Русалските игри -българското езическо наследство

посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info

Разглеждането на българското езичество като самостойно явление в културно-историческото ни наследство позволи поставянето на проблема за предназначението на девташларите във връзка с русалските игри, русалийските гробища и посветителните обреди за юноши според описанията им в нашия фолклор.

Русалските игри са езическо наследство, "срамни игри", за които пръв съобщава още през ХІІІ век охридският епископ Димитър Хоматиан - през седмицата след Петдесетница млади хора обхождали селата на чети, събирали подаръци, танцували, скачали и правели пантомима.⁴ В народния календар за Русалска се смята неделята преди или след Петдесетница и според вярванията тогава бродят русалии, невидими духове, които наказват за неспазени забрани с отнемане на ръце или крака. По същото време предимно в Северна България чети от мъже, наречени русалии или калушари, обхождат селата и лекуват болни чрез обредни танци и музика. Името Русалия идва от името на античния празник на розите, който бил тясно свързан с култа към мъртвите. Същевременно с "русалии" твърде отрано се означават игри и участници в тях и в т.нар. Погани дни от Коледа до Ивановден. Сред вестите в староруски писмени паметници, някои от които са с българска подложка, най-разгърнато е описанието в Стоглава от 1531 г. за "русалии на Ивановден и навечерието на Рождество и Богоявление", когато мъже, жени и девици извършвали "богомерзки дела" - ходели на нощни игри, придружени с бесовски песни, а на сутринта с викове се умивали в река и се връщали в домовете си, за да паднат като мъртви. На друго място пък са съпоставени коледуването и русалските игри - "нелепо коледовати, ни русалии играти". В края на миналия век Кузман Шапкарев описва русалии в селата между Енидже Вардар и Кукуш - дружина момци, винаги нечетно число, облечени в празнични бели дрехи, с голи мечове в ръка, обхождали селата през дванайсетте "погани дни",

 /Русалии от събор в Петрич/

предвождани от "балтаджия", "кеседжия" и "калаузин", придружавали ги двама тъпанари и двама свирци, момците се движели задължително по двойки, в пълно обредно мълчание, при това две дружини не трябвало да се срещнат на път, но ако се случело, започвал бой и убитите били погребвани в особени "русалски гробища". За подобен обичай загатват и братя Миладинови за селата от Дебърско, където коледували, като си почерняли лицата и ходели от село на село с песни и хора, носейки червен байрак с бял кръст в средата.

Русалските игри и празникът се осъзнават през Средновековието като езически остатъци ("срамни или идолски игри"), но смисълът им досега не е разкрит, тъй като се анализират откъснато от средата, която ги е породила, а именно българското езичество. В този им вид, в който ги заварват етнографите през ХІХ век, и празник, и игри били в значителна степен християнизирани. Старинният пласт, който издава езическата им същност, е съхранен донякъде в песни и в топонима Русалски гробища.

В песните Русалска неделя или Русалия се свързва с градене (начало на цикъл): Дива ще си загради градините по време на добри дни - Гергьовден с Полерания, Русаля цяла неделя, Спасовден и Атанасовден (ТВ, № 3873, НПЛов., с. 51), мома е заградила Дивна града Русалия (или "зимна града Русалия") и сяда на бял камък в очакване на годежари и жених, сравнен с ясно слънце (СИБ 1, №№ 61, 62; ССБ, 2198). А в песен на коледно хоро от Бяла Черква (ССБ, № 168, вж. и № 167; ТВ, №№ 1212, 1213) с начало "Коледо, не колнала се!" хубава руса девойка се е разиграла около каменен град, от него изхвръква сокол с пророчество за голямо чудо, според което момците ще бъдат войници, момите - робини, а старците - посечени. Възпяваният град или градина символизира посветителните обреди за момци и моми, при които се осъвместяват "край" (=смърт) и "начало" (=раждане) и новопосветените се третират като временно мъртви, за да възкръснат в новия си социален статус. Същата идейна основа има и великденската песен (СбНУ 42, с. 226) за Дивна Юда Самовила, която гради на връх на Стара планина град от душите на моми и момци, а също така и юнашката песен (СбНУ 2, с. 107) за Русалка (Русанта) девойка, която примамва трима юнаци - Марко, Момчил и Реля Крилатина - с чудното си перо, захвърлено в края на клисурата на Аин (Мечка) планина, затваря ги в кале на Великден и ги извежда на Спасовден (т.е. през Русалската неделя, което мотивира и избора на името Русалка), когато бива посечена с измама от Рельо Крилатина.

Известно е, че църквата преследвала сатурналиите, а след това и коледуването заради поразителната прилика на смъртта на ритуално развенчавания техен цар с кръстната смърт на Христос, но без да имаме преки сведения за това, не по-малко основание тя ще да е имала да се обяви против прикрепването на чисто езическите представи за временната смърт на посветените към Великден и към Възнесение. Можем да предположим, че сюжетът на пантомимата, за която съобщава Димитър Хоматиан, ще да е бил илюстрация на тази идея. Свой принос при осмислянето на стария празник на розите и на култа към мъртвите има и българското шаманство - русалиите се коментират от своите хулители като игри, свързани с музика и екстатични състояния, с пиянство (опиянение) и маски. Предпочитанията към вертикалната организация на пространството

в шаманската митология стои в основата и на избора на календарното прикрепване на русалските игри към Поганите дни или Русалската неделя, когато според народната вяра небето се отваря (или се прибират душите на мъртвите, разпуснати още на Връбница), т.е., когато шаманът може да лети и да съпровожда душите през небесното отверстие. Изглежда, образът на Рельо Крилатина, победителя на Русалската девойка от цитираната вече юнашка песен, е спомен от някогашната шаманска митология.

Топонимът Русалски гробища е още по-сигурно указание за същността на русалиите като посветителни обреди от езическо време. Те, както джамалските в източните краища и коледарските в западните, са свързани с поверието, че там са погребани убитите при сраженията на две пресрещнали се дружини русалии, джамалари или коледари. Примерите, които имаме на разположение, позволяват сигурна реконструкция на изходната семантика:

1.  Константин Иречек описва Русалски гробища до село Василица в т.нар. Българска клисура - "камъни уж стари около някаква си малка каменна баня".⁵

2.   Петър Мутафчиев привежда свидетелски показания на стари жители на село Церово, на изхода на същата Българска клисура, които помнели, че побити камъни стърчели в седловината Русалски гробища, северно от градището на рида Петруша, и по продължението на стар път, наричан Трояндрум.⁶

3.  Русалийски гробища се намират до Белоградчик, на пътя за Лом, за които се вярва, че там са погребани убитите в битка между две села за една крадена мома.⁷

4.  Пак К. Иречек описва Русалийски гробища в Русалския проход на Стара планина от Ново село за Калофер, до които има и Самодивски кладенец.⁸

5.   На пътя от Трявна за Казанлък на една равнина се намирали Русалски гробища, за които П. Р. Славейков съобщава, че там някога са се сражавали "исполини русали" и бродници и магьосници ходели да правят своите заклинания. Предполага се, че за едно от двете места се отнася сведението в "Цариградски вестник" от 1858 г., според което русалските гробища са "въздълги камъни, обрасли в земята".⁹

6.  Йордан Заимов отбелязва като местно име Русалските гробища за гол гребен, на 5 км югоизточно от с. Мирково, Пирдопско, с изкуствена могила, което е свързано с предание за голям бой между две русалски дружини.¹⁰

7.  Местно име Русалски гробища Йордан Заимов отбелязва при село Бъта и до Русалски баир близо до село Долно Левски, Панагюрско.¹¹

8.   Русалийски, наричани още Елински или Латински, гробища се намират между връх Градището и връх Васильов над село Шипково, Троянско (по устно сведение от Васил Марков).

9.   В близост до стар римски път е местността Русалиите край село Литаково, Ботевградско, на границата между Ржана и Голема планина, а друга една местност със същото име, но на брод на река Каменица до Угърчин, съседства с Латински гробища и Забит камък. Самият камък, дълъг 2,6 м, стърчал на една могила заедно с други камъни и при разкопки били открити погребения, наподобяващи братска могила, с гробен инвентар от ХІV век.¹²

За Русалийски гробища се пее във варианти на баладите "Булин глас от гроба" и "Лазар и Петкана": "Лазар говеда пасеше/ из Русалимски гробища,/ па се изкачи на камък,/ със меден кавал засвири", а в края на песента земята се разтваря и майката прибира децата при себе си (СбНУ 16-17, с. 94, от Копривщица); "Байо ма Лазар доведе/ до Русалските гробища,/ та па си тамо остана..." (СбНУ 44, № 115, от с. Батулия, Софийско). И в двата примера Русалските гробища са място, където земята се отваря и "поглъща" хора.

Топонимът е разпространен и в краища, за които няма етнографски сведения за русалийски игри, следователно в миналото те са били присъщи на цялото етнично землище, а не локално явление (с предпочитание към неговата среда). Местата, които означава, са малки равнини (седловини) във важни планински проходи, по които са минавали пътища още през Античността. В тоя смисъл именуването не е резултат от случайна непредвидена среща между две русалийски дружини, каквато се описва и във вариантите на баладата "Жена на разбойник" - "среснавме се у тесни клисури,/ тевно беше, та се не видоме,/ ногу бевме, та се не познавме,/ срам ни беше, не приказваме си" (Шапк. 2, № 306, от Самоковско). Според нас в поверието за произхода на топонима имаме работа с вторична мотивация, тъй като е избледнял споменът за посветителния характер на русалийските игри, при които в определени места участниците временно умирали и възкръсвали, вече като воини. В митопоетичната традиция тази временна смърт на посветените се представяла като поглъщане от обитателя или покровителя на клисурата - Люта Змия троеглава, унаследила античния Змей Василиск, или от мечка-стръвница: Марко добър юнак с дружина от тридесет юнаци отива на двубой със Змия Тройоглава, която е запряла цареви друмове и тесни клисури (СбНУ 43, с. 104, а в обредните варианти публикувани в СбНУ 5, с. 6, СбНУ 2, с. 9 и др. трима или двама юнаци се бият с Люта Змия в дервене Василиски и от търбуха й изваждат цяла сватба). В друга юнашка песен (СбНУ 1, с. 62) тридесет юнаци начело с Марко са затворени в тъмница от Арватска девойка, откъдето излизат на Великден.

Сведенията за "идолските" русалски игри, топонимът Русалски гробища и девташларите около Плиска са сигурно указание, че в ранните векове на българската държава посветителните обреди за юноши все още са били активно действаща институция при формирането на новия набор воини. При отмирането им останали многобройни следи във фолклора, и то най-вече в коледните и хайдушките песни. И ако се съди по тях, времето на посветителните обреди е около Коледа и в периода между Благовец и Петровден, т.е. също тъй раздвоено, както са раздвоени русалските игри по Коледа и около Петдесетница.Честото упоменаване на бране на билки и цветя (перуника, божур, гороцвет) подсказват реликти от римските Розалии, които подобно на християнската Пасха били подвижни и зависели от географската ширина и времето на цъфтежа. Прикрепването на посветителните обреди към пролетта съответства на "свещената пролет" у римляните, когато неофитите след брак вкупом се отправяли към нови поселения и по този начин били съгласувани началото на техния нов живот с началото на новата година през месец март. Но тъй като българската Нова година започвала с деня на

зимното слънцестоене, русалски игри и посветителни обреди се прикрепили и към Коледа, а в контекста на коледуването и коледните песни те получили и своето последователно осмисляне - смяната на една година с друга се описвала като календарен вариант на мита за сътворението, в който централно място заемал двубоят между Змеебореца и Змея на дълбините. Заличаването на границите между световете, когато злите (отвъдните) сили достигали средата на усвоеното пространство, позволявало да се мисли, че посветителните дружини могат да посетят отвъдния свят и да умрат, за да възкръснат. Това вече може да обясни защо свети Георги, християнският възприемник на Змеебореца, освобождава три синджира роби, момци, моми и деца, които самодива е пленила и не им дава сянка и вода (Ил., 63, Шуменско).

Анчо Калоянов 

СТАРОБЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО

русалии

Според нар. вярвания през Русалската неделя на земята идват русалии - персонифицирани нечисти, вредоносни сили, представяни като различни свръхестествени същества. Това поражда редица забрани и обредни действия с предохранителен характер - не се спи на открито, жените не предат, не тъкат, не перат, всички избягват да се мият.

Не се ходи без път през нивите и полето, защото ако някой стъпи на трапезата на русалиите, ще се разболее. Със същата цел се носят треви, които имат силна миризма (пелин, орехова шума, лепка).

Най-опасни от цялата седмица се смятат русалската сряда и русалският петък. През Русалската неделя водят болните да преспят “на росен” (на места, където расте билката росен) или до лековити извори с надеждата, че ще се излекуват. Друг интересен обичай за лекуване през тази седмица, познат в Северозападна България, са РУСАЛСКИТЕ ИГРИ *.

В съботата преди Петдесетница е една от най-големите ЗАДУШНИЦИ. Тя е свързана с представата, че мъртвите се прибират в гробовете си на Духовден или през Русалската неделя. С нея се свързват и елементи от култа към прадедите, затова през тази седмица се извършват и поменални обреди. Предполага се, че корените на русалската обредност са в древноримските празници в чест на розите и мъртвите - Rosalia.

РУСАЛСКИ ИГРИ

Обичай, изпълняван през РУСАЛСКАТА НЕДЕЛЯ в Северозападна България. Участници в обичая са млади мъже (винаги нечетно число), наричани русалии, калушари. Предвождани са от ватафин, който знае лековитите билки, заклинания и магии. Званието ватафин се предава по наследство, само по права мъжка линия. Той избира останалите участници, които освен че имат желание да играят, трябва да са доказали своята пъргавина, честност, психическа устойчивост.

Облечени в нови дрехи, окичени с лековити билки, русалиите имат и строго определен обреден реквизит - русалско знаме (от бял ленен плат), носено от ватафина, и русалска тояга (от ясен, явор или дрян) за всеки от дружината, цялата нашарена и окичена с метални дрънкулки. Русалиите ходят през цялата неделя и играят из селото, по къщите, из полето и нивите. Вярва се, че игрите им ще прогонят болестите от къщите и ще донесат много плод по ниви, лозя и градини. Те играят и около болните от русалската болест (полуда). За тях се вярва, че са минали през самодивското място или са работили през дните на Русалската неделя. Под звуците на специални русалийски мелодии, изпълнявани на кавал, в буйно темпо, русалиите (хванати в кръг по възраст) играят около болния, който е поставен на земята. Извън кръга стои ватафинът със знамето, паница с оцет и скълцан чесън.

По време на играта русалиите подхвърлят болния нагоре, а ватафинът разтрива и запоява с оцета. Всеки прескача болния по три пъти. След това русалиите играят около ватафина, до който има гърне с ненапита вода. Той поръсва калушарите с водата, запойва ги с оцет, надвесва над всеки знамето и шепне заклинания. Най-старият счупва с тоягата си гърнето, така че водата да изпръска играчите и болния. В неделята на Русалската седмица дружината играе последен танц около знамето в дома на водача, който го прибира заедно с тоягите на русалиите. Играчите сядат на обща трапеза и си разделят получените дарове. 

  “Срамните” празненства са наследство от езическите обичаи

Няма съмнение, че ритуалът по изцерението на болните се извършвал в навечерието на тринадесетия ден от шестия месец. Този факт би обяснил изискването употребяваните на този ден съдове непременно да бъдат от глина, нови и зелени, а платното, с което се покрива болникът, да бъде бяло. Съдовете са от глина, защото глината е пръст, земя. Те са нови, защото така се поставя началото на тяхната употреба в началото на пролетните "земни" дни.

Глинените съдове задължително са зелени
защото такъв е цветът на пролетта. Бялото платно пък олицетворява ин-жизнеността, чиито адеквати са русалките.
На Спасовден заплашени от ревнивото око на самодивите, са преди всичко жените, и то младите булки и момите. Тези демони фактически действат още от ранна пролет до есента, но най-силно се проявяват през Русалиите. Това е времето, в което според народното вярване те нанасят на хората най-големите поражения. Момите гледат да се прибират по светло, а когато отидат на извора или кладенеца за вода, оставят там подарък на самодивите.
В българската традиция Спасовден или още известен в Странджа и Сакар като "Боже име" се свързва до голяма степен с култа към мъртвите. Според поверието това е единият ден, на който Господ прибира душите на покойниците. Затова рано сутринта жените отиват на гробищата и раздават хляб и варено жито за "Бог да прости". Често се боядисват наново червени яйца, които се раздават за умрелите. Понякога при изгрев жените се оглеждат в кладенец и вярват, че по повърхността се отразяват образите на покойниците. През деня вратите и прозорците се оставят отворени, за да могат душите по-лесно да се завърнат на небето. В Родопите и в Пирин на Спасовден жените вадят всички постелки и дрехи на двора. Момите изнасят чеиза си, за да го огрее слънце. Това действие се прави против "пасулки" (молци).
В съботата след Спасовден по традиция се отбелязва една от големите задушници, известна още с имената "Черешовото" или "Русалното одуше". В миналото хората са вярвали, че спасовският дъжд е скъпоценен колкото гергьовския. Ето защо е съществувал обичай моми и момци да обикалят с песни землището и да измолват дъжд. Тези шествия завършвали с обща трапеза, на която се коли курбан за здраве и благоденствие. Като аналогичен празник за началото на последните дни от възхода на ян-активността и ин-жизнеността към техния годишен апогей Спасовден е точният момент за празнично шествие. Преди приемането на християнството в шествието трябва да са участвали само зрели мъже и моми като моментни аналози на двете първични сили.
В цитираната от Димитър Маринов традиционна песен за дъжд, която момите пеят по време на шествието в полето, свети Спас е аналог на положителната сила от древната религия на българите и персонифициран адекват на нейната възходяща активност. Ето защо молбите за дъжд са отправени към него и от него се очаква да изпрати желаното с помощта на "леви ключи". Напомняме, че според пространствената символика на "Книга на промените" лявото е аналог на положителната сила. По традиция на Спасовден се играят хора без музикален съпровод, като мелодията задават изпълняваните от момите песни. Спасовското хоро е точен аналог на самата първична енергия, в която доминират жизнеността на женската сила и активността на мъжката.
Защо именно пелинът се носи повсеместно като защитно и спомагателно средство? Както е известно, пелинът е пословичен носител на горчивото
което е вкусовият аналог на максималната активност на положителната сила, чийто празник непосредствено предстои в годишния ход на ки. Дори в началото на XX век през Русалиите къщите са били постлани с пелин и всяка мома, жена и дете били закичени с този бурен. Той расте див, а се отглежда и в градините, за да се прави питието пелин, като се постави заедно с гроздето да ври в съдовете. В народните представи пелинът е символ на запустение, вероятно защото расте буйно на места, които не се обработват или са били изоставени. Но у нас пелинът не е единственото средство, което отблъсква злините на самодивите. Заедно с него народът ни познава и цяла редица други билки, които отблъскват злините и смъртта, носени от тези демони, има и други начини да се прегради пътят на тяхното въздействие върху човека. На тази задача служат русалийските дружини.
Русалските игри са езическо наследство, "срамни" игри, за които пръв съобщава още през ХIII век охридският епископ Димитър Хоматиан - през седмицата след Петдесетница млади хора обхождали селата на чети, събирали подаръци, танцували, скачали и правели пантомима. Според етнографските сведения на Димитър Маринов и възрожденския книжовник и фолклорист Кузман Шапкарев (1 февруари 1834 - 18 март 1909 година) названието "русалии" се използвало както в Северна България, така и в Македония, а "калушари" било характерно само за земите между река Дунав и Балкана. При това се забелязвало и териториално обособяване, като "калушари" се срещало предимно в Ломско и Видинско, а "русалии" - главно на изток от река Искър. По отношение на структурата и състава на дружината също могат да бъдат набелязани различия между двете групи русалии.
Най-същественият елемент в структурата на македонската русалийска дружина е ходенето по двойки. Тя се предвожда от една двойка главатари, наречени "балтаджия" ("прот") и "кеседжия", стоящи винаги начело на колоната. След тях се нареждат други двама души, единят от които се нарича "юзбашия". Друга двойка съставляват "чаушите", които ходят извън строя, от двете страни на колоната и следят за точното спазване на дисциплината. Двойката съгледвачи или "калаузи" ходят на известно разстояние пред дружината и, ако видят други русалии, предупреждават своите, за да се избегне срещата. Също така съгледвачите са
хората, които влизат първи в избраното село
и съобщават за идването на русалиите, за да се подготвят селяните за посрещане. Кузман Шапкарев съобщава и за две двойки музиканти - двама "мехтери" (тъпанари) и двама "зурнаджии". Те се движат с русалиите и им свирят по време на игра. Другите членове са обикновените русалии, движещи се винаги по двойки. Освен тях има и трима-четирима носачи за събраните от селяните дарове. Тук обаче турските наименования говорят за "осъвременяване" на обичаите.

 „в къщата ми огън да не гори, коминът дим да не пуша — змии и гущери в него гнезда да вият, кукумявки и бухали в него да мътят"
13.12 18:47 Седмицата след Петдесетница народът нарича Русалската. вярват, че до Св. Дух русалките вече са свършили сво-ята работа на земята - посели са семената на плодородието. Домовете се обкичват с пелин, а стръкчета от него момите слагат в пазвата си, ергените - в левия джоб, а децата - на шията в малка шита торбичка от памучно платно като муска. Така хората се предпазват от пакостите на русалките. Сам човек в този период на път не тръгва, че може да се чалдиса - разболява се от русалска болест, и само русалиите могат да го излекуват.
Русалиите са мъже, които ходят в чети в нечетен брой (3, 5, 7, 9, 11, 13) участници. в групата цялата седмица те са побратими и откъдето минат, даряват хора и природа със здраве и добър приплод. Затова са чакани гости във всеки дом. в Северна България наричат русалиите още калушари.
Главатарят на калушарите наричат ватаф, а длъжността се заема по наследство - само по права мъжка низходяща линия. Само топ може да бере леко-вити билки и само топ знае заклинанието, което се изрича над билките и знамето. Със словесна магия предава чародейната сила на природата и над избраните от него калушари.
За калушари се избират млади женени мъже, които са пъргави и здрави, да не са пиянции, да са честни и добродушни, да пазят тайни и да издържат на лишения, защото цялата Русалска неделя те могат да не се приберат у дома си. След като всеки един от тях издържи определения от ватафа брой дни за пост, тогава водачът го посвещава и обучава в русалските игри. Едва тогава посветеният калушар полага клетва пред знамето, русалската тояга и станалите вече калушари.
Клетвата му е странна, а словата са страшен зарек: „в къщата ми огън да не гори, коминът дим да не пуша — змии и гущери в него гнезда да вият, кукумявки и бухали в него да мътят. жена ми люл-ка да не види, в ъгъла агне да не проблее, вол и крава, кон и кобила — гласът им да се не чуе, куче да не полае, петел да не пропее. Тръни и бурени вред в къщата ми да растат. Аз с очи да не видя, суши да не чуя, с език да не продумам, с крака да не ходя, с ръце да не ловя. Лето стъпна да съхне, що подхвана да гори, пред мен — чума, за9 мен ~ холера, и земята костите ми да не приеме, ако пристъпя клетвата на Калуша". След това целува знамето и тоягата, ватафът го ръси с чудотворна, обаяна от него в късна доба мълчана вода, и мъжът — като целуне ръка на водача - вече е приет за калушар и може да носи русалската тояга. А тоягата е особена. Старите калушари каз-ват, че русалската тояга е като епитрахила на свещеника. Тоягата се прави от явор, ясен или дрян. Тя е дълга до метър и половина, а дебела до 2 сантиметра. в долния край е с остър железен обков, шарена и китена със звънчета, чимшир и усукани разноцветни конци. в горния край ватафът прави дупка, в която поставя лековити билки, и я затап-ва с клин. Тоягите се съхраняват у глава-таря и топ ги дава на калушарите само през Русалската неделя. Тоягата не се унищожава, а се наследява като драгоценно съкровище.
Ватафът на четата носи знаме и никой друг не може да го взема. То се изработва само от водача от бял ленен плат в присъствието на всички калушари. Дълго е до два лакътя и половина - да стига до половината на пръта. в четирите му краища има зашити чародейни билки, ръсено е с мълчана вода, заиграно с русалската свирня. На върха ватафът прави китка от билките - вратига, комунига, тинтява, чемерика, перуника, пелин, росен и три глави чесън. След като е готово, всички му се покланят, водачът целува знамето, а калушарите - пръта.
Облеклото на русалиите е това, що носят в селището, в което живеят. Само краката им са обути обикновено в бели вълнени калци, обшити с билки, имат прошити железни дрънкалки и звънци, та когато извършват ритуалите и танцуват, вдигат много шум. На калпаците си поставят венци от оплетени билки.
Калушарите не могат да играят без свирач. Предпочитан музикален инструмент е кавал или дудук. По-късно е заместен с гайда или зурна с гпъпан. игрите на калушарите са два вида — едни за берекет, а други - за здраве, и много приличат на бързата черпня в нощта на свождането при сватба. и викането им е същото.
Русалиите лекуват само болни от самодивска болест - които съхнат и вехнат, оградисани от русалки. Как става лекуването: когато четата отиде в дома на болния, ватафът го преглежда и решава дали болестта може да се лекува или не. После договаря с домашните колко ще струва лечението. Приготвя гърнето и паницата. Гърнето трябва да е ново и глинено, пълно с мълчана вода и билки, подбрани от ватафа, покрито с кърпа, дарена от болния. Паницата също е нова, глинена, със зелена глеч. в нея има оцет с вода и скълцани скилидки чесън. Поставена е на малка, кръгла софра, постлана с бял месал. Болният внасят неговите близки, облечен е в здрава, тъкана черга, която поставят на земята пред калушарите. Те са в кръг, подредени по старшинство, като най-старият и най-младият затварят кръга около болния.
Отначало танцът им е умерен, но постепенно се засилва. Темпът се диктува от ватафа с вдигане и спушане на Знамето. Когато се спусне, калушарите играят на място, като си подпират гърба с тоягата и играят с изпъчени гърди. Като поиграят малко на място, хващат краищата на чергата с болния и го подх-върлят нагоре с вика „Хап, Калуша!" След това отстъпват назад, ватафът влиза в кръга на калушарите, отива при болния и го трие със сместа от паницата по челото, ръцете, краката и нарича: „Ай, Калуша! излезли са 77 и половина юди нощнйци и лошотии — кални, мръсни и страшни, излезли са низ гора, низ гови, низ скали, низ слогове, низ долища, низ рудини, низ планини. През поле пойдоха, поле повлякоха, през гора минаха, гора потрошиха, през вода пойдоха, вода пресушиха. Що ги видело и що ги чуло - все вегало. А тоя (казва се името на волния) що излел у среди нощи полу-нощи, та оградисал и не мой да са утече. Они го на место стигнали, на глава му са качили, кости му потрошиха, черва му покинаха, месо му изгризаха, кръв му изпиха. Топ къде да иде, къде да се дене, от волки и от лошотии? Та отиде на кръстом път, пусна глас до нево, сълзи до земи, ала никой го не виде, никой го не чу. Лочула го Божа майка, па го кротком, кротком питаше: „Защо викаш, защо окаш?" Приплакал мий (името на волния): „Кък да ни викам, кък да ни окам, като излезнаха 77 и половина юди — кални, мръсни и страшни. През поле пойдоха, поле повлякоха, през гора минаха, гора потрошиха, през вода минаха, вода пресушиха. Що ги видело и що ги чуло - все вегало, а меня ме стигнаха, та поволиха." Него редила Божа майка: „Не викай, не окай, а найдй момии повра-тимии, момии русалии и калушарии да ти играят, да ти поваят с русалски вил-ки, вилки отвари, да та повардят с русалски геги. Та да прогонят вси лошотии у пуста гора, де овца не влее, коза не врещи, агне не влее и моми оро не играт. Там има добър юнак с вран кон, със синьо седло, със срамница капа, със зелен венеи. Там е Божа майка сватва заправи-ла, запратила е довър юнак волките да калесва да идат у пуста гора, де има ялова крава, мърша месо да ядат, кожа постилка да им постеле, сладко да са наспят, благо да са наядат!" От меня толкоз, от Бога по-много! Ай, Калуша!"
Баенето е тихо, произнесено така, че да се чуват само отделни фрази - по този начин то е лековито. После над-весва над болния знамето, духа в четирите посоки, дава му да сръбне от паницата 3 глътки и се оттегля назад. Калу-шарите започват пак да таниуват, като тоя път по ред прескачат болния с възклицанието „Хап Калуша!" След третия път свирачът засвирва „русалската", а играта и възклицанията зачестяват. Тогава по даден знак от ватафа най-старият в четата калушар, който танцува пръв, замахва с тоягата и пръсва гърнето с мълчаната вода и билките, която опръсква всички. в тоя момент болният скача и бяга — вече напълно оздравял, а няколко калушари (до трима, в зависимост от силата на болестта) падат на земята като мъртви. Те символично поемат болестта. Само така може да се получи изцеление. Падналите калушари лекуват по същия начин - танц, но в обратна посока, и тях ватафът запопва с паницата, а двама калушари ги вдигат на ръце, докато дойдат на себе си и се включат в танца.
Калушарите ходят по домовете от понеделник до неделя до обяд. После с танц предават тоягите на ватафа, който ги отнася в дома си. Калушарите целуват ръка на главатаря, всеки сваля билковия венец от калпака си, събува калиите и „русаля" свършва с обща трапеза за всички.

 

Ако калушар умре в такъв бой по време на Русалската седмица не го опяват и погребват по християнски, а го закопават в русалски гробища.

В края на Русалската седмица - в неделя, калушарите отиват на църковно причастие и се връщат в предишния си социален статус. Русалийското знаме счупват, закопават или сгъват, а тоягите и хлопките прибират за следващата година. В дома на ватафина си устройват богата почерпка и си разделят получените дарове от болните, които са лекували. Силна е вярата, че русалските игри прогонват болестите от къщите и осигуряват богата реколта по ниви и градини.

Народът казва, че не е хубаво в едно село да играят две калушарски дружини или да да се срещнат, защото тогава те влизали в лют бой. Ако калушар умре в такъв бой по време на Русалската седмица не го опяват и погребват по християнски, а го закопават в русалски гробища. Има много местности с името Русалски гробища, което хората си обясняват с многото загинали калушари на това място. То е често посещавано от магьосниците.

В днешни дни местата, на които тези обичаи са запазени, са малко. Но митичните, загадъчни русалийки са останали в поетичния свят на народното творчество, на тях са посветени много предания, легенди, поверия и песни.

Празникът св. Дух се свързва с култа към мъртвите. Според народната вяра на него, (както и на Спасовден) душите на покойниците, „пуснати” на Великден, „се прибират”. Рано на празника жените носят на гробищата орехови листа, разстилат ги върху гробовете, та да направят сянка на мъртвите на оня свят. В черквата също постилат на пода орехова шума, коленичат на нея и със затворени очи „виждат” свидните си близки покойници. Вярва се, че билките, набрани на връщане от гробищата, имат лековита сила, предадена им от душите на мъртвите, „ходили по тях”. Народна представа обяснява, че вихрушките, извили се на Духовден, отнасят душите на покойниците на небето.
Обичаят Русалии днес се среща само в 4 страни - България, Македония Румъния и Молдова, като последните два го наричат паралелно Русалии и "Йеле". В следствие на агресивният румънски национализъм, празникът се свързва с дако-тракииците, което налива вода в мелницата на евтиния шовинизъм на съседите, тъй като това е един от най-българските обреди поради самата си същност. За него са писали дори и самите Братя Миладинови, които го отнасят към района на Дебърско. След падането на България под османско робство, много от книгите ни са били пресенени в Русия, където в един от техните преписи се говори за "русалии на Ивановден и навечерието на Рождество и Богоявление", а епитетът употребен за тях е "богомерзки". Наистина този остатък от древните българи е мерзки в очите на голямо количество антибългари, а това го прави и напълно некомерсиален. Днес той е почти забравен, като целта е да се заличи напълно(каквато между впрочем е и целта на враговете ни спрямо целия български народ). Ние, българите, обаче сме корав народ. Запазихме се до наши дни, опазихме и обичаите си и едва ли има сила, която да може да ни помете

  "От меня толкоз, от Бога по-много! Ай, Калуша!"

Русалиите лекуват само болни от самодивска болест - които съхнат и вехнат, оградисани от русалки. Как става лекуването: когато четата отиде в дома на болния, ватафът го преглежда и решава дали болестта може да се лекува или не. После договаря с домашните колко ще струва лечението. Приготвя гърнето и паницата. Гърнето трябва да е ново и глинено, пълно с мълчана вода и билки, подбрани от ватафа, покрито с кърпа, дарена от болния. Паницата също е нова, глинена, със зелена глеч. в нея има оцет с вода и скълцани скилидки чесън. Поставена е на малка, кръгла софра, постлана с бял месал. Болният внасят неговите близки, облечен е в здрава, тъкана черга, която поставят на земята пред калушарите. Те са в кръг, подредени по старшинство, като най-старият и най-младият затварят кръга около болния.

Отначало танцът им е умерен, но постепенно се засилва. Темпът се диктува от ватафа с вдигане и спушане на Знамето. Когато се спусне, калушарите играят на място, като си подпират гърба с тоягата и играят с изпъчени гърди. Като поиграят малко на място, хващат краищата на чергата с болния и го подх-върлят нагоре с вика „Хап, Калуша!" След това отстъпват назад, ватафът влиза в кръга на калушарите, отива при болния и го трие със сместа от паницата по челото, ръцете, краката и нарича: „Ай, Калуша! излезли са 77 и половина юди нощнйци и лошотии — кални, мръсни и страшни, излезли са низ гора, низ гови, низ скали, низ слогове, низ долища, низ рудини, низ планини. През поле пойдоха, поле повлякоха, през гора минаха, гора потрошиха, през вода пойдоха, вода пресушиха. Що ги видело и що ги чуло - все вегало. А тоя (казва се името на волния) що излел у среди нощи полу-нощи, та оградисал и не мой да са утече. Они го на место стигнали, на глава му са качили, кости му потрошиха, черва му покинаха, месо му изгризаха, кръв му изпиха. Той къде да иде, къде да се дене, от волки и от лошотии? Та отиде на кръстом път, пусна глас до нево, сълзи до земи, ала никой го не виде, никой го не чу. Лочула го Божа майка, па го кротком, кротком питаше: „Защо викаш, защо окаш?" Приплакал мий (името на волния): „Кък да ни викам, кък да ни окам, като излезнаха 77 и половина юди — кални, мръсни и страшни. През поле пойдоха, поле повлякоха, през гора минаха, гора потрошиха, през вода минаха, вода пресушиха. Що ги видело и що ги чуло - все вегало, а меня ме стигнаха, та поволиха." Него редила Божа майка: „Не викай, не окай, а найдй момии повра-тимии, момии русалии и калушарии да ти играят, да ти поваят с русалски вил-ки, вилки отвари, да та повардят с русалски геги. Та да прогонят вси лошотии у пуста гора, де овца не влее, коза не врещи, агне не влее и моми оро не играт. Там има добър юнак с вран кон, със синьо седло, със срамница капа, със зелен венеи. Там е Божа майка сватва заправи-ла, запратила е довър юнак волките да калесва да идат у пуста гора, де има ялова крава, мърша месо да ядат, кожа постилка да им постеле, сладко да са наспят, благо да са наядат!" От меня толкоз, от Бога по-много! Ай, Калуша!"

Баенето е тихо, произнесено така, че да се чуват само отделни фрази - по този начин то е лековито. После над-весва над болния знамето, духа в четирите посоки, дава му да сръбне от паницата 3 глътки и се оттегля назад. Калу-шарите започват пак да таниуват, като тоя път по ред прескачат болния с възклицанието „Хап Калуша!" След третия път свирачът засвирва „русалската", а играта и възклицанията зачестяват. Тогава по даден знак от ватафа най-старият в четата калушар, който танцува пръв, замахва с тоягата и пръсва гърнето с мълчаната вода и билките, която опръсква всички. в тоя момент болният скача и бяга — вече напълно оздравял, а няколко калушари (до трима, в зависимост от силата на болестта) падат на земята като мъртви. Те символично поемат болестта. Само така може да се получи изцеление. Падналите калушари лекуват по същия начин - танц, но в обратна посока, и тях ватафът запопва с паницата, а двама калушари ги вдигат на ръце, докато дойдат на себе си и се включат в танца.

Знамената на българското опълчение

Бойните знамена са реликва за всеки българин и нещо наистина мистично и свещено за всеки, воювал до тях. В модерната ни история началото на този култ към знамената е поставено някъде по времето на освободителните борби, когато различни хайдушки чети са изработвали свои знамена. През Априлското въстание подготовката на байраците е била ритуал от особено значение. Кулминацията на тази традиция обаче със сигурност трябва  да търсим в боевете на Руско-турската освободителна война. Всички сме чували за епичните боеве за Самарското знаме край Стара Загора и героизма на опълченците при опазването му, но твърде малко знаем за другите знамена на опълченските дружини.

Знаме на първа дружина

Знамето на 1-а дружина на Българското опълчение е ушито по поръчение на Добродетелната дружина. След създаването на Българско опълчение, през май 1877 г. тя взема решение да се съберат пари от българските емигранти в Румъния за изработване на две знамена, които да се осветят и връчат на опълченците. На председателя на Славянския благотворителен комитет в Москва, г-н Иван С. Аксаков е поръчано “да има добрината да поръча тези знамена…” Макар и изработени в Русия знамената носят български национални символи: цветовете – бяло, зелено, червено, подредени така, както ги познаваме днес и изправен коронован лъв. Знамената са предназначени за първите две дружини на опълчението. Знамето не взема реално участие в Руско-Турската война 1877-1878 г. не само поради закъснялото му доставяне, но и поради нежеланието на руското командване дружината да участва със знаме с неруска символика в бойни действия. След Освобождението то става знаме на софийска № 1 пеша дружина на Българската земска войска, която е формирана е през юли 1878 г. През Балканските войни знамето на 1-а дружина на Българското опълчение участва в боевете за освобождението и обединението на българските земи като знаме на 52-и пехотен полк.

Знаме на втора дружина

Изработено през 1877 г. по поръка на Добродетелната дружина, това знаме е предназначено за 2- а опълченска дружина. То също не участва в реални бойни действия в Руско-турската война. През юли 1878 г. от тази дружина на Българското опълчение се формира кюстендилска № 2 пеша дружина на Българската земска войска. От 1884 г. 2- а кюстендилска дружина влиза в състава на 2- и пеши струмски полк и нейното знаме става полково. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. При разгръщането на армията по време на Балканските войни то е дадено на 40-и пехотен беломорски полк от 2-а тракийска дивизия, с която участва във войните.

Самарското знаме

Знамето на 3-та дружина на Българското опълчение /известно като Самарско/ е изработено от жителите на гр. Самара. На специалната церемония за връчване на знамето, състояла се в гр. Плоещ през май 1877 г. войводата Цеко Петков, който приковава последния златен гвоздей на дръжката на знамето казва: ”Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие”. Със знамето 3- та дружина на Българското опълчение се сражава край Стара и Нова Загора, в боевете при Шипка и Шейново. В чест на третата годишнина от боевете при Ески Загра, през 1880 г. знамето е наградено с първа степен на военния орден „За храброст”. Знакът му е вграден в специално изработена богато декорираната сребърна пика, изработена по проект на граф Рошфор. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. След Освобождението става знаме на радомирска № 3 пеша дружина на Българската земска войска.

Горнооряховското знаме

4-а опълченска дружина получава знаме от Априлското въстание, известно като Горнооряховско знаме. То е ушито от горнооряховското женско дружество „Просвета” и е било предназначено за Първи революционен окръг – за четата на Иван Семерджиев и Георги Измирлиев – Македончето. Войводите са арестувани, знамето е взето от турците и се е намирало в конака в Търново. При влизането на руските войски в града, жителите превземат конака, намират знамето и се обръщат с молба към ген. Й. Гурко, за да го връчи на една от дружините на опълчението. След като тържествено е осветено, той го връчва тържествено на 4-а опълченска дружина. То е единственото знаме, шито в България, предвождало в бой дружините на Българското опълчение. След Освобождението, през юли 1878 г. то става знаме на пловдивска № 20 пеша дружина на Българската земска войска. В изпълнение на клаузите на Берлинския договор през февруари 1879 г. земската войска на Източна Румелия е преименувана в Източно-Румелийска милиция и е реорганизирана. 20- а дружина става 2- а пеша пловдивска дружина. Дружината носи знамето при обявяване на Съединението и в боевете в Сръбско-българската война 1885 г.

Знамето на пета дружина

Още едно знаме е имало в Българското опълчение – знамето на 5 дружина. Изработено е със средства на българската общност в гр. Киев. С писмо от април 1878 г. началникът на котленския отряд съобщава на командирите от 1-а, 2-а и 5-а опълченски дружини да изпратят войници да получат от щаба на опълчението знамена. Разпоредено е да се пазят в дружините до специално разпореждане. Знамето не взема участие в бойни действие, но е заедно с дружината през целия и боен път. След Освобождението от състава на 5-а дружина на Българското опълчение, през юли 1878 г. в гр. Казанлък се формира казанлъшка № 23 пеша дружина на Българската земска войска и тя получава знамето на 5- а опълченска дружина. След реорганизирането на земската войска на Източна Румелия в Източно-Румелийска милиция дружината е преименувана в 4- а пеша казанлъшка дружина. Заедно с нея знамето участва Сръбско-българската война 1885 г. 33-ти пехотен Свищовски полк носи знамето през Балканските и Първата световна война.

Знамето, ушито от Стиляна Параскевова

Българското опълчение е дарено с още едно знаме, ушито от Стиляна Параскевова през 1877 г. в Браила по инициатива на нейния баща – Иван Параскевов. Макар и да не влиза в бой, според повечето историци, това знаме е прототипът на днешния български трибагреник.

Публикацията е осъществена със съдействието на НИМ и www.narodnapamet.com

Снимките са взети от агенция „Фокус“

 http://www.bulgarianhistory.org/r

българите в Мала Азия от древността до наши дни..

Българите в Мала Азия

 http://bgistoria.jimdo.com

От стари времена нашите деди - древните българи - обитават не само Балканите, а и земи в Мала Азия. Днес в България живеят хиляди потомци на малоазианските българи, които са напуснали земите си след Междусъюзническата война (1914 г).

Последната българска държава в Мала Азия е покорена от турците през 1516 г., когато султан Селим І разбива войската на българската кралица Катерина.

През 1391 българите при Булгардаг разгромяват Баязид.
Днес наши историци ни убеждават, че прадедите ни са отишли там късно - едва преди 3-4 века и ние знаем, че някои от дедите ни са помнели местата в България от които са се изселили към Мала Азия и са се върнали отново по същите села, но българи живеят там много по-рано. Тяхната култура не прилича на емигрантска - напротив - от нея прозира ясното съзнание за собствена земя и за роден край - там на стотици и хиляди километри от България. Пълноценна местна култура не се създава за няколко поколения. Другата характерна черта на малоазианските българи е, че по нищо не се отличаваме от останалите българи - едни и същи са фолклора, обичаите ни, диалектите ни - за разлика например от бесарабските българи, които имат свои особености. Това показва, че никога не сме прекъсвали връзките с България. Преселници от България наистина непрекъснато са се заселвали в българските области в Мала Азия, но много данни сочат, че още от древността това са български земи. 

Краткото житие на Климент Охридски

- авторът на житието, Охридският архиепископ Димитрий Хоматиян свидетелства в началото на XIII век, че българи са живяли в Мала Азия  - Бурса и малоазийската планина Олимп - още преди времето на Александър Велики, и че именно от тези българи е родом Св. Климент Охридски:"1. Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи*, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия. 

2. Преподобният мъж водел произхода си оттам."

*Византийските автори често наричат българите „мизи", а България - „Мизия". Това народностно име се предпочита от тях след падането на България под византийско иго. В Мала Азия има област Мизия и затова авторът е смесил Мизия от Мала Азия с областта между Дунав и Стара планина.

Българи живеят на компактни маси в продължение на векове в сърцето на Османската империя.

При появяването на турците, в Мала Азия има още една голяма държава - Караманската. Караманците били основния съперник на османските турци в Анатолия. Те били християни, както и малоазианските българи. От караманските хроники научаваме повече за българските държави в Мала Азия. Турците израстнали като империя (с еврейска помощ и еврейски пари) в постоянни борби с караманците и техните съюзници - малоазианските българи. И по-късно векове наред Османската империя печелела победи в Европа, Азия и Африка, но търпяла поражения в самото си сърце - Анатолия - от съюзените войски на караманските и българските владетели.

 В Караманското шахнаме (царственик) се говори за две български държави в Южен Анадол в полите на Булгар-даг (Българска планина), разклонение на веригата Торос. За държава в Мала Азия с името Булгар се споменава още в летописна бележка на Санджар, а в повествованието „Сказание за Малик Данишменд“ също се говори за българската държава в Булгар-даг с център Ерменак. Едната е просъществувала до разбиването на българските войски /водени от българската кралица Катерина/ от войските на османския султан Селим I преди похода му до Египет и Арабия през 1516 г., а другата Булгар до 1518 г. , разбита пак от Селим І , след похода му.
В летописа на Абу Мансур ал Хазини се споменават "славянските страни Сувар, Булгар и Анкара...". „Историята на Караман" хвърля обилна светлина върху българите във и около Българската планина и техните военни действия в Мала Азия от началото на XIII в. до началото на XVI в. Има сведения, че периодично са идвали през вековете още българи от Кавказ, Балканите, Приазовието, Средна Волга, Долна Кама.
Когато караманците идват в Южен Анадол около 1217 г. влизат във войни с България от Тороските планини. След едногодишна война те заживяват в съюз до разбиването им от Селим І. В не малко източници се споменават средновековните държави Версак, Сувар, Булгар, Анкара, като български.

 http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1344599/Main/1334097

Граници на Българската държава в Мала Азия със столица Ерменак при владетеля Яхша ІІ 

 Българщината в Мала Азия

- книга за българите в Мала Азия от Петър Коледаров, 1940 г.

Моменти от книгата:

Българската столица в Мала Азия Според Караманския царственик крепостта Ерменак (днешния турски град Ерменек - в областта на известния курортен град Анталия) била столица на българската държава в Мала Азия при планината Булгар даг - част от голямата Тороска верига (според други Булгардаг обхваща целите Тороски планини). Турско-българските войни  Ето как българската столица в Мала Азия била временно превзета от турците през 13 век, според караманската хроника:Арменците, караманците и турците постоянно се оплаквали на селджукския (турския) султан Аяделин, че българите ги тормозели. Той наредил на своя васал Нуредин бей да тръгне на поход срещу българите.

"С помощта на всички огузки, тюркменски и кюрдски бейове и главно благодарение на хитростта "за очудване на всички" той успял да овладее Ерменак, заедно с големите съкровища що намерили вътре и в околността. След 40-дневно сражение превзели Мод, Гюлнари, а после и Маре в Булгардаг."  

(Всички имена и титли са дадени в караманския царственик според караманските писатели и турските преводачи и преписвачи, а какви са били в действителност няма други данни.) 

 Войните с българите продължили няколко години. Накрая българския владетел Яхша хан загинал в битка и неговият син Айдън станал васал на Нуредин бей.

Българите бият кръстоносците

През 1243 г. вече като турски васал Айдън бей се бил с 4000 души българска войска срещу 

френските кръстоносци

"с железни гащи". В голямо сражение при Гюргес те били поразявани от прашките на "българите, които с всеки камък унищожаваха главите им. Самият Айдън уби на бойното поле 24 души..." Град Селевке (под контрола на кръстоносците) се предал и "българския княз Айдън бе оставен със 7 000 войници за пазител".  Българските князе продължават да водят своя политика в Мала Азия. Те се месят в междуособиците на селджуците (турците) и накрая минават на страната на караманците срещу турците.  През 1343 г. заедно с караманския владетел Алаедин Карамански, 10 000 българи се били срещу Ерменак (вероятно за да си го върнат). За тази година "френците" писали че, била "решително неблагоприятна". Разширение на българската държава до Средиземно море. Войни между българите и караманците

През 1354 г. потомъкът на Айдън - Яхша ІІ решил да отхвърли зависимостта си от Алаедин Карамански. В началото не успял да възстанови пълната свобода на българската държава, каквато тя имала при дядо му Яхша І. Бил разбит, българите се оттеглили по непристъпните чуки на Булгар даг и Алаедин Карамански се отказал да ги преследва и простил на Яхша ІІ.  

Алаедин Карамански се опитал да привлече на своя страна и Асен - вероятно (но недоказано) потомък на търновските Асеневци.Последният търновски Асеновец - Иван Асен ІІІ - имал сложна съдба. Първо избягал с държавното съкровище от България при татарите през 1270 г. После татарския хан Ногай се опитал да го убие и той отново избягал - този път при дядо си в Цариград и Андроник ІІ му дал през 1284 г. да управлява областта Троада. Най-сетне последните асеневци, според Иречек, изчезнали в Мала Азия. Ето че след 70 години те се появяват може би пак.

Родственикът на Асен - Асеноглу (вероятно негов син) през това време заедно с варсаци се отправил за град Тарос, където бил Яхша ІІ хан и го убедил отново да въстане срещу караманците.  Варсаците (берсилците) са съюзници на малоазийските българи. Те са народност от български произход, която от древността живее на две места - в Македония и в Кавказ, но се разселва и към Мала Азия:  "Племето Березити, населяващо района около Охрид и Битоля е известно още и като варсаци или барсаци. Точно с такива названия (варсаци, барсаци) са известни и берсилите, родствено на прабългарите племе от Североизточен Кавказ, древната Берсилия."   Ханът изявил желание да стане "султан" и с развято знаме начело на 20 хиляди войници се отправил към град Мут и го превзел. Там бил провъзгласен за шах (вероятно цар), а Асен и Садедин (вероятно водач на варсаците) били назначени за везири. Българският шах Яхша ІІ превзел град Гюлнари и всички места до Карадаг и Аляйе.  При Ларенда, където воювал с караманите, пристигнал срещу него и Алаедин Карамански. Яхша не могъл да удържи и отстъпил в Паяс (Пияс), където местният управител минал на негова страна.

 По-късно начело на 20 хилядна войска шах Яхша превзел град Никде (Нийде) и Акъ Сарай. Там обаче бил обсаден от Алаедин. Той успял да внесе разцепление сред българите. "Най-после Алаедин опростил Асен, който взел всичкото си имане и дружината си и излязъл. Отпосле името му не се чуло вече." - пише царственика. Тук вероятно е края на Яхша ІІ, който разширил българската държава в Мала Азия до Средиземно море - от залива Александрета до залива Адалия.

Алаедин победил, но оттам нататък караманците и българите трябвало да се защитават от турците.

Войни с турците. Българите разбиват Баязид

След битката на Косово поле (1380 г.), султан Баязид (бъдещия поробител на Търновска България)  се видял подсигурен в Европа и решил да уреди несигурното си положение в Мала Азия и да се справи със своя зет султан Алаедин ІІ, емира на караманците. Алаедин ІІ и българите от Булгардаг и Тюркмени се събрали на съвещание. Сблъсъкът с Баязид бил неизбежен. Водачът на българите от Тюркмени Айдъноглу с 10 000 "българи каменохвъргачи" и 6 000 гюлнарци връхлетял върху войските на турския стратег Демир Таш. В боя се хвърлил и султан Баязид, но се намерил в опасност и се принудил да сключи мир - през 1391 г.

Баязид презема Търново /с еврейска помощ/ и води още две войни с караманците и малоазианските българи, които все се подновяват, тъй като не успява да ги подчини.

Тамерлан и българите

През 1402 г. монголския хан Тамерлан напада Баязид и му нанася пълно поражение. Накрая поробителят на България на свой ред е пленен от Тамерлан. Малоазианските българи останали неутрални и се прибрали в своята непристъпна област. Заради това им благосклонно поведение, Тамерлан останал доволен от тях и "върнал на българите всичко, що било българско".

Кралица Катерина  

Царственика съобщава за още една българска държавица - в непристъпната планина Еренкелов (Еренколоф - вероятно това е планината Еренлер с височина 2319 м, която се намира на северо-изток от Бейшехир). Там в края на 14 и началото на 15 в. царувала българската кралица Катерина. Турския проф. Асъм бей (изследовател на караманския царственик) разказва: "Понеже била умна, тя станала много богата. Тя не ходила на плячка, а войската си използвала за обработване на земята. В една хубава местност тя имала чифлик и дворец, който наричали Алтън сарай, т.е "златен", защото стените му отвън били със златни покривки. Водата за него била хваната отдалеч и доведена с водопровод."

По нейно време, изтощени от вековните войни с турците, караманците се били оттеглили при българите в Булгардаг и цялото население от границите на Коня до границите на Бейшехир останало под властта на кралица Катерина.

През това време султан Селим водел войни в Египет, но понеже тила му бил постоянно смущаван от караманците и 10 000 българи от Ерменак, той решил веднъж за винаги да се разправи с тях. За тази цел изпратил своя пълководец Абдулах Кемал паша срещу Катерина. Тя обаче отлично се защитавала с въоръжените си с прашки войници и оръдия, разположени по височините около двореца й. Имала успех - Кемал паша паднал убит в сражението, а войските му се върнали в Кония.   Но по-късно султан Селим обградил Алтън сарай, бомбардирал го и го разрушил. Катерина се отдръпнала в планината и поставила в пещерите в прохода войници, които обстрелвали турците и те с големи жертви овладели прохода. Там успели да поставят артилерия, която довършила българите. Кралицата, войската и част от населението загинали, а остатъка се разбягали.

Според надписа на гроба на Кемал паша, тези битки се водили около 1413-14 г.  

Каква е била по-нататъшната съдба на българите от двете български държави не е известно.  

По-късно малоазианските българи разказват предание за някаква Маненска крепост на "Мано, български войвода" и твърдят, че караманците са потурчени българи. Обаче караманците са християни, говорят турски, а пишат на гръцки. Има много покараманчени българи.Останали са "много старини" от крепостта Ерменак, но до тях не можело да се иде, а развалините на двореца на кралица Катерина стояли до 19 век, според преписвача на шахнамето Ибрахим Аджизи. Те образували могила, която местните наричали Хатун сарай - "Женски дворец". 

Българите и от двете държави са християни. 

През цялото Средновековие и до 20 в. в Мала Азия се заселват българи - заточени там от византийци и турци или доброволни преселници, които бягат от турски размирици в балканските български земи.

През 7 век император Юстиниан заселил 30 хиляди пленени българи от Македония в Киликия за борба срещу арабите. 208 хиляди български бежанци по време на Телец са заселени от византийците във Витиния (Брусенско). 

През 50-те години на 9 век Кирил и Методий отиват в манастира Полихрон в малоазийската планина Олимп (до Бруса) и там създават азбуката си. 

През 14 век, при византийски междуособици, турците опустошават Тракия и изселват голяма част от населението в Мала Азия. Такива роби се отвличат в Мала Азия  и през всички следващи столетия. Народният певец пее за многото "синджир роби".

Хиляди българчета взети за еничари още от 15 в. били изпращани срещу Тамерлан и по фронтовете в Мала Азия, Сирия и Египет. След това тези "войнигани" минавали в обоза и ставали пастири и коняри на султанските и везирските стада и хергелета. С песни, гайди и знамена те влизали в Цариград и откарвали стадата към Мала Азия. Много от тях се заселвали и се задомявали в българските села в Мала Азия и оставали при малоазийските българи. Връзките с България били постоянни - в Мала Азия непрекъснато обикаляли български търговски кервани на камили и продавали стоките на българските занаятчии, които били едни от най-известните в Османската империя - аби, шаяци, черги, гайтани от Габрово, Самоков, Устово, Димотика. Много балкански и родопски еснафи, покрай търговията, също се заселвали в Мала Азия.  Най-късните български поселници в Мала Азия са бежанците. Високата порта, подобно на Византия, за да отслаби България, започнала да заселва в Добруджа, Делиормана и на други места селджуци и други турци. В България станало несигурно заради кърджалии, еничари и други бандити. Много българи се принудили да търсят спокоен живот по-близо до централната османска власт. Така се появили най-новите български селски и градски махали в Мала Азия - от 17 до 19 в. Те са запазили българския език, нрави, носия, лични и фамилни имена, песни и обичаи.

Занимавали се със земеделие, пчеларство, бубарство, скотовъдство. Коледаров пише, че те са били заможни и беден човек между тях рядко имало - всеки род притежавал средно по 100 декара земя.

Имали буден български дух. През 1873 г. жителите на българското село Мандър пребили с колове гръцкия Кизикийски владика. До там се стигнало, защото отказали да плащат данък владичина на гръцката Патриаршия, а той имал неблагоразумието да посегне на един от българите. За инцидента разказва мандърският учител Неделчо Орешков, който оставил бележки за родното си село и за учителстването си. 

Почти навсякъде имало черкви, в които се пеело и на български (освен на гръцки). Делегация от Мала Азия поискала от българската Екзархия български свещеници и учители, но тя не успяла да им изпрати и такива имало само двама. 

Нашите предци живели в Мала Азия сравнително свободно и охолно до Освобождението. Тогава започват притесненията. 

/Забележка: Възрастен българин от най-голямото българско село Коджа Бунар (дядо Илко от с. Бяла поляна) разказва следната история, непотвърдена от нашите учени. Българите живеели спокойно, били собственици в земята си, местните турски паши ги зачитали и си имали вътрешно самоуправление. Не създавали проблеми на турските села и те също не ги закачали. Положението се променило около Балканските войни, когато правителството започнало да заселва в близост до тях черкези-бежанци. Те започнали да създават проблеми на българите. Отношенията между черкезите и коджабунарци се изострили. Турската власт отказала да вземе страна. Развръзката е следната - най-сетне преди една сватба в селото дошъл черкезки главатар с хората си и обявил, че той ще е първия, който ще спи с булката през първата брачна нощ. В деня на сватбата младоженеца събрал приятелите си и въоръжени причакали черкезите на реката. Те наистина се появили и когато тръгнали да пресичат, българите започнали да ги убиват един по един. Убили няколко от тях и черкезките села се разбунили. Местният турски паша предупредил българите, че срещу селото се готви погром. Това ускорило изселването им в България, с помощта на пашата./

 Изселването 

Българските села през 1913-1914 г. - насила били принудени от турската власт да се изселят. 

/Забележка: Едни от най-ярките разкази, които по-възрастни малоазианци помнят от бащите си са за големия български кораб, с който преминали Босфора и премреждията и затрудненията, които им създавали турските власти, докато се качат на него. Често не им разрешавали да вземат голяма част от собствеността си. Така от заможни хора някои, които не си направили сметката навреме да се сменят с турски семейства, се озовали в България бедни бежанци. Другите ярки спомени са за приготовленията за преселването. По-будни българи от малоазийските родове по-отрано пътували за България и издирвали турски семейства с които да се сменят и да разменят къщите и имотите си. Първите от тях били гледани като авантюристи. Но по-късно и други малоазианци последвали примера им. С тези турски изселници от България, с които се сменяли, те се сприятелявали, а с някои приятелството им оставало за цял живот./

В Мала Азия остават много българи, които изгубват самосъзнанието си. В градовете Бандърма, Бруса (един от кварталите там и днес се нарича "Булгаръ Махле" /към 1940 г., когато е писана книгата/), Смирна (там К. Фотинов издава първото българско списание - "Любословие" - през 1842-1844 г.) и др. те се потурчват, а другаде, като в с. Къз-Дервент, се погърчват. 

 Малоазийски българи са и част от "гръцките бежанци от Мала Азия", за които гръцките вестници пишат, че говорят по-добре български, отколкото гръцки.

 Багдадските българи 

Западни учени пишат, че българите имат вродена склонност да колонизират. Така една част от малоазианските българи стигат чак до ... Багдад  и по-точно планинската му околност. Те се занимават с обработване на горите, селата им са чисти, без инородци и иноверци.  През 19 век те говорили български и знаели за съществуването на българи и българска държава в Европа. По селата си багдадските българи си построили каменни черкви. Към края на 19 век в България пристигнал един багдадски калугер, който събирал помощи за един тамошен български православен манастир, който те си направили.

 Първите преселвания на българи в Мала Азия през Средновековието са станали по време на българо-византийските войни и византийското владичество над българските земи. През този период хиляди българи били преселени отвъд Босфора и Дарданелите. Имало и българи-боляри, между тях и членове и потомци на династията на Асеновци, които влезли в близки връзки с византийския императорски двор. Някои преминали на служба на византийците и били използвани срещу българите. Боляринът Мицо като отплата за предателство получил феодално владение в Мала Азия. Син му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. По време на въстанието на Ивайло и междуособиците в България императорът нахлул с войски заедно със зет си и през 1279 г. го поставил на българския трон, с име и титла цар Иван Асен III. След разбиването на византийските войски от Ивайло през 1280 г. Иван Асен III избягал в Мала Азия при византийците и завършил живота си в Цариград.
Втората вълна преселвания на българи в Мала Азия била по времето на завладяването на България от османските турци и през периода на турското робство. За тези българи П. Р. Славейков пише в издавания от него в Цариград в. "Македония":

"При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бруса... И до днес в един край на Бруса една местност носи названието Булгар махалеси, но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители. Може да се предполага, че те са се преселили испосле в Едрене и в Цариград след пренасянето на столицата в тези градове или са се слели с местните тамо жители и са изгубили езикът си и народността си." [1]

Тези българи били ислямизирани и потурчени, други били асимилирани от гърци и тюркоезични християни, наричани ка-раманлии. Някои от търновските и от други населени места първенци приели исляма, за да запазят живота си или да се включат в османската държавна, военна и административна йерархия на властта в балканските и малоазийските провинции. Между отвлечените и доброволно приелите исляма имало и членове на царската фамилия. В околностите на старата османска столица Бурса (българите произнасят и пишат Бруса) завършил живота си плененият от султан Баязид през 1396 г. последен български цар - владетелят на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман -Александър, приел исляма и името Сюлейман. Той заемал високи постове в султанската административна и военна йерархия. Бил валия (управител) на вилаетите на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана срещу въстаниците на Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал - последователи на прочутия средновековен философ-революционер шейх Бедретин Симави, който проповядвал утопичен комунизъм. Александър (Сюлейман) загинал през 1419 г. или 1420 г. в сражение с въстаниците в Западен Анадол.
Случаят със сина на цар Иван Шишман е описан от османски летописци на времето и от съвременни турски историци.

 Публикацията на проф. Неджиб Асъм през 1921 г. е въз основа на ръкопис от по-късен произход. В 200 страници на тази история се съдържат над 100 сведения, в които се споменава българско племе, българска войска, български войници, български бейове, български владетели, страна Булгар, планина Булгардаг. "Преди всичко историята на Караман утвърждава наличието на компактно българско население в южната и средната част на Мала Азия. Летописецът често определя българите, живеещи там през XIII в. като "българско племе" - подчертава авторката. Българите, според нея, трябва да са имали значителна бойна сила, вероятно най-малко 4000, а може би до 20 хиляди души, за да могат да водят войни срещу карамани, селджукски и османски турци, кюрди и тюркменски племена. К. Венедикова стига до извода, като проф. Татарлъ, че Шикяри бей давал сведения за наличието на "публична власт" и "държавни механизми". Българите били обединени на териториален принцип около планината Булгардаг през различни периоди на тяхното съществуване. В историята на караманците тя намира сведения за "държваност и суверенитет" на българите в Булгардаг преди първите си контакти с караманците, с които по-късно установили "договорни отношения" с известни елементи на васална зависимост от тях.
От тези българи, преселени в Мала Азия от византийци и турци през Средновековието, не са останали следи освен някои наименования на местности и селища, в които са живели, работили, или където са воювали: Булгардаг (Българска планина), Гявурдаг (Планина на неверници) също в планинската верига Торос, Булгар-мадени (Българска мина) във вилаета Адана, също в Южен Анадол, в южните склонове на Булгардаг, Булгар махалеси (Българска махала) в покрайнините на Бурса.
В Южен Анадол има един вид гъдулка с 4 струни, която местното население нарича "Булгари". Гайдата, кавалът, хорото се свирят и играят и в Мала Азия, но това не са турски, а български музикални инструменти, както хорото е българско.
Българите в селата на Северозападен Анадол, съществували до 1914 г., разказват легенда за развалините в района на Бандърма, край езерото Маняс, и казват, че били останки от крепостта на българския войвода Мано, но тя е далече от Булгардаг и Ерменак.

 Неведнъж потомци на българските владетели са играли важна роля в Анадола. За 1045 г. арменски източници разказват, че Арон Булгар, син на Българския цар Иван Владислав, бил един от първите управители на бившата столица на Армения - Ани (Овнанян, 1969, 21-22). През 1048 г. една от трите византийски армии, които се сражават против тюрките селджуци, била командвана от Арон, син на българин, който владеел Васпураканския край (Аристакес Ластивертци, цит. по Овнанян, 1968, 21).
***
И извори за XII в. регистрират славянско и българско присъствие в Мала Азия. В летописа на Абу Мансур ал Хазини "Забележителните дни на селджушката държава" , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават "славянските страни Сувар , Булгар и Анкара..." (цитат по Татарлъ, 1982, 387).
В османските регистри Анкара е посочена като едно от местата, в което летуват и зимуват български джемаати - юруци (Eroz, 1983, 21 и 22). 

 Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като "съвсем чисто тракийско наречие", а проф. Л. Милетич казва: "Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско". В диалектно отношение самобитен остров е село Стенгелкьой, околия Лапсеки, чиито жители са потомци на заселници от Костурско в Югозападна България.

Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е двойно,Ѣ като Я, омекотяването на някои съгласни - „Н“, „Л“, „Р“, „Т“ и други старинни говорни особености.

Примери за:

Изговаряне на е-двойно са: бяше, излязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо'. Но в някои случаи ѣ се изговяря като "а": цало, цали.

Омекотено се изговарят съгласните в думи като: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельмень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, лялька (картунка), Влидень (Великден), алать (олио), мъльчи, зеть, пъть, бать и др.

Особени показателни местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това).

Особени притежателни местоимения: хи (и), хми (им).

Ударение върху първата гласна в някои думи: жена, мома, дяте, ръка, нога, ода (вода), ряка, глава, ухо, око и др.

Замяна на ч с ц: цървен, църноок, църница, цървя (червеи) и др.

Умалителни: очиньки, ушиньки, дичиньки, мънинка, кунинка (колко малко), мисонци (месенце, месце) и др.

Използва се звателен падеж в отговор на питане: Кък та викат? - Мене ма викат Стану(Иване, Димитре).

В говора на малоазийските българи могат да бъдат открити редица редки и слабо използвани думи в други български говори. Сходни характеристики на езика могат да бъдат открити само в Хасковско и Южна Тракия. Част от думите имат турски и/или гръцки произход. Особени думи,

съществителни имена: кулизма (икона), драмела (джанка), пушигъз (шипка), кочур (кочина за прасе), рапка (царевица), ропа (дупка в земята), бял лук (чесън), посарич (дрисльо), лахана (зеле)(от гр.λάχανο или тр.lahna), пиршюня (перушина), търкалета (колела), шушка (прашинка), хута (престилка).
глаголи: бъхте (бие), бендисвам (харесвам) (от турски beğenmek - харесвам, одобрявам), сайдисвам (уважавам) (от турски saygı - уважение), калесвам (поканвам), докундисвам (обиждам) (от турски dokunmak засягам,закачам), обидвам (навестявам), куртулисвам (успокоявам се).
прилагателни: паратька (свободна), надупен (по очи).
наречия: мърва (малко), пъсно (мръсно, за дехи), меч-меч (пълзешком), възнак (по гръб).

В изречение:

Рюкни сяя дичинки да дойдат тува. Викни тези дечица да дойдат тук.
Калотишка калмана Стана, ката день паратька. Блазя и на кумата Стана всеки ден е свободна.
Ку имаше мърва брашно и алать, щяхме да сторим ленгиди. Ако имаше малко брашно и олио щяхме да направим мекици.

На 2 август 1879 година такава молба е връчена на Варненския губернатор от името на "повече от хилядо семейства" населяващи "долните чисто български, почти всеко с църква и изключително с гръцки свещеници и с училища (но за жалост все за гръцко учение) села: Коджабунар (200 къщи), Гюбел (180 къщи), Мандър (80 къщи), Тебелери (70 къщи), Еникьой (45 къщи), Х. Паункьой (40 къщи), Баиремич (35 къщи), Сюют (25 къщи), Аладжабаир (20 къщи), Мехмед бей-чифлик (12 къщи), Смаул (10 къщи), Кубат (89 къщи), гдето се занимаваме със земледелие и скотовъдство."
В прошението подробно са разказани причините, поради които техните родители са потърсили спасение в Мала Азия, продължаващите безчинства на турската власт и черкезите и пр. Молбата им е "да се разпореди правителството, за да се изпрати един параход в гр. Бандарма, който да ни пренесе от това пристанище в гр. Варна." В този смисъл Варненското пристанище е вратата за малоазийските българи към свободното отечество. В повечето случаи се налага техни представители да пребивават в града дълъг период от време, за да установят контакт с властите или получат отговор на молбите. Един от многото такива случаи е прошението на "Слави Проданов, Димитър Иванов, Митьо Павлов, жители от с. Гюбел, Мейличска околия, Брусенско окръжие, в Мала Азия (Турция), временно живущи в град Варна, 4 участък, на хотел Юшенлийски" от 24 септември 1883 г.
"Господарю! Ние, долуподписаните, сме нарочно пратени от всичкото българско население в Мала Азия и от страна на всичките най-покорно молим Ваше Височество, да блъговолите по принадлежност на турското правителство, за да ни оставят свободни за изселението ни от там за в Княжество България, защото имаме голяма нужда и не можем вече да търпим турските към нас отнасяния, които ни бият, крадат ни децата за откуп и пр. и пр. Уверени сме, че просбата ни не ще остане без удовлетворение..."
Една голяма част от малоазийските и най-вече от тракийските българи успяват с руски военни кораби да се доберат до Варна. Френският вицеконсул Е. Боасе, който стриктно докладва за изтеглянето на руските войски, не пропуска да съобщи за придружаващите ги бежанци от Одринска Тракия. Например на 4/16 юни 1879 г съобщава в донесението си: "Вчера, неделя, 2 руски военни кораба "Владимир" и "Весла" и един параход на руската компания "Александър" прекараха от Бургас до Варна един генерал, 120 офицери от 12, 16 и 37 дивизия, голям брой чиновници, стотина емигранти българи и гърци от Къркклисе (Лозенград)..." В друго свое донесение от 30 юни/12 юли Е. Боасе съобщава, че руският военен кораб "Владимир" и търговският "Александър" превозват от Бургас до Варна офицери, войници, 12 000 патрона и "20 емигранти от Къркклисе (Лозенград)..."

 

"Ние сме българе, ние сме българе"

Български войници на Чаталджанските позиции през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Заведени при началството, турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. След много премеждия, при голям риск за живота си, те успели да достигнат фронтовата линия и да преминат на българска страна.
След Хуриета (Младотурската революция през 1908 г.) българските младежи в Турция били вземани войници в турската армия. През Балканската война мнозина българи от Мала Азия били изпратени на фронта. Почти всички, на групи по двама-трима или поединично, преминали в България. Бягства на малоазийски българи от турската армия имало и преди, и след войната. Те прекосявали турско-българската граница или по различни пътища и по море стигали до други страни и оттам се прехвърляли в България. Те настоявали пред българското правителство да уреди преселването в България на семействата им, останали в Мала Азия, изложени на насилия и грабежи от турските власти, от черкези и от пристигащи от България турци-мухаджири (изселници), които се настанявали в къщите им.

От арменски източници (Мовсес Хоренаци, Ашхарацуйц) е известно, че първите древнобългарски поселения в Анатолия датират още от Античността (II в. сл. Хр.) и са на т.нар. Вундови българи, които са преселници от Имеон или Севернокавказките степи на арменската територия наречена от Хоренаци "Вананд", която днес попада в границите на Република Турция в Източен Анадол. Едва през XXI век е извършено специализирано лингвистично-историческо проучване за Вундовите българи.

Първото голямо преселение на български славяни в Мала Азия извърша император Юстиниан II през 690 г., когато преселва 30 хил. местни славяни от района на Кавала към Киликия, вероятно за отбрана от арабски нападения и нахлувания в Анатолия през т.нар. юдейска порта.

Втората и най-голяма преселническа вълна е преселението на 208 хил. тракийски славяни към района на Бурса (виж история на Бурса) във Витиния, което е осъществено от император Константин V Копроним по време на управлението на кан Телец.

Третата огромна и вече под етническото име българска изселническа вълна е описана от арменския историк Аристакес Ластиверци, който в своето "Повествование", писано в годините 1072-1087 отбелязва, че: ...

"А пък българските жители той чрез измама (император Василий II Българоубиец) събрал на едно място, преструвайки се, че желае да ги възнагради, а след това заповядал да ги запишат във военните списъци и да ги изпратят на Изток по пътищата, от които няма връщане. Ту дошли тук (в Армения, т.е. Велика Армения) и накрая разорили цялата тази страна (т.е. по византийската укрепителна линия в Анатолия). О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещастни са местата, през които те минаха! Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие! Уместно е да се повторят скръбните слова на пророка Йоил: Пред него земята е като райска градина, а след него ще бъде опустошена степ. Но достатъчно за това. ..."