Нерадостната съдба на първата (и последна?) българска картечница

Опитен образец, изработен от капитан Хр.Николов, 1939 г.
експонат в Националния военноисторически музей - София

Христо Николов Спасов е роден през 1894 година в гр. Самоков. През 1900 г. баща му, останалият без работа гайтанджия Никола Спасов Чешмеджийски, заедно жена си и четерите си деца - две момчета и две момичета - се преселва от Самоков в София в кв. Кубаглар (сега Лозенец) и започва работа като шлосер във Военния арсенал. Покрай баща си малкият Христо надниква в тайните на оръжията и за пръв път прави от отпадъчни материали малък топ, който изпробва пред приятелчетата си от махалата. Завършва гимназия и през 1912 г. постъпва в подготвителен клас на Военното училище.
В Първата световна война Христо получава офицерско звание и е назначен за взводен командир в картечна рота. С развети знамена българите атакуват противника. Близо са до първите окопи, когато отсреща "лайват" картечниците.

Подпоручик Хр.Николов, 1916 г. - Скопие Капитан Христо Николов, 1920 г.

"Нашите атакуващи вериги легнаха на двадесет крачки от вражеските окопи - пише Христо Николов. - Френските "хочкие", "пюто" и "сенетиени" стреляха с дълги редове, без прекъсване, сменяйки се една след друга, а при нас откази, блокиране... Една от петте наши картечници веднага излезе от строя, друга едва теглеше лентата." В тези минути българският офицер е завладян от идеята да създаде надеждно оръжие, така необходимо на войската. Тази идея става негова съдба до края на живота му.
Участието във войната помага на Христо Николов да формулира едно от най-важните изисквания към автоматиката на картечницата - висока надеждност. За да се постигне тя, оръжието трябва да има възможно по-малко на брой части, с къс ход и прави очертания, които да се сглобяват и разглобяват просто, с голи ръце, без инструменти, бързо.
След критичен анализ на известните системи "Максим", "Колт", "Луис", "Бергман", "Шварцлозе" той постепенно изгражда своята техническа идея. Чертае, рисува, пили детайлите в къщи. Заниманията на Николов, произведен през 1920 г. в чин капитан, стават известни на командира на полка. Анатемосват го, но той не се отказва от намеренията си да създаде картечница. Преместват го в друг гарнизон - в Пазарджик. От този момент ще го съпровожда убийствената атестация на полковия му командир, който го обвинява, че се занимава със странична, унизителна за офицера работа в ущърб на службата...
По-късно, изградилият се като технически високообразован специалист, макар и без инженерно образование, Христо Николов признава своите грешки и заблуждения, дошли от прекомерния му ентусиазъм - нарича първия си вариант на картечницата "жалка пародия на оръжие", неудачна комбинация от някакви лъснати железца и дървена ложа. Налага се затворът да бъде изработен в Софийския арсенал, но при условие, че ще заплати със собствени средства. През април 1923 г излиза в едногодишен неплатен отпуск, взема под аренда фалирала тухлена фабрика в гр. Ихтиман, превръща я в рентабилна и продавайки керемиди, се сдобива с необходимите средства. През това време продължава да работи над конструкцията, като я усъвършенства. Поръчва и заплаща като частна поръчка в Арсенала затворният механизъм.
На 28 декември 1924 г. Николов в писмо пуска молба за ходатайство пред Военното министерсвтво за съдействие от държавата. В отговор началникът на Софийския арсенал гледайки чертежите на картечницата се смее през сълзи:
- Момко, правиш ли си сметка с какво си се заел? Фирми, момко, фирми с години не успяват да постигнат нещо свястно в автоматичното оръжие, а ти кой си?
Но капитанът се връща отново и отново към чертежите. Присмива му се и помощникът на главния инспектор към военното министерство, отказвайки да приеме проекта за разглеждане. Но упоритият конструктор успява да се срещне в началството и да му доложи за своята картечница. Инспекторът, възхитен от семплата конструкция, предоставя на капитана средства и му предлага да го командирова зад граница, за предпочитане в Германия, където оръжейната промишленост е развита, за да усъвършенства своята картечница. Николов смята, че няма какво да научи в чужбина, той познава световните системи и решава да работи над изобретението си в Софийския арсенал.
На 25 октомври 1927 г. по заповед на военния министър комисия от специалисти подробно се запознава с картечницата на капитан Христо Николов Спасов от 22-и тракийски полк и я подлага на изпитания. Зложелатели заменят редовните патрони с патрони от арсенала с много високо налягане, за да я развалят и успяват - при показната стрелба картечницата се поврежда, но продължава да стреля и без изхвъргач, което обаче помага на Николов по-нататък да упрости затворният механизъм. Признават я като най-добра от всички представени за сравнение конструкции. Експертите препоръчват тя да бъде приета на въоръжение в българската армия, капитанът да бъде произведен в чин генерал и да му се заплати възнаграждение 1,5 млн. лв. (около 300 000 долара по тогавашния курс).
В протокола комисията отбелязва: "Новото в картечницата "капитан Николов" е затворът - много прост, без никакви пружини, който малко напомня затвора на "Шварцлозе". Състои се от три едри и четири дребни части, докато у "Максим" те са двадесет и три. Разглобяването и сглобяването става без инструменти... би трябвало Българската армия да се гордее, че български офицер е създал това ново автоматично оръжие..."
За този вариант на картечницата Христо Николов получава патент N001167 от 20 октомври 1927 г. Признават го и в Германия. Подадена е заявка в Британското патентно бюро, откъдето идва специалист, разпитва подробно автора, "чува гласа" на оръжието и предлага да го купи за огромна сума в чисто злато, плюс други пари допънително. Николов отказва. Все пак по-късно английското патентно бюро издава патент No 336 600 от 15.04.1929 г., екземпляр от който се пази в Националния Военноисторически музей.
Започва подготовка на картечницата за серийно производство и приемане на въоръжение. На 19 септември 1929 г. Николов завършва новият упростен модел на картечницата със заключен затвор и подвижна цев и предава конструкцията във военното министерство. Но през 1930 г. тя е "изгубена" заедно с документацията. Заради завистта на началникът на Арсенала Стоенчев, обещаното възнаграждение е забравено, конструкторът не става генерал. А е похарчил 194 930 лв. лични средства.

Тежката картечница, гледана отзад - откъм ръчника и спускателният механизъм при второ положение на ръчките

Изморен, той се връща в Самоков и се отдава на службата в ротата. След една година го навестява новият военен министър, който го познава лично. Предлага му да възстанови чертежите. Николов иска разрешение да се отдели за един час и пристига с нова картечница. Веднага отиват на гарнизонното стрелбище. Висша оценка получават скорострелността, групираността на попаденията, надеждността. Хвърлят пясък върху оръжието - то работи, посипват го с прах - работи, наливат върху него вода - продължава да стреля безотказно...
На въоръжение обаче е приета картечницата "Мадзен", комисията предпочита тлъстите чуждестранни комисионни пред българската конструкция. Новият министър е уволнен. Уволняват и Христо Николов. През 1935 г. той вече е запасен офицер. Припомнят му, че през 1917 г. е държал реч на войнишки митинги срещу войната. И нищо, че сред предците му е имало хайдути и участници в освободителната руско-турска война, не му прощават републиканските убеждения.
През октомври 1937 г. пише до министъра, а през декември подава прошение до царя. Моли за нова комисия, която да проведе разширени войскови изпитания с картечницата му. Отговарят му, че знаят за заслугите му, но всички заводи са претрупани с работа, армията е напълно въоръжена. Ето защо той е свободен да продаде своята картечница и патента на която и да е страна или фирма. После го предупреждават да не я продава на Съветския съюз. Българският изобретател получава шест предложения за продажба на патента - от Франция, Германия, Италия, Чехословакия, Швейцария и Англия.

Картечница, система "Христо Николов", построена с лични средства от изобретателя й, запасен полковник Христо Николов, в частната работилница "Дизел", на ул. "Екзарх Йосиф" в София, от 1936 до 1938 г. и подарена на Съветския съюз през 1939 г.

През 1938 г. Христо Николов се свързва със Съветската легация и през февруари 1939 г. предава безвъзмездно своята картечница, резултат на двадесетгодишен труд, заедно с чертежите и 250 манлихерски патрона, калибър 7,92 Маузер, на съветския военен разузнавач полк. Бенедиктов, аташе в София. По-късно с първият съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище е изнесена за СССР. С писмо No 1533/30.IX.1967 г. се съобщава от началника на Военноисторическия артилерийски музей в Ленинград (сега Санкт Петербург), че картечницата е зачислена под No 19Р във фонда на музея.
"Няколко месеца аз търсих връзка с вашите съотечественици - пише по-късно той до един московски журналист. - Повярвайте ми, това не беше лесно. Но аз не можех да постъпя иначе. В тогавашните условия беше естествено моята картечница да попадне при внуците на нашите освободители."

Картечен пистолет, опитен образец ЦБ, 1944 г., изработен от капитан Николов, експонат в Националния военноисторически музей - София

По-късно Николов е арестуван за републиканските си убеждения и влиза в списъците на д-р Делиус, шефа на германското Гестапо в България, Мобилизиран е и търпи още унижения, арести и обвинения в кражби.
Умира през 1972 г. в България.

Заслужено отличие и от българското правителство.

Жестът на конструктора Христо Николов е оценен от правителството на Москва. На тържествено събрание в Самоков след войната той е награден от военния аташе при посолството на СССР в България. По-късно е награден и от българското правителство.
Източник
http://handguns.g00net.org/BG/HrNikolow/Hristo_Nikolov.htm

По автобиографичната книга
"Бледи следи" на Хр. Николов

Как станахме независими? Исторически обзор

При честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.
Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

След Съединението през 1885 г. България се развива с темпове, удивили тогавашна Европа. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Затова от година на година става все по-неприемлив и нетърпим нейният международен статут на княжество, васално на Османската империя.

При това тази зависимост далеч не се изчерпва само със скромния годишен данък от 1 млн лева. Като васално княжество, България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Върху българската територия се разпростират всички клаузи на т.нар. "режим на капитулациите" – система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните поданици, занимаващи се с бизнес в Османската империя. А това води до сериозни финансови загуби от ниски мита, такси и други видове пропуснати за хазната ни ползи. Ето защо от началото на миналия век обявяването на България за суверенна държава става основна външнополитическа цел на управляващия елит.

Обявяването на независимостта през 1908 г. е важен акт в българската история, с който се отхвърля васалитетът на България към Османската империя, наложен от Берлинския договор от 1879 г. Обявяването на независимостта на 22 септември слага успешен завършек на повече от 30-годишната борба за политическо равноправие в международните отношения на възстановената след петстотингодишно робство българска държава.

        Действително, още от Учредителното събрание, първостроителите на българската държавност се опитват да заобикалят, да премахнат и в крайна сметка да ликвидират наложените от Берлинския договор несправедливости. За тридесет години свободен живот българската държава постига значителни успехи в това отношение. Страната започва да сключва самостоятелни договори и конвенции, участва в няколко международни прояви, където е третирана де факто като суверенна държава. През 1902 г. правителството успява да сключи и военна конвенция с Русия. Всички тези постижения са добити с изключителен труд, като се използват противоречията между големите държави и се залага най-много на собствените сили.

Благоприятните условия

В продължение на 3 десетилетия след Освобождението отхвърлянето на васалитетапълната независимост, не се смята за актуално. Но към края на първото десетилетие на ХХ в. се очертават благоприятни условия за извоюване на независимостта като старт към активизиране на националната политика. България се очертава като най-бързо проспериращата балканска държава, а васалитетът е напълно фиктивен. Нужно е само да се поставят действията й в синхрон с разнопосочните цели на великите сили.
В началото на 1908 г. в София идва на власт Демократическата партия. Тя се ползва с репутация на русофилска и ориентирана към Антантата: англо-френско-руския блок. Княз Фердинанд е свързан с антиподния блок - германо-австро-унгарския. Така и от двете страни може да се разчита ако не на подкрепа, то поне на равнодушие.

Външни условия

Благоприятният момент за осъществяването на тази цел настъпва през 1908 г. Съгласно решенията на Берлинския конгрес, тогава изтича 30-годишният срок на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена естествено няма никакво намерение да връща областта на Турция. И българското правителство започва да сондира с австро-унгарското възможността да обяви независимостта на България. Което, като формално нарушение на Берлинския договор, да даде пък правото на Виена да обяви анексията на Босна и Херцеговина.

По това време, на 11 юли с.г в Истанбул е извършен младотурският преврат. Временната дестабилизацията на Османската империя още повече улеснява българските планове. Султанът бе заставен да възстанови конституцията от 1876 г. Младотурското правителство обяви всички поданици на империята за единна отоманска нация, отричайки правото им на самостоятелно развитие. Заплаха надвисна не само над българите в империята, но и върху фактическия суверенитет на княжеството. Още в края на юли 1908 г., след младотурската революция, европейските сили решават, че Османската империя вече има конституция, в която правата на всички народи са спазени и се отказват от идеята си за реформи в нея. По този начин на произвола на съдбата са оставени около милион и половина българи от Македония и Одринска Тракия.

Катализаторът

Едно събитие катализира действията на българите. Става дума за стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски капиталисти. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация. Стига се до там обаче, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират, но безрезултатно. Княз Фердинанд не одобрява деянието, а отговорността за него изцяло се поема от правителството, начело с Ал. Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за суверенитет.


Независимостта е прокламирана в тържествена обстановка в Иван-Асеневата черква "Св. Четиридесет мъченици" и на старопрестолния Царевец. Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише: "Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с "честито Царство" и вика "ура"… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг."

Основанието

Основанието за ново, след Съединението, нарушение на Берлинския договор, бе налице.
В края на август 1908 г. Иван Ст. Гешов, дипломатическият агент в Цариград, не е допуснат на празненството по случай рождения ден на султана. Обяснението е, че е представител на васална, а не независима държава.

Гешов апелира в София да се използва

случаят за провъзгласяване на независимостта. Министър-председателят Александър Малинов споделя с княза същото мнение. Гешов е отзован. Назрява разривът. В Цариград преобладава германско влияние. Англия се надява да го преодолее с доброжелателство към младотурците. Австро-Унгария готви анексията на окупираната през 1878 г. турска провинция Босна и Херцеговина. Тя поощрява българските намерения, за да улесни собствените си. Русия, съчувстваща на България, се опасява да не би обявяването на независимостта да се окаже изгодно за съперника й на Балканите. Външният министър Изволски съветва да се изчака анексията, така че Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор. На 2 септември той и австрийският му колега Ерентал се споразумяват в полза на анексията, след която България да обяви независимост, срещу свободното преминаване на руски кораби през Проливите.
Как България да превъзмогне противоречията между великите сили даже вътре във формираните военнополитически групировки?
На 6 септември избухва стачка в Източните железници, формално принадлежащи на империята, а всъщност собственост на компанията за построяването и експлоатацията им. Властите се възползват от стачката, за да турят ръка върху железниците на територията на страната. Фердинанд е на почивка в имението си в Унгария. Външният министър му пише: независимостта е назряла;

да се пристъпи към действия!

Тук вече е и Малинов. Той споделя същото мнение. Князът изглежда е съгласен, ала сред среща с император Франц Йосиф в Будапеща (10 септември) се колебае. От София Малинов го известява за решението на Министерския съвет: независимостта да се провъзгласи на 21 септември в Търново. Фердинанд постига отлагане с един ден.. На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта да изпревари това събитие и да бъде на 22 септември във Велико Търново.
Преди или след анексията да се провъзгласи независимостта - по това умува правителството. Решението е: ако е по-рано, не ще се тълкува като съгласувана с Виена. Двете правителства се споразумяват в този смисъл. Изволски(руското аташе) остава на мнението да се изчака анексията.
На 22 септември (5 октомври) в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново Фердинанд, в присъствието на министрите, прочита прокламация за провъзгласяване на независимостта. България става царство, а той самият е вече цар на българите! Мнозинството от народа ликува. Големи надежди се пораждат сред поробените българи. Актът на 22 септември не само установява равноправно положение на държавата в международния живот и повдига достойнството на народа, но и стимулира националното самочувствие пред наближаващите битки за национално обединение.
Само след два дни, на 24 септември, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина - важен подстъп към настъплението й на Балканите, което ще се окаже фатално за бъдещето й. Шест години по-късно в Сараево, босненската столица, сръбският студент Гаврило Принцип ще застреля престолонаследника Франц Фердинанд - повод за Първата световна война, в чийто край ще рухне Хабсбургската империя.

Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С решаващата помощ на Русия са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. европейските правителства признават независимостта.

Двете събития предизвикват балканска криза

(1908 - 1909 г.) като доминиращ елемент в международните отношения, когато съперничествата между Антантата и Централния съюз се изострят, за да се стигне до разрешение във всеобща война.
Младотурците, естествено, са най-засегнати, като гневът им е насочен повече към дързостта на България, отколкото към наглостта на Австро-Унгария (с нея Турция ще е в една коалиция през световната война). Но нямат намерение да прибягват към крайни мерки, съзнавайки слабостта си, а и неизбежността на останалото. Затуй полагат усилия да изтъргуват независимостта срещу най-висока парична цена.
Англия не се е отчаяла да ги отклони от прогерманския курс, след като дълго е бдяла над агонията на "болния човек". Според нея изходът е само в споразумение между силите, подписали Берлинския договор със съгласието на самата Турция.
Русия, предварително споразумяла се с Виена за анексията, е докачена от българското правителство, което не се е вслушало в съвета за обявяване на независимостта след анексията - в това вижда съгласуваност с Австро-Унгария, подриващо позициите му в България. Германия обещава да признае независимостта при условие, че се обезщети компанията за Източните железници. Подобно е становището и на Австро-Унгария. За двете империи

проблемът е преди всичко финансов,

не политически. И другояче не би могло да е, след като независимостта е пряко свързана с анексията.
През октомври в Цариград се провеждат турско-български преговори. Претенциите на Високата порта за 650 млн. златни франка и териториални отстъпки в Източните Родопи (!) са придружени със заплаха за мобилизация. Реакцията на София е, че турската мобилизация ще бъде последвана от българска. Правителството е съгласно на обезщетение от 82 млн. зл. фр.
Преговорите се затягат. Англия, Франция, Германия и Италия обещават, че при споразумение с Турция независимостта ще бъде призната. Русия предлага да поеме обезщетенията на Турция срещу неизплатената й контрибуция за Освободителната война. Англия и Франция приемат предложението. И българското правителство с признателност го приема. В началото на февруари 1909 г. Фердинанд е посрещнат в Санкт Петербург с почести, дължими на независим владетел.
На 3 март е подписан руско-турски протокол: финансовите въпроси между България и Турция се уреждат с турски дълг към Русия от военните контрибуции.
От 6 април е руско-българският протокол, с който България признава, че дължи на Русия 82 млн. зл. фр., платими в срок от 75 години. Това е изключително ценен принос към българските усилия за признаване на независимостта, когато западните сили подкрепят турските претенции за откуп. След Октомврийската революция съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.

(бел.авт. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с "освободителката" ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката - Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.)

На 9 април е подписан и българо-турски протокол, с който България приема руско-турския, Турция се отказва от всякакви материални претенции към България и признава независимостта й. Урежда се и откупването на линиите на Източните железници на българска територия (310 км). С телеграма до Фердинанд император Николай II признава независимостта. Следват признания от останалите велики сили. Три десетилетия след Освобождението е извоювана и формално независимостта на българската държава. Тя става равноправен член на европейското семейство.

Триковете на Фердинанд

        След обявяването на независимостта пътят за войната с Османската империя е открит. Но преди да се пристъпи към решителни действия, монархът и правителството трябва да се отърват от опеката на Народното събрание по отношение на външната политика. Според чл.17 на Търновската конституция никакви договори и споразумения не могат да бъдат сключвани, без да бъдат санкционирани от парламента. Това постановление спъва дейността на отговорните фактори в желанието им да формират коалиция против Турция.

        Правителството на Александър Малинов подготвя необходимата процедура за промяна на конституцията, но тя е осъществена от коалиционно правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия начело с Иван Гешов. Петото Велико народно събрание заседава през лятото на 1911 г. и променя Търновската конституция в желаната от управляващите среди посока. След като се заменят думите "княз", "княжество" и "княгиня" с "цар", "царство" и "царица", основният проблем - чл.17, е изменен по начин, който дава правото на изпълнителната власт в съдружие с царския институт да сключва междудържавни договори. Пътят към войната е открит.

Имаше предложения да се обяви Денят на независимостта за национален празник на мястото на 3 март с аргумента, че и в други страни този ден е национален празник. Но там независимостта символизира държавното начало, докато у нас е негово следствие. Без 3 март не биха били възможни нито 6-и, нито 22 септември, защото тогава започва самостоятелният живот на българската държава.

www.bnr.bg

наука бг

бас-бг.орг

Акад. Илчо Димитров
Георги ВЛАДИМИРОВ--
Борислав Гърдев





 Манифест за провъзгласяване независимостта на България
прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в гр. Велико Търново
"По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги - бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!"
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 г. двадесет и втората годишнина от Нашето царуване.
На първообразния с собствената ръка на Негово Величество подписано:
ФЕРДИНАНД I.
"Извори за Българската История", съставители Пенка Костадинова и Милен Куманов, Издателство "Отечество" София 1994 г

.Спомени на Моско Москов за събитието
Моско Москов (1862-1947) е български писател, драматург, преводач, публицист,, литературен историк и фолклорист
22 септември (5 октомври) 1908. Провъзгласяване на независимостта ни. Сутринта отидох на училището, ученици и учители по улиците. Иде съобщение от управителя да отидат учителите на гарата да срещнем княза. Отиваме и чакаме на гарата до 11 часа. Там беше окр. управител М. Радославов, кметът Вителов, комендантът и др. официални лица. Дойде една само машина (локомотив) и съобщи, че князът чака на спирката в Долна махала. Тутакси всички тръгнаха, кой пеши, кой с файтон. В това време князът слезнал на спирката и с адютанта си отишли пеша до черковата „Св. Четиридесет" и се разходили из двора, и дори седнал на двора.
Пристигнали сетне министрите и управителят, и кметът. Той навярно с мислел сам какво ще стане. Влизат в черкова „Св. Четиридесет" и след като..., той [Фердинанд] от трона си прочете манифеста... Малинов доста развълнувано каза да се именува [князът ] „светлий цар".
Сетне отидоха в черковата митрополитска [Се. Петър и Павел "]. След това цар Фердинанд и министрите дойдоха на Хисаря [Царевец]..., гдето имаше една малка построена барака, окичена със зеленина. Влезна Фердинанд и министрите.
След това Малинов прочете пред народа манифеста. Вителов, кметът, каза, че е велик акта и царят ще намери подкрепа у народа. Князът стъпи на стола и каза, че благодари на търновчани за всичко и че обичта на търновци му е много скъпа. След това се отместиха по дуварите към изток и местният фотограф ги сне."Инициатор на честванията на първата година от провъзгласяване на Независимостта е Туристическо дружество "Трапезица".

Вестник "Военни известия" съобщава:
"По случай провъзгласяването на независимостта в тържествата взеха живо участие и квартируващите в този град 18 Етърски и 20 Добружански на Н.Ц.В. полкове". Двадесет и четири поборници от Бяла черква, пазейки възрожденските идеали на Априлското въстание, изпращат телеграма: "Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 г. се бори при Дряновския монастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, двес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашия скъп идеал: пълна независимост на отечеството ни. Да живее и напредва свободна и независима България".
Пет години след обявяването на Независимостта признателни търновци издигат малък паметник-пирамида, която отгоре завършва с кръст. Този паметник е премахнат през 1952 година. Запазени от него са само няколко снимки в архива на Леон Филипов.
За десетгодишнината от паметното събитие на входа на крепостта Царевец е поставена скулптура на лъв. Направена е от бял арбанашки камък, дялан пред чашмата Каменец до село Арбанаси. Проектът на скулптурата е на учителя по рисуване Димитър Багрилов. По пътя от гара Търново към хълма Света гора на скалите е бил издълбан паметен текст, отбелязващ Деня на Независимостта. Този паметен знак, за разлика от пирамидата и лъва, остана невъзстановен.
Първа публикация в Интернет: www.trapezitca1902

Из тайният доклад на д-р Никола Генадиев

БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Общоевропейската война, предричана от дълги години макар мнозина да я считаха невероятна, избухна внезапно в началото на м. август 1914 г. Още от първите дни пролича, че тя ще бъде жестока и безпощадна Още от първите дни, всяка една от воюващите групировки взе да полага усилия, за да спечели съюзници, та да си обезпечи победата.
Германия, която от дълго време се беше готвила за нападателна война, превъзхождаше противниците си в боевата си готовност, но в дипломатическата подготовка на войната даде доказателства на неумение и направи груби грешки. Ръководящите кръгове в Берлин са хранили необяснимата надежда, че Англия ще остане неутрална, и са допущали, че както Италия, така и Румъния, България, Турция и Гърция, ще обявят война на Съглашението.
Италия беше в Тройния съюз от 1882 год. и беше подновила съюзния договор в 1912 год. При все това, римският кабинет отклони поканата на Австро-Унгария и на Германия да се намеси във войната на тяхна страна. Напротив, на 9 декември 1914 година той подкачи преговори с Австрия, за да иска изпълнението на чл. 7 от съюзния договор. Тоя член гласи, че всяко действие извършено от Австрия или Италия, което нарушава равновесието на Балканския полуостров, дава право на другата държава да добие компенсации. Понеже Австрия обяви война на Сърбия, тя нарушава равновесието на Балканите, така щото Италия добива правото на компенсации. Впрочем италиянското правителство не само нямаше желание, но нямаше и възможност да тръгне да воюва с Централните сили, защото народът нямаше да го последва. Той отдавна очакваше случай да си възвърне от Австрия италиянски провинции и по тоя начин да довърши обединението си. За Италия въпросът беше дали ще остане неутрална срещу богати компенсации, или ще воюва на страната на Съглашението.
Румъния също беше съюзница на австро-германците. Тя бе тласната в орбитата на Централните сили от покойния Карл Карла, немец и Хохенцолерн. В тайния съюзен договор е предвидено, че тия сили ще подържат Румъния да завладее българска земя по линията Тутракан – Балчик. Тая поддръжка се даде в 1913 год. на румъните, които впрочем бяха подкрепени и от Съглашението. Но във всеки случай, Румъния извлече от съюзния си договор с Австрия всичката полза, която можеше да очаква. При все това, и въпреки желанието на краля, букурещкото правителство отказа да обяви война на Съглашението. Кабинетът на Йонел Братиану, син на знаменития русофоб Йон Братиану, напротив дебнеше благоприятния момент да се присъедини към Русия и Съглашението и да обяви война на Австрия. Тая политика намираше пълно съчувствие в общественото мнение, защото то разбираше, че от тая война може да излезе разпадането на Хабсбургската монархия, и че е ударил часът на обединението на румънския народ. Австро-Германската, дипломация изостави мисълта да въвлече Румъния във война и насочи всичките се усилия да повлияе да остане поне тя неутрална.
От обнародваната миналата година гръцка бяла книга излиза наяве, че крал Константин е обещавал на своя шурей, Кайзер Вилхелм, да се присъедини към Централния съюз в случай на обща война. Но било, защото Венизелос го обуздаваше, било по причина на географическото положение на Гърция, което я постави под ударите на съглашенските кораби, той никога не можа да си удържи обещанието.
От балканските държави само Турция и България отидоха с Централните сили. За турците, които от две столетия живеят със страха, че Русия ще ги изгони от Цариград, и особно за неопитните управници младотурци, отдавна подпаднали под влиянието на Германия, поведението им е обяснимо. Но за България, присъединението й към Централните сили и воюването й против Съглашението беше акт, равносилен на самоубийство.
Без съмнение, най-много е повлиял, за да се прегърне тая политика цар Фердинанд; Радославов и неговите помощници, макар сами да клоняха повече към Германия, в същност бяха послушни оръдия на царя. Кога той се реши на тая безумна постъпка и по какви съображения, още не е напълно обяснено. Но вече се знаят известни факти, които, хвърлят светлина върху еволюцията на българската политика през 1914 и 1915 год.
Поемал ли е цар Фердинанд по-рано задължения пред германския и австрийския императори?
Отношенията между бившият български цар и императора Франц Йосиф са били винаги твърде близки. Цар Фердинанд се стараеше сам да ръководи външната политика на България и рядко срещаше отпор от нашите министри, било защото някои от тях са били несведущи в тънкостите на дипломацията, било защото не защищаваха с достатъчна енергия правата си на отговорни управници. Той имаше обичай и зад гърба на министрите да дава обещания и да поема задължения. Есента на 1906 година той изненада правителството със заявление, че бил се задължил пред германския император да не обявява война на Турция. В 1908 година по свой почин се споразумял с австрийския император да обяви независимостта, но да не докарва работата до война, нито да мобилизира войската, и по тоя начин парализира дипломацията ни. Допустимо е, че е давал някакви обещания на Франц Йосифа и за общата война, и вероятно е, че това е станало между другото в свиждането им през есента на 1913 година във Виена. Една телеграма, изпратена от Франц Йосифа до цар Фердинанда в деня на обявяването на Общата война, с която го кани и той да мобилизира българската армия и да се присъедини към Съюза, дава да се мисли, че покойният император е имал основания да разчита на помощта на Фердинанда.
Отношенията между Кайзер Вилхелм и цар Фердинанда никога не са били добри, а преди войната бяха лоши, Вилхелм презираше Фердинанда и Фердинанд го ненавиждаше. При все това, те станаха съюзници.
Който изследва причините на тоя неестествен и неполитичен съюз, не може да не обърне внимание на обстоятелството, че дордето народите в Румъния, Гърция и България съчувствуваха на Съглашението, държавните им глави от душа и сърце бяха с Германия. Наистина Карол беше немец, но крал Константин по баща е датчанин, по майка русин, а цар Фердинанд се гордееше много повече с майчиния си царски род, от колкото с немския си бащин произход. Идолопоклонското благоговение на тия крале пред военната организация, която в Германия бе най-силна, обяснява донейде чувствата им. Но по-голямо значение има убеждението, че германската победа означаваше засилването на монархическия принцип и увеличение престижа на прусашката дисциплина.
Лично цар Фердинанд е импулсивна натура. Той и в политиката се влияеше от враждите си, от спомените си за минали унижения и от жаждата си за мъст. На това отгоре, славата му на тънък дипломат беше узурпирана. Хитър – да, но умът му беше недостатъчен да обгърне големите държавни и национални задачи. Той имаше нужда да бъде ръководен, както го ръководеше покойната и умна княгиня Клементина. За нещастие, в двете съдбоносни войни в 1912 –1913 и в 1914 – 1918 г., министрите не ръководеха него във външната политика, a той ръководеше тях.
Но цар Фердинанд, ако не зачиташе народа и не щадеше кръвта на неговите синове, поставяше над всичко на света най-напред своите интереси, и след това интересите на династията. Той желаеше германска победа и затова беше наклонен да вярва, че тя ще се сбъдне. Но ако беше знаял, че Централните сили ще претърпят поражение, нямаше да тласне България в гибелния път, от съображения на личен интерес. Цар Фердинанд се остави да го убедят, че германската победа е обезпечена. Министрите му не го разубедиха, било от невежество, било от раболепство, било от лични побуждения.
В началото на войната той беше за неутралитет и чакаше да види как ще се развият събитията. През пролетта на 1915 год. още не беше разкрил намеренията си. Има основание да се предполага, че през юни месец е вече давал някакви обещания на германския император. След оттеглянето на русите от Карпатите, когато страхът от тях се отдалечи, той се хвърли главоломно в обятията на Централните сили.
Виновниците на тая безразсъдна политика се оправдават с твърдението, че Съглашението не е давало на България никакви положителни обещания и не е предлагало никакви гаранции. Този въпрос не бива да остане тъмен.
Още в 1914 год., когато българското правителство обяви своя неутралитет, силите от Тройното Съглашение на 11/24 ноември връчиха на Радославова следната вербална нота:
“Правителствата на трите съюзни сили със задоволство посрещнаха изявленията направени от г. министра-председателя пред министра на Негово Британско Величество.
Ако, съгласно тия изявления, България се задължи да пази по отношение на Румъния, Сърбия и Гърция строг неутралитет, трите сили й гарантират, че при окончателното уреждане на войната, ще държат сметка за нейното поведение и ще й обезпечат важни териториални придобивки.
Тия придобивки ще бъдат по-големи, ако България се реши да нападне Турция, или Австро-Унгария.”
На 26 ноември е връчено друга еднаква вербална нота от руския, английския и френския пълномощни министри в София:
“По заповед на своето правителство и съгласно съобщението си от 11/24 ноември, руският министър има чест да уведоми царското правителство, че трите съюзни сили гарантираха Гърция против евентуалното нападение от страна на България.
Като продължение на реченото съобщение, трите съюзни сили гарантират на България, че ако тя пази строг и лоялен неутралитет, тя ще добие след войната справедливи териториални подобрения в Македония и разширение на територията си в Тракия, до линията Енос – Мидия”.
През пролетта на 1915 г., между българското правителство и Съглашението ce водеха в София устни преговори, които не напредваха по разни причини. От една страна сръбското правителство упорствуваше и не се съгласяваше да отстъпи Битоля и Охрид, а от друга, в Гърция Венизелос, който беше дал съгласието си да се отстъпи нам Кавала, ако тръгнем със Съглашението, бе свален от крал Константина и заместен с кабинет предан лично нему и на Германия. При такива условия, дипломацията на трите сили не можеше да действа бързо, а беше принудена да печели време, за да прокара без търкание своите намерения. Очакването да се присъедини Италия към войната също спомогна, за да се отложат решителните предложения, които предстоеше да се направят на България. Но най-важната причина, която спъваше преговорите, беше поведението на българското правителство, което отбягваше да вземе ясно становище и вдъхваше подозрението, че то гледа да печели време и че няма намерение да влезе в съюз със Съглашението. Ако нашите управници се бяха решили да прегърнат каузата на Съглашението още през пролетта на 1915 г., ако те изложеха исканията на България искрено и твърдо, уверен съм, че щяха да обезпечат по-големи придобивки и че преговорите щяха да се приключат лесно и бърже.
Въпреки подозрителното поведение на Радославовия кабинет, след намесата на Италия в войната (4 май н. с. 1915 г.), на 16/29 май 1915 г. пълномощните министри на Русия, Англия, Франция и Италия връчиха на нашето правителство следнята вербална нота:
“Правителствата на четирите съюзни сили решиха да направят на българското царско правителство следните изявления, ако то е готово да влезе във война с Турция с всичките си военни сили:
“І. Съюзните сили се съгласяват България да окупира незабавно земята до линията Енос – Мидия, която ще стане българско владение.
II. Съюзните правителства гарантират на България, на края на войната, владението на частта от Македония, разграничена; А) от към север и запад с линията Егри Паланка, Сопот на Вардар и Охрид, включително с градовете Егри Паланка, Велес, Битоля и Охрид; В) от към юг и изток със сегашната сръбско-гръцка и сръбско-българска граница. Това задължение се поема при следните условия: а) Сърбия ще получи справедливи компенсации в Босна в Херцеговина и на Адриатическия бряг; в) България няма да направи никакъв опит за окупиране на коя да е част от гореопределената територия до сключването на мира.
ІІІ. Съюзните сили се задължават да положат всички усилия пред гръцкото правителство, за да обезпечат отстъпването на България Кавала. Понеже съюзните правителства, за да могат да направят това, ще трябва да бъдат в положение да предложат на Гърция компенсации в Мала Азия, българската войска трябва да влезе в действие против Турция.
IV. Съюзните сили са наклонни да спомогнат в преговорите, които Румъния и България биха подкачили за уреждането на Добруджанския въпрос.
V. Съюзните сили се задължават най-сетне да доставят на България всякаква финансова помощ, от която тя би имала нужда”.
Тая нота отваря пътя за преговори. Тя не можеше да съдържа крайните концесии, нито влиза в ролята на предложителя да предвари всичките желания на страната, с която преговаря. Българското правителство отговори на 1 юни с нота, която е от естество да подкачи или продължи преговорите. В нея се говори също за хинтерланда на Кавала и за гаранции. На 21 юли, (3 август н. с.) 1915 г., пълномощните министри на Четворното Съглашение връчиха на министъра на външните работи следнята вербална нота:
“Правителствата на четирите съюзни сили обсъдиха с голяма грижа и зеха в твърде благоволително внимание нотата, връчена от българското царско правителство, на техните представители в София на 1/14 юни. Въодушевени от горещо желание да видят положението на балканите уредено по траен начин, те имат чест да направят на българското правителство изявленията, които следват, и които определят тяхната политика.
Съюзните сили гарантират на България владението на безспорната зона в Македония (каквато е начъртана на картата приложена към сръбско-българския договор от 1912 г.)., като зимат задължението, че всякакво увеличение на Сърбия вследствие сегашната война ще бъде абсолютно подчинено на условието, че Сърбия ще отстъпи на България речената безспорна зона. Те считат, че тая декларация дава на България сигурен залог за бъдещето владение на тая зона.
По отношение на Кавала, очевидно невъзможно е при днешните условия да се определят даже приблизително териториалните владения, които ще може да добие Гърция в Мала Азия. От обширността на тия придобивки ще зависят размерите на хинтерланда на Кавала, който съюзните сили ще предложат на Гърция да отстъпи.
България във всеки случай може да бъде уверена в намерението на четирите съюзни сили да дадат на думата хинтерланд тълкувание справедливо широко и те поемат задължението, че няма да признаят никакво увеличение на Гърция в Мала Азия, ако Гърция не отстъпи на България Кавала, с един хинтерланд съразмерен с увеличенията, които тя ще добие другаде.
Незабавното владение на Тракия до линията Енос – Мидия е вече гарантирано на България с нотата на четирите съюзни сили от 16/29 май.
Като правят това съобщение на българското правителство, четирите съюзни сили желаят да подчертаят факта, че времето изтекло дордето отговорят на запитванията, които то формулира, не значи по никакъв начин желание или намерение да се отметнат от предложенията направени на България на 16/29 май.
Съюзните сили считат, че гаранцията, предложена днес на България, основана на отказа да се признае какво да е разширение на сегашните граници на Сърбия или на Гърция, освен ако те отстъпят на България гарантираните й от четирите сили територии, ще бъде за България залог за пълното и всецяло изпълнение на обещанията, които й се дават с настоящата нота.
Ако България приема тия предложения, съюзните правителства ще искат да се сключи в скоро време подробен договор, за да се определи датата, в която България ще обяви война на Турция, и с колко войска ще воюва. Ако България не обяви война на датата и по начина, който ще се уговорят, предложенията съдържащи се в тая нота ще се считат нищожни по взаимно съгласие.
Най-сетне, в случай, че тия условия бъдат приети, Съюзните сили ще искат от българското правителство да земе всички възможни мерки, за да не се допуща минаването на бойни припаси, предназначени за Турция”.
Българското правителство не отговори на тая нота. Радославов, в утомителните си устни обяснения със съглашенските пълномощни министри, признаваше, че по отношение на Добруджа и на Кавала не можеше да се предложи повече, но за сръбска Македония трябва да се даде по-осезателна гаранция, особно за частта отвъд Вардар. Вследствие на това, Съглашението на 31 август (13 септември н. с.) 1915 год. подаде следнята нота:
“Като допълнение на съобщенията си от 16/29 май и 21 юли (3 август) т. г., представителите на съюзните сили са натоварени да направят пред българското правителство следнята декларация:
Четирите съюзни сили са готови да гарантират на България отстъпването от Сърбия, щом се свърши войната на частта от Македония, включена в безспорната зона от сръбско-българския договор от 1912 година.
Във всеки случай, тая гаранция се дава под условие, че България ще заяви, че е готова да сключи със съюзните правителства военен договор, относително влизането й във война против Турция в близко бъдеще. Ако никаква декларация от тоя род не бъде направена в къс срок, предложението съдържаще се в тая нота ще се счита като несъществующе по взаимно съгласие”.
Три дни по-късно, английският пълномощен министър с вербална нота предложи добавъчна гаранция: част от безспорната зона да бъде предварително окупирана от английски войски, които ще я предадат на българските власти при свършването на войната.
Вместо отговор, една седмица след това българското правителство обяви всеобща мобилизация. Съглашенските представители подадоха нота на 21 септември (4 октомври), с която заявяват, че вследствие българската мобилизация, смятат за нищожни и несъществующи предложенията, направени на България в горните ноти.
От тия дипломатически документи става явно, че Съглашението предлагаше на България: срещу неутралитет – Тракия до Енос – Мидия и поправка на македонската граница; а срещу война против Турция – Тракия до Енос – Мидня, безспорната зона от сръбска Македония, Кавала с един хинтерланд, който можеше да обгърне Драма и Серес, и уреждане на Добруджанския въпрос чрез спогодба с Румъния. По въпросът за гаранциите, знае се че Съглашението отказваше да приеме предварителна българска окупация на Македония. Задължението поето да не признае никакво увеличение на Сърбия, дордето тя не отстъпи нам обещаните от Съглашението земи, можеше тогава да не изглежда достатъчно. Но окупацията с английски войски на част от безспорната зона, окупация която можеше да обгърне цялата сръбска Македония по искане на българското правителство и задължението, поето от Англия тя да я предаде нам, удовлетворява всичките законни желания за обезпечение и съставлява пълна гаранция за изпълнението на обещанията на Съглашението, в случай на негова победа. Колкото за въпросите за Кавала и за Добруджа, днес е ясно, че пред големите придобивки на Румъния и Гърция, България щеше да добие пълно удовлетворение.
Но аз имам основание на вярвам, че това не беше последнята дума на Съглашението. Ако България се беше решила да върви с него, преди Италия да се намеси във войната, ако беше подкачила преговори през пролетта или даже през лятото на 1915 г., и ако тия преговори се водеха от наша страна от лица сведущи и способни, България можеше да си обезпечи и част от спорната зона.
Срещу тия придобивки, какви задължения и какви жертви се искаха от България?
Българското правителство беше обяснило, че не желае да воюва против Австрия. Независимо от обстоятелството, че за една малка държава е предпочтително да не влиза във война с Велики сили, воюването на австрийския фронт беше придружено с по-големи жертви. Там нашите войски трябваше да се бият до края на войната. Срещу турците, напротив, войната щеше да се свърши с падането на Дарданелите. Българското правителство можеше и беше длъжно да уговори, че след падането на Цариград и на проливите, нашата армия няма да минава в Азия да се бие. Но и само по себе си, падне ли Цариград, турците не можеха дълго да продължават войната в Азия, защото нямаше път да им се изпрати един снаряд и един патрон, а бойните припаси, с които разполагаха бяха твърде ограничени. Така щото, първото задължение, което щяхме да поемем, ако се бяхме съюзили със Съглашението беше: да обявим война на Турция и да воюваме до падането на Цариград и Дарданелите.
Колко войска трябваше да дигнем на крак за тая операция?
В нотата си от 16/29 май 1915, Съглашението иска да воюваме с всичките си военни сили. Но в нотата от 20 юли (3 август), то предлага да се сключи военна конвенция, в която да се определи кога ще обявим война на Турция и с колко войска ще воюваме. Подобни конвенции имаше между нас, сърбите и гърците в 1912 г, както и между Сърбия и Гърция от май 1913 г., за случай на война против България. Подобна има между Гърция и Съглашението, сключени в 1917 г. Според нея, до колкото се знае, Гърция беше длъжна да мобилизира последователно войски по начин, щото да докара числото им на 300 000 души. Но едва ли тая цифра е била достигната. За нашата операция против Цариград и Проливите вярвам, че можехме да уговорим да мобилизираме 200 000 души, най-много 250 000. От по-голяма армия нямаше нужда, защото съглашенците имаха вече на Галиполския полуостров около 70 000 души, и защото турците се биеха още на три фронта, срещу русите и срещу англичаните в Месопотамия и в Синай. Независимо от това, съглашенската флота можеше да снеме на български бряг на Егейското море значителна тежка артилерия, от каквато имахме толкова нужда в турско-българската война. Във всеки случай, не само от нашето правителство зависеше да ограничи военната помощ, но и да се беше съгласило даже да мобилизира 300 000 души, това можеше да увеличи малко разноските, но не и жертвите, които не можеха да бъдат значителни, които далеч нямаше да стигнат броя на падналите в 1912 г. От положителни източници днес се знае, че ако ний в 1915 год. бяхме обявили война на Турция, в Цариград се е обмислювало да се оттегли войската в Азия. Може би това нямаше да стане, но какво съпротивление можеше да окаже турската армия, окончателно деморализирана след нашето нападение, откъсната от Централните сили и лишена от бойни припаси? Колко дена щеше тя да се удържи на Чаталджа, непрестанно бомбардирана от съглашенската тежка артилерия? При тия условия, осведомените лица мислят, че щяхме да свършим войната с нищожни жертви, Даже България да беше неутрална, турците нямаше да удържат Галиполи, именно защото нямаха снаряди, и германците бяха решили да потопят параходите “Гьобен” и “Бреслау”. Като съюзници на Германия мобилизирахме всичката си войска, до последня възможност, и се бихме срещу сърби, срещу румъни, срещу гърци, срещу руси, срещу френци, срещу англичани, срещу италиянци, бихме се цели три години и дадохме жертви, на които броят е поражающ.
Военните разходи, които ще тежат десетки години върху икономическия ни живот, идеха да бъдат малки в кратка война, в съюз със Съглашението. Но те можеха да бъдат нищожни, ако се използуваше умело финансовата помощ, която четирите съюзни сили предлагат в двете си ноти от 16 май и 21 юли 1915 г.
Но най-печалното е, че българските управници в 1915 година отвърнаха очи от пропастта, която изкопаха на България.
В доклада ми не е зачекнато даже въпросът каква участ очакваше нашето отечество, ако Германия беше победила и ни наложеше икономически ярем. По-важно беше да се осветлят меродавните личности върху невъзможността на победа на Централните сили и върху страшните опасности, които дебнат страната ни, ако се презрат предложенията на Съглашението.
България, по своето географическо положение и по качествата на народа ни и на армията, имаше голямо значение в тая война, и можеше да играе завидна роля. Това признава и италиянския министър г. Сонино (стр. 8 и 9). Какво беше това значение и как царят и правителството го използуваха за постижение на народните идеали?
Най-напред, съдбата на Турция зависеше изключително от България. Обявехме ли й ний война, в кратко време Дарданелите щяха да паднат и в непродължителен срок Турция щеше да излезе от строя. Да се мисли че германската армия щеше да тръгне да ни наказва е безумие. Нито Германия можеше да отдели няколко стотин хиляди души, нито армията й можеше да прегази Сърбия и България преди да паднат Проливите. Германия търсеше съюзници не за да им праща значителни войски, а за да използува техните армии и да пести своята. Един път Проливите в ръцете на Съглашението, руската армия, снабдена по-бърже през Черно море с бойни припаси, ставаше по-опасна за своите противници.
България фатално щеше да повлече Гърция и Румъния, които и без това по-късно се обявиха против Централните сили, и на които интересите не позволяваха да стоят на страна, когато България вече воюва, принася ценни услуги и бере победни лаври. А намесата на всички балкански държавици едновременно, a не раздробено, щеше да бъде фатална за Централните сили.
С една дума, намесата на България на страната на Съглашението щеше да ускори неговата победа с една или две години и щеше да спести на человечеството страдания и жертви в твърде големи размери. Вместо това, днес нея обвиняват, че е станала причина да се продължи войната с всичките близни и далечни последствия от чрезмерното й траене.

http://www.sitebulgarizaedno.com

Изпъденият марш - поука за всеки българин!

Изпъденият марш      Възпоминание от Русия 

      Току-що влязнахме във външния коридор на театъра, г. Кривцов ни посрещна и каза бързо:

      — Господа, едно неприятно нещо!

      — Какво? — попитаха неколцина заедно.

      — Но това трябва да е някакво недоразумение! — каза той. По лицето му, осветлено от стенните ламби, се четеше безпокойство и недоумение.

      — Как, отлагат концерта може би?

      — Не, идете вижте! — каза Кривцов и ни посочи червената афиша на стената.

      Приближихме и взехме да четем афишата. Там беше програмата на музикалната вечеринка. Тя състоеше от маршове и химни на всички славянски народи, които щеше да пее капелата на Славянски. Най-напред беше руският химн „Боже, царя храни“, а после идеха останалите. Нашата „Шуми Марица“ стоеше по средата им.

      Но една дебела черта със син молив беше теглена въз словата, тя беше заличена.

      Ние останахме втрещени.

      Тая сценка произлизаше вечерта на 18 юли 1888 година в коридора на „Русский театър“ в Киев. Него ден се сключваха седмодневните празненства в Киев в памет на деветстотната годишнина (15 юли) от покръщението на руския народ в тоя град. Този юбилей беше събрал голямо множество народ; бяха надошли представители от цяла Русия, от страна на официалния свят, висшето духовенство и интелигенцията; бяха се явили депутации от цял славянски мир, представени в лицето на отборните си граждани, публицисти, политически деятели, писатели, поети; народите или правителствата на славянските земи бяха поискали да вземат живо участие в братския празник и по тоя случай да засвидетелствуват още по-тържествено своята кръвна и духовна връзка с велика Русия, да я почетат и да подигнат блясъка на юбилея на едно от величайшите събития в живота на руския народ. Имаше депутации и от православните неславянски страни: Румъния, Гърция, Абисиния.

      Имаше от Англия — от страна на англиканската църква.

      Имаше от Япония — от православните японци.

      Само от България, от православната и освободена с руска кръв България, не се очакваше никой.

      Увлечено от антируската си политика, тогавашното българско правителство не беше сторило нищо. Нито то взе почин да бъде представена България тука, нито допусна да се вземе. Отсъствието само на България от това братско, всеруско, почти всеславянско тържество беше едно грозно нещо, една съблазън за другите славяни, един срам за нас.

      Обтегнатите отношения с Русия не трябваше да попречат на България да изпълни един дълг на вежливост и на човещина; политиката на минутата не можеше да послужи за извинение на това невнимание, което в случая добиваше вид на едно ново, дръзко и ненужно оскръбление, прибавено при другите…

      Когато в самото надвечерие на юбилея емиграцията в Цариград и в Одеса се научи, че от България нищо няма да има, че тя ще се умълчи, че и Екзархията няма да изпрати представители, то реши тя да изпълни тоя дълг. Веднага една депутация, съставена от по-видните емигранти в горните два града, тръгна начело с дядо Цанкова за Киев. Тая депутация, в която имах чест да бъда и аз*, неупълномощена ни от правителството българско, ни от народа, се яви като българска депутация на руския юбилей. Скандалът бе избягнат.

      [* Бяха още: г. г. М. Маджаров, С, Бобчев, А. Людцканов, Светослав Миларов; по-старият брат на дяда Цанкова, дядо Константин (дошъл с друг един българин от Румъния като делегати от българската колония там), капитан Бахчеванов, Д. Бръчков и още двама-трима други емигранти, чиито имена не помня. Имаше и един македонец от Дебърско в народното си рухо, дошъл по частна работа в Кнев, когото сръбската дерутация бе прибрала и развождаше с агитационна цел, да представи пред русите, че македонците са сърби, и когото ние грабнахме от нея. А на 16 юли пристигна при нас от Харков и г. проф. Дринов, а от Одеса — г. А. В. Рашеев, делегат от Одеското българско настоятелство.]

      С неописуем блясък и великолепие, с небивала тържественост се отпразнува юбилеят. Киев, окичен със знамена, а вечер илюминован, беше добил необикновено празничен вид; в улиците гъмжеше гъсто множество народ, сред което групите на славянските депутации, отличени със златни жетони на гърдите, минаваха, поздравявани с почит и умиление от добрия руски народ. Богослужения, водосвети, шествия до Днепър, до мястото, дето се е бил кръстил светият княз Владимир с народа си, военни паради, обеди, речи, тържества, разходки с музики на параходи по реката, гърмеж на топове и камбани, посещение на манастири и скитове, скрити в гористите околности на Киев, приеми официални изпълниха тая знаменита юбилейна неделя. Нас ни посрещаха с любов навсякъде. Руското пословично гостолюбие се надмина в усилията си да задоволи милите славянски братя, да ги изгали с внимание и топло съчувствие, да им изкаже уважение, да остави в душите им неизгладимо впечатление за кратковременното им гостуване в стените на „майката на руските градове“ и за тържеството, що ги бе привлякло в нея.

      Аз няма да забравя никога тия дни.

      Имаше обаче за нас, българската депутация, мигове на малки огорчения. Една струйка от хладина се забелязваше към България, особено в средата на влиятелните руски кръгове. При всичката изключителност и извънредност на часа очевидно беше, че в душата на русите не може да се спотаи съвсем горчивото чувство на обида и мъка, които те изпитваха от поведението на България, от „неблагодарността“ на освободения народ към освободителите му; в ума на русите непобедимо се сливаха понятията за народ и правителство, те отождестяваха едното с другото, пристигнали да се усъмнят подир върволицата прискръбни събития и разочарования в предаността на българския народ. Нам се даваше особено да почувствуваме това при отношението им спрямо нас и сръбската депутация, състояща се от двайсетина души сърби, повечето дошли от Белград, имайки в редовете си митрополита Михаила, генерала Груича и Пашича, отношения, запечатани към последните с особена топлина и благоразположение. Това беше отражение на новото течение в руското общество. В това време симпатиите към Сърбия растяха, колкото повече България ги губеше; това личеше и в печата, и в руската политика, и в интелигентните среди, та и в народа… Охлаждането беше проникнало навсякъде и разклатило съвестта на най-убедените ни приятели. България беше престанала да бъде галеното дете на Русия — такова изглеждаше да става сега Сърбия.

      Прочее вечерта на 18 юли се даваше в Киев музикална вечеринка, епилогът на празнуванията. Тая вечеринка се даваше в чест на славянските гости, поканени всички на нея. Знаменитият Славянски щеше да пее националните химни на всички славянски народи. Славянската душа тука щеше да се излее в мелодията на музиката и всичките й жици щяха хармонично да треперят в едно общо упойно чувство на любов, на братство, на взаимност, на идеали: исторически под чаровната сила на славянския звук…

      Сега лесно се обяснява нашето слисване, когато видяхме, че българският исторически марш — „Шуми Марица“-един се изгонва из концерта, счита се недостоен да стои при другите славянски песни в тоя всеславянски концерт.

      Обидата беше тежка, тя приличаше на презрение, хвърлено въз лицето на България, пред очите на целия славянски свят; ние се гледахме смаяни и се питахме достолепно ли е за нас да присъствуваме на концерта подир това.

      Бедният наш Кривцов беше засрамен и от челото му капеше пот. Тоя истински русин, член на Славянското благотворително общество в Одеса, беше пламенен българолюбец и провидение за емигрантите там. Член на руската депутация от тоя град, той се беше самоволно нагърбил със задачата да ни дава всякакво съдействие тук.

      Наближаваше да се почне концертът; последните посетители влазяха, поздравявайки ни, и минаваха в залата. Някои се спираха да прочетат афишата и после нам се виждаше — или ни се струваше така, — че по лицата им се изобразяваше някакво недоумение…

      Ние стояхме в нерешителност и се разговаряхме тихо.

      Дядо Цанков гълчеше сърдит:

      — Да не бяха туряли хич тая пущина в програмата, тогава друго… Но туриха „Шуми Марица“, па я задраскаха. Това е цял маскарлък!

      — Та они нас, бугарщината, ни чинюет резил на светот — казваше обиденият дебърчанин.

      — Разпоредителите, разпоредителите трябва да намеря — извика Кривцов, — трябва да се обясни това… недоразумение. Това е невъзможно.

      Не знам дали ние или той беше по-поразен от тая ненадейна случка; неговото пълно, хубаво и открито лице се беше изменило от скръб и негодувание.

      — Господа, не мърдайте оттука, моля, чакайте, докато се върна… да видя кому дължим това неприличие. С това се плюе не на вас, а на руското гостоприемство.

      И той ни остави.

      Ние очаквахме в коридора с нетърпение.

      След малко Кривцов се върна.

      — Батюшки, — каза той, като си изтриваше пота от лицето, — влезте, влезте, за вас са определени две от първите ложи.

      — А „Шуми Марица“?

      Той махна с ръка.

      Па като сниши гласа си, обясни ни, че махването на българския марш от програмата не станало с цел да ни докачат, а по съображения от друго, деликатно естество, и ни предаде извиненията на разпоредителния комитет. Той ни успокоява доста, но не ни разправи ясно кои бяха тия съображения, очевидно беше му трудно да ни обади истината. Ние настоявахме. Принуди се най-после да ни обясни, че махването на „Шуми Марица“ е станало да се не наранят някои чувства, някои самолюбия тая вечер. Чии бяха тия самолюбия и тия чувства, ние нито за миг не се подвоумихме да се догадим; всички разбрахме, че това се прави в угода на сърбите. Сами ли бяха изявили притезания, виждайки може би в нашия марш, под звуковете на който преди две години и половина българските знамена бяха се развели победоносно на сръбска земя, един наранителен за тяхната чест спомен, разпоредителите ли по свой почин, от чувство на прекалена деликатност към сръбските гости, бяха решили това — не можахме да узнаем. Кривцов ни даде да разберем, че се е намесило и друго влияние, от по-високо място. Нам не ни бе мъчно да повярваме това, като имахме пред вид признаците на хладина и на сръдня към България, за което се спомена по-горе.

      Кривцов залягаше по всеки начин да ни успокои и придума да влезем вътре. Той ни представяше на вид лошото впечатление, скандала, който би произвело отсъствието на българската депутация, и че това би турило в трудно положение самите руси, а най-вече него. Той ни заклинаше да се не обиждаме, да влезем в положението молеше, ободряваше.

      Подир всичко това ние намерихме, че е най-благоразумно да го послушаме и да влезем.

      Едва се настанихме — всички с камък в гърдите — в ложите си, завесата се вдигна и най-напред излезе един русин, професор, мисля, та чете сказка по великото историческо значение за Русия на събитието, що се празнуваше днес. Сказката се свърши сред дружни ръкопляскания от целия театър, чиито три реда ложи и партер бяха препълнени от славяни и руси. Между последните се забелязваха граф Игнатиев, председател на славянското благотворително общество в Петербург, г. Победоносцев, оберпрокурор на Светейшия Синод, г. Саблер, помощникът му г. Витте, проф. Ламански, проф. Антонович, абисинският герой Ашинов, който беше довел на юбилея един абисински владика и една черна абисинска принцеса, девойка, внука на Менелика, като представители на империята му, и други лица с гръмливи или известни имена.

      Силни и задушевни ръкопляскания поздравиха появяването на Славянски, облечен в богати староруски болярски одежди, както и жена му, както и дъщеря му.

      Най-напред се изпя руският химн, изслушан от публиката на крака. Въодушевени ръкопляскания поздравиха хора, когато свърши. Подир четвъртчасова почивка Славянски пак излезе и изпя ческия марш, поздравен пак от бурни ръкопляскания; а след това — почивка и нов славянски химн или марш. По тоя начин се изредиха всичките песни, означени в програмата, освен осъдения български марш.

      Това обстоятелство ни бъркаше да можем да се присъединим към общия ентусиазъм, да се издигнат чувствата ни до диапазона на възторга на останалите гости, силно потресени от вълнение при слушането родни славянски звукове в това интимно, почти семейно славянско събрание. Заедно с другите и ние пляскахме, но в душите ни беше тежко, скръб и мъка имаше там, ние се чувствувахме като убити.

      Току-що Славянски се кланяше за последен път, награждаван сега с още по-продължителни и горещи ръкопляскания от публиката, която се размърдваше, за да стане, на предните редове на партера се изправи ненадейно Ашинов, със своята странна, руса, женствена физиономия, с голяма свилена руса брада, облечен в богата черкезка носия, каквато имаше право да носи като кубански казак, с абисински орден на гърдите, и извика на Славянски със своя тьнък и писклив глас:

      — _Шумит Марица!_

      Всички очи се обърнаха към него.

      Шумът утихна.

      Славянски остана на сцената в недоумение.

      Един стар генерал от средните чинове на партера извика:

      — _Шумит Марица!_

      Викът „Шумит Марица“ се подзе и от други присъствуващи; повтори се доста гъсто и от местата, дето седяха депутациите; особено силно завикаха чехите и руските офицери. Па загьрмя и цялата зала:

      — _Шумит Марица!_

      При това общо желание, изразено тъй неочаквано и тъй дружно, Славянски се обърна към хора си, даде му бърз знак с ръка и българският марш се запя сред пълната въдворена тишина.

      Всеки може да си представи чувството, което ни облада. Станали прави, разтреперани от неописуемо вълнение и щастие, порасли до небето от гордост, ние слушахме с очи, обърнати към хора, нашия мил и славен марш, като усещахме, че към нашите ложи — особено ложата, дето беше дядо Цанков — бяха устремени множество съчувствени погледи. Хорът пееше стройно, с увлечение; потресающата сила на тая песен въз блудкаво игрив немски мотив, без войнствени удари, но пълна със спомени за дни на славни борби и събития, ехтяла в димовете на битките, в урата на победите и триумфите, покърти до дълбочините нашите изтерзани в изгнанието и унижението български души. Сякаш тая чудна песен беше един силен протест против посягането въз българската чест; сякаш тя сбра в себе, кристализува в звукове всичко високо и добро, каквото имаше у нас, всичките слави на българския народ. При днешните обстоятелства особено, в днешния час, на това място тя имаше страшно за нас обаяние.

      Когато хорът свърши първия куплет с припева:

      Марш, марш, генералю наш!

      — публиката се дигна: един ураган от ръкопляскания. Залата се потресе. Заехтяха „браво!“ и „ура!“… А Кривцов? Пляска и реве като луд… Славянски многократно и ниско се кланяше развълнуван и уморен. Нова гръмовна буря, театърът зафуча цял от стотина „бис“! Очевидно магията на тая песен обхващаше душата и на публиката, чрез други психологически процес вероятно, но със същата сила.

      Хорът повтори пак първия куплет:

      Шуми Марица

      окървавена,

      плаче вдовица,

      люто ранена,

      марш, марш, генералю наш!

      Нови ръкопляскания удавиха последните думн на припева, пак гърмовни и безчетни бис. И хорът захващаше трети път — а всички предишни песни се пяха един път! Що беше това! Ние не разбирахме. Сякаш публиката ни даваше едно бляскаво удовлетворение чрез това горещо съчувствие за горчивините, изпитани преди малко, като че е знаела… Това приличаше на един триумф! До мене стоеше Кривцов неподвижен. Аз го погледнах пак. Бедният, бършеше очите си! Всички очи гледаха към нас. Славянски свърши сред ръкопляскания, залата и ложите ни поздравляваха с топли усмивки в погледа. Граф Игнатиев, сияещ, ни поздравляваше с ръка; много руси дойдоха под ложата ни и простряха ръце, като да искаха да хванат нашите; генералът, който беше извикал подир Ашинова _Шумит Марица_, се втурна при нас и с горещи ръкувания и със сълзи, незасъхнали още на сбръчканите бузи, ни казваше:

      — Господа, господа! Това е скъпо за нас, руските люде. Аз чувах тия звукове, когато водех българска дружина под огъня при Стара Загора, и сега оживяха в старешкото сърце могущи спомени…

      Но най-радостен, най-щастлив, най-разтъгуван от умиление беше Кривцов. С тържество в погледа, с разтреперан от душевно вълнение глас той ни каза:

      — Разбирате ли какво значи всичко това, господа? Това значи: любов. Избухна тя, не се удържа. Сърцата, които бяха затворени за България, се разтвориха, запалиха се при първата психологическа искра. Ние искаме да ви се сърдим, да ви ненавидим, но не можем… И когато имаме вид, че ви мразим, знайте, че ние пак ви обичаме, против волята си… Във ваша полза говори сърцето ни, говори кръвта на руския человек, проляна за вас… Връзката между нас и вас е неразривна, симпатията безсмъртна… Помнете го винаги, кажете го у вас, когато идете!

      И тоя русин, който тъй много страда с нас заедно преди вечеринката, сега се радваше повече от нас на нечувания триумф на махнатата из програмата „Шуми Марица“, за победата на изгнаницата.

      Истина, той беше направил нещо за тая победа; той беше пошушнал няколко думи на неустрашимия казак, който пръв даде тона. Кривцов познаваше добре руската душа — добра, любеща, лирическа, каквато беше и неговата.

      Той се помина преди няколко години. Бог да прости тоя добър русин!

   Иван Вазов   София, 19 декември 1890