каже нещо по-различно от основната версия на македонския двор.
   Диодор, който е живял по-късно дава повече подробности по темата и допълва историята за атентата. Според историческите сведения последната известна нам война на Филип с илирите (където вторият Павзаний приятел на Атала) е твърде рано- 8 години преди той да бъде убит – доста дълъг период за планиране на едно „емоционално убийство“. Освен това бъдещия атентатор бива малко или много умилостен с повишаването му на личен телохранител. Причината за ревността му не е била вече сред живите. Убийствата извършени "в афект" трудно се поддават на планиране,  а по всичко личи, че това е било добре планиран заговор, в който участват поне две лица – физическия изпълнител и евентуалния поръчител или подстрекател.  Подстрекател имаме - според Диодор в лицето на философ-софист със съмнително обещание за велика слава но нищо повече. По действията на атентатора обаче разбираме, че не е планувал да се жертва за славата – напротив опитва се да се измъкне невредим.  За да избягаш обаче трябва да има къде да се скриеш, кой да те приюти, а и кой да ти даде пари. Павзаний вероятно си е давал сметка, че за него няма да има място в македонската държава след едно такова публично убийство – ще го търсят под дърво и камък. Освен ако някой достатъчно богат и могъщ не му е обещал подкрепа и защита. Някой който ще е „на ти“ с новия цар, и има влиянието и парите да поръча такова деяние. 
Така че логично е подозренията да паднат върху Олимпиада. Още повече, че тя е имала сериозен мотив за това – Филип Втори се оженва за младата и красива Клеопатра Евридика (петата му жена), която му ражда и син Каран, потенциален противник за трона на сина й. Известно е че Олимпиада е от Епир и била възприемана като „чужденка“ от македонците. Освен това тя била много честолюбива и голяма интрингантка. Македонските царе имали право на повече от една жена, и това се възприемало за нормално. Докато не стане дума, кой ще наследи трона – Олимпиада се скарва с Филип заради женитбата му с младата Касандра, даже напуска Пела и се връща в Епир. Александър не остава по-назад и вдига голям скандал на сватбата на баща си с петата му жена. После се помирява привидно(?) с баща си, но с раждането на Каран явно нещата не са в негова полза. Защото новата жена на македонския цар е от македонско благородническо семейство и вероятно оказва силно влияние на  вече застаряващия Филип, за разлика от Олимпиада, която е "бита карта". Разбрала грешката си последната се връща отново в царския двор в Пела. Защо една такава честолюбива жена ще го прави ако не от скрити подбуди. ние не разполгаме с 100 процентови доказателства за участието на Олимпиада в заговора , но според мне нейният мотив да отстрани навременно мъжа си (преди да определи наследник) и да освободи място на сина си на македонския трон е определно по-силен от тези на Павзаний и персийския цар. Освен това жаждата за отмъщение като мотив на Павзаний (ако не е било просто торба със злато) не противоречи, дори допринася за станалото – просто царицата вероятно го е използвала за постигането на своите кроежи. И като единствен свидетел е бил веднага ликвидиран от телохранителите и приятели на Александър. 
Като косвено доказателство  същото се случва по-късно и с Клеопатра Евридика и невръстния Каран. Защо да ги убива ако не са били реална опасност за трона на Александър? Черешката на торттата е смъртта на способния пълководец вуйчо на Каран Атал, който бива убит по заповед на Александър малко след смъртта на Филип. Случайност ли е било това? Едва ли. Остава въпроса знаел ли е Александър за намеренията на майка си?
http://www.bghistory.info/ 

Тайният агент "Цицерон" и бомбардировките над София през 1944 година

посетете ни на новия исторически сайт: http://www.bghistory.info/

ЦИЦЕРОН, (1905-1970)
Оперативен псевдоним на Елюеза Базна, работил за германското разузнаване против англичаните в годините на Втората световна война.
Албанецът Базна отначало работи като шофьор на първия секретар в британското посолство в Анкара, а след това е повишен в личен прислужник на британския посланик сър Хю Нечбул-Хюгисън. Като прислужник на посланика от октомври 1943 до април 1944 г. той има достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ документи в резиденцията му, където мерките за сигурност са доста занемарени. Базна преснима документи, за да ги продава на германците. Плащат му 300 000 лири стерлинги, но повечето фалшиви банкноти по 5 лири.
Чрез Цицерон Германия получава информация за конференцията в Казабланка, където президентът Рузвелт провежда среща с министър-председателя Чърчил, а също така и подробности за бомбардировъчните операции на съюзниците и крупния десант на Западния фронт под кодовото наименование Овърлорд (десанта в Нормандия).
Шпионските действия на Цицерон са разкрити, когато секретарят на германското посолство в Анкара, запо­знат с операцията, преминава на страната на Великобритания. Цицерон успява да избяга.
Историята е предадена в книгата Операция "Цицерон" (Operation Cicero, 1950) и във филма Пет пръста (Five Fingers, 1952), в който Джеймс Мейсън играе ролята на Цицерон. Когато го питат за случилото се, британският външен министър Ърнeст Бевин признава пред Камарата на общините, че "прислужникът на посланика е успял да преснима строго секретни документи на посолството и да продаде филмите на германците". Автобиографичната книга Аз бях Цицерон (I Was Cicero) е публикувана през 1962 г.
След като излежава присъда за използване на фалшиви пари, Цицерон става нощен пазач в Мюнхен.
      Цицерон е предупредил германците за нападенията над София

На конференцията в Техеран съюзниците се споразумели за редица военни акции. Те трябвал да доведат Хитлеровия райх за кратко време до пълно поражение. В секретните съобюения, изпращани от Лондон до посланика в Анкара Начбул-Хюгесен, започнали да се появяват плановете на някои от бъдещите операции, сред тях бил и списъкът на целите, които щели да бъдат бомбардирани от въздушните съединения на съюзниците. В документа фигурирал и проект за нападение над българската столица. На 10 януари 1944 година дъжд от бомби трябвало да покрие българската столица  София.
Цицерон фотографирал съобщението и го предал по обичайния начин на немците. Когато то стигнало до бюрото на министъра на външните работи Рибентроп, в началото, макар и за момент, той се усъмнил. Ако нападението, предвидено за 10 януари, се осъществи, то Цицерон не е подставен агент и неговите съобщения са правдиви. Това, което последвало, е чудовищно. Калтенбрунер, Шеленберг, Рибентроп и техните помощници искали да проверят достоверността на съобщенията, идещ от Цицерон. Затова не предупредили дори собствените си хора в София. Докато те самите чакали на сигурно място да видят какво ще стане.
Нападението било осъществено. Доказателството за истинността на съобщенията на Цицерон струвало живота на хиляди българи
 „Летяща крепост“ Б-24 „Освободител“
Разгръщане на англо-американската въздушна офанзива 4 януари – 17 април 1944 г.
    4 януари 1944 г. 108 американски Б-17 трябва да бомбардират София, но поради гъстата мъгла са отклонени. Около 100 бомбардировача хвърлят 150 бомби над Дупница. Градът е варварски обстрелван и с бордовите картечници на нападателите. Разрушени са 40 сгради. Жертвите са 59 убити и 43 са ранени. С бордови картечници е обстрелвано с. Кочериново и теснолинейката, като са ранени двама души. Бомби са хвърлени при с .Царевец, с. Соколаре, с. Поляни, Крива Паланка. От Ниш излитат немски изтребители, които водят въздушен бой с противника;


    10 януари 1944 г. Бомбардировките на този ден ясно сочат, кои англичаните и американците считат за стратегически български градове. Първо към 12 часа от 40 самолета е бомбардиран Скопие, хвърлени са 180 бомби, убити са 12 и ранени са 16 човека (според други данни убитите всъщност са 100)[47]. Следва удар върху на София – това е първата комбинирана (дневно-нощна) и е една от най-страшните и кръвопролитни англо-американски бомбардировки над столицата. Дневната е извършена от около 330 американски самолета. Първо градът е нападнат от два американски бомбардировъчни полка Б-24 и Б-17 „Флаинг Фортес“ – около 220 бомбардировача и 110 изтребителя „Лайтнинг“. Бомбардировката е извършена към 13:00 часа когато атакуват бомбардировачите, т. нар. „Летящи крепости“, безспорно е потвърдено прякото участие на 143 B-17 Flying Fortress, 37 B-24 Liberator) и 110 изтребителя P-38 Lightning. Срещу тях от Божурище, Враждебна и Марно поле при Карлово излитат общо 73 самолета – 43 български от 6-ти изтребителен полк и 30 немски изтребителя. От софийските летища се вдигат – 2/6 изтребителен орляк с 23 Dewoitine D.520 и 3/6 изтребителен орляк с 16 Me-109G[48] и от Карлово едно крило (ято от четворка изтребители) Dewoitine D.520 от 4/6 изтребителен орляк, водени от кандидат-подофицер Тодор Розев. На бой в защита на София излита и германската ескадрила I./JG 5 „Eismeer“ с 30 изтребителя Me-109G, водени от своя командир кап. Герхард Венгел. От ПВО са изстреляни 1958 снаряда. Във въздушния бой са свалени от българите 6 „летящи крепости“ и 5 изтребителя, немците свалят още 3 бомбардировача, защитниците на София дават 2 жертви – загива подофицер Симеон Михайлов /самолетът му внезапно полита към земята и се разбива при с. Мало Бучино, вероятно загуба на съзнание поради тежък синузит/ и германският изтребител кап. Герхард Венгел, убит край Радомир в бой с няколко вражески изтребителя. Ранени са още 3-ма немски летци: оберлейтенант Роберт Мюлер и оберфелдфебел Калвайт, унтерофицер Холткьотер. [49] В 22 часа същата нощ София е нападната от още около 80 британски самолета и въпреки изстреляните 1310 снаряда от зенитната артилерия противникът успява да нанесе още поражения на града. В резултат на дневното и нощното нападение на София загиват 947 човека и са ранени 710. Тежко ударени са 3731 сгради – разрушени 93 държавни и 3211 частни сгради и 427 са полуразрушени. Хвърлените бомби над София са общо 1784. Жестоките въздушните удари на 10 януари силно разстройват обществения живот в столицата и започва евакуация. До 16 януари 300 000 жители напускат града. Българите обаче карат самоуверения в огромното си числено превъзходство противник също да плати най-тежка цена. Командира на 3/6 изтребителен орляк капитан Чудомир Топлодолски с хората си се врязват в армадата и за броени минути са свалени три P-38G Lightning, а в хода на преследването на още осем напускат района, прочертавайки небето с димните си следи, един от бомбардировачите е „прошит“ от точния огън на поручик Цвятко Загорски, отделя се от групата и се разбива в околностите на село Радибош, а Девоатините атакуват фронтално, резултатът от „кавалерийската“ им атака е зашеметяващ – още три бомбардировача започват да димят, стараейки се да запазят мястото си в бойния ред, който вече не съществува. В-17F „летяща крепост“ с командир поручик Финч е с най-много поражения и се разбива край с. Кладница, Пернишко. Първата вълна американски бомбардировачи не издържа и обръща курса към Италия, като увлича след себе си и останалите екипажи. Бомбите им са хвърлени без необходимото прицелване с явното желание да се напусне небето над София колкото се може по-бързо. Би Би Си, съобщава, че 31 американски самолета не се завръщат в базите си след „мисията“ над Царство България.
    24 януари 1944 г. 300 американски тежки бомбардировача тръгват да бомбардират София, но поради гъстата мъгла са отклонени. Те хвърлят бомбите си над други градове и села. и тежко бомбардират град Враца – в 12,35 ч. от 84 „летящи крепости“ и в 13,10 ч. от още 50 бомбардировача. Пуснатите бомби над града са около 380 – убити са 126 човека, ранени са 250. Разрушени са 234 сгради. Жертвите са 126 убити и 97 ранени. Бомбардиран е и гр. Скопие – над града са хвърлени около 380 бомби. Същия ден са хвърлени бомби и при с. Чомаковци, с. Драгалевци, с. Симеоново, с. Герман, с Згалево, с. Беглеж. Общо над страната са хвърлени над 800 бомби, a загиналите са 126. От Ниш излитат германски изтребители. Свалени са 5 противникови самолета;
 Поразена „Летяща крепост“ Б-24 „Освободител“
    16 март 1944 г. През нощта към 21 часа София е нападната от около 50 бомбардировача, които пускат осветителни тела, 197 разрушителни и около 4000 запалителни бомби. Възникват около 70 пожара. Разрушени са 72 сгради. Жертвите са 43 убити, включително 12 човека които се задушават, и 58 ранени. Бомби са хвърлени и около селата край София. ПВО изстрелва 1121 снаряда.
    17 март 1944 г. В 01,27 ч., след осветяване, София е бомбардирана от около 25 самолета. Над града са пуснати 307 бомби. ПВО изстрелва 906 снаряда. 33 човека загиват, ранените са 76.
    18 и 19 март 1944 г. След 21 часа над селища в Южна България са извършени нападения от около 150 самолета. За щастие жертви няма. Борисовград е бомбардиран със 7 бомби, Пловдив с 10 бомби. Бомби са пуснати и при селата Брестово, Бяла река, Езерово, Крумово, Любеново, Сърница, Хисаря, Царско село, Шишманово. Две бомби са хвърлени при гара Ракитово. Между 22,08 ч. и 00,20 ч. самолети се появяват над гр. Кърджали и го осветяват, но бомбардиране не последва;
    24 март 1944 г. В 22 ч. около 40 самолета нападат София. Хвърлените бомби са предимно запалителни, жертви не са дадени. Няколко бомби падат в района на двореца Врана и изгарят втория му етаж. Бомби са хвърлени при селата Батановци, Вакарел, Дървеница, Лиляново, Красно село (11 бомби), Мошино, Осиково, Симеоново, Студена, Църква, Широки дол.
    29 март 1944 г. През нощта между 21,14 ч. и 21,34 ч. около 50 леки бомбардировача „Москито“ осветяват София а след това пускат около 70 бомби. Загиват 10 човека, сред които 7 селяни от с. Слатина. ПВО изстрелва 462 снаряда.
    30 март 1944 г. Това е най-тежката терористична бомбардировка над София, но извършената евакуация проваля плановете на противника да предизвика големи човешки жертви. Столицата е нападната от 450 бомбардировача Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес“, Б-25 „Митчел“ и „Халифакс“, придружени от 150 изтребителя Р-38 „Лайтинг“. В 9,45 ч. София е бомбардирана както при варварската бомбардировка на Дрезден с т.н. „бомбен килим“.В 10,10 ч. градът е бомбардиран повторно. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Извършената евакуация на София проваля плана на нападателите да убият голяма част от населението – жертвите са 139 загинали и неизвестен брой ранени. Същия ден е бомбардиран град Ниш. При с. Пишурка са пуснати 64 бомби. Българските изтребители храбро пресрещат противника, но не успяват поради малочислеността си да разстроят бомбардировъчната формация и да предотвратят бомбардировката над София. Във въздушния бой този ден загиват фелдфебел Христо Цанков и подофицер Йордан Кубадинов. Свалени са 9 противникови самолета.
    5 април 1944 г. Бомбардиран е Ниш. Хвърлени са 170 бомби от които 70 на гарата. Разрушена е и жп линията Скопие – Ниш. Излетелите български изтребители водят ожесточен бой с противника;
    15 април 1944 г. На Велика събота е бомбардиран Ниш. Американски бомбардировачи символично атакуват града като родно място на Константин Велики. В първата бомбардировка са убити 700 граждани на Ниш, от които 150 работници в железопътния завод в Ниш. Бомбардировките са извършени от 446-а, 447-а и 448-а бомбардировъчни ескадрили на 321-а бомбардировъчна група – 12 въздушна команда от силите на Съединените щати, базирани по това време във Фоджа. повредена Съборната църква, а католическата църква – разрушена. Тази бомбардировка на Велика събота се помни като "Кървавия Великден".
Народно събрание. Източник: ДА „Архиви“
    17 април 1944 г. София е бомбардирана в 11,45 ч. от 350 бомбардировача, придружени от 100 изтребителя Р-47 „Тъндърболт“ и Р-51 „Мустанг“. Хвърлените бомби са около 2500, хвърлени са и експлодиращи предмети и детски играчки, убити са 128 човека, ранени са 76 души. Разрушени са 749 сгради. ПВО изстрелва 3062 снаряда и засяга 9 бомбардировача. Българските летци изтребители, макар и в малоброен състав, смело атакуват противника и успяват да свалят няколко американски „летящи крепости“ и изтребители. Поради голямата прилика между своя „Месершмит“ и въведения, вместо двутелите Лайтнинги, американски изтребител „Мустанг“P-51 Mustang българските самолети не разпознават врага и се приближават в опасна близост, американците дори са разклащали крила, за да подсилят измамата. В боя на 17 април загиват 7 български пилоти: четирима пилоти от 2/6 орляк: подпоручик Веселин Рачев, поручик Христо Арнаудов, поручик Димитър Попов и подофицер Атанас Кръстев и трима пилоти от 3/6 орляк: поручик Любен Кондаков, подпоручик Иван Стефанов и подпоручик Виктор Атанасов. Същата вечер между 23,31 ч. и 23,42 ч. е атакуван Пловдив от около 30 самолета – от пуснатите 150 бомби са убити 44 и са ранени 33 човека. Бомби са пуснати при Асеновград, Садово и с. Ягодово – загива 1 човек. Над Перущица са пуснати 10 бомби, като загиналите са двама. Към 22 часа са хвърлени бомби и над добричките села Видно, Ириджа, Твърдица и Горичане. По рапорти до командването на 15 американска Въздушна армия на 17 април 1944 г. съюзниците губят 24 тежки бомбардировача.
 Митрополията. Източник: ДА „Архиви“
Резултат от офанзивата

Българската бойна авиация със своите действия де факто печели битката като проваля и трите основни цели, които си поставят съюзниците с бомбардировките: пречупване волята за борба на българския военен потенциал; деморализиране на гражданското население и пълно дезорганизиране на държавно-административното управление, нищо такова не се случва, напротив.
„ Факлите на американските „крепости“ доказваха, че макар и малко на брой, българите са лют и опасен противник.
ген.м-р Стоян Стоянов “
Офанзивата на англо-американските авиационни сили, продължила 6 месеца, не постига поставената ѝ цел – да принуди България да капитулира и да я извади от войната, или поне да предизвика съществени антиправителствени настроения и смутове вътре в страната, напротив хилядите жертви, погромът на Столицата и други значими български градове в старите земи, Македония и Поморавието предизвикват възмущението и гнева на българите срещу Съюзниците и опасно засилват антиангло-американските настроения в страната. Подпомаганото на място от хора като британският майор Франк Томпсън подривно въоръжено движение организираното от комунистите, леви земеделци и съветска агентура опитващо се да се сражава на страната на Съюзниците срещу Българската държава е практически разгромено. Загубите нанесени от българската изтребителна авиация и ПВО на Коалицията в техника и изваден от строя личен състав (убити, ранени и пленени) също не могат да бъдат пренебрегнати. Това води до рязко спадане интензивността на нападенията, намаляване и оттегляне на участващите в това направление сили и фактическо прекратяване на офанзивата.

Цялостна равносметка от бомбардировките
Англо-американски сили:
15-та въздушна армия на САЩ (Fifteenth Air Force) с тежки бомбардировачи Б-17 „Летяща крепост“ (B-17 Flying Fortress) и Б-24 „Освободител“ (Consolidated В-24 Liberator) и изтребители P-38 „Мълния“ (P-38 Lightning), Р-47D „Гръмотевица“ (Republic P-47 Thunderbolt), по-късно от април 1944 и P-51 „Мустанг“ (P-51 Mustang),205-та авиогрупа на Кралските въздушни сили (No. 205 Group RAF) с Б-24 „Освободител“ действала предимно в нощни атаки
Бомбардировачът B-17 Flying Fortress, дал името на „Летящите крепости“
Общо около 2500 самолета [1] с 20 449 офицера и войници (по други източници бойните машини са общо 2387)
Английски бомбардировач Avro Lancaster
Republic P-47 Thunderbolt
Consolidated B-24 Liberator


Българо-немски сили:
6-ти изтребителен авиополк от Въздушните на Негово Величество войски – с Месершмид (Me-109G) и френските Девотин (Dewoitine D.520) общо в началото годни за бой само 41 (17 Месера и 24 Девотина) от около 80 изтребителя в строя при общо закупени само 19 месера и 89 Девотина, немците доставят с времето още 126 Ме-109, но предвид повредените в бой машини и недостига на опитни летци (само 81 са) щата остава същият


dewoitine d.520 части на Луфтвафе с Месершмид (Me-109G): ескадрила I./JG 5 „Eismeer“ (1-ва група от Изтребителна ескадра 5 „Ледено море“) с 30 изтребителя на летище Враждебна в София сменена с II/JG 51 „Мьолдерс“ – от 31.05.44 до 31.08.44, базираните в Скопие, Перник, ескадрила II/JG 27 с 40 изтребителя в Ниш от 18 август, дотогава на летище Върба (Радомир) и др. български летища общо 2 или 3 ескадрили с по 30 – 40 машини
общо в рамките на около 150 – 200 изтребителя и българските 11 тежки зенитни батареи ПВО – 56 оръдия 88 мм .
Паметник на летците изтребители, загинали при отбраната на небето на София 1943 – 1944 г., скулптор Николай Зиков, открит на 4 май 2007 г. зад кино Петър Берон
Жертви и загуби
Англо-американски сили:
военни чинове:
256 убити (159 в бой, 28 безследно изчезнали, 69 умрели от раните си);
333 пленени;
неуточнен брой ранени
свалени самолети:
185 бомбардировача и изтребителя ;
повредени самолети:
неуточнен брой
Българо-немски сили:
военни чинове:
23 убити в бой (22 българи, 1 немец
мирно население и др.:
4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали;
4744 ранени

увредени сгради:
12 657
свалени самолети:
27[18]
повредени самолети:
неуточнен брой
 Изтребител Месершмид (Me-109G)

Каран - първият митологичен цар на Македония

Автор Дилян Иванов
 посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
Каран- (др.-гръц. Κάρανος, лат. Caranus, Karanos, Coiranos) — легендарен основател на династията ана Аргеадите, потомък на Херакъл,създал македонското царство през в IX век. пр.н.е.Първият цар на Македония. По родословие е син на Аристодамид, син на Мероп, син На Фестий, син на Кис, син на Темен, син на Аристомах, син на Клеодай, син на Хил, син на Херакъл. По друго родословие син на Пеант, син на Крез, син на Клеодай, ссин на Еврибиад, син на Дебал, син на Лахар, син на Темен.Единадесети поред от Херакъл и 17-ти преди Александър Велики. Брат на Фидон, който се отъждествява с Арххелай. Според Юстин от Каран до последния цар на Македония Персей12 са минали 924 години, което ни кара да датираме времето на неговото царуване  около 11 век пр.н.е.
Има основания да се предполага, че драмата на Еврипид «Архелай», пуснала митът за Каран, не е била известна по времето на Херодот и Фукидид (до 410г. Пр.н.е.живели по-рано). Краткото съдържание е известно по преразказите на античните автори:
«Архелай, син на Теменес, изгонен от своите братя, дошъл в Македония при тракийския цар Кисей. Последният обещал на Архелай ако му помогне въ войната асрещу съседите в случай на победа да даде дъщеря си и царството. Архелай победил враговете на Кисей, той обаче размислил и поискал да убие Архелай. Архелай бива предупреден за това от един роб. За измяната на Кисей, Архелай го хвърля в една ловна яма и бяга по кози следи (както му предсказал оракула) в Македония и основа там града Еги(Едееса).»


Изображение на козел на сребърна монета от край на 6 век преди новата ера от град Еге

• За пръв път Каран се споменава от Феопомп от Хиос, съвременник на македонския цар Филип II *втората половина на 4 век пр.н.е.). Неговите трудове не са оцелели изцяло, само отделни фрагменти от които става ясно, че Каран е потомък на Херакъл и брат на Фидон, царя на Аргос, прехвърлил се в Македония и заселил се в град Еги.

 «Каран заедно със съпровождащите го множество гърци, получил заръка от оракула да се засели в Македония, предишната Ематия, следвайки стадо кози, търсещи укритие от лошото време, и завладял града Едеса, чиито жители разбрали за неговото пристиганеот гъстата мъгла и дъжда. Той превърнал Едеса в столица и после свято спазвал обичая където и да прати войска, да държат пред себе си техните кози, като проводници за създаване на неговото цартсво. Той променил името на града в Еге (коза) и назовал неговите жители егетями.   Изтласкал Мидас (защото той заемал част от Македония) и изгонил други царе от земите им и стнала единствения владетел на тези земи, първият , който обединил различните племена, основал Македония като едно цяло.» Юстин, 7.1

•  Краткото описание на Евфорион писател  III в. пр.н.е. :

«Каран следвайки предсказанието на оракула, навлязъл в Македония начело на гръцките колонисти, построил град и управлявал македонците. И предишния град Едеса преименувал на Еги за изобилието на кози. Защото преди Едеса беше заселена с тракийцци, лиди и други, които се прехвърлили в Европа с Мидас.»^[7]

• Според версията на Диодор Сицилийски (I век пр.н.е.), предавайки Евсевий (нали той е посочил годините на управление на Каран) и Синкел, царуването на Каран придобива героически оттенък:

 «Още преди първата Олимпиада, жаден за слава, Каран събрал отряди от аргосци и жители на други области на Пелопонес и с еотправил с войска в страната на македоните. В това време царят на орестите воювал със своите съседи, които се наричали еордеи и повикал на помощ Каран, обещавайки му половината от царството си след сключването на мир с орестите. Царят изпълнил обещанието си и Каран получил страна, която управлявал 38 години, докато не умрял от старост.»
^[2]
Тук изчезват митологическите атрибути (предсказанието на оракула), които не се вписват в историческото изложение.
Пазваний, пътешественик от II в. споменава в своите очерки:»Македоните разказваха, че Каран цар на Македония, разгромил Кисей, управителя на съседното царство в битка и отпразнувал победата по обичаите на Аргос.»^[8].
Откъси от пиесата на Еврипид «Архелай» се споменава името на царя Кисей, управителя на разгроменото царство на еордите. Това име се среща в «Илиада» на Омир, като баща на Хекуба, жената на Приам. 

Кисей (на гръцки: Κισσέας, Κισσεύς) в гръцката митология е цар в Западна Тракия. Той е женен за Телеклея, дъщеря на цар Ил, основателят на Троя. Неговата дъщеря Теано, жрица на Атина в Троя, се омъжва за Антенор, цар в Тракия, син на дарданеца Есиетес и Клеоместра. Според Страбон той има връзка с град Кисус (днес село Хортач) в Мигдония.
Друг Кисей е цар по времето на македонците, Пердика I, Каран и Архелай.
Друг Кисей е син на Египт и нимфата Калиадна. Той се жени и е убит от Антелея, дъщерята на Данай и Поликсо, дъщерята на Нил.
Произход на името Каран
Според мнението на българския учен Г. Кацаров, македоните почитали бога-козел Каран^[4].
С историята с козите като водителки явно е предадено местно легендарно звучене (митологичният Кадъм по заповед на оракула следвал крава и ня мястото, което се спряла основал града Тива). Освен това Пердика основателя на династията според Херодот е македонско име, което не се среща сред гърците. В същото време Каран вероятно е произлязло от  архаичното koiranos, употребено още от Омир в Илиада и означаващо владетел, вожд.:
Не е в многовластието доброто;
нека бъде единен владетел /koiranos/;
Цар /basileus/ да бъде наш единен.^[9]
Цар-василевс се отличава от koiranos като владетел по наследство.
^[10]
 Думата koiranos е по-древна, имаща общ корен в индоевропеейския език, от която е възможно дае произлязла и „княз“ при славяните и „конунг“ при скандинавсците, и „кинг“ при англичаните , и kārana (военачалник и древните перси). Засвидетелствано е и лично име Койранос в Омир.
Личности с името Каран в историята:
Каран (на старогръцки: Κάρανος, на латински: Caranus, Karanos, Kalanos, Koiranos, † 329 пр.н.е. при Самарканд) е македонски генерал и приятел (hetairos) на Александър Велики през 4 век пр.н.е.По времето на похода до Азия Каран поема в Египет през пролетта 331 пр.н.е. командването на съюзническите гръцки пехотинци (Коринтски съюз).В битката при Гавгамела през есента същата година той командва отдел на гръцките конници, стациониран на лявото крило; гръцката инфантерия е позиционирана зад линията на боевете като резерва. Всички съюзнически войски са освободени от военната служба през 330 пр.н.е. в Екбатана и Каран поема групата на наемната кавалерия. Същата година той участва в провинция Арея при боевете против Сатибарзан.Следващата година той заедно с 800 наемници на коне е под командването на Фарнух при боевете против Спитамен. Те са нападнати от него на Политиметос (Зарафшан) и разгромени; падат убити повече от 2 000 мъже. Дали Каран е между малкото оживяли не е ясно, след това той не се споменава повече.
Друга форма на това име е Coeranus под това име са известни няколко личности: Керанос син на Абас цар на Аргос, Керанос син на Полид известен оракул от Коринт и внук на Абас, Керанос ликиец, син на Ифит, участвал в Троянската война и убит от Одисей, друг Керанос ликиец от Крит убит от Хектор, също Каранос (Koiranos)от Бероя  офицер на Александър Велики, Каранос от Милет, който след корабокрушение е спасен от делфин.

Вижда се, че това име се среща в доста обширен ареал и е съществувало поне от времето на Троянската война. Защо обаче според Херодот и Тукидит (най-старите автори за македонската династия) първият цар на македоните не е Каран, а Пердика¹¹ от Аргос (живял по-късно)? А легендата за митичния Каран възникнала навярно по време на царуването на Филип II, който нарича един от синовете си Каран? В наименованията на македонските династи има определена традиция да се повтарят имената – има петима владетели Филип, 5 – Александър, 3 – Аминта, 3- Пердика и нито един Каран. Възможно ли е тази традиция да е започнала от първият Пердика? Някои смятат, че легендата за Каран като потомък на Темен и оттам на Херакъл е измислена от някой от македонските династи с цел да се придаде повече тежест и дрвеност на династията, но аз лично не виждам смисъл в това, защото и Каран и по-късния Пердика напускат Аргос и са наследници на Херакъл – тоест няма смисъл да се създава (фалшифицира) още един мит за едно и също нещо (произход от Херакъл).
Та какво казва Херодот:

"...Че царете, които водят своя произход от Пердика, са гърци, твърдят не само те самите, но и аз лично зная това съвсем точно и ще докажа техния гръцки произход в следващите книги на моето съчинение. Това бе потвърдено и от елинодиките, т.е. съдиите(журито) в Олимпия. Когато македонският цар Александър - 1  искал да участвува в Олимпийските игри и пристигнал в Олимпия, елинските атлети, които се съревновавали с него, искали да го изключат и казвали, че игрите са учредени само за елини, но не и за варвари. Александър обаче доказал, че произхожда от Аргос и неговият елински произход бил признат от съдиите. Той участвувал в състезанието и достигнал целта едновременно с онези състезатели, които излезли победители..."
Какво означават тези думи на Херодот – че елините са се смятали за наследници на Херакъл, или като владетели на Пелопонески Аргос и че Александър Велики е доказал пред журито аргоския (тоест елински) произход на македонската династия. Дали Каран и наследниците му са говорили на гръцки е предмет на друго излседване т.к. този период обхваща повече от 1000 години (между 15-ти и 4-ти век преди н.е.)


Бележки
1. Диодор Сицилийский, VII, фр.15; Плутарх. Александър 2
2.  Диодор Сицилийский, VII, фр.17, от Теопомп
3. Велей Патеркул. Римская история I 6, 4
4  Шофман А. С. История на антиична Македония. Ч.1. Казан, 1960. С.113
5. Юстин. Эпитома Помпея Трога XXXIII 2, 6
6. Юстин, 7.1 :
7.Euphorion, frg.30
8. Pausan., Description of Greece, 9.40
9. Илиада, II: 204
10. Ptolemaeus, On the Difference of Words, 51.2
11. Пердика I (на старогръцки: Περδίκκας Α`, на латински: Perdikkas; * 8 век пр. Хр.; † 7 век пр. Хр.) е основател на Древна Македония, цар 700 пр. Хр. - 678 пр. Хр.Според гръцкия историк Херодот той е потомък на Темен от Аргос и на Херакъл, и основател на македонската царска фамилия (Династия Аргеади) и на Македонското царство. Той започва от територията на по-късната резиденция Еге и управлява от 700 - 678 г. пр. Хр.Според една легенда Пердика заедно с двамата си братя Гаван и Аероп (Gauanes и Aeropos) е избягал от Аргос в Илирия. Така те идват в Лебея в двора на царя на Македония. Той ги назначава за овчари. Царят бил много беден, затова съпругата му сама приготвяла храната за всички. Тя забелязва, че хлябовете, които пекла за Пердика, са по-големи от другите. След като разказала това на съпруга си, той моли братята да напуснат двора му. Преди да си тръгнат, те отиват в къщата на царя и поискали своята заплата. Царят им отговорил, че светлинният лъч, паднал от комина на пода, е тяхното заплащане. Пердика отрязва с един нож лъчообразно парче от пода и братята напуснали страната. Те се заселват в Градините на Мидас. Оттук Пердика завладява цяла Македония. Пердика нарежда на син си Аргей I, след смъртта му да го погребе при Еге. И се казвало, докато царете ще са погребвани на това место, службата цар ще остане във фамилията. Понеже Александър Велики е погребан на друго място, могъществото е преминало в друга владетелска фамилия.След Пердика неговият син Аргей става цар на Македония.
12. Персей (на гръцки: Περσεύς) е последният василевс (от 179 г. пр.н.е. до 168 г. пр.н.е.) на Древна Македония. Член на династията Антигониди и син на Филип V Македонски. Възкачва се на трона след като успява да отстрани от властта проримски настроения си брат Деметрий.Персей се опитва да организира антиримска коалиция, търсейки съюзници сред гръцките полиси и тракийските племена. Женен е за Лаодика, дъщерята на селевкидския цар Селевк IV Филопатор, въпреки че по-късно не получава помощ от него. Персей наема войски от племената дардани и бастарни, съюзява се с одриския цар Котис (V ?) и завзема земите на сапейския династ Аброполис, което служи като повод за последвалата Трета македонска война.През 171 пр.н.е. Персей обявява война на Рим. В началото на Третата македонска война Персей има всички шансове да победи, но в битката при Пидна (168 г. пр.н.е.) е разгромен и принуден да се предаде на римляните. Неговият победител Луций Емилий Павел отнася в Рим огромна военна плячка и 150 000 роби от съюзените с Персей епирски полиси.Със свалянето на Персей приключва господството на Антигоновата династия. Сложен е край на македонската монархия. По волята на римския Сенат Македония е разделена на четири малки републики с местно самоуправление.След като римляните пленяват Персей той е показан в триумфа на Емилий Павел в Рим през 167 пр.н.е. Според предания след като известно време не му дават да спи той полудява. След това бива посечен с меч от пазачите си. Това вероятно противоречи на истината. Последният законен владетел на Древна Македония умира в плен през 166 пр.н.е..

За "болгарският крал Ладо" и римския цар Тарквиний

Имало ли е древни български царе преди новата ера на Балканите може да разберем от

„История во кратце о болгарском народе славенском“

Написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 [588 преди Христa]. Зунар(Йоан Зонара¹¹) пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, излезе да го посрещне римският цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на [деня] на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, [в които] често се споменава името на този бяс: „Ладо, тъй Ладо“, сиреч вечерта срещу свети Василий слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни, щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен; на когото е пръстенът, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.

Кой е  споменатият римски цар Тарквиний Лука(Лукумон)?

Луций Тарквиний Приск (на латински: Lucius Tarquinius Priscus) според легендата е петият цар на Рим,[1] който управлява от 616 до 579 пр.н.е..[2][3]

Произход и ранни години

Тарквиний Приск е роден етруския град Тарквиния, но е грък по линия на баща си Демарат от Коринт,[1][4] който идва от едноименния град в Гърция. Ливий твърди, че оригиналното му етруско име е Лукумон (Lucumo).[4] След като наследява бащиното си богатство Приск се опитва да навлезе в политиката, но въпреки че е богат и известен в град Тарквиния на Приск е забранено да получи политическа длъжност заради етническата принадлежност на баща му.[4] Недоволен от възможностите в Етрурия, той имигрира в Рим заедно с жена си Танаквил.[4]

Тя произлиза от могъща етруска фамилия от град Тарквиния.Смята, че мъжът и е добър лидер, но тъй като той е син на емигрант не може да спечели политическа длъжност в Тарквиния — града в който живеят.Знаейки това Танаквил го окуража да заминат към Рим, който по това време не е доминиран от силна местна аристокрация. Нейните гадателски способности първо помагат на Тарквиний Приск да стане цар, а след това помагат и на Сервий Тулий да го наследи. Докато пътуват със съпруга си към Рим, на шапката му каца орел, след това литнал и после пак се върнал върху главата на Приск. Танаквил тълкува това, като знак че боговете искат мъжът и да стане цар. 

Пророчеството на Танаквил в крайна сметка се реализира. Приск става близък приятел с действащия цар Анк Марций, който го прави настойник на децата си. Когато Анк Марций умира, а децата му са твърде млади да го наследят, Тарквиний Приск използва популярността си пред народното събрание и е избран за нов цар на Рим

Цар на Рим

След смъртта на Анк Марций, Тарквиний Приск взема властта по мирен път като убеждава народното събрание, че той трябва да стане цар за сметка на синовете на Марций, които са все още малолетни.[5]

Първата си война води срещу латините. Превзема със щурм латинския град Апиолае (Apiolae) и се завръща в Рим с голяма плячка.[5]. Впоследствие латинските градове Корникулум (Corniculum), Фирулея (Firulea), Чамерия, Крустумерия, Америкола (Americola), Медулия и Номентум са победени и стават римски.[3]

Военните му способности са тествани и от сабините. Атаката е отблъсната след кървави улични боеве в Рим.[2] В последвалите мирни преговори Транквиний Приск получава град Колация и назначава племенника си Егерий Тарквиний за командир на римския гарнизон, който е базиран в града.[3] Приск се завръща в Рим и празнуева триумф за победата си над сабините.[3] Според реконструкцията на Fasti Triumphales това се случва през 585 пр.н.е. Той е първия, който празнува военен триумф по етруски традиции облечен в роба с пурпурен и златен цвят[6] върху колесница дърпана от четири коня.[6] Въвежда „орела“ като военен символ.

Тарквиний Приск увеличава броя на сенаторите на 200,[2] като вкарва в сената 100 човека от по-бедните фамилии.[5] Между тях фамилията Октавии от която произлиза бъдещият първи император на Рим, Октавиан Август.[7] Тарквиний Приск удвоява и броя на членовете на центурианското събрание до 1800 човека.[8]

Рим се превръща в истински град при неговото управление. Благодарение на успешните войни, водени срещу съседните народи е в състояние да напълни градската хазна с плячката от победените градове. Вероятно по негово време започва изграждането на новите градски стени на Рим.[2][3] Приск изгражда Циркус Максимус. Издигнати частни седалки за сенатори и конници, както и места за гражданите.[5] Според Ливий коне и спортисти от Етрурия са изпратени като първите участници в станалите по-късно ежегодни игри.[5] Построява дворец на хълма Палатин. По негово време започва строежа на храма на Юпитер на Капитолийския хълм.[3] След тежки наводнения засегнали града, започва и строежа на Клоака Максима (отводнителния канал на Рим).[2] Построява Форума, полага началото на уличната система.

Смърт

Транквиний Приск управлява 38 години. Междувременно вече възрастните синове на предшественика му Марций кроят планове царският трон да попадне под техен контрол.[2] Те уреждат атентат срещу царя, който е убит с удар на брадва по главата.[9]

Когато Тарквиний Приск е убит, Танаквил скрива това от поданиците си и казва, че Приск е болен и е посочил за временен цар Сервий, докато състоянието му не се подобри.След като новия цар печели уважението на хората и осигурява властта си, Танаквил съобщава за смъртта на съпруга си.Танаквил има дъщеря — Тарквиния, която се омъжва за Сервий Тулий, втора дъщеря отново с името Тарквиния, която ще се омъжи за Марк Юний Брут (баща на Луций Юний Брут¹²) и двама сина — Луций Тарквиний Суперб и Арун Тарквинй, който ще се ожени за Тулия, дъщеря на Сервий Тулий.

Бележки

1.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.1.

2.Евтропий, Breviarium historiae romanae, I, 6.

3.Ливий, Ab urbe condita, 1:38

4.Ливий, Ab urbe condita, 1:34

5.Ливий, Ab urbe condita, 1:35

6.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.6.

7.Светоний, Живота на Август 2.

8.Ливий, Ab urbe condita, 1:36

9.Ливий, Ab urbe condita, 1:40

10.Ливий, Ab urbe condita, 1:41

11.Кой е Йоан Зонара? Йоан Зонара (на гръцки: Ιωάννης Ζωναράς; на византийски гръцки: Ἰωάννης Ζωναρᾶς) е византийски хронист и теолог, живял приблизително от края на XI до средата на XII в. Най-важният му труд е Всемирна история (на гръцки: Επιτομή Ιστορίων), която обхваща събитията от „сътворението на света“ до смъртта на Алексий I Комнин (1118 година) и е в 18 тома. Написана е въз основа на значителен брой извори, като са използвани съчиненията на редица римски и византийски писатели.

За българската история Зонара пише основно за събитията през X-XI век. Разглежда подробно борбата на българската държава с Византия по време на царуването на Самуил, както и въстанията на българите за отхвърляне на византийската власт. Като основен източник за тези събития използва творбите на Скилица-Кедрин, Михаил Псел и на Михаил Аталиат.Историята на Зонара е преведена на църковнославянски вероятно към средата на 14 в. От запазените ръкописи най-старият е от първата половина на 15-ти в. Всички са сръбска редакция, но със следи на българска подложка, което подсказва, че е възможно първоначалният превод да е направен в български книжовен център. Откъси от историята, отнасящи се до събития от края на 10-ти и началото на 11-ти век, вкл. и падането на Самуилова България под византийска власт, са преведени вторично и прикачени към славянския текст на Хрониката на Симеон Логотет, запазен в един-единствен молдовски ръкопис от 17 век, но възхождащ най-вероятно към търновски оригинал от късния 14 в.
12.според легендата, e първият консул или praetor maximus на Римската република след смъкването на последния етруски цар на Рим, Тарквиний Горди.Брут e главен участник в смъкването на царя през 510 пр.н.е. Съществувалото 244 години царско владение е заменено от Римската република (libera res publica).

Става ясно, че отец Иеросхимонах Спиридон цитира именно Зонара за срещата на  петия римския цар Тарквиний  и шестия крал на Болгария Ладо или Лил и то пред стените на Рим. Датировката дадена от монаха (588г. За Ладо) и тази за Тарквиний 616 до 579 пр.н.е. съвпадат. Освен това Тарквиний води много активна завоевателна външна политика(явно не само в областите на  латинския съюз). Предшественикът на Ладо според Спиридон е: «Болг , петия крал илирически...и завоюва Тракия, Македония, Далмация, [стигнa] даже до Бяло море и Рим.» Вероятностна двамата царе да «премерят сили» тогава е била доста висока. Не става ясно обаче, как и защо обаче не се стига до битка между двете страни. Как Тарквиний е убедил Ладо да върне назад войските без бой? Във всеки случай редно да се замислим реално историческо лице ли е бил този "болгарски цар" Ладо или Лил

Какво е ладуване?

Почти навсякъде в България се изпълнява и обичай, известен най-общо под името Ладуване, който също се явява гадание за женитба. Изпълнява се от момите и ергените, които пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро. 

Под формата на митоним думата Лада е регистрирана в полски исторически писмени паметници от ХV в. (Урбанчик 1947: 8 - по Рибаков 1981: 397). В тези документи Лада и другите споменати божества не се описват, а обикновено се упрекват християните, които още ги почитат. Това означава, че по силата на традицията през това време те не само не са били забравени, но дори са се чествали, поради което не е било необходимо да се обясняват. Неясно защо това изглежда толкова странно на някои учени, след като и до днес в празничната система на всеки християнски народ прозират явни езически обичаи, умело вклинени в новосъздадения християнски празничен цикъл? Общоприето е мнението, че установяването на християнската култова система при отделните народи е станало в продължение на векове, чрез нейното наслагване върху съответната езическа система и настъпилата впоследствие контаминация между тези конфесии. Често християнски светци заемат мястото на езически божества. Това обяснява наличието на различия не само между философията на двата основни клона на християнството - католицизъм и православие и техните секти, но и в народните религиозни обреди и обичаи при отделните етнически християнски общности. Първото нещо, което привлича вниманието, е, че припевът Ой, Ладо, Ладо! и други подобни се откриват в обредния песенен фолклор на всички славянски народи. Априори това подсказва, че думата лада с вариант ладо е съществувала още в праславянски, независимо какво е означавала. Твърдението на тези, които отричат наличието на Лада в славянския пантеон, че обръщения като ладо, лельо и други такива в народните песни са "неясни думи" в "безсмислени припеви", въз основа на които първите изследователи на славянската митология са създали "псевдобожества" и "персонажи на "кабинетната митология" " (Левкиевская 2002: 15), не се базират на аргументи. Поради това то не звучи сериозно и още по-малко убедително. По принцип безсмислени думи и фрази не съществуват. Безспорно обаче има такива, чието значение е забравено, поради което те се преосмислят и дори обезсмислят. Що се отнася до становището, че един безсмислен припев може да се осмисли като име на божество, то е алогично³. Подобно твърдение би могло да се приеме, ако не беше обстоятелството, че тези "безсмислени припеви" се срещат само в обредни песни, обикновено прикрепени към някакъв определен народен, религиозен или семеен празник. В българския фолклор например рефренът Ой, Коледо, мой Коледо се среща често, но само в коледните песни; Ой, Еньо, Еньо,... - в песните за Еньовден; Ой, Лазаре, Лазаре,... - в лазарските песни; Ой, додоле - в песента-молитва, изпълнявана по време на обреда за дъжд, известен под името пеперуда; Ой, Ладо, Ладо! - в песните при обичая ладуване и т.н. Прави впечатление също, че тези припеви по същество са възгласи, изградени по един модел, с еднаква структура, които междувпрочем съответстват на тези в „Авеста", във ведическите химни и др.под. И ако коледа, лада, леля днес са неясни припевни думи, които старите митолози "погрешно" приели за имена на божества, то Лазар и Еньо (Яньо, Иван) определено са имена на обредни персонажи, водещи началото си от езическия период, които са се адаптирали към християнската календарна обредност, образи и именна система. Това именно дава основание да приемем, че Коледа, Лада, Леля и др. в този тип припевни конструкции също са имена на забравени митологични образи. С течение на времето и под влияние на християнството те се десемантизират и трансформират в неясни апелативи, които звучат като рефрен. По този начин продължават да носят спомена за обезличения митологичен образ, който са означавали. Нещо повече, съхраняването на имената им под една или друга форма до днес по-скоро говори за някогашната висока степен на вяра в съответните божества. Обредните песни, в които те се споменават, явно, някога са били посветени на тях, както и самите обреди. Аналогични са припевите, в които се откриват имена на епически герои от различни епохи (като напр. Дан войвода), които също напомнят за тази отдавана отминала традиция в българската фолклорна практика. Без съмнение, по техен образец по-късно се създават песни, посветени на други историко-легендарни герои. Известно е характерното за фолклора явление, при което една песен се пренася върху по-ново събитие като първоначално се сменят само собствените имена, а съдържанието на текста дълго се запазва непроменено. Подобно на историческите песни, с които редовно се възпявали нови събития чрез смяна на имената на героите, някои от езическите обредни песни са се адаптирали към християнската обредност и нейните персонажи. Следователно, много по-логично е дадено име да се превърне в компонент от песенен припèв, отколкото обратното.  
1. Подобна ситуация ни предлагат и българските народни песни с думата ладо, прикрепени към някои обреди и обичаи.
Сред тях особено популярен в миналото е обичаят ладуване (известен в българския език и със словообразувателните варианти лàдване, лàданки, лàдванка, лàдванки, а също и с дублетите дайлàда // тъйлàда, талàда), който се извършва сутринта на Сурва година. Всъщност още вечерта преди Васильовден група девойки слагат пръстени в котле с вода, което през цялата нощ престоява под трендафил, друг храст или дърво, а на сутринта едно момиче, облечено с венчална рокля, чиито родители са живи, ги вади в съпровод от песни с припев, в които апелативът ладо // ладе се повтаря. Въз основа на текста на песента се предрича коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обръщението ладо // ладе е насочено към главното действащо лице - лада, което явно изпълнява ролята на богинята Лада. Названието на обичая, без съмнение, е производно от същото име. Този обичай все още се извършва на някои места и по същество все още той представлява гадаене за женитба.
С термина ладуване в българските диалекти се означават още два обичая, просъществували до третата четвърт на ХХ в. Те се отнасят към сватбения обреден комплекс. Първият се извършвал в деня преди венчавката или много рано в неделя - деня на венчалния обред, когато една мома, облечена като невеста и с було, придружена от сватове и двама девери, отивала с котли на селския извор, носейки и китка, поради което обичаят някъде е известен като изнасяне на китката. Там тя два пъти наливала и разливала вода, като през това време другите играели хора. Водата от третото наливане се носела вкъщи. Главното действащо лице в обреда също се нарича лада (БЕР 1986: 277; Геров 1977: 1). В някои райони обаче се назовава Бена или Дена (Златкович, Плотникова 1999: 5-8), което подсказва, че и Лада е собствено име. По всяка вероятност Бена и Дена са евфемизми, но не е изключено това да са названия на божества, съответстващи на Лада от други – неславянски, лингвокултурни системи.
Другият обичай, назован с термина ладуване, се практикувал в Северозападна България. По същество той представлявал обредното наливане на вода при замесване на сватбените хлябове.

http://www.otizvora.com
https://bg.wikipedia.org