Имената на българските ханове, князе и царе са се определяли според древнобългарския календар

Дилян Иванов 
посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
 Основната ми цел е да се докаже хипотезата, че (пра)българските царе са избирали умишлено  владетелските си имена в съответсвие на древния български календар и че тази традиция  продължава дълго след християнизирането на българите до края на ВБЦ.

Ще се опитаме да разгледаме подробно почти всеки владетел в отделни постинги. Какво би било значението на доказването на такава хипотеза? Според мен така биха могли да се открият „бели петна“ в ранната ни история, както и да се систематизира и хронологизира с относителна точност времето на царуване на отделните български владетели, независимо от недостига на исторически извори.

Смятам, че първо би трябвало да се запознаем с  

КАЛЕНДАРЪТ НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ И
ЗНАЧЕНИЕТО МУ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

            С изследването на стария български календар са се занимавали проф. Васил Златарски и Димитър Съсълов- II, а в по-ново време - историкът ст. н. с. Петър Добрев, доц. Васил  Умленски- Институт по астрономия БАН, Йордан Вълчев, Борис Рогев, проф. Моско Москов, Венцеслав Бъчваров, Иван Богданов и Петър Петров. За него са писали и астронома акад. Никола Бонев и дори акад. Д. Мишев.

            Прабългарският календар е слънчев. Годината е започвала в най-късия ден (зимното слънцестоене, около 21 декември). Този ден не е участвал в никой месец, не е включен и в никоя седмица. Той е бил самостоятелна календарна единица - нулев ден, Ени-Алем. Сега се нарича Енин ден или Eднажден. Останалите 364 дни от обикновената (невисокосна) година се разпределяли в четири еднакви тримесечия (сезона) по 91 дни или 13 седмици. Това е позволявало годината, както и всеки сезон, да започват винаги в неделя - първия ден от прабългарската седмица.

            Първият месец от всеки сезон има 31 дни, останалите два - по 30. Всяка четвърта година (като се изключат някои корекции, за които ще стане дума по-късно) е високосна - от 366 дни. Тя се различава от обикновената единствено по това, че след шестия месец съдържа втори нулев ден (Ени-Джитем).

           Както в китайския календар, годините са групирани в дванадесетгодишни и шестдесетгодишни цикли. Всяка година в дванадесетгодишния цикъл, който е свързан с периода на обикаляне на Юпитер около Слънцето (11,86 години) и носи името на някакво животно. Според Вълчев обаче за разлика от китайския календар първата година в цикъла не е мишка, а свиня:

1. свиня (докс, док, прасе)                            7. змия (дилом, делян, аттила)

2. мишка (сомор, шъши)                                 8. кон (тек, таг, тих, алаша)

3. вол (шегор, куврат, буза, бусман)            9. маймуна (песин, писин)

4. тигър (барс, паръс, баръс)                       10. коч (суръх, север, расате)

5. заек (дванш)                                                  11. петел (тох, тах)  

6. змей (вер, драгун, кала, слав)                   12. куче (етх)

 

 

Според академик Державин (1946):  “Българите на Аспарух са българи, а не турци, не татари, не фини, не хуни, не чуваши, не славяни; по своя произход те принадлежат към най- древните доиндоевропейски народи”.  С това си твърдение Державин отнася формирането на българите чак към доиндоевропейския период, т.е. преди 9800 г. (Державин Н.С. (1946) История на България, т.1 Произход на българският народ и образуване на първата българска държава на балканския полуостров.,Славиздат,С.,с. 206 ) 

Начало на календара:

1.     Началото на древно българския календар 5504 г. пр. Хр. (Умленски, 2002).

2.     Датиране на Потопа в Черно море 5 560 ±50 г. пр. Хр. (Jones & Gagnon, 1994) калибрирано радиовъглеродно датиране с тандемен ускорител

3.     Датиране на невижданите валежи 5500- 5600 г. пр. Хр. (Shopov et al.) калибрирано радиовъглеродно датиране с тандемен ускорител

4.     Сътворението на Света 5500 г. пр. Хр. „Хронография”. Секст Юлий Африкански (221) (източник доц., д-р Явор Й. Щопов)

  

Започваме нашето изследване от ......средата така да се каже и по-точно с Хан Аспарух. Като основател на Дунавска България смятам, че заслужава, още повече, че неговият случай е по особен.

Хан Аспарух

– Откъс от именника на българските ханове :»Исперих – Есперих княз 61 година държа(управлява?). Родът му Дуло, а годината верени алем»

 «Тракийската връзка» и значение на името Аспарух»:

То е сродно на родения в Тракия пълководец Аспар, когото Йордан определя за гет (De Origine Actibusque Getarum -XLV – 239). Според Херодот гетите са най-храбрия, но и най-справедлив тракийски народ. Други сродни имена с това на Аспарух са тези на Адр-аспос и Хар-аспос – древни царе властвали в Добруджа около девет века преди “идването” на Аспарух. Връзка показва също тракийския теоним Ут-аспиос (епитет на тракийския конник според В.Георгиев) Т.нар. автохтонисти, а и други непредубедени учени, отбелязаха връзката между името Аспарух и това на пълководеца на Източната римска империя Флавий Ардабур Аспар, живял през V век, гот или алан по произход. Намерена беше и връзката между последната част от името на българския владетел  „рух” или „рих” и готското „рих” (пример Теодорих), със значение „рекс” – т.е. цар, предводител (латински rex, regis ).      Същата наставка се среща и в галското (келтското) „рикс”, например в името Верцингеторикс.  Същата тази титла е позната и сред траките под формата „рез”. Рез е митичен цар на едоните, участник в Троянската война.  

     Наставката „рих” – „риг” освен в името на Аспарух, се среща и при Телериг, български владетел управлявал от 768 до 777 година.  

     Действително, последната част на името Аспарух е отделна и най-вероятно означава царска титла. Доказателство за това са формите Испор, където това „рих” „рух” липсва, а е заменено от титлата „цар” – Испор цар. Във варианта Еспере-рих от Именник на българските князе титлата –рих е специално подчертана, както и в арменския вариант на името - Аспар-хрук. 

Името на първият български владетел, записано в анонимната българска хроника от 11 век, Испор днес изглежда малко необичайно. Но може да кажем че това е така единствено поради непознаване историята на българските земи в древността. Така името Испор не би изглеждало необичайно, ако българският народ познаваше добре имената на древните тракийски владетели и изобщо имената на древните траки. 

     Името Раскупор е царско име и е свързано с няколко владетели от династията, управлявала одриското царство. Раскупор е син на Котис, живял през І ви век пр.н.е. Неговият син също се казва Раскупор. Съдбата на двамата владетели е свързана с римското нашествие на Балканите и завоюването на тракийските земи.    Кетрипор е друг тракийски цар, вероятно най-големият син на Берисад, живял пред ІV век пр.н.е. Управлението му е свързано с военни действия срещу офанзивата на Филип ІІ Македонски на Балканите. 

     Едно от най-разпространените тракийски имена е Мукапор, наред със Севт, Битюс Терес, Котис (по-правилно е да се наричат Витю, Тер, Кот) и други.      Така името Испор, се вписва съвсем естествено до имената Раскупор, Кетрипор, Мукапор и други.  

     Не случайно тези имена завършват по един и същи начин. Тракийското „пор” означава - дете, чедо, син. То е свързано с латинското puer – дете, момче, син. Свързано е и с руското „парень” – младеж, момък и т.н. Така името Раскупор означава – „син на Раско”, Кетрипор означава най-вероятно „четвърти син” и т.н.   

     Следователно името на първият български владетел в етимологично отношение може да бъде разделено не на две, а на три части – Ас-пар-рух или Ис-пер-рих. Последната част от името означава титлата – цар. Втората означава – син, дете, потомък. Потомък на кого – на Асите, на Язите, или на тези който казвали за себе си „Азъ есмъ” …(според Павел Серафимов-  спароток)

Антропонимът АСПАРУХ наистина съдържа елементът АСПА-кон. На санскрит вариантът е АСУ, АСВА като първоначалното значение е бърз, бързак, движещ се бързо. Сродни думи на АСУ, АСВА и АСПА са тракийските теоними АСДУЛ, АСПИОС, ЕСВЕНИС ( и двата със значение ездач) а също и нашите глаголи ЯЗДЯ ( придвижвам се бързо),  ОАСВАМ СЕ, ОЯСВАМ СЕ,  – бързам. Да не забравяме и старобългарската СПЕХЪ – бързина. 

Окончанието РУК, РУХ наистина може да е свързано с авестийската дума раоча, санскритската руча- сияние, светлина... да не дабравяме и старобългарската луча- светлина, сияние. Във ведически санскрит както и в  тракийския ( древният български) и имало взаимозамяна на Р и Л. Санкритските глаголи рияти и лияти имат значение лея, в езикът на траките пък имаме залт и зард –злато ( Залд-апа, Зард-апа). От тази особеност може да се види, че в далечното минало нашата дума луча –лъч, сияние може да е звучала и като руча, рука- сияние, лъч. 

За да сме максимално обективни прилагаме и вариантите на азиатската, персийска връзка:

В Московския и Погодиновия препис на “Именника” името е предадено като Исперихъ, респ. Есперерихъ, а в Уваровия препис то е Есперихъ. Името Аспар което е аланско и съвр.осетинско е фиксирано и в турските данъчни регистри в първите векове от турското робство  Аспар Аспарул, ж.р.  Аспарина, Аспаринка, Аспаруна. (ЙЗ-БИ,стр.13) Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер. (ЧАЯ) Името Испор се среща в надпис от манастирския комплекс при гр.Ветово, Русенско, датиран към ХІІІ - ХVІ в., и от манастира в Равна (Х в.). Изказани са разл. хипотези за значението му (aspa+urga - мощен кон,aspa+rauka – бял кон, *aspa+bāra – конник и др. Според В. Абаев, трябва да се  разгледа като производно на името Аспар от от *(a)sparag – настъпващ, завладяващ, успешен. В санскрит sparh, spardh, авест.  spərəd spar  sparêĝa, В хетски ispar, isparra – настъпвам, завладявам. Старостин посочва индоевропейската протоформа *(a)sparag-/*(a)sprāg-ph- стремеж, бяг, настъпление, натиск. (IEE) В. Абаев посочва съвр. осет. фамилия  Æfsærægtæ, произлизаща от името  Æfsæræg  ( Æфсæрæг) което е съвр. форма на аланското  Aspаrak , идентично с българското  Аспарух, Исперих.

Можем да стигнем до заключението, че и двете тълкувания стигат до заключението, че Аспарух, Есперих означава бял или светъл конник, т.е. директно свързан с свещеното животно на българите коня.

Двойното наименование на българските владетели

Двойното наименование на владетелите не е било характерно в големите европейски държави от древността, Римската и Византийската империи. След поемане на властта, всеки техен владетел е запазвал детското и младежското си име [Иван Божилов, Иван Билярски, Христо Димитров, Илия Илиев. Византийските василевси. Под ред. На проф. Иван Божилов. Изд. Абагар. София. 1997]. При древните хуни и техните тюркски наследници също липсва традиция за двойно наименование на владетелите. Съгласно проф. Иван Добрев, съвременен български езиковед-тюрколог, липсват данни, които да посочват, че ранните хунски и по-късните им родствени тюркски владетели са имали по две официални имена [Добрев Ив. К. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005, с. 172]. Той изрежда внушителен списък от литературни източници от чужд и домашен произход, в които няма и намек за хуно-тюркска традиция за наименоване на владетелите с т.н. “двойни имена”, веднаж през младостта и втори път през зрелостта.

 При иранските народи обаче – перси, парти, източноиранци, е имало традиция за двойно наименуване на владетелите. При възкачване на престола, всеки владетел от Персия и Мидия задължително е изоставял своето детско и младежко име и получавал ново официално име.

Ранните български канове и царе приличат на иранските владетели по това че имат по две, някои даже по три имена. Известни са много списъци на ранни български канове и царе, в които всеки владетел е даден с по две имена: Курт – Кубрат, Бат Баян – Безмер, бат Органа - Гостун, родът Дуло - Вихтун, Аспарух - Еспор - Батой (Владин, от тук Влад), Тервел - Изот, Кормисош - Добруц, Звинич (Звиница)-Персиян, Борис - Богорис, Симеон - Лавас, Крум – Каран (Модри ?), Иван Асен  I - Белгун, Калоян - Иванич (Иваница, Малкият Иван). При това, някои от тези имена са дадени в официални документи (Курт, Безмер и Гостун в "Именника на българските владетели") и са очевидно официални владетелски имена, а не прякори или прозвища. В Българския апокрифен летопис от XI-ти век цар Самуил е отбелязан като Симеклит и Селевкий. Наред с двойните имена на българските владетели известни са и имената на много висши държавни чиновници и пълководци от първите векове на Дунавска България, но при тях липсват двойни имена от времето на "младостта" и "зрелостта". Явно, традицията за двойно наименование се отнася само за върховните владетели на ранната българска държава.

Трябва да се прави разлика между владетелско (второ) име и произвище. При византийските императори не е имало второ владетелско име, но някои от тях са получавали прякори.Примери за това са Константин IV (668-685), който е носил прякора (прозвището) Погонат - Брадатият; също Юстиниан II (685-695) Риномет – Носоотрязаният; Константин VII (913-959) Порфирогенет – Багрянородни; Василий II (976-1025) Булгароктонос – Българоубиецът; Константин V (741-775) Копроним – Говнонаименованият. Прякорът на последния идва от това, че по време на своето кръщение като дете, той се “изакал” в купела. Второто му прозвище – Каваллин - Кобиларят, идва от увлечението му по конете.

Някои от имената, с които са известни ранните български владетели също биха могли да бъдат прозвища. При липса на достатъчно сведения за това, ние бихме могли да получим идея за това от етимологията и семантиката на името.

Как се свързват българските имена с българския календар?

Годините се броели в пакети по дванадесет, като всяка година имала име на животно. Това били мишка, вол, барс, заек, змей, змия, кон, маймуна, коч, петел, куче и свиня. Било прието всеки цар, когато се възкачвал, да добавя годината, в която се е възкачил. Така е било по-удобно да се помни кога започва и кога свършва неговото царстване. Тази традиция се е спазвала и след приемането на християнството у нас и се е подържала докато сме имали държава и царе.

Основната ни цел е да докажем, че българските царе са избирали умишлено  имената си в съответсвие на древния български календар. Традицията продължава и след християнизирането на българите до края на ВБЦ

В случая можем да приемем, че Аспарух е имал поне две имена – Аспарух –бял, светъл конник и Испор-Еспор -орел, според някои и трето име Батой (господар, владетел) което коренспордира с последната сричка –(Еспе)рих, на готски цар.

Дали Еспор-Испор е младежкото име на Аспарух, можем да съдим от  Анонимния български хронограф от XI в. където се казва: „И тогава... се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство.» Освен това в гроба на Аспарух е намерен  сребърен орел с маса 0.6 кг, на гърдите на който стои номограмата Еспор – орел. Според някои това би трябвало да е номограмата на Аспарух с неговото име на държавник, но орелът липсва като елемент от българския календар, за разлика от годината на Коня, който съответства на значението – бял или светъл конник. Другите имена с които е споменат в историческите извори хан Аспарух са Батоя, Батуя, които вероятно идват от първата титла на българските владетели, бат - цар, господар, владетел (бат Органа, бат Кубрат, бат Баян).  А как простолюдието наричало руските царе – БАТюшка Цар (вероятно заемка от българския).

Можем да стигнем до заключението, че ако Аспарух е имал и второ име Испор, то това вероятно е неговото младежко име преди да бъде обявен за владетел на българите. Впоследствие приемайки името Аспарух бял конник, той вероятно се е позлвал и с двете имена. Нас в случая ни интересува името Аспарух-Есперих и как то се свързва с древния български календар. За  улеснение ще  използваме Конвертор от Грегориянския към Българския Календар.

Верени алем – годината на змейя, дракона (първи месец)-Аспарух	Имен – годината на коня - Аспарух
680г.	682г.
668г.	670г.
656г.	658г.
644г.	646г.

Есперих княз 61 година държа(управлява?). Родът му Дуло, а годината верени алем»

През 680г. сл. Хр. Княз Аспарух побеждава византийския император, прмеинава Дунава и се установява в малка Скития (признат съгласно договор от 681г.) – тоес започва официално признато да царува. Въпросът е обаче какъв е бил Аспарух преди това? – пак е бил владетел на своя народ, защото именно през 668г.( годината на дракона)или 12г. по-рано, брат му БатБаян или Безмер става васал на хазарите и Стара Велика България престава да съществува в този си вид. Много е вероятно летописецът на именника да е сметнал тази година като начало на царуването на Аспарух( като самостоятелен владетел)- защото след смъртта на баща си през 665г. той е бил само незаконен претендент на трона му( загубва и битката с него).Годината Змеят или дракона обаче няма директна връзка с името на княза. Защо ли?

Да погледнем годината на Коня – 682 е без значение, т.к. българската държва вече съществува официално. Какво става обаче, през 670г.? Според историците тогава княз Аспарух и последвалите го българи се установяват в делтата на река Дунав и сключват договореност с Византия да пазят северната й граница от нападения на хазарите и други племена.

Нека да се опитаме да си представим нещата – младият Испор е загубил битката с по-големия си брат Баян за трона на баща си, все пак той продължава да управлява подчинените и верни нему родове . Поради нарастващата хазарска опасност той е принуден да търси ново жизнено пространство за последователите си, което да бъде надеждно защитено и укрепено от враговете му. Установявайки се в «Онгъла» след падането на брат му под хазарско владичество, около 670г. младият Испор обявява себе си за законен владетел и приема новото си име Аспарух по българска традиция в годината на коня. Факт е, че под това име той преминава Дунав и остава в историята като владетел. Знаело ли е лицето преписвало  именника точното развитие на тогавашните събития остава неизвестно, но следващите прочувания ще докажат, че следвщаите български царе са избирали  имената си съгласно българския календар.

Есперих княз 61 година държа...какво се трябва да се разбира под държа – управлява или живя? Рядко някой владетел уравлява толкова дълго, а  в случая знаем, че Аспарух умира около 700 г. така, че не е възможно да е управлявал толкова дълго време. Ако приемем вторият вариант се получава: Есперих княз живя 61г. родът му бе Дуло, а годината верени алем.

 Поглеждайки табличката по-горе, лесно ще видим че 644г. е годината на дракона-змея, ако добавим още 61 години се получава точно 704 година (644-та е  цяла календарна година – месец алем първи), която според някои историци е загинал Аспарух.

За нас остава да приемем, че под 61г. се има впредвид годините, които е живял Аспарух. (бел.авт. във втората част на именника, единствено Аспарух е посочен да управлява толкова дълго. Някои историци изказват по този повод мнението, че втората част е писана в един по-късен период, където се посочва реална продължителност на царуването.)

За да се убедите в логиката на това тълкуване, нека да погледнем за пример какво е казано именника за хан Курт (КубраТ): «Курт държа (управлява?) 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем»

Съставяме си бързо една табличка според конвертора:

Хан Курт – 60 години – шегор вечем (вол, бик – 5 месец)

665г.

653г.

641г.

629г.

617г.

605г.

Интересуват ни за сега само 605 и 665 година – има историески данни, че Кубрат е роден именно около 605г. и умира около 665г. – точно 60 години интервал като и двете години са в годината на вола. Ако някои оспорват датата на раждането, то годината на смъртта съвпада с годината на наследника му Безмер или Бат Баян и тя е вол и същият месец (Безмер 3 години, а родът му Дуло, а годината му шегорвечем). Съвпадение ли е това? Едва ли, след като знаем, че от думата Вол произлизат старобългарските имена – Буза, Буга, Боляк, Кубер, Кубрат, Шегор. Оттук са и запазени в днешно време прозвищата Богов, Бозов, Боза.

За хан Кубрат и Бат Баян ще се занимаваме по-подробно в друг постинг,надявам се успях да събудя интереса Ви и да отговоря на някои отдавна дискутирани въпроси. Благодаря Ви за вниманието и приятна вечер!

Диданов

Изтoчници :

1.     доц., д-р Явор Й. Щопов http://avitohol1.blog.bg

1.     Павел Серафимов Спароток http://sparotok.blogspot.co.at/

2.     http://calendar.samoistina.com/ http://www.protobulgarians.com

3.     http://gepard96.blog.bg

4.     http://istoria.bg/booktext/epoha-na-vatreshni-mezhduosobitsi-i-vanshni-opasnosti

5.     http://kandimirov.com/stylish/220-prabalgarskiyat-kalendar-opit-za-vazstanovka.html

6.     http://www.bulgaria-is-alive.com/kalendar-1.html

7.     https://bg.wikipedia.

8.     http://www.academia.edu

Нерадостната съдба на първата (и последна?) българска картечница

Опитен образец, изработен от капитан Хр.Николов, 1939 г.
експонат в Националния военноисторически музей - София

Христо Николов Спасов е роден през 1894 година в гр. Самоков. През 1900 г. баща му, останалият без работа гайтанджия Никола Спасов Чешмеджийски, заедно жена си и четерите си деца - две момчета и две момичета - се преселва от Самоков в София в кв. Кубаглар (сега Лозенец) и започва работа като шлосер във Военния арсенал. Покрай баща си малкият Христо надниква в тайните на оръжията и за пръв път прави от отпадъчни материали малък топ, който изпробва пред приятелчетата си от махалата. Завършва гимназия и през 1912 г. постъпва в подготвителен клас на Военното училище.
В Първата световна война Христо получава офицерско звание и е назначен за взводен командир в картечна рота. С развети знамена българите атакуват противника. Близо са до първите окопи, когато отсреща "лайват" картечниците.

Подпоручик Хр.Николов, 1916 г. - Скопие Капитан Христо Николов, 1920 г.

"Нашите атакуващи вериги легнаха на двадесет крачки от вражеските окопи - пише Христо Николов. - Френските "хочкие", "пюто" и "сенетиени" стреляха с дълги редове, без прекъсване, сменяйки се една след друга, а при нас откази, блокиране... Една от петте наши картечници веднага излезе от строя, друга едва теглеше лентата." В тези минути българският офицер е завладян от идеята да създаде надеждно оръжие, така необходимо на войската. Тази идея става негова съдба до края на живота му.
Участието във войната помага на Христо Николов да формулира едно от най-важните изисквания към автоматиката на картечницата - висока надеждност. За да се постигне тя, оръжието трябва да има възможно по-малко на брой части, с къс ход и прави очертания, които да се сглобяват и разглобяват просто, с голи ръце, без инструменти, бързо.
След критичен анализ на известните системи "Максим", "Колт", "Луис", "Бергман", "Шварцлозе" той постепенно изгражда своята техническа идея. Чертае, рисува, пили детайлите в къщи. Заниманията на Николов, произведен през 1920 г. в чин капитан, стават известни на командира на полка. Анатемосват го, но той не се отказва от намеренията си да създаде картечница. Преместват го в друг гарнизон - в Пазарджик. От този момент ще го съпровожда убийствената атестация на полковия му командир, който го обвинява, че се занимава със странична, унизителна за офицера работа в ущърб на службата...
По-късно, изградилият се като технически високообразован специалист, макар и без инженерно образование, Христо Николов признава своите грешки и заблуждения, дошли от прекомерния му ентусиазъм - нарича първия си вариант на картечницата "жалка пародия на оръжие", неудачна комбинация от някакви лъснати железца и дървена ложа. Налага се затворът да бъде изработен в Софийския арсенал, но при условие, че ще заплати със собствени средства. През април 1923 г излиза в едногодишен неплатен отпуск, взема под аренда фалирала тухлена фабрика в гр. Ихтиман, превръща я в рентабилна и продавайки керемиди, се сдобива с необходимите средства. През това време продължава да работи над конструкцията, като я усъвършенства. Поръчва и заплаща като частна поръчка в Арсенала затворният механизъм.
На 28 декември 1924 г. Николов в писмо пуска молба за ходатайство пред Военното министерсвтво за съдействие от държавата. В отговор началникът на Софийския арсенал гледайки чертежите на картечницата се смее през сълзи:
- Момко, правиш ли си сметка с какво си се заел? Фирми, момко, фирми с години не успяват да постигнат нещо свястно в автоматичното оръжие, а ти кой си?
Но капитанът се връща отново и отново към чертежите. Присмива му се и помощникът на главния инспектор към военното министерство, отказвайки да приеме проекта за разглеждане. Но упоритият конструктор успява да се срещне в началството и да му доложи за своята картечница. Инспекторът, възхитен от семплата конструкция, предоставя на капитана средства и му предлага да го командирова зад граница, за предпочитане в Германия, където оръжейната промишленост е развита, за да усъвършенства своята картечница. Николов смята, че няма какво да научи в чужбина, той познава световните системи и решава да работи над изобретението си в Софийския арсенал.
На 25 октомври 1927 г. по заповед на военния министър комисия от специалисти подробно се запознава с картечницата на капитан Христо Николов Спасов от 22-и тракийски полк и я подлага на изпитания. Зложелатели заменят редовните патрони с патрони от арсенала с много високо налягане, за да я развалят и успяват - при показната стрелба картечницата се поврежда, но продължава да стреля и без изхвъргач, което обаче помага на Николов по-нататък да упрости затворният механизъм. Признават я като най-добра от всички представени за сравнение конструкции. Експертите препоръчват тя да бъде приета на въоръжение в българската армия, капитанът да бъде произведен в чин генерал и да му се заплати възнаграждение 1,5 млн. лв. (около 300 000 долара по тогавашния курс).
В протокола комисията отбелязва: "Новото в картечницата "капитан Николов" е затворът - много прост, без никакви пружини, който малко напомня затвора на "Шварцлозе". Състои се от три едри и четири дребни части, докато у "Максим" те са двадесет и три. Разглобяването и сглобяването става без инструменти... би трябвало Българската армия да се гордее, че български офицер е създал това ново автоматично оръжие..."
За този вариант на картечницата Христо Николов получава патент N001167 от 20 октомври 1927 г. Признават го и в Германия. Подадена е заявка в Британското патентно бюро, откъдето идва специалист, разпитва подробно автора, "чува гласа" на оръжието и предлага да го купи за огромна сума в чисто злато, плюс други пари допънително. Николов отказва. Все пак по-късно английското патентно бюро издава патент No 336 600 от 15.04.1929 г., екземпляр от който се пази в Националния Военноисторически музей.
Започва подготовка на картечницата за серийно производство и приемане на въоръжение. На 19 септември 1929 г. Николов завършва новият упростен модел на картечницата със заключен затвор и подвижна цев и предава конструкцията във военното министерство. Но през 1930 г. тя е "изгубена" заедно с документацията. Заради завистта на началникът на Арсенала Стоенчев, обещаното възнаграждение е забравено, конструкторът не става генерал. А е похарчил 194 930 лв. лични средства.

Тежката картечница, гледана отзад - откъм ръчника и спускателният механизъм при второ положение на ръчките

Изморен, той се връща в Самоков и се отдава на службата в ротата. След една година го навестява новият военен министър, който го познава лично. Предлага му да възстанови чертежите. Николов иска разрешение да се отдели за един час и пристига с нова картечница. Веднага отиват на гарнизонното стрелбище. Висша оценка получават скорострелността, групираността на попаденията, надеждността. Хвърлят пясък върху оръжието - то работи, посипват го с прах - работи, наливат върху него вода - продължава да стреля безотказно...
На въоръжение обаче е приета картечницата "Мадзен", комисията предпочита тлъстите чуждестранни комисионни пред българската конструкция. Новият министър е уволнен. Уволняват и Христо Николов. През 1935 г. той вече е запасен офицер. Припомнят му, че през 1917 г. е държал реч на войнишки митинги срещу войната. И нищо, че сред предците му е имало хайдути и участници в освободителната руско-турска война, не му прощават републиканските убеждения.
През октомври 1937 г. пише до министъра, а през декември подава прошение до царя. Моли за нова комисия, която да проведе разширени войскови изпитания с картечницата му. Отговарят му, че знаят за заслугите му, но всички заводи са претрупани с работа, армията е напълно въоръжена. Ето защо той е свободен да продаде своята картечница и патента на която и да е страна или фирма. После го предупреждават да не я продава на Съветския съюз. Българският изобретател получава шест предложения за продажба на патента - от Франция, Германия, Италия, Чехословакия, Швейцария и Англия.

Картечница, система "Христо Николов", построена с лични средства от изобретателя й, запасен полковник Христо Николов, в частната работилница "Дизел", на ул. "Екзарх Йосиф" в София, от 1936 до 1938 г. и подарена на Съветския съюз през 1939 г.

През 1938 г. Христо Николов се свързва със Съветската легация и през февруари 1939 г. предава безвъзмездно своята картечница, резултат на двадесетгодишен труд, заедно с чертежите и 250 манлихерски патрона, калибър 7,92 Маузер, на съветския военен разузнавач полк. Бенедиктов, аташе в София. По-късно с първият съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище е изнесена за СССР. С писмо No 1533/30.IX.1967 г. се съобщава от началника на Военноисторическия артилерийски музей в Ленинград (сега Санкт Петербург), че картечницата е зачислена под No 19Р във фонда на музея.
"Няколко месеца аз търсих връзка с вашите съотечественици - пише по-късно той до един московски журналист. - Повярвайте ми, това не беше лесно. Но аз не можех да постъпя иначе. В тогавашните условия беше естествено моята картечница да попадне при внуците на нашите освободители."

Картечен пистолет, опитен образец ЦБ, 1944 г., изработен от капитан Николов, експонат в Националния военноисторически музей - София

По-късно Николов е арестуван за републиканските си убеждения и влиза в списъците на д-р Делиус, шефа на германското Гестапо в България, Мобилизиран е и търпи още унижения, арести и обвинения в кражби.
Умира през 1972 г. в България.

Заслужено отличие и от българското правителство.

Жестът на конструктора Христо Николов е оценен от правителството на Москва. На тържествено събрание в Самоков след войната той е награден от военния аташе при посолството на СССР в България. По-късно е награден и от българското правителство.
Източник
http://handguns.g00net.org/BG/HrNikolow/Hristo_Nikolov.htm

По автобиографичната книга
"Бледи следи" на Хр. Николов

Как станахме независими? Исторически обзор

При честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.
Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

След Съединението през 1885 г. България се развива с темпове, удивили тогавашна Европа. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Затова от година на година става все по-неприемлив и нетърпим нейният международен статут на княжество, васално на Османската империя.

При това тази зависимост далеч не се изчерпва само със скромния годишен данък от 1 млн лева. Като васално княжество, България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Върху българската територия се разпростират всички клаузи на т.нар. "режим на капитулациите" – система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните поданици, занимаващи се с бизнес в Османската империя. А това води до сериозни финансови загуби от ниски мита, такси и други видове пропуснати за хазната ни ползи. Ето защо от началото на миналия век обявяването на България за суверенна държава става основна външнополитическа цел на управляващия елит.

Обявяването на независимостта през 1908 г. е важен акт в българската история, с който се отхвърля васалитетът на България към Османската империя, наложен от Берлинския договор от 1879 г. Обявяването на независимостта на 22 септември слага успешен завършек на повече от 30-годишната борба за политическо равноправие в международните отношения на възстановената след петстотингодишно робство българска държава.

        Действително, още от Учредителното събрание, първостроителите на българската държавност се опитват да заобикалят, да премахнат и в крайна сметка да ликвидират наложените от Берлинския договор несправедливости. За тридесет години свободен живот българската държава постига значителни успехи в това отношение. Страната започва да сключва самостоятелни договори и конвенции, участва в няколко международни прояви, където е третирана де факто като суверенна държава. През 1902 г. правителството успява да сключи и военна конвенция с Русия. Всички тези постижения са добити с изключителен труд, като се използват противоречията между големите държави и се залага най-много на собствените сили.

Благоприятните условия

В продължение на 3 десетилетия след Освобождението отхвърлянето на васалитетапълната независимост, не се смята за актуално. Но към края на първото десетилетие на ХХ в. се очертават благоприятни условия за извоюване на независимостта като старт към активизиране на националната политика. България се очертава като най-бързо проспериращата балканска държава, а васалитетът е напълно фиктивен. Нужно е само да се поставят действията й в синхрон с разнопосочните цели на великите сили.
В началото на 1908 г. в София идва на власт Демократическата партия. Тя се ползва с репутация на русофилска и ориентирана към Антантата: англо-френско-руския блок. Княз Фердинанд е свързан с антиподния блок - германо-австро-унгарския. Така и от двете страни може да се разчита ако не на подкрепа, то поне на равнодушие.

Външни условия

Благоприятният момент за осъществяването на тази цел настъпва през 1908 г. Съгласно решенията на Берлинския конгрес, тогава изтича 30-годишният срок на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена естествено няма никакво намерение да връща областта на Турция. И българското правителство започва да сондира с австро-унгарското възможността да обяви независимостта на България. Което, като формално нарушение на Берлинския договор, да даде пък правото на Виена да обяви анексията на Босна и Херцеговина.

По това време, на 11 юли с.г в Истанбул е извършен младотурският преврат. Временната дестабилизацията на Османската империя още повече улеснява българските планове. Султанът бе заставен да възстанови конституцията от 1876 г. Младотурското правителство обяви всички поданици на империята за единна отоманска нация, отричайки правото им на самостоятелно развитие. Заплаха надвисна не само над българите в империята, но и върху фактическия суверенитет на княжеството. Още в края на юли 1908 г., след младотурската революция, европейските сили решават, че Османската империя вече има конституция, в която правата на всички народи са спазени и се отказват от идеята си за реформи в нея. По този начин на произвола на съдбата са оставени около милион и половина българи от Македония и Одринска Тракия.

Катализаторът

Едно събитие катализира действията на българите. Става дума за стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски капиталисти. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация. Стига се до там обаче, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират, но безрезултатно. Княз Фердинанд не одобрява деянието, а отговорността за него изцяло се поема от правителството, начело с Ал. Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за суверенитет.


Независимостта е прокламирана в тържествена обстановка в Иван-Асеневата черква "Св. Четиридесет мъченици" и на старопрестолния Царевец. Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише: "Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с "честито Царство" и вика "ура"… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг."

Основанието

Основанието за ново, след Съединението, нарушение на Берлинския договор, бе налице.
В края на август 1908 г. Иван Ст. Гешов, дипломатическият агент в Цариград, не е допуснат на празненството по случай рождения ден на султана. Обяснението е, че е представител на васална, а не независима държава.

Гешов апелира в София да се използва

случаят за провъзгласяване на независимостта. Министър-председателят Александър Малинов споделя с княза същото мнение. Гешов е отзован. Назрява разривът. В Цариград преобладава германско влияние. Англия се надява да го преодолее с доброжелателство към младотурците. Австро-Унгария готви анексията на окупираната през 1878 г. турска провинция Босна и Херцеговина. Тя поощрява българските намерения, за да улесни собствените си. Русия, съчувстваща на България, се опасява да не би обявяването на независимостта да се окаже изгодно за съперника й на Балканите. Външният министър Изволски съветва да се изчака анексията, така че Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор. На 2 септември той и австрийският му колега Ерентал се споразумяват в полза на анексията, след която България да обяви независимост, срещу свободното преминаване на руски кораби през Проливите.
Как България да превъзмогне противоречията между великите сили даже вътре във формираните военнополитически групировки?
На 6 септември избухва стачка в Източните железници, формално принадлежащи на империята, а всъщност собственост на компанията за построяването и експлоатацията им. Властите се възползват от стачката, за да турят ръка върху железниците на територията на страната. Фердинанд е на почивка в имението си в Унгария. Външният министър му пише: независимостта е назряла;

да се пристъпи към действия!

Тук вече е и Малинов. Той споделя същото мнение. Князът изглежда е съгласен, ала сред среща с император Франц Йосиф в Будапеща (10 септември) се колебае. От София Малинов го известява за решението на Министерския съвет: независимостта да се провъзгласи на 21 септември в Търново. Фердинанд постига отлагане с един ден.. На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта да изпревари това събитие и да бъде на 22 септември във Велико Търново.
Преди или след анексията да се провъзгласи независимостта - по това умува правителството. Решението е: ако е по-рано, не ще се тълкува като съгласувана с Виена. Двете правителства се споразумяват в този смисъл. Изволски(руското аташе) остава на мнението да се изчака анексията.
На 22 септември (5 октомври) в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново Фердинанд, в присъствието на министрите, прочита прокламация за провъзгласяване на независимостта. България става царство, а той самият е вече цар на българите! Мнозинството от народа ликува. Големи надежди се пораждат сред поробените българи. Актът на 22 септември не само установява равноправно положение на държавата в международния живот и повдига достойнството на народа, но и стимулира националното самочувствие пред наближаващите битки за национално обединение.
Само след два дни, на 24 септември, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина - важен подстъп към настъплението й на Балканите, което ще се окаже фатално за бъдещето й. Шест години по-късно в Сараево, босненската столица, сръбският студент Гаврило Принцип ще застреля престолонаследника Франц Фердинанд - повод за Първата световна война, в чийто край ще рухне Хабсбургската империя.

Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С решаващата помощ на Русия са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. европейските правителства признават независимостта.

Двете събития предизвикват балканска криза

(1908 - 1909 г.) като доминиращ елемент в международните отношения, когато съперничествата между Антантата и Централния съюз се изострят, за да се стигне до разрешение във всеобща война.
Младотурците, естествено, са най-засегнати, като гневът им е насочен повече към дързостта на България, отколкото към наглостта на Австро-Унгария (с нея Турция ще е в една коалиция през световната война). Но нямат намерение да прибягват към крайни мерки, съзнавайки слабостта си, а и неизбежността на останалото. Затуй полагат усилия да изтъргуват независимостта срещу най-висока парична цена.
Англия не се е отчаяла да ги отклони от прогерманския курс, след като дълго е бдяла над агонията на "болния човек". Според нея изходът е само в споразумение между силите, подписали Берлинския договор със съгласието на самата Турция.
Русия, предварително споразумяла се с Виена за анексията, е докачена от българското правителство, което не се е вслушало в съвета за обявяване на независимостта след анексията - в това вижда съгласуваност с Австро-Унгария, подриващо позициите му в България. Германия обещава да признае независимостта при условие, че се обезщети компанията за Източните железници. Подобно е становището и на Австро-Унгария. За двете империи

проблемът е преди всичко финансов,

не политически. И другояче не би могло да е, след като независимостта е пряко свързана с анексията.
През октомври в Цариград се провеждат турско-български преговори. Претенциите на Високата порта за 650 млн. златни франка и териториални отстъпки в Източните Родопи (!) са придружени със заплаха за мобилизация. Реакцията на София е, че турската мобилизация ще бъде последвана от българска. Правителството е съгласно на обезщетение от 82 млн. зл. фр.
Преговорите се затягат. Англия, Франция, Германия и Италия обещават, че при споразумение с Турция независимостта ще бъде призната. Русия предлага да поеме обезщетенията на Турция срещу неизплатената й контрибуция за Освободителната война. Англия и Франция приемат предложението. И българското правителство с признателност го приема. В началото на февруари 1909 г. Фердинанд е посрещнат в Санкт Петербург с почести, дължими на независим владетел.
На 3 март е подписан руско-турски протокол: финансовите въпроси между България и Турция се уреждат с турски дълг към Русия от военните контрибуции.
От 6 април е руско-българският протокол, с който България признава, че дължи на Русия 82 млн. зл. фр., платими в срок от 75 години. Това е изключително ценен принос към българските усилия за признаване на независимостта, когато западните сили подкрепят турските претенции за откуп. След Октомврийската революция съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.

(бел.авт. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с "освободителката" ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката - Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.)

На 9 април е подписан и българо-турски протокол, с който България приема руско-турския, Турция се отказва от всякакви материални претенции към България и признава независимостта й. Урежда се и откупването на линиите на Източните железници на българска територия (310 км). С телеграма до Фердинанд император Николай II признава независимостта. Следват признания от останалите велики сили. Три десетилетия след Освобождението е извоювана и формално независимостта на българската държава. Тя става равноправен член на европейското семейство.

Триковете на Фердинанд

        След обявяването на независимостта пътят за войната с Османската империя е открит. Но преди да се пристъпи към решителни действия, монархът и правителството трябва да се отърват от опеката на Народното събрание по отношение на външната политика. Според чл.17 на Търновската конституция никакви договори и споразумения не могат да бъдат сключвани, без да бъдат санкционирани от парламента. Това постановление спъва дейността на отговорните фактори в желанието им да формират коалиция против Турция.

        Правителството на Александър Малинов подготвя необходимата процедура за промяна на конституцията, но тя е осъществена от коалиционно правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия начело с Иван Гешов. Петото Велико народно събрание заседава през лятото на 1911 г. и променя Търновската конституция в желаната от управляващите среди посока. След като се заменят думите "княз", "княжество" и "княгиня" с "цар", "царство" и "царица", основният проблем - чл.17, е изменен по начин, който дава правото на изпълнителната власт в съдружие с царския институт да сключва междудържавни договори. Пътят към войната е открит.

Имаше предложения да се обяви Денят на независимостта за национален празник на мястото на 3 март с аргумента, че и в други страни този ден е национален празник. Но там независимостта символизира държавното начало, докато у нас е негово следствие. Без 3 март не биха били възможни нито 6-и, нито 22 септември, защото тогава започва самостоятелният живот на българската държава.

www.bnr.bg

наука бг

бас-бг.орг

Акад. Илчо Димитров
Георги ВЛАДИМИРОВ--
Борислав Гърдев





 Манифест за провъзгласяване независимостта на България
прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в гр. Велико Търново
"По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги - бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!"
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 г. двадесет и втората годишнина от Нашето царуване.
На първообразния с собствената ръка на Негово Величество подписано:
ФЕРДИНАНД I.
"Извори за Българската История", съставители Пенка Костадинова и Милен Куманов, Издателство "Отечество" София 1994 г

.Спомени на Моско Москов за събитието
Моско Москов (1862-1947) е български писател, драматург, преводач, публицист,, литературен историк и фолклорист
22 септември (5 октомври) 1908. Провъзгласяване на независимостта ни. Сутринта отидох на училището, ученици и учители по улиците. Иде съобщение от управителя да отидат учителите на гарата да срещнем княза. Отиваме и чакаме на гарата до 11 часа. Там беше окр. управител М. Радославов, кметът Вителов, комендантът и др. официални лица. Дойде една само машина (локомотив) и съобщи, че князът чака на спирката в Долна махала. Тутакси всички тръгнаха, кой пеши, кой с файтон. В това време князът слезнал на спирката и с адютанта си отишли пеша до черковата „Св. Четиридесет" и се разходили из двора, и дори седнал на двора.
Пристигнали сетне министрите и управителят, и кметът. Той навярно с мислел сам какво ще стане. Влизат в черкова „Св. Четиридесет" и след като..., той [Фердинанд] от трона си прочете манифеста... Малинов доста развълнувано каза да се именува [князът ] „светлий цар".
Сетне отидоха в черковата митрополитска [Се. Петър и Павел "]. След това цар Фердинанд и министрите дойдоха на Хисаря [Царевец]..., гдето имаше една малка построена барака, окичена със зеленина. Влезна Фердинанд и министрите.
След това Малинов прочете пред народа манифеста. Вителов, кметът, каза, че е велик акта и царят ще намери подкрепа у народа. Князът стъпи на стола и каза, че благодари на търновчани за всичко и че обичта на търновци му е много скъпа. След това се отместиха по дуварите към изток и местният фотограф ги сне."Инициатор на честванията на първата година от провъзгласяване на Независимостта е Туристическо дружество "Трапезица".

Вестник "Военни известия" съобщава:
"По случай провъзгласяването на независимостта в тържествата взеха живо участие и квартируващите в този град 18 Етърски и 20 Добружански на Н.Ц.В. полкове". Двадесет и четири поборници от Бяла черква, пазейки възрожденските идеали на Априлското въстание, изпращат телеграма: "Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 г. се бори при Дряновския монастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, двес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашия скъп идеал: пълна независимост на отечеството ни. Да живее и напредва свободна и независима България".
Пет години след обявяването на Независимостта признателни търновци издигат малък паметник-пирамида, която отгоре завършва с кръст. Този паметник е премахнат през 1952 година. Запазени от него са само няколко снимки в архива на Леон Филипов.
За десетгодишнината от паметното събитие на входа на крепостта Царевец е поставена скулптура на лъв. Направена е от бял арбанашки камък, дялан пред чашмата Каменец до село Арбанаси. Проектът на скулптурата е на учителя по рисуване Димитър Багрилов. По пътя от гара Търново към хълма Света гора на скалите е бил издълбан паметен текст, отбелязващ Деня на Независимостта. Този паметен знак, за разлика от пирамидата и лъва, остана невъзстановен.
Първа публикация в Интернет: www.trapezitca1902