Убил ли е Александър Велики баща си Филип?

 Автор Дилян Иванов
www.bghistory.info
Съществуват три основни мотива за убийството на македонския цар :

1.убийство по поръчка на персийския цар, което оправдава македонското настъпление срещу Персийската империя като възмездие за това. 

2.личен мотив за отмъщение на физическия убиец на Филип Втори Павзаний. 

3.убиството е поръчано от жената на Филип Олимпиада е мълчаливото съгласие на сина му Александър

Основните антични източници за убийството на македонския цар през 336г. Пр.н.е. са Аристотел, Диодор Сицилийски и римксия историк Марк Юниан Юстин. Известният философ и учител на Александър споменава само бегло смъртта на баща му в неговият труд „Политика“, като мотив за убийството му от Павзаний е лично отмъщение за нежеланието на македонския цар да се намеси против пълководеца си Атал, по чиято заповед Павзаний е напит и изнасилен от слугите на Атал. Диодор Сицилийски  допълва Аристотел с някои подробности. Атал заповядва изнасилването на бъдещия убиец на Филип в отговор на смъртта на приятеля си носещ също името Павзаний, който измества първият Павзаний от……..леглото на Филип. Неизвергнатият любовник публично така обидил новия любимец на царя, че последния посегнал на живота си като……защитил с тялото си  Филип в една битка срещу илирите. Решен да отмъсти за приятеля си Атал устроил пир, на който напил Павзаний и заповядал на слугите си да го изнасилят многократно. На другата сутрин осъзналият какво му се е случило Павзаний се оплаква на царя, но той не искал да накаже даровития си пълководец, навярно от стратегически причини, т.к. го гласял за водач на първата група войски които планирал да изпрати срещу персите. Освен това Атал е бил вуйчо на последната жена на Филип - Клеопатра Евридика. Според друга версия Филип даже се присмял на „обезчестения“  си бивш любовник. В крайна сметка обаче, царя взема соломоново решение и повишава Павзаний в личен телохранител, навярно като компенсация срещу станалото. Пазвзаний явно не е могъл да се утеши с това и извършил пъкленото си дело.  Според Диодор като подстрекател за убийството се намесва и някой си софист Хермократ, който му бил казал, че убивайки Филип, Павзаний ще стане още по-велик с това си дело от самата жертва. А Филип по това време  е бил на върха на славата си и най-известния владетел в гръцкия свят. Римският историк Юстин живял около 3 век след н.е. обаче ни предава една по-различна версия за случилото се. Той споменава наистина, че пълководеца Атал е напил и заповядал да изнасилят  Павзаний, но не казва нищо за мотивите му, нито че го е направил за отмъщение. Според Юстин Филип не само игнорира молбата на Павзаний за наказание на Атал, но и му се присмива за глупостта. Римският историк не споменава нищо за философа Хермократ като подстрекател на убийството, но за това пък изказва съмнението, че пръст в заговора може да има Олимпиада, заради влошените си отношения с мъжа си. Той допуска също, че е възможно Александър да се знаел за плановете на майка си. За разлика от Диодоровата версия по време на атентата, царя не е бил сам, а в присъствието на сина си Александър и Александър от Епир. Когато убиецът се опитва да избяга, той не бива веднага убит, а заловен, разпитан и по-късно разпънат на кръст. Тази версия съвпада с един фрагмент от папирус от неизвестен автор, който съобщава, че при разпита Павзаний издава съучастниците си. Според Юстин подозренията срещу Олимпиада се затвърждават от нейните действия – тя подсигурила конете за бягството на Павзаний, а след разпъването му на кръста демостративно сложила златна корона на главата на трупа му. Освен това тя наредила останките на Павзаний да се изгорят върху гроба на Филип и построила могила, където провеждала  годишен помен в негова чест. Дори дарила осветения меч, с който е бил убит мъжа й на храма на Аполон.  Друга версия твърди, че Александър разпънал на кръст вече убития при опита си за бягство Павзаний. Филип Втори бива убит на сватбата на дъщеря му с Александър от Епир. Диодор разказва, че Филип изпратил охраната си напред и се отпратил без охрана към театъра. Павзаний скрит сред тълпата издевнал момента и го промушил два пъти. В суматохата той успява да побегне към чакащите го встрани коне. Но когато искал да се метне на седлото и да избяга,но обувката му се закачила за една ограда и паднал от коня. Тогава го настигнали тримата телохранители (и приятели на Александър Велики) Леонат, Пердика и Атал и го убиват на място. Става ясно, че  за мотив номер едно за атентат върху македонския цар – от персийска страна няма реални сведения и отпада от нашето изследване. Личното отмъщение заради наранено честолюбие винаги е било актуално, но преди това трябва да си зададем някои въпроси.
Аристотел е бил част от македонския двор – баща му е бил личен лекар на Филип, а той е назначен за учител на младия Александър. Той е доверен царски човек, въпреки това споменава доста бегло едно такова важно събитие. Дали е премълчал нещо философът не може да се каже със сигурност, но едва ли се е осмелил да каже нещо по-различно от основната версия на македонския двор.
   Диодор, който е живял по-късно дава повече подробности по темата и допълва историята за атентата. Според историческите сведения последната известна нам война на Филип с илирите (където вторият Павзаний приятел на Атала) е твърде рано- 8 години преди той да бъде убит – доста дълъг период за планиране на едно „емоционално убийство“. Освен това бъдещия атентатор бива малко или много умилостен с повишаването му на личен телохранител. Причината за ревността му не е била вече сред живите. Убийствата извършени "в афект" трудно се поддават на планиране,  а по всичко личи, че това е било добре планиран заговор, в който участват поне две лица – физическия изпълнител и евентуалния поръчител или подстрекател.  Подстрекател имаме - според Диодор в лицето на философ-софист със съмнително обещание за велика слава но нищо повече. По действията на атентатора обаче разбираме, че не е планувал да се жертва за славата – напротив опитва се да се измъкне невредим.  За да избягаш обаче трябва да има къде да се скриеш, кой да те приюти, а и кой да ти даде пари. Павзаний вероятно си е давал сметка, че за него няма да има място в македонската държава след едно такова публично убийство – ще го търсят под дърво и камък. Освен ако някой достатъчно богат и могъщ не му е обещал подкрепа и защита. Някой който ще е „на ти“ с новия цар, и има влиянието и парите да поръча такова деяние. 
Така че логично е подозренията да паднат върху Олимпиада. Още повече, че тя е имала сериозен мотив за това – Филип Втори се оженва за младата и красива Клеопатра Евридика (петата му жена), която му ражда и син Каран, потенциален противник за трона на сина й. Известно е че Олимпиада е от Епир и била възприемана като „чужденка“ от македонците. Освен това тя била много честолюбива и голяма интрингантка. Македонските царе имали право на повече от една жена, и това се възприемало за нормално. Докато не стане дума, кой ще наследи трона – Олимпиада се скарва с Филип заради женитбата му с младата Касандра, даже напуска Пела и се връща в Епир. Александър не остава по-назад и вдига голям скандал на сватбата на баща си с петата му жена. После се помирява привидно(?) с баща си, но с раждането на Каран явно нещата не са в негова полза. Защото новата жена на македонския цар е от македонско благородническо семейство и вероятно оказва силно влияние на  вече застаряващия Филип, за разлика от Олимпиада, която е "бита карта". Разбрала грешката си последната се връща отново в царския двор в Пела. Защо една такава честолюбива жена ще го прави ако не от скрити подбуди. ние не разполгаме с 100 процентови доказателства за участието на Олимпиада в заговора , но според мне нейният мотив да отстрани навременно мъжа си (преди да определи наследник) и да освободи място на сина си на македонския трон е определно по-силен от тези на Павзаний и персийския цар. Освен това жаждата за отмъщение като мотив на Павзаний (ако не е било просто торба със злато) не противоречи, дори допринася за станалото – просто царицата вероятно го е използвала за постигането на своите кроежи. И като единствен свидетел е бил веднага ликвидиран от телохранителите и приятели на Александър. 
Като косвено доказателство  същото се случва по-късно и с Клеопатра Евридика и невръстния Каран. Защо да ги убива ако не са били реална опасност за трона на Александър? Черешката на торттата е смъртта на способния пълководец вуйчо на Каран Атал, който бива убит по заповед на Александър малко след смъртта на Филип. Случайност ли е било това? Едва ли. Остава въпроса знаел ли е Александър за намеренията на майка си?
http://www.bghistory.info/ 

Тайният агент "Цицерон" и бомбардировките над София през 1944 година

посетете ни на новия исторически сайт: http://www.bghistory.info/

ЦИЦЕРОН, (1905-1970)
Оперативен псевдоним на Елюеза Базна, работил за германското разузнаване против англичаните в годините на Втората световна война.
Албанецът Базна отначало работи като шофьор на първия секретар в британското посолство в Анкара, а след това е повишен в личен прислужник на британския посланик сър Хю Нечбул-Хюгисън. Като прислужник на посланика от октомври 1943 до април 1944 г. той има достъп до СТРОГО СЕКРЕТНИ документи в резиденцията му, където мерките за сигурност са доста занемарени. Базна преснима документи, за да ги продава на германците. Плащат му 300 000 лири стерлинги, но повечето фалшиви банкноти по 5 лири.
Чрез Цицерон Германия получава информация за конференцията в Казабланка, където президентът Рузвелт провежда среща с министър-председателя Чърчил, а също така и подробности за бомбардировъчните операции на съюзниците и крупния десант на Западния фронт под кодовото наименование Овърлорд (десанта в Нормандия).
Шпионските действия на Цицерон са разкрити, когато секретарят на германското посолство в Анкара, запо­знат с операцията, преминава на страната на Великобритания. Цицерон успява да избяга.
Историята е предадена в книгата Операция "Цицерон" (Operation Cicero, 1950) и във филма Пет пръста (Five Fingers, 1952), в който Джеймс Мейсън играе ролята на Цицерон. Когато го питат за случилото се, британският външен министър Ърнeст Бевин признава пред Камарата на общините, че "прислужникът на посланика е успял да преснима строго секретни документи на посолството и да продаде филмите на германците". Автобиографичната книга Аз бях Цицерон (I Was Cicero) е публикувана през 1962 г.
След като излежава присъда за използване на фалшиви пари, Цицерон става нощен пазач в Мюнхен.
      Цицерон е предупредил германците за нападенията над София

На конференцията в Техеран съюзниците се споразумели за редица военни акции. Те трябвал да доведат Хитлеровия райх за кратко време до пълно поражение. В секретните съобюения, изпращани от Лондон до посланика в Анкара Начбул-Хюгесен, започнали да се появяват плановете на някои от бъдещите операции, сред тях бил и списъкът на целите, които щели да бъдат бомбардирани от въздушните съединения на съюзниците. В документа фигурирал и проект за нападение над българската столица. На 10 януари 1944 година дъжд от бомби трябвало да покрие българската столица  София.
Цицерон фотографирал съобщението и го предал по обичайния начин на немците. Когато то стигнало до бюрото на министъра на външните работи Рибентроп, в началото, макар и за момент, той се усъмнил. Ако нападението, предвидено за 10 януари, се осъществи, то Цицерон не е подставен агент и неговите съобщения са правдиви. Това, което последвало, е чудовищно. Калтенбрунер, Шеленберг, Рибентроп и техните помощници искали да проверят достоверността на съобщенията, идещ от Цицерон. Затова не предупредили дори собствените си хора в София. Докато те самите чакали на сигурно място да видят какво ще стане.
Нападението било осъществено. Доказателството за истинността на съобщенията на Цицерон струвало живота на хиляди българи
 „Летяща крепост“ Б-24 „Освободител“
Разгръщане на англо-американската въздушна офанзива 4 януари – 17 април 1944 г.
    4 януари 1944 г. 108 американски Б-17 трябва да бомбардират София, но поради гъстата мъгла са отклонени. Около 100 бомбардировача хвърлят 150 бомби над Дупница. Градът е варварски обстрелван и с бордовите картечници на нападателите. Разрушени са 40 сгради. Жертвите са 59 убити и 43 са ранени. С бордови картечници е обстрелвано с. Кочериново и теснолинейката, като са ранени двама души. Бомби са хвърлени при с .Царевец, с. Соколаре, с. Поляни, Крива Паланка. От Ниш излитат немски изтребители, които водят въздушен бой с противника;


    10 януари 1944 г. Бомбардировките на този ден ясно сочат, кои англичаните и американците считат за стратегически български градове. Първо към 12 часа от 40 самолета е бомбардиран Скопие, хвърлени са 180 бомби, убити са 12 и ранени са 16 човека (според други данни убитите всъщност са 100)[47]. Следва удар върху на София – това е първата комбинирана (дневно-нощна) и е една от най-страшните и кръвопролитни англо-американски бомбардировки над столицата. Дневната е извършена от около 330 американски самолета. Първо градът е нападнат от два американски бомбардировъчни полка Б-24 и Б-17 „Флаинг Фортес“ – около 220 бомбардировача и 110 изтребителя „Лайтнинг“. Бомбардировката е извършена към 13:00 часа когато атакуват бомбардировачите, т. нар. „Летящи крепости“, безспорно е потвърдено прякото участие на 143 B-17 Flying Fortress, 37 B-24 Liberator) и 110 изтребителя P-38 Lightning. Срещу тях от Божурище, Враждебна и Марно поле при Карлово излитат общо 73 самолета – 43 български от 6-ти изтребителен полк и 30 немски изтребителя. От софийските летища се вдигат – 2/6 изтребителен орляк с 23 Dewoitine D.520 и 3/6 изтребителен орляк с 16 Me-109G[48] и от Карлово едно крило (ято от четворка изтребители) Dewoitine D.520 от 4/6 изтребителен орляк, водени от кандидат-подофицер Тодор Розев. На бой в защита на София излита и германската ескадрила I./JG 5 „Eismeer“ с 30 изтребителя Me-109G, водени от своя командир кап. Герхард Венгел. От ПВО са изстреляни 1958 снаряда. Във въздушния бой са свалени от българите 6 „летящи крепости“ и 5 изтребителя, немците свалят още 3 бомбардировача, защитниците на София дават 2 жертви – загива подофицер Симеон Михайлов /самолетът му внезапно полита към земята и се разбива при с. Мало Бучино, вероятно загуба на съзнание поради тежък синузит/ и германският изтребител кап. Герхард Венгел, убит край Радомир в бой с няколко вражески изтребителя. Ранени са още 3-ма немски летци: оберлейтенант Роберт Мюлер и оберфелдфебел Калвайт, унтерофицер Холткьотер. [49] В 22 часа същата нощ София е нападната от още около 80 британски самолета и въпреки изстреляните 1310 снаряда от зенитната артилерия противникът успява да нанесе още поражения на града. В резултат на дневното и нощното нападение на София загиват 947 човека и са ранени 710. Тежко ударени са 3731 сгради – разрушени 93 държавни и 3211 частни сгради и 427 са полуразрушени. Хвърлените бомби над София са общо 1784. Жестоките въздушните удари на 10 януари силно разстройват обществения живот в столицата и започва евакуация. До 16 януари 300 000 жители напускат града. Българите обаче карат самоуверения в огромното си числено превъзходство противник също да плати най-тежка цена. Командира на 3/6 изтребителен орляк капитан Чудомир Топлодолски с хората си се врязват в армадата и за броени минути са свалени три P-38G Lightning, а в хода на преследването на още осем напускат района, прочертавайки небето с димните си следи, един от бомбардировачите е „прошит“ от точния огън на поручик Цвятко Загорски, отделя се от групата и се разбива в околностите на село Радибош, а Девоатините атакуват фронтално, резултатът от „кавалерийската“ им атака е зашеметяващ – още три бомбардировача започват да димят, стараейки се да запазят мястото си в бойния ред, който вече не съществува. В-17F „летяща крепост“ с командир поручик Финч е с най-много поражения и се разбива край с. Кладница, Пернишко. Първата вълна американски бомбардировачи не издържа и обръща курса към Италия, като увлича след себе си и останалите екипажи. Бомбите им са хвърлени без необходимото прицелване с явното желание да се напусне небето над София колкото се може по-бързо. Би Би Си, съобщава, че 31 американски самолета не се завръщат в базите си след „мисията“ над Царство България.
    24 януари 1944 г. 300 американски тежки бомбардировача тръгват да бомбардират София, но поради гъстата мъгла са отклонени. Те хвърлят бомбите си над други градове и села. и тежко бомбардират град Враца – в 12,35 ч. от 84 „летящи крепости“ и в 13,10 ч. от още 50 бомбардировача. Пуснатите бомби над града са около 380 – убити са 126 човека, ранени са 250. Разрушени са 234 сгради. Жертвите са 126 убити и 97 ранени. Бомбардиран е и гр. Скопие – над града са хвърлени около 380 бомби. Същия ден са хвърлени бомби и при с. Чомаковци, с. Драгалевци, с. Симеоново, с. Герман, с Згалево, с. Беглеж. Общо над страната са хвърлени над 800 бомби, a загиналите са 126. От Ниш излитат германски изтребители. Свалени са 5 противникови самолета;
 Поразена „Летяща крепост“ Б-24 „Освободител“
    16 март 1944 г. През нощта към 21 часа София е нападната от около 50 бомбардировача, които пускат осветителни тела, 197 разрушителни и около 4000 запалителни бомби. Възникват около 70 пожара. Разрушени са 72 сгради. Жертвите са 43 убити, включително 12 човека които се задушават, и 58 ранени. Бомби са хвърлени и около селата край София. ПВО изстрелва 1121 снаряда.
    17 март 1944 г. В 01,27 ч., след осветяване, София е бомбардирана от около 25 самолета. Над града са пуснати 307 бомби. ПВО изстрелва 906 снаряда. 33 човека загиват, ранените са 76.
    18 и 19 март 1944 г. След 21 часа над селища в Южна България са извършени нападения от около 150 самолета. За щастие жертви няма. Борисовград е бомбардиран със 7 бомби, Пловдив с 10 бомби. Бомби са пуснати и при селата Брестово, Бяла река, Езерово, Крумово, Любеново, Сърница, Хисаря, Царско село, Шишманово. Две бомби са хвърлени при гара Ракитово. Между 22,08 ч. и 00,20 ч. самолети се появяват над гр. Кърджали и го осветяват, но бомбардиране не последва;
    24 март 1944 г. В 22 ч. около 40 самолета нападат София. Хвърлените бомби са предимно запалителни, жертви не са дадени. Няколко бомби падат в района на двореца Врана и изгарят втория му етаж. Бомби са хвърлени при селата Батановци, Вакарел, Дървеница, Лиляново, Красно село (11 бомби), Мошино, Осиково, Симеоново, Студена, Църква, Широки дол.
    29 март 1944 г. През нощта между 21,14 ч. и 21,34 ч. около 50 леки бомбардировача „Москито“ осветяват София а след това пускат около 70 бомби. Загиват 10 човека, сред които 7 селяни от с. Слатина. ПВО изстрелва 462 снаряда.
    30 март 1944 г. Това е най-тежката терористична бомбардировка над София, но извършената евакуация проваля плановете на противника да предизвика големи човешки жертви. Столицата е нападната от 450 бомбардировача Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес“, Б-25 „Митчел“ и „Халифакс“, придружени от 150 изтребителя Р-38 „Лайтинг“. В 9,45 ч. София е бомбардирана както при варварската бомбардировка на Дрезден с т.н. „бомбен килим“.В 10,10 ч. градът е бомбардиран повторно. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Извършената евакуация на София проваля плана на нападателите да убият голяма част от населението – жертвите са 139 загинали и неизвестен брой ранени. Същия ден е бомбардиран град Ниш. При с. Пишурка са пуснати 64 бомби. Българските изтребители храбро пресрещат противника, но не успяват поради малочислеността си да разстроят бомбардировъчната формация и да предотвратят бомбардировката над София. Във въздушния бой този ден загиват фелдфебел Христо Цанков и подофицер Йордан Кубадинов. Свалени са 9 противникови самолета.
    5 април 1944 г. Бомбардиран е Ниш. Хвърлени са 170 бомби от които 70 на гарата. Разрушена е и жп линията Скопие – Ниш. Излетелите български изтребители водят ожесточен бой с противника;
    15 април 1944 г. На Велика събота е бомбардиран Ниш. Американски бомбардировачи символично атакуват града като родно място на Константин Велики. В първата бомбардировка са убити 700 граждани на Ниш, от които 150 работници в железопътния завод в Ниш. Бомбардировките са извършени от 446-а, 447-а и 448-а бомбардировъчни ескадрили на 321-а бомбардировъчна група – 12 въздушна команда от силите на Съединените щати, базирани по това време във Фоджа. повредена Съборната църква, а католическата църква – разрушена. Тази бомбардировка на Велика събота се помни като "Кървавия Великден".
Народно събрание. Източник: ДА „Архиви“
    17 април 1944 г. София е бомбардирана в 11,45 ч. от 350 бомбардировача, придружени от 100 изтребителя Р-47 „Тъндърболт“ и Р-51 „Мустанг“. Хвърлените бомби са около 2500, хвърлени са и експлодиращи предмети и детски играчки, убити са 128 човека, ранени са 76 души. Разрушени са 749 сгради. ПВО изстрелва 3062 снаряда и засяга 9 бомбардировача. Българските летци изтребители, макар и в малоброен състав, смело атакуват противника и успяват да свалят няколко американски „летящи крепости“ и изтребители. Поради голямата прилика между своя „Месершмит“ и въведения, вместо двутелите Лайтнинги, американски изтребител „Мустанг“P-51 Mustang българските самолети не разпознават врага и се приближават в опасна близост, американците дори са разклащали крила, за да подсилят измамата. В боя на 17 април загиват 7 български пилоти: четирима пилоти от 2/6 орляк: подпоручик Веселин Рачев, поручик Христо Арнаудов, поручик Димитър Попов и подофицер Атанас Кръстев и трима пилоти от 3/6 орляк: поручик Любен Кондаков, подпоручик Иван Стефанов и подпоручик Виктор Атанасов. Същата вечер между 23,31 ч. и 23,42 ч. е атакуван Пловдив от около 30 самолета – от пуснатите 150 бомби са убити 44 и са ранени 33 човека. Бомби са пуснати при Асеновград, Садово и с. Ягодово – загива 1 човек. Над Перущица са пуснати 10 бомби, като загиналите са двама. Към 22 часа са хвърлени бомби и над добричките села Видно, Ириджа, Твърдица и Горичане. По рапорти до командването на 15 американска Въздушна армия на 17 април 1944 г. съюзниците губят 24 тежки бомбардировача.
 Митрополията. Източник: ДА „Архиви“
Резултат от офанзивата

Българската бойна авиация със своите действия де факто печели битката като проваля и трите основни цели, които си поставят съюзниците с бомбардировките: пречупване волята за борба на българския военен потенциал; деморализиране на гражданското население и пълно дезорганизиране на държавно-административното управление, нищо такова не се случва, напротив.
„ Факлите на американските „крепости“ доказваха, че макар и малко на брой, българите са лют и опасен противник.
ген.м-р Стоян Стоянов “
Офанзивата на англо-американските авиационни сили, продължила 6 месеца, не постига поставената ѝ цел – да принуди България да капитулира и да я извади от войната, или поне да предизвика съществени антиправителствени настроения и смутове вътре в страната, напротив хилядите жертви, погромът на Столицата и други значими български градове в старите земи, Македония и Поморавието предизвикват възмущението и гнева на българите срещу Съюзниците и опасно засилват антиангло-американските настроения в страната. Подпомаганото на място от хора като британският майор Франк Томпсън подривно въоръжено движение организираното от комунистите, леви земеделци и съветска агентура опитващо се да се сражава на страната на Съюзниците срещу Българската държава е практически разгромено. Загубите нанесени от българската изтребителна авиация и ПВО на Коалицията в техника и изваден от строя личен състав (убити, ранени и пленени) също не могат да бъдат пренебрегнати. Това води до рязко спадане интензивността на нападенията, намаляване и оттегляне на участващите в това направление сили и фактическо прекратяване на офанзивата.

Цялостна равносметка от бомбардировките
Англо-американски сили:
15-та въздушна армия на САЩ (Fifteenth Air Force) с тежки бомбардировачи Б-17 „Летяща крепост“ (B-17 Flying Fortress) и Б-24 „Освободител“ (Consolidated В-24 Liberator) и изтребители P-38 „Мълния“ (P-38 Lightning), Р-47D „Гръмотевица“ (Republic P-47 Thunderbolt), по-късно от април 1944 и P-51 „Мустанг“ (P-51 Mustang),205-та авиогрупа на Кралските въздушни сили (No. 205 Group RAF) с Б-24 „Освободител“ действала предимно в нощни атаки
Бомбардировачът B-17 Flying Fortress, дал името на „Летящите крепости“
Общо около 2500 самолета [1] с 20 449 офицера и войници (по други източници бойните машини са общо 2387)
Английски бомбардировач Avro Lancaster
Republic P-47 Thunderbolt
Consolidated B-24 Liberator


Българо-немски сили:
6-ти изтребителен авиополк от Въздушните на Негово Величество войски – с Месершмид (Me-109G) и френските Девотин (Dewoitine D.520) общо в началото годни за бой само 41 (17 Месера и 24 Девотина) от около 80 изтребителя в строя при общо закупени само 19 месера и 89 Девотина, немците доставят с времето още 126 Ме-109, но предвид повредените в бой машини и недостига на опитни летци (само 81 са) щата остава същият


dewoitine d.520 части на Луфтвафе с Месершмид (Me-109G): ескадрила I./JG 5 „Eismeer“ (1-ва група от Изтребителна ескадра 5 „Ледено море“) с 30 изтребителя на летище Враждебна в София сменена с II/JG 51 „Мьолдерс“ – от 31.05.44 до 31.08.44, базираните в Скопие, Перник, ескадрила II/JG 27 с 40 изтребителя в Ниш от 18 август, дотогава на летище Върба (Радомир) и др. български летища общо 2 или 3 ескадрили с по 30 – 40 машини
общо в рамките на около 150 – 200 изтребителя и българските 11 тежки зенитни батареи ПВО – 56 оръдия 88 мм .
Паметник на летците изтребители, загинали при отбраната на небето на София 1943 – 1944 г., скулптор Николай Зиков, открит на 4 май 2007 г. зад кино Петър Берон
Жертви и загуби
Англо-американски сили:
военни чинове:
256 убити (159 в бой, 28 безследно изчезнали, 69 умрели от раните си);
333 пленени;
неуточнен брой ранени
свалени самолети:
185 бомбардировача и изтребителя ;
повредени самолети:
неуточнен брой
Българо-немски сили:
военни чинове:
23 убити в бой (22 българи, 1 немец
мирно население и др.:
4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали;
4744 ранени

увредени сгради:
12 657
свалени самолети:
27[18]
повредени самолети:
неуточнен брой
 Изтребител Месершмид (Me-109G)

Каран - първият митологичен цар на Македония

Автор Дилян Иванов
 посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
Каран- (др.-гръц. Κάρανος, лат. Caranus, Karanos, Coiranos) — легендарен основател на династията ана Аргеадите, потомък на Херакъл,създал македонското царство през в IX век. пр.н.е.Първият цар на Македония. По родословие е син на Аристодамид, син на Мероп, син На Фестий, син на Кис, син на Темен, син на Аристомах, син на Клеодай, син на Хил, син на Херакъл. По друго родословие син на Пеант, син на Крез, син на Клеодай, ссин на Еврибиад, син на Дебал, син на Лахар, син на Темен.Единадесети поред от Херакъл и 17-ти преди Александър Велики. Брат на Фидон, който се отъждествява с Арххелай. Според Юстин от Каран до последния цар на Македония Персей12 са минали 924 години, което ни кара да датираме времето на неговото царуване  около 11 век пр.н.е.
Има основания да се предполага, че драмата на Еврипид «Архелай», пуснала митът за Каран, не е била известна по времето на Херодот и Фукидид (до 410г. Пр.н.е.живели по-рано). Краткото съдържание е известно по преразказите на античните автори:
«Архелай, син на Теменес, изгонен от своите братя, дошъл в Македония при тракийския цар Кисей. Последният обещал на Архелай ако му помогне въ войната асрещу съседите в случай на победа да даде дъщеря си и царството. Архелай победил враговете на Кисей, той обаче размислил и поискал да убие Архелай. Архелай бива предупреден за това от един роб. За измяната на Кисей, Архелай го хвърля в една ловна яма и бяга по кози следи (както му предсказал оракула) в Македония и основа там града Еги(Едееса).»


Изображение на козел на сребърна монета от край на 6 век преди новата ера от град Еге

• За пръв път Каран се споменава от Феопомп от Хиос, съвременник на македонския цар Филип II *втората половина на 4 век пр.н.е.). Неговите трудове не са оцелели изцяло, само отделни фрагменти от които става ясно, че Каран е потомък на Херакъл и брат на Фидон, царя на Аргос, прехвърлил се в Македония и заселил се в град Еги.

 «Каран заедно със съпровождащите го множество гърци, получил заръка от оракула да се засели в Македония, предишната Ематия, следвайки стадо кози, търсещи укритие от лошото време, и завладял града Едеса, чиито жители разбрали за неговото пристиганеот гъстата мъгла и дъжда. Той превърнал Едеса в столица и после свято спазвал обичая където и да прати войска, да държат пред себе си техните кози, като проводници за създаване на неговото цартсво. Той променил името на града в Еге (коза) и назовал неговите жители егетями.   Изтласкал Мидас (защото той заемал част от Македония) и изгонил други царе от земите им и стнала единствения владетел на тези земи, първият , който обединил различните племена, основал Македония като едно цяло.» Юстин, 7.1

•  Краткото описание на Евфорион писател  III в. пр.н.е. :

«Каран следвайки предсказанието на оракула, навлязъл в Македония начело на гръцките колонисти, построил град и управлявал македонците. И предишния град Едеса преименувал на Еги за изобилието на кози. Защото преди Едеса беше заселена с тракийцци, лиди и други, които се прехвърлили в Европа с Мидас.»^[7]

• Според версията на Диодор Сицилийски (I век пр.н.е.), предавайки Евсевий (нали той е посочил годините на управление на Каран) и Синкел, царуването на Каран придобива героически оттенък:

 «Още преди първата Олимпиада, жаден за слава, Каран събрал отряди от аргосци и жители на други области на Пелопонес и с еотправил с войска в страната на македоните. В това време царят на орестите воювал със своите съседи, които се наричали еордеи и повикал на помощ Каран, обещавайки му половината от царството си след сключването на мир с орестите. Царят изпълнил обещанието си и Каран получил страна, която управлявал 38 години, докато не умрял от старост.»
^[2]
Тук изчезват митологическите атрибути (предсказанието на оракула), които не се вписват в историческото изложение.
Пазваний, пътешественик от II в. споменава в своите очерки:»Македоните разказваха, че Каран цар на Македония, разгромил Кисей, управителя на съседното царство в битка и отпразнувал победата по обичаите на Аргос.»^[8].
Откъси от пиесата на Еврипид «Архелай» се споменава името на царя Кисей, управителя на разгроменото царство на еордите. Това име се среща в «Илиада» на Омир, като баща на Хекуба, жената на Приам. 

Кисей (на гръцки: Κισσέας, Κισσεύς) в гръцката митология е цар в Западна Тракия. Той е женен за Телеклея, дъщеря на цар Ил, основателят на Троя. Неговата дъщеря Теано, жрица на Атина в Троя, се омъжва за Антенор, цар в Тракия, син на дарданеца Есиетес и Клеоместра. Според Страбон той има връзка с град Кисус (днес село Хортач) в Мигдония.
Друг Кисей е цар по времето на македонците, Пердика I, Каран и Архелай.
Друг Кисей е син на Египт и нимфата Калиадна. Той се жени и е убит от Антелея, дъщерята на Данай и Поликсо, дъщерята на Нил.
Произход на името Каран
Според мнението на българския учен Г. Кацаров, македоните почитали бога-козел Каран^[4].
С историята с козите като водителки явно е предадено местно легендарно звучене (митологичният Кадъм по заповед на оракула следвал крава и ня мястото, което се спряла основал града Тива). Освен това Пердика основателя на династията според Херодот е македонско име, което не се среща сред гърците. В същото време Каран вероятно е произлязло от  архаичното koiranos, употребено още от Омир в Илиада и означаващо владетел, вожд.:
Не е в многовластието доброто;
нека бъде единен владетел /koiranos/;
Цар /basileus/ да бъде наш единен.^[9]
Цар-василевс се отличава от koiranos като владетел по наследство.
^[10]
 Думата koiranos е по-древна, имаща общ корен в индоевропеейския език, от която е възможно дае произлязла и „княз“ при славяните и „конунг“ при скандинавсците, и „кинг“ при англичаните , и kārana (военачалник и древните перси). Засвидетелствано е и лично име Койранос в Омир.
Личности с името Каран в историята:
Каран (на старогръцки: Κάρανος, на латински: Caranus, Karanos, Kalanos, Koiranos, † 329 пр.н.е. при Самарканд) е македонски генерал и приятел (hetairos) на Александър Велики през 4 век пр.н.е.По времето на похода до Азия Каран поема в Египет през пролетта 331 пр.н.е. командването на съюзническите гръцки пехотинци (Коринтски съюз).В битката при Гавгамела през есента същата година той командва отдел на гръцките конници, стациониран на лявото крило; гръцката инфантерия е позиционирана зад линията на боевете като резерва. Всички съюзнически войски са освободени от военната служба през 330 пр.н.е. в Екбатана и Каран поема групата на наемната кавалерия. Същата година той участва в провинция Арея при боевете против Сатибарзан.Следващата година той заедно с 800 наемници на коне е под командването на Фарнух при боевете против Спитамен. Те са нападнати от него на Политиметос (Зарафшан) и разгромени; падат убити повече от 2 000 мъже. Дали Каран е между малкото оживяли не е ясно, след това той не се споменава повече.
Друга форма на това име е Coeranus под това име са известни няколко личности: Керанос син на Абас цар на Аргос, Керанос син на Полид известен оракул от Коринт и внук на Абас, Керанос ликиец, син на Ифит, участвал в Троянската война и убит от Одисей, друг Керанос ликиец от Крит убит от Хектор, също Каранос (Koiranos)от Бероя  офицер на Александър Велики, Каранос от Милет, който след корабокрушение е спасен от делфин.

Вижда се, че това име се среща в доста обширен ареал и е съществувало поне от времето на Троянската война. Защо обаче според Херодот и Тукидит (най-старите автори за македонската династия) първият цар на македоните не е Каран, а Пердика¹¹ от Аргос (живял по-късно)? А легендата за митичния Каран възникнала навярно по време на царуването на Филип II, който нарича един от синовете си Каран? В наименованията на македонските династи има определена традиция да се повтарят имената – има петима владетели Филип, 5 – Александър, 3 – Аминта, 3- Пердика и нито един Каран. Възможно ли е тази традиция да е започнала от първият Пердика? Някои смятат, че легендата за Каран като потомък на Темен и оттам на Херакъл е измислена от някой от македонските династи с цел да се придаде повече тежест и дрвеност на династията, но аз лично не виждам смисъл в това, защото и Каран и по-късния Пердика напускат Аргос и са наследници на Херакъл – тоест няма смисъл да се създава (фалшифицира) още един мит за едно и също нещо (произход от Херакъл).
Та какво казва Херодот:

"...Че царете, които водят своя произход от Пердика, са гърци, твърдят не само те самите, но и аз лично зная това съвсем точно и ще докажа техния гръцки произход в следващите книги на моето съчинение. Това бе потвърдено и от елинодиките, т.е. съдиите(журито) в Олимпия. Когато македонският цар Александър - 1  искал да участвува в Олимпийските игри и пристигнал в Олимпия, елинските атлети, които се съревновавали с него, искали да го изключат и казвали, че игрите са учредени само за елини, но не и за варвари. Александър обаче доказал, че произхожда от Аргос и неговият елински произход бил признат от съдиите. Той участвувал в състезанието и достигнал целта едновременно с онези състезатели, които излезли победители..."
Какво означават тези думи на Херодот – че елините са се смятали за наследници на Херакъл, или като владетели на Пелопонески Аргос и че Александър Велики е доказал пред журито аргоския (тоест елински) произход на македонската династия. Дали Каран и наследниците му са говорили на гръцки е предмет на друго излседване т.к. този период обхваща повече от 1000 години (между 15-ти и 4-ти век преди н.е.)


Бележки
1. Диодор Сицилийский, VII, фр.15; Плутарх. Александър 2
2.  Диодор Сицилийский, VII, фр.17, от Теопомп
3. Велей Патеркул. Римская история I 6, 4
4  Шофман А. С. История на антиична Македония. Ч.1. Казан, 1960. С.113
5. Юстин. Эпитома Помпея Трога XXXIII 2, 6
6. Юстин, 7.1 :
7.Euphorion, frg.30
8. Pausan., Description of Greece, 9.40
9. Илиада, II: 204
10. Ptolemaeus, On the Difference of Words, 51.2
11. Пердика I (на старогръцки: Περδίκκας Α`, на латински: Perdikkas; * 8 век пр. Хр.; † 7 век пр. Хр.) е основател на Древна Македония, цар 700 пр. Хр. - 678 пр. Хр.Според гръцкия историк Херодот той е потомък на Темен от Аргос и на Херакъл, и основател на македонската царска фамилия (Династия Аргеади) и на Македонското царство. Той започва от територията на по-късната резиденция Еге и управлява от 700 - 678 г. пр. Хр.Според една легенда Пердика заедно с двамата си братя Гаван и Аероп (Gauanes и Aeropos) е избягал от Аргос в Илирия. Така те идват в Лебея в двора на царя на Македония. Той ги назначава за овчари. Царят бил много беден, затова съпругата му сама приготвяла храната за всички. Тя забелязва, че хлябовете, които пекла за Пердика, са по-големи от другите. След като разказала това на съпруга си, той моли братята да напуснат двора му. Преди да си тръгнат, те отиват в къщата на царя и поискали своята заплата. Царят им отговорил, че светлинният лъч, паднал от комина на пода, е тяхното заплащане. Пердика отрязва с един нож лъчообразно парче от пода и братята напуснали страната. Те се заселват в Градините на Мидас. Оттук Пердика завладява цяла Македония. Пердика нарежда на син си Аргей I, след смъртта му да го погребе при Еге. И се казвало, докато царете ще са погребвани на това место, службата цар ще остане във фамилията. Понеже Александър Велики е погребан на друго място, могъществото е преминало в друга владетелска фамилия.След Пердика неговият син Аргей става цар на Македония.
12. Персей (на гръцки: Περσεύς) е последният василевс (от 179 г. пр.н.е. до 168 г. пр.н.е.) на Древна Македония. Член на династията Антигониди и син на Филип V Македонски. Възкачва се на трона след като успява да отстрани от властта проримски настроения си брат Деметрий.Персей се опитва да организира антиримска коалиция, търсейки съюзници сред гръцките полиси и тракийските племена. Женен е за Лаодика, дъщерята на селевкидския цар Селевк IV Филопатор, въпреки че по-късно не получава помощ от него. Персей наема войски от племената дардани и бастарни, съюзява се с одриския цар Котис (V ?) и завзема земите на сапейския династ Аброполис, което служи като повод за последвалата Трета македонска война.През 171 пр.н.е. Персей обявява война на Рим. В началото на Третата македонска война Персей има всички шансове да победи, но в битката при Пидна (168 г. пр.н.е.) е разгромен и принуден да се предаде на римляните. Неговият победител Луций Емилий Павел отнася в Рим огромна военна плячка и 150 000 роби от съюзените с Персей епирски полиси.Със свалянето на Персей приключва господството на Антигоновата династия. Сложен е край на македонската монархия. По волята на римския Сенат Македония е разделена на четири малки републики с местно самоуправление.След като римляните пленяват Персей той е показан в триумфа на Емилий Павел в Рим през 167 пр.н.е. Според предания след като известно време не му дават да спи той полудява. След това бива посечен с меч от пазачите си. Това вероятно противоречи на истината. Последният законен владетел на Древна Македония умира в плен през 166 пр.н.е..

За "болгарският крал Ладо" и римския цар Тарквиний

Имало ли е древни български царе преди новата ера на Балканите може да разберем от

„История во кратце о болгарском народе славенском“

Написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 [588 преди Христa]. Зунар(Йоан Зонара¹¹) пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, излезе да го посрещне римският цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на [деня] на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, [в които] често се споменава името на този бяс: „Ладо, тъй Ладо“, сиреч вечерта срещу свети Василий слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни, щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен; на когото е пръстенът, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.

Кой е  споменатият римски цар Тарквиний Лука(Лукумон)?

Луций Тарквиний Приск (на латински: Lucius Tarquinius Priscus) според легендата е петият цар на Рим,[1] който управлява от 616 до 579 пр.н.е..[2][3]

Произход и ранни години

Тарквиний Приск е роден етруския град Тарквиния, но е грък по линия на баща си Демарат от Коринт,[1][4] който идва от едноименния град в Гърция. Ливий твърди, че оригиналното му етруско име е Лукумон (Lucumo).[4] След като наследява бащиното си богатство Приск се опитва да навлезе в политиката, но въпреки че е богат и известен в град Тарквиния на Приск е забранено да получи политическа длъжност заради етническата принадлежност на баща му.[4] Недоволен от възможностите в Етрурия, той имигрира в Рим заедно с жена си Танаквил.[4]

Тя произлиза от могъща етруска фамилия от град Тарквиния.Смята, че мъжът и е добър лидер, но тъй като той е син на емигрант не може да спечели политическа длъжност в Тарквиния — града в който живеят.Знаейки това Танаквил го окуража да заминат към Рим, който по това време не е доминиран от силна местна аристокрация. Нейните гадателски способности първо помагат на Тарквиний Приск да стане цар, а след това помагат и на Сервий Тулий да го наследи. Докато пътуват със съпруга си към Рим, на шапката му каца орел, след това литнал и после пак се върнал върху главата на Приск. Танаквил тълкува това, като знак че боговете искат мъжът и да стане цар. 

Пророчеството на Танаквил в крайна сметка се реализира. Приск става близък приятел с действащия цар Анк Марций, който го прави настойник на децата си. Когато Анк Марций умира, а децата му са твърде млади да го наследят, Тарквиний Приск използва популярността си пред народното събрание и е избран за нов цар на Рим

Цар на Рим

След смъртта на Анк Марций, Тарквиний Приск взема властта по мирен път като убеждава народното събрание, че той трябва да стане цар за сметка на синовете на Марций, които са все още малолетни.[5]

Първата си война води срещу латините. Превзема със щурм латинския град Апиолае (Apiolae) и се завръща в Рим с голяма плячка.[5]. Впоследствие латинските градове Корникулум (Corniculum), Фирулея (Firulea), Чамерия, Крустумерия, Америкола (Americola), Медулия и Номентум са победени и стават римски.[3]

Военните му способности са тествани и от сабините. Атаката е отблъсната след кървави улични боеве в Рим.[2] В последвалите мирни преговори Транквиний Приск получава град Колация и назначава племенника си Егерий Тарквиний за командир на римския гарнизон, който е базиран в града.[3] Приск се завръща в Рим и празнуева триумф за победата си над сабините.[3] Според реконструкцията на Fasti Triumphales това се случва през 585 пр.н.е. Той е първия, който празнува военен триумф по етруски традиции облечен в роба с пурпурен и златен цвят[6] върху колесница дърпана от четири коня.[6] Въвежда „орела“ като военен символ.

Тарквиний Приск увеличава броя на сенаторите на 200,[2] като вкарва в сената 100 човека от по-бедните фамилии.[5] Между тях фамилията Октавии от която произлиза бъдещият първи император на Рим, Октавиан Август.[7] Тарквиний Приск удвоява и броя на членовете на центурианското събрание до 1800 човека.[8]

Рим се превръща в истински град при неговото управление. Благодарение на успешните войни, водени срещу съседните народи е в състояние да напълни градската хазна с плячката от победените градове. Вероятно по негово време започва изграждането на новите градски стени на Рим.[2][3] Приск изгражда Циркус Максимус. Издигнати частни седалки за сенатори и конници, както и места за гражданите.[5] Според Ливий коне и спортисти от Етрурия са изпратени като първите участници в станалите по-късно ежегодни игри.[5] Построява дворец на хълма Палатин. По негово време започва строежа на храма на Юпитер на Капитолийския хълм.[3] След тежки наводнения засегнали града, започва и строежа на Клоака Максима (отводнителния канал на Рим).[2] Построява Форума, полага началото на уличната система.

Смърт

Транквиний Приск управлява 38 години. Междувременно вече възрастните синове на предшественика му Марций кроят планове царският трон да попадне под техен контрол.[2] Те уреждат атентат срещу царя, който е убит с удар на брадва по главата.[9]

Когато Тарквиний Приск е убит, Танаквил скрива това от поданиците си и казва, че Приск е болен и е посочил за временен цар Сервий, докато състоянието му не се подобри.След като новия цар печели уважението на хората и осигурява властта си, Танаквил съобщава за смъртта на съпруга си.Танаквил има дъщеря — Тарквиния, която се омъжва за Сервий Тулий, втора дъщеря отново с името Тарквиния, която ще се омъжи за Марк Юний Брут (баща на Луций Юний Брут¹²) и двама сина — Луций Тарквиний Суперб и Арун Тарквинй, който ще се ожени за Тулия, дъщеря на Сервий Тулий.

Бележки

1.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.1.

2.Евтропий, Breviarium historiae romanae, I, 6.

3.Ливий, Ab urbe condita, 1:38

4.Ливий, Ab urbe condita, 1:34

5.Ливий, Ab urbe condita, 1:35

6.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.6.

7.Светоний, Живота на Август 2.

8.Ливий, Ab urbe condita, 1:36

9.Ливий, Ab urbe condita, 1:40

10.Ливий, Ab urbe condita, 1:41

11.Кой е Йоан Зонара? Йоан Зонара (на гръцки: Ιωάννης Ζωναράς; на византийски гръцки: Ἰωάννης Ζωναρᾶς) е византийски хронист и теолог, живял приблизително от края на XI до средата на XII в. Най-важният му труд е Всемирна история (на гръцки: Επιτομή Ιστορίων), която обхваща събитията от „сътворението на света“ до смъртта на Алексий I Комнин (1118 година) и е в 18 тома. Написана е въз основа на значителен брой извори, като са използвани съчиненията на редица римски и византийски писатели.

За българската история Зонара пише основно за събитията през X-XI век. Разглежда подробно борбата на българската държава с Византия по време на царуването на Самуил, както и въстанията на българите за отхвърляне на византийската власт. Като основен източник за тези събития използва творбите на Скилица-Кедрин, Михаил Псел и на Михаил Аталиат.Историята на Зонара е преведена на църковнославянски вероятно към средата на 14 в. От запазените ръкописи най-старият е от първата половина на 15-ти в. Всички са сръбска редакция, но със следи на българска подложка, което подсказва, че е възможно първоначалният превод да е направен в български книжовен център. Откъси от историята, отнасящи се до събития от края на 10-ти и началото на 11-ти век, вкл. и падането на Самуилова България под византийска власт, са преведени вторично и прикачени към славянския текст на Хрониката на Симеон Логотет, запазен в един-единствен молдовски ръкопис от 17 век, но възхождащ най-вероятно към търновски оригинал от късния 14 в.
12.според легендата, e първият консул или praetor maximus на Римската република след смъкването на последния етруски цар на Рим, Тарквиний Горди.Брут e главен участник в смъкването на царя през 510 пр.н.е. Съществувалото 244 години царско владение е заменено от Римската република (libera res publica).

Става ясно, че отец Иеросхимонах Спиридон цитира именно Зонара за срещата на  петия римския цар Тарквиний  и шестия крал на Болгария Ладо или Лил и то пред стените на Рим. Датировката дадена от монаха (588г. За Ладо) и тази за Тарквиний 616 до 579 пр.н.е. съвпадат. Освен това Тарквиний води много активна завоевателна външна политика(явно не само в областите на  латинския съюз). Предшественикът на Ладо според Спиридон е: «Болг , петия крал илирически...и завоюва Тракия, Македония, Далмация, [стигнa] даже до Бяло море и Рим.» Вероятностна двамата царе да «премерят сили» тогава е била доста висока. Не става ясно обаче, как и защо обаче не се стига до битка между двете страни. Как Тарквиний е убедил Ладо да върне назад войските без бой? Във всеки случай редно да се замислим реално историческо лице ли е бил този "болгарски цар" Ладо или Лил

Какво е ладуване?

Почти навсякъде в България се изпълнява и обичай, известен най-общо под името Ладуване, който също се явява гадание за женитба. Изпълнява се от момите и ергените, които пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро. 

Под формата на митоним думата Лада е регистрирана в полски исторически писмени паметници от ХV в. (Урбанчик 1947: 8 - по Рибаков 1981: 397). В тези документи Лада и другите споменати божества не се описват, а обикновено се упрекват християните, които още ги почитат. Това означава, че по силата на традицията през това време те не само не са били забравени, но дори са се чествали, поради което не е било необходимо да се обясняват. Неясно защо това изглежда толкова странно на някои учени, след като и до днес в празничната система на всеки християнски народ прозират явни езически обичаи, умело вклинени в новосъздадения християнски празничен цикъл? Общоприето е мнението, че установяването на християнската култова система при отделните народи е станало в продължение на векове, чрез нейното наслагване върху съответната езическа система и настъпилата впоследствие контаминация между тези конфесии. Често християнски светци заемат мястото на езически божества. Това обяснява наличието на различия не само между философията на двата основни клона на християнството - католицизъм и православие и техните секти, но и в народните религиозни обреди и обичаи при отделните етнически християнски общности. Първото нещо, което привлича вниманието, е, че припевът Ой, Ладо, Ладо! и други подобни се откриват в обредния песенен фолклор на всички славянски народи. Априори това подсказва, че думата лада с вариант ладо е съществувала още в праславянски, независимо какво е означавала. Твърдението на тези, които отричат наличието на Лада в славянския пантеон, че обръщения като ладо, лельо и други такива в народните песни са "неясни думи" в "безсмислени припеви", въз основа на които първите изследователи на славянската митология са създали "псевдобожества" и "персонажи на "кабинетната митология" " (Левкиевская 2002: 15), не се базират на аргументи. Поради това то не звучи сериозно и още по-малко убедително. По принцип безсмислени думи и фрази не съществуват. Безспорно обаче има такива, чието значение е забравено, поради което те се преосмислят и дори обезсмислят. Що се отнася до становището, че един безсмислен припев може да се осмисли като име на божество, то е алогично³. Подобно твърдение би могло да се приеме, ако не беше обстоятелството, че тези "безсмислени припеви" се срещат само в обредни песни, обикновено прикрепени към някакъв определен народен, религиозен или семеен празник. В българския фолклор например рефренът Ой, Коледо, мой Коледо се среща често, но само в коледните песни; Ой, Еньо, Еньо,... - в песните за Еньовден; Ой, Лазаре, Лазаре,... - в лазарските песни; Ой, додоле - в песента-молитва, изпълнявана по време на обреда за дъжд, известен под името пеперуда; Ой, Ладо, Ладо! - в песните при обичая ладуване и т.н. Прави впечатление също, че тези припеви по същество са възгласи, изградени по един модел, с еднаква структура, които междувпрочем съответстват на тези в „Авеста", във ведическите химни и др.под. И ако коледа, лада, леля днес са неясни припевни думи, които старите митолози "погрешно" приели за имена на божества, то Лазар и Еньо (Яньо, Иван) определено са имена на обредни персонажи, водещи началото си от езическия период, които са се адаптирали към християнската календарна обредност, образи и именна система. Това именно дава основание да приемем, че Коледа, Лада, Леля и др. в този тип припевни конструкции също са имена на забравени митологични образи. С течение на времето и под влияние на християнството те се десемантизират и трансформират в неясни апелативи, които звучат като рефрен. По този начин продължават да носят спомена за обезличения митологичен образ, който са означавали. Нещо повече, съхраняването на имената им под една или друга форма до днес по-скоро говори за някогашната висока степен на вяра в съответните божества. Обредните песни, в които те се споменават, явно, някога са били посветени на тях, както и самите обреди. Аналогични са припевите, в които се откриват имена на епически герои от различни епохи (като напр. Дан войвода), които също напомнят за тази отдавана отминала традиция в българската фолклорна практика. Без съмнение, по техен образец по-късно се създават песни, посветени на други историко-легендарни герои. Известно е характерното за фолклора явление, при което една песен се пренася върху по-ново събитие като първоначално се сменят само собствените имена, а съдържанието на текста дълго се запазва непроменено. Подобно на историческите песни, с които редовно се възпявали нови събития чрез смяна на имената на героите, някои от езическите обредни песни са се адаптирали към християнската обредност и нейните персонажи. Следователно, много по-логично е дадено име да се превърне в компонент от песенен припèв, отколкото обратното.  
1. Подобна ситуация ни предлагат и българските народни песни с думата ладо, прикрепени към някои обреди и обичаи.
Сред тях особено популярен в миналото е обичаят ладуване (известен в българския език и със словообразувателните варианти лàдване, лàданки, лàдванка, лàдванки, а също и с дублетите дайлàда // тъйлàда, талàда), който се извършва сутринта на Сурва година. Всъщност още вечерта преди Васильовден група девойки слагат пръстени в котле с вода, което през цялата нощ престоява под трендафил, друг храст или дърво, а на сутринта едно момиче, облечено с венчална рокля, чиито родители са живи, ги вади в съпровод от песни с припев, в които апелативът ладо // ладе се повтаря. Въз основа на текста на песента се предрича коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обръщението ладо // ладе е насочено към главното действащо лице - лада, което явно изпълнява ролята на богинята Лада. Названието на обичая, без съмнение, е производно от същото име. Този обичай все още се извършва на някои места и по същество все още той представлява гадаене за женитба.
С термина ладуване в българските диалекти се означават още два обичая, просъществували до третата четвърт на ХХ в. Те се отнасят към сватбения обреден комплекс. Първият се извършвал в деня преди венчавката или много рано в неделя - деня на венчалния обред, когато една мома, облечена като невеста и с було, придружена от сватове и двама девери, отивала с котли на селския извор, носейки и китка, поради което обичаят някъде е известен като изнасяне на китката. Там тя два пъти наливала и разливала вода, като през това време другите играели хора. Водата от третото наливане се носела вкъщи. Главното действащо лице в обреда също се нарича лада (БЕР 1986: 277; Геров 1977: 1). В някои райони обаче се назовава Бена или Дена (Златкович, Плотникова 1999: 5-8), което подсказва, че и Лада е собствено име. По всяка вероятност Бена и Дена са евфемизми, но не е изключено това да са названия на божества, съответстващи на Лада от други – неславянски, лингвокултурни системи.
Другият обичай, назован с термина ладуване, се практикувал в Северозападна България. По същество той представлявал обредното наливане на вода при замесване на сватбените хлябове.

http://www.otizvora.com
https://bg.wikipedia.org

"СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ"-Един от най-редките български филми!

Един Филм на проф. Никола Корабов 

Един от най-редките български филми! Лента, която беше забранена дълги години в собствената ни РОДИНА!
Качвам го с образователна и историческа цел, с изричното разрешение на моя баща проф. Никола Корабов!(автор sasho777)
Приятно гледане и ще се радваме на вашите коментари и споделяния! Нека този филм достигне до възможно повече българи!
И нека всички помним и носим в сърцата си саможертвата на тези велики наши сънародници!

банатските българи са още живи!(видео)

Защо Данай, Данаидите и данайците не са гърци

Автор Дилян Иванов посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
Данай е син на  цар Бел управлявал голямо царство в Египет и брат-близнак на Египт, племенник на царя на Сидон Агенор и първи братовчед на Кадъм. Бел разделя своята земя, така че Египт да управлява в Арабия, а Данай в Либия. Египт побеждава меламподите, „чернокраките“, и нарича тяхната земя на себе си, Египет. Баща му разделя царството си между синовете си – Данай става владетел на Либия (под Либия в древността се е разбирала също територия на изток от делтата на Нил – източните либи са с бяла кожа и светли коси, докато западните с тъмна кожа). След смъртта му обаче, двамата братя се скарват за неговото наследство. Египт предлага масова сватба, за да престане караницата, но Данай с право се страхува от задни мисли. Освен това  оракул му предсказал, че ще умре от ръката на зет си. А и дъщерите му го заплашили, че ако ги ожени насила, ще се обесят. За това решил да бяга. Построил 50-веслов кораб по съвет на богинята Атина. Построеният кораб се е казвал «Арго» по името на целта на пътуването и имал два носа. (Хигин митове 277) С него той стигнал първо Родос. На остров Родос Данай издигнал статуя на Атина Линдийска в чест на благополучното бягство( Каллимах. от кн.4 «Причини»). Три от дъщерите му Гелика, Архедика и ..она (името не се чете) умрели в град Линд на Родос.( Диодор Сицилийски. Историческая библиотека V 58, 1 (без имен) според други се казвали Линда, Камира и Иалиса и те са дали своите имена на три града в Родос.

В Аргос

Изглед от Аргос  Vincenzo Maria Coronelli, 1688

В Аргос Данай слязъл на брега на място наречено Лерна. Лерна е едно антично място в Арголида на около 7 км южно от Аргос, на което се е намирала свято място с множетсво извори. То е заселено поне от времето на неолита е заселено  2500-2300г. пр.н.е. От това време е намерена една къща-дворец т.н. къщата на козите. Стъпалата показват, че е била поне на два етажа. Според гръцката митология именно там Херакъл убива Хидрата. Според Пазваний «халкионовото езеро» служело като вход към подземния свят и именно тук Дионис слиза за да спаси майка си Земела от ръцете на Хадес. Езерото е бездънно, което е потвърдено от император Нерон чрез експеримент по време на пребиваването му в Гърция. Този мит е свързан с мистическия култ на Лерниидите, които на това място празнували култа към Дионис Саотес. Според аргосци Дионис потънал в езерото Лерна, което симболизира пропадането в подземния свят. Според друга версия Персей побеждава Дионис и го хвърля във водите на езерото.

Пристигайки в Аргос Данай моли аргоския владетел Пеласг с прякор Геланор, да му разреши да се засели и да го защити (поради аргоския му произход по майчина лния) ако се наложи, т.к. по кръв Данай е бил същи Инахид като Пеласг. Пеласг се колебае, свиква се събрание на аргосци, където те изслушват Данай и дъщерите му и в крайна решават да предложат своята закрила в случай, че се наложи. Данай постепенно добива популярност т.к. научава аргосци да копаят кладенци в предимно безводният Аргос. С помощта на дъщерите си успява също да открие множество непресъхваши извори. Данай използва придобитото влияние върху голяма част от населението и след време предявява претенции върху трона на владетеля. Вероятно Аргос по това време е управляван демократично, защото се свиква отново събрание на гражданите,  в което трябва да изберат Данай или Пеласг да ги води занапред. Годината се оказва доста сушава, като лятото пресъхват всички големи реки оставяйки само намерените от Данаидите извори и изкопаните кладенци за източник на вода. Легендата разправя, че Амимона една от дъщерите на Данай, търсейки скрит извор бива видяна от бог Посейдон, който се влюбва в нея и в името на тази любов удря с желъла си в земята и от мястото бликва извор, който никога не пресъхва.

 В деня на „изборите“ след като всяка страна „прави своите предизборни обещания“ аргосци отлагат решението си с един ден или просто си оставят „ден за размисъл“. Решаващо се оказва обаче едно събитие по  в деня на „изборите“ – един вълк напада стадото говеда на града, като бикът водач се опитва да защити стадото си. В последвалата борба обаче бикът е победен и убит от вълка. Редно да споменем, че такива събития и тяхното тълкуване са имало особено значение за тогавашните представи. Това знамение е разтълкувано (от оракулите?) по следния начин – бикът се явява законния владетел на стадото (Аргос) Пеласг, а Данай- чуждия вълк-пришълец. Това, че вълка побеждава бика, е знамение от боговете да се избере Данай за нов цар на Аргосци. Дали Данай „има пръст“ в тази работа е трудно да се каже, аз лично ми се струва вероятно.  Факт е че Пеласг-Геланор, владетелят на Аргос бива прогонен от мнозинството аргосци. След като бива избран за владетел, Данай построява храм на Аполон-Ликейски (вълка-Аполон), т.к. той вярвал, че самият бог му е изпратил вълка.


амфитеатърът в Аргос

Данаидите въвеждат също един доста интересен древен култ – на Тесмофориите. Това е бил един мистериозен празник, празнуван в Атина и на много други места в древна Гърция на 11, 12, и 13-тия ден на месец Pyanopsion- октомври-декември. Това става след засяването на полята и е в чест на богинята Деметра Тесмофорос (законодаващата Деметра), богинята основателка на земеделието, на гражданското общество и законовият брак. Празникът протича в една процесия в близост до храма на Деметра и завършва с пиршество с танци  и игри. Интересното е че увастието на мъже е било строго забранено, но за това пък мъжете имали задължението да финансират цялата церемония.

Междувременно Египт изпратил 50-те си сина с флота да преследва и намери Данай и върне дъщерите му за съпруги, те не трябвало да се връщат, докато Данай не умре. От сведенията не става ясно кога точно пристигат в Аргос синовете на Египт – преди или след като Данай става цар на Аргос. Моето мнение е че това става след това т.к. градът бива обсаден, тъй като Данай не се съгласява на сватбата. Дали по липса на вода или за да избегне проливането на семейна кръв, Данай е принуден да се съгласи и обсадата е снета. За да няма обаче някой по-големи претенции за трона на Аргос се решава сватбата да бъде едновременна за всички младоженци. Дали това е идея на Данай не става ясно. Той обаче заповядва на дъщерите си да извършат недопустимото и да убият в сватбената си нощ всички младоженци. Тук вече можем да кажем със сигурност, че съгласието на Данай е било само привидно ( да снеме обсадата) и нежеланието му да пролива братска кръв е било само предлог да притъпи вниманието на противника за истинските му намерения (да ги отстрани). Данай не е забравил предсказанието на оракула, че ще умре от ръката на зет си,а освен това помни заплахата на дъщерите си да се самоубият ако бъдат принудени да се оженят за синовете на Египт. Така той вероятно избира по-малкото зло и Данаидите убиват (по негова заповед) мъжете си в деня на сватбата. Трудно ми е да си представя, че всичките 50 дъщери са нямали никакви чувства към някои от Египтовите синове. Вероятно мнозинството от тях наистина не са желали такава съдба, но действията на Хипнеместра показват, че е имало и дъщери с ралзично от баща им мнение. Едни твърдят, че Хипнеместра остава мъжа си Линкей жив, защото е обещал да я остави недокосната, други обаче говорят за любов между двамата или пoне от страна на дъщерята. Склонен съм да вярвам, че е било второто, защото Хипнеместра е била наясно какво ще последва ако не изпълни повелята на баща си. След това тя наистина бива изправена на съд от баща си, но аргосци решават, че е невинна. Това постоянно допитване до гражданите на Аргос говори, че владетеля е нямал неограничени правомощия особено относно съдебната власт и главните въпроси са се решавали (демократично) от самите граждани. И това става в един догръцки период, в който няма следа от гърци и техните полиси – още едно доказателство за приемствеността на пеласгийската и античната гръцка култура.
амфитеатърът в Аргос

Данаидите заровили главите на убитите си съпрузи си в Лерна, а телата погребали извън градските стени. По заповед на Зевс (или Данай?) били очистени от греха от Атина и Хермес (жреците на храмовете). Това убийство според Орозий е станало 775 години преди да бъде основан Рим. (Орозий. История против язычников I 11, 1)
Данаидите убиват съпрузите си (1496-1498)

След смъртта на племенниците си Данай внезапно «забравил» за пророчеството от което толкова се страхувал и устроил борби (бягане) и като за  награда на победителите обявил всичките му свободни дъщери.( Пиндар. Питийски песни IX 112 и Хераклит, фр. 50 Маркович)освен Амимона и Хипнеместра, които вече си намерили женихи. Явно не му липсва политически усет и се е опитвал да затвърди властта си над аргосци.

Устроил много игри и песни в чест на тези сватби. (Хигин. Митове 146). Това сведение е много важно по своя характер, защото се оказва, че всичките нови мъже на Данаидите са от местен, тоест пеласгийски произход. Знае се например за двама сина на Ахей (тоест ахейци) които спечелили Данаиди за жени. Освен това след като Данай поема властта, традицията повелявала или позволява аргосци, да се нарекат данайци, в чест на новия им цар. Дали това е било малко или много насилствен процес е трудно да се определи, но същото се прилага в множество други съседни територии и племена и не трябва да учудва.

Какво се оказва – Данай и Данаидите са по майчина линия (Либия-Йо) със сигурност от родът на Инахидите, определяни като автохонни на Пелопонес (или пеласги). По бащина линия пак са чужденци в Египет и носят трако-пеласгийски корени. Главни богове им са отново балкански богове – Аполон, Атина, Деметра, главни поданици (включително и многобройните зетьове) аргосци-пеласги, преименувани на данайци. Къде остава африканското, черното, чуждото се пита в тази история. Можем да отидем по надалеч – според известния пароски надпис, Данай почита богинята Атина Линдейска в Родос, преди изобщо атиняните да станат атиняни!

“От времето когато Ерихтон впрегнал колесница на първите Панатинеи, учредил състезанията и дал [на местните жители] името атиняни... изминали 1242 години (1506/05)“. Коя ще да е била тази богиня тогава и откъде Данай ще я знае и почита??! Построил храм и на Атина на брега на Понтина (Павсаний. Описание на Елада II 37, 2).

Според същият надпис само 10 години преди Данай да стъпи в Аргос, на едно съвсем друго място ..:
"От времето когато Елин, сина на  Девкалион, се възцарил във Фтия и наричащите се преди "граикоѝ" получили името елини и [били учредени] състезанията Пана ... са изминали 1257 години (1521/20), а това станало когато Амфиктион бил цар в Атина." Самите елини си го казват хиляда години след това.!

Колкото до брата-близнак на Данай - Египт, когато идва в Гърция и научава че синовете му са избити, бяга в Арой (в Патра) и малко по-късно умира там. Павзаний съобщава, че неговият гроб се намира в светилището Серапис към Патра.

Данай все пак не може да избяга от съдбата си и бива убит от ръката на единствения оцелял от египтовите синове Линкей. Предсказанието на оракула е изпълнено и Линкей заема трона на тъста си, отмъстил за смъртта на братята си. Явно в това време и Данаидите им се сгорчил живота, защото от по-късни сведения (въпреки, че били вече очистени от греха си) се оказват всички в Тартар да пълнят с вода едно буре с пробито дъно.

Данаидите от Джон Уилям Уотърхаус (1903)
Все пак чуждия цар явно се е запомнил с добро от народа - могилата на Данай се намирала в центъра на пазарния площад на града и я наричали Палинф. Четири кладенеца били обявени за свещени и били особено почитани.Освен това според Хекатей, Питодор и Филип от Делос Данай донесъл азбука в Аргос от Египет. (това обаче ще разнищим друг път). Три века след Данай, данайците (запазили си името!) се бият рамо до рамо с ахейци и мирмедони в Троянската война, като Омир не споменава и дума за т.н. елини.

Като заключение за да се убеди читателят отново прилагам списъка с имената( според Аполодор в неговата  Митологична библиотека) на «тъмните като либийки» Данаиди и техните наложени женихи първи братовчеди:

1. Хипермнестра -Линкей, без жребий
2. Горгофона — Протей
3. Автомат – Бусирис
4. Амимона – Енкелад
5. Лика -Агав
6. Дайфрона - Скай
7. Хиподамея -Истър
8. Родия -Хакодонт
9. Клеопатра -Агенор
10. Астерия -Хет
11. Главка -Алкид
12. Хипомедуса - Алкменор
13. Горга - Хипотой
14. Ифимедуза -Евхенор
15. Рода -Иполит
16. Пирена -Агаптолем
17. Дорион -Керкест
18. Фарта -Евридамант
19. Мнестра -Егий
20. Евипа -Аргий
21. Анаксабия -Архелай
22. Нело -Менемах
23. Клита -Клит
24. Сфенела -Сфенел
25. Хрисипа -Хрисип
26. Автоноя - Еврилох
27. Теано - Фант,
28. Електра - Перистен
29. Клеопатра - Герм
30. Евридика - Дриас
31. Главкипа - Потамон,
32. Антелия - Кисей
33. Клеодора - Лик
34. Евипа - Имбър
35. Ерато - Бромий
36. Стигна - Поликтор
37. Брика -Хтоний
38. Подарка -Ойней
39. Актея -Перифант
40. Диоксипа -Египт
41. Адита -Меналк
42. Окипета -Лампу
43. Пиларга - Идмон
44. Хиподика -Идас
45. Адианта -Дайфрон
46. Калидика -Пандион I/Пандион II
47. Ойма -Арбел
48. Келено -Хипербий
49.  

1. Хиперипа – Хипокорист