Кой спаси наистина българските ни евреи?

Дилян Иванов
посетете ни на новия ни исторически сайт:www.bghistory.info
"Спасяването на българските евреи е най-дълго укриваната тайна на Втората световна война."

   Вместо увод: Израелският историк Михаел Бар-Зоар: « Аз мислех, че целият свят знае, че българите са спасили евреите. През март 93-та година бях в САЩ прочетох една голяма статия в „Ню Йорк таймс” за спасяването на датските евреи от датчаните. Тогава аз написах една малка статия за същия вестник и казах „Браво на датчаните, те са прекрасни хора, спасили са 7200 евреи, браво! Обаче има още една страна в Европа – България, която е спасила не 7000, а 50 000 евреи.” И така накратко им разказах историята, която е станала тук. След това от вестника телефонираха в университета Емори, Атланта, където преподавах. После позвъниха и на ректора на факултета по история, за да питат кой съм аз. На третия ми се обадиха и ме питаха „Каква е тази работа, вярно ли е? Няма никаква информация за това. Имате ли доказателство?” Аз им казах: „Как да не е вярно. Аз и още 50 000 евреи, които сме спасени, сме доказателството.” С много съмнения накрая публикуваха статията. А след това имаше едно наводнение от писма и телеграми от цял свят и хората се радваха, че най-накрая някой е показал историята. Убедиха ме да напиша книга за спасяването на българските евреи, защото се оказа, че този факт не се знае.»

Хроника и анализ на най-важните събития

21.01.1941 г. българският цар Борис III подписва драконовия Закон за защита на нацията, който ликвидира правата на българските евреи. По силата на същия закон са ликвидирани официално и всички масонски ложи в страната. Поставя началото на държавно организирано преследване на евреите в България.

Съгласно този закон:

* смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),

* има забрани за упражняване на определени професии от страна на евреите,

* наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,

* наложено е носенето на „давидовите значки" за индентификация,

* наложен е полицейски час за евреите,

* евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,

* определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,

* по 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери".

1.03.1941 г. проф. Богдан Филов пътува за Виена, където подписва в качеството си на министър-председател присъединяването на царство България към Тристранния пакт. Англия в същия момент отзовава от София своя посланик Рендъл и къса дипломатически отношентия с царство България.

19.04.1941 г. български дивизии навлизат като окупационен корпус на територията на Кралство Гърция и бивша Югославия.

26.03.1941 г. Фелдмаршал Лист стартира изпълнението на план „Марита” като нахлува в Германия и в Югославия, а в същото време неговата главна квартира е в Чамкория - България.

1940 – 1942 г. българската царица Йоанна помага на много евреи да напуснат България, в това число на известното семейство Розенбаум. Царицата съдейства чрез италиянския посланик граф Маджистрати да бъдат издадени паспорти за транзитно преминаване през Италия за Аржентина на български евреи(за действията на царицата подробно в коментарите)

От януари 1942 г. евреите в Царство България са били задължени да носят големи целулоидни шестоъгълни звезди.

20.01.1942 г.  Райнхард Хайдрих - Началник щаб на SS получава заповедта за изготвяне на План за решаването на еврейския въпрос, който е имал за цел цялото еврейско европейско население да бъде изселено на остров Мадагаскар.

август 1942 г., в Царство България се ситуира Комитет по еврейските въпроси/КЕВ/, начело с антисемита Александър Белев.

2 ноември 1942г. -  германският посланик в България – Бекерле, пише до Берлин, че е обсъдил въпроса с министър-председателя – Богдан Филов, който смятал немското предложение “достойно за привестване”, само че България се нуждаела от еврейската работна ръка, поради строежа на пътища и ж.п. линии.

В началото на 1943 г. Германия прави силен натиск над българското правителство за депортацията на евреите. На 22 януари германският пълномощен министър в София посещава министъра на вътрешните работи Петър Габровски и между другото му излага идеята за една противоеврейска изложба в София. Габровски отклонява предложението, казвайки, че е по-уместно да се устрои изложба на постиженията на националсоциализма . Бекерле предава този разговор в Берлин:

„Лично аз смятам, че становището на министъра (по изложбата — б.м.) е погрешно. Българският народ не разбира еврейския проблем. Като изключим малкото богати евреи, мнозинството от българските евреи са бедни занаятчии или обикновени работници. Израсъл между гърци, арменци, турци и цигани, обикновеният българин не може да разбере борбата срещу евреите. Расовият проблем му е чужд. Министърът изрази намерението си да тласка напред еврейския въпрос до окончателното му разрешение. Той смята, че настоящата депортация ще засегне първо евреите от новоосвободените области (Тракия и Македония).”

След като прочита доклада на Бекерле, Адолф Айхман, началникът на еврейската секция при Гестапо, съобщава, че възнамерява да изпрати в София хауптщурмфюрера Теодор Данекер, експерт по еврейските въпроси. Наистина Данекер пристига в София през януари 1943 г. с поръчение от Айхман да ликвидира българските евреи, изпращайки ги в Полша. Данекер има добра практика в това отношение първо във Виена (1938) и след това в Париж (1940), където организира депортацията на местните евреи. В София той работи тясно с Александър Белев, комисаря по еврейските въпроси, чиято омраза към евреите е пословична. Относно таксата, която германците искат от българското правителство да плати за превоза на всеки евреин, Айхман заявява, че този въпрос е второстепенен за него. Ако съществуват други спорове, Айхман препоръчва да се разрешат чрез двустранни преговори. Германците гледат на депортацията на тракийските и македонските евреи като начало на депортацията на всички евреи, живеещи в старите предели на България. За българското правителство (царя) това схващане отваря пътя за отлагане. Трябва да се избира между двете злини, царят избира по-малката.

Данекер е представен на министър Петър Габровски на 2 февруари 1943 г. Както Данекер отбелязва в доклада си до своя началник Адолф Айхман, разговорът се е водил около еврейския въпрос в България. Габровски изразил готовност да се депортират евреите от Тракия и Македония, но подчертал, че трябва да се изключат от депортацията евреите от старото царство, защото тези евреи щели да бъдат използвани в държавни строежи (подчертано от автора). Според Габровски депортацията от Тракия и Македония щяла да засегне от 10000 до 12000 евреи, които, добавил той, са чужди поданици.

4 февруари 1943 г. След срещата си с Габровски Данекен активно работи с Белев по създаването на споразумението за изселването на всички евреи. От доклада изпратен на министър Габровски за одобрение:»Изселването трябва да започне от началотот на март, като месечно могат да се изселват 10-20 000 души, равни на 10-20 спесиални изселнически влакове......евреите от Тракия и Македония ще бъдат изселвани през територията на България, преди да се отправят за германските територии, депортирането им от всеки град или село трябва да се извърши едновременно, за да се предотвратят евентуални бягства и присъединяването им към партизанските части........ако се започне с изселването на евреите, то добре е то да обхване и тези от старите предели,т.к. като след изселването на евреите от Македония и Беломорието, тези от България ще живеят под страх, че ще бъдат изселени и това може да доведе до много неприятности във всяко отношение.....Депортирането трябва да се пази в строга тайна..при вдигането на евреите от градовете не следва да им се съобщава, че ще се изселват в чужбина, а че се преселват в други части на страната и че до намиране на места ще стоят в лагери...ако не се реши изселването на евреите и от старите предели, все пак ще може да се използва случаят за отстранение на нежелателните евреи от тези предели. Затова броят на евреите, чието изселване ще трябва да се уговори, трябва да се посочи по-висок, например 20 000 души.»

Този удивителен параграф от доклада на Белве е странно пренебрегван от цяло поколение историци. Съвременните историци твърдят, че споразумението между България и Германия е за депортирането на 20 000 евреи от Македония и Беломорието и че когато в КЕВ установяват, че там има по-малко от 12 000 души, чак тогава решават да добавят 8000 евреи от стара България, за да се компенсира разликата. Докладът на Белве обаче доказва, че е вярно обратното – Белве и Габровски от самото начало значт , че македонските и беломорските евреи наброяват едва 12 000. Само, че те се споразумяват (идеята е на Данекер) да доставят на нацистите 20 000 човека, така, че да могат да добавят други 8000 «нежелателни евреи» - активните лидери, богатите, формиращите общественото мнение, симпатизантите на левичарите.

13 фвруари 1943г. – смъртоносен куршум убива крайно десния генерал Христо Луков, който е един от лидерите на фашисткото движение «Легион» и не говото убийство предизвиква смут и ярост в средите на дясно ориентираните. Няколко дни след това Филов се среща с царя и казава:»Трябва да използваме тези убийства, за да засилим борбата както против комунизма, така и против еврейството.». Така убийството на Луков се използва като повод за за засилена пропаганда и мерки срещу евреите и като подготовка на нмасите за предстоящата депортация.

На 16 февруари 1943 г. Данекер изпраща на Айхман втори доклад, приподписан от пълномощния министър Бекерле. В него се казва, че българският Министерски съвет приел предложението на Александър Белев да се започне с депортацията от Тракия и Македония, като в същото време всичките евреи мъже от старата територия се мобилизират в трудови бригади.

22.02.1943 г. Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е била взето  както е известно в култовото берлинското предградие Ванзее – във Вила ВАНЗЕЕ ощепрез 1942 г., когато започва фактическото масово депортиране на евреи в Аушвиц - най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси в царство България Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи. . Същото е сключено и заради необходимостта да бъдат ползвани българските железници. И  в него изрично е казано, че то ще влезе в сила  “след потвърждаването чрез Министерски съвет” на България.   

 В него става въпрос за изселването на 20 000 евреи от беломорска Тракия(Гърция), и Македония(Сърбия).  Това са територии, завладяни от хитлерова Германия, но юридически не принадлежащи към България, в  тях има българска войска(по силата на сключено споразумение между България и Германия), чиято задача е да опазва реда в интерес на Германия.  

На 2 март 1943г. Министреският съвет, с постановление №127, “потвърждава” Споразумението– Ал.Белев, решава да “допълни” бройката. И извършва фалшификация!  Това е уникален документ. В трагичната ситория на Холокоста този е единствения случай, при който е подписан договор между Германия и друга държава. «България – пише Гидеон Хаузнер, прокурор в процеса срещу Айхман – има отличителната особеност да бъде единствената страна, която е подписала писмен договор за «достави евреи на Германия», поела е заплащането на техния транспорт и е приела условието, че никога и при никакви обстоятелства няма да изисква тяхното завръщане.»

Визирам Споразумението: 

     “Споразумение     По изселването на най-първо 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония.........................................  1.След потвърждаването чрез Министерски съвет в новите бългасрки земи Тракия и Македония   20 000 евреи. “      Белев зачертава с две черти( подчертания от мен) текст в  Споразумението(тези текстове не са зачертани в екземпляра на немски език) и така смята, че ще успее да допълни “ “квотата” от 20 000 евреи като събере евреи и от “старите” предели на България.

      И с това НОВО Споразумение Белев шества из България за допълване на бройката

 Уточнение : Парламентът на България НЕ РАЗГЛЕЖДА И НЕ ПОДПИСВА депортацията на българските евреи – депортацията. Договорът е подписан между българският Комисариат по еврейските въпроси - оглавяван тогава от Ал.Белев, и Данекер, посланникът на Айхман, натоварен със задачата по депортацията на всички европейски евреи. Визираният Договор е подписан от Правителството на 3 март 1943 и не е влизал за разглеждане от Народното събрание.)

Поставноление номер 127 все още се придържа до текста на оригиналното споразумение Белве-Данекер, което посочва 20 000 евреи от новоосвободените земи. Евреите, живеещи в старите предели не се споменават – следователно Правителството би могло да претендира, позовавайки се на поставнолението, 1е то никога не е зимало решение за депортирането на евреи от старите предели. Въпреки всичко такова извинение би било много неубедително. Няколкото доклада, които са одобрени от кабинета, както и някои много важни резолюции, говорят съвършено ясно, че всички министри одобряват депортирането също и на българските евреи.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена(на 19 и 20 март). Оцеляват само 100 от тях. Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

6.03.1943 г. заповедта за изпълнение на депортацията е връчена на вътрешния министър Габровски.

Следващите събития са от решаващо значение за спасяването на българските евреи. Един от участниците в него е Димитър Пешев – подпредседателя на Народното събрание и член на прогерманското мнозинство. На 8 март Пешев узнава от от две места, че български евреи предстоят да бъдат депортирани. Първият източник е еврейският му познат лекар Якоб Барух, а вторията дошлата делегация от неговия Кюстендилски район четирима представители, които описват подробно видяното и чутото о т тях. Сутринта на на 9 март Пешев е взел решение:»Вече нямаше съмнение какво предстои. Моята човешка съвест и рабирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната ни сега и в бъдеще не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, да не се извърши това, което ще злепостави България пред лицето на света и ще й лепне петно, която тя не заслужава. Аз не можех да поема никаква отговорност – морална, политическа или друга, за подобни действия на правителството, вземани даже без да бъде консултирано Народното събрание и получено неговото одобрение.»

Пешев решава да отиде в Народното събрание и да се се срещне с премиера Филов. В Народното събрание се е разпространил слуха за депортацията и няколко депутати се събират около него и го питат какво може да се направи. В късната сутрин на 9 март той влиза в кабинета на министъра Габровски – на неговите въпроси Габровски категорично заявява, че няма такова нещо и депортация не е планирана. Връщайки се в кабинета си Пешев телефонира с околийския управител в Кюстендюл, който потвърждава, че има тайно нареждане за вдигане на евреите същата нощ и събирането на им в тютютневите складове. Той добавя, че е пристигнал представител КЕВ, който да следи за провеждането на операцията., а псециален влак чака на гарата. Той не можел да повярва, че министърът не може да не знае какво става в Кюстендил.

Кюстендилската делегация се събира в 3 часа следобед и влиза през задния вход на Народното събрание. Започват дискусиив кулоарите с народните представители по темата. «Някои от народните представители не искаха и да чуят да се говори за защита на евреите. Те ги наричаха родоотстъпници, предатели, дошли сме да защитаваме  нашите потосмукачи.». Пешев и приятелите му решават да се срещнат още веднъж с министър Габровски (Филов откзава среща с него). Габровски ги приема веднага нопродължава упорито да отказва, че знае нещо по въпроса или че е била планирана депортация. Пешев обаче твърдо настоява за нейното отменяне – едва след като споменава за тайното споразумение между Белев и Данекер, Габровски се смущава. Освен това той явно вижда за безмислено да отрича повече, след като знаят за тайното споразумение. Михалев единн от делгатите е по-насоятелен – предлага на Габровски само да позвъни в Кюстендил – той неохотно го прави и се прави на изненадан от информация. Делегатите дават да се разбере, че няма да напуснат каабинета му преди да се е взело решение за отмяната на депортацията. Накрая Габровски се предава. Отива в другата стая и проведжда няколко телефонни разговора и след това казва на делегатите «Сега вече може да успокоите гражданите на Кюстендил». Той нарежда на секретаря си да изпрати телеграми до всички други български градове, където местните власти да бъдат инструктирани да спрат депортацията – вече е 5.30 следобед. На всеки имащ отношение към тези събития, е ясно, че вечерта на 9 март Габровски не взима решение по свое усмотрение, нито под напора на момента за спиране на депортацията, старателно подготвена и одобрена от правителството.. Всъщност един доклад изпратен от германската легация в София до Имперската служба за сигурността в Берлин, изтъква причината за тази отмяна:»Вътрешния минстър е получил инструкции от най-високото място» да спре планираната депортация на евреи от старите предели на България. Тук възниква въпросът: кой държавен служител или коя държавна институция има силата и правата да отмени, обезсили или спре от изпълнение Постановление на Правителството ?!
      Постановление на Министерски съвет може да бъде спряно :

-   по нареждане на м-р председателя –  Филов, а на    9 март той отказва  среща с Д.Пешев;
- от Народното събрание, а то  разглежда Изложениетона Д.Пешев едва на 24     март;

-    по нареждане на Царя, защото е в правомощията на Монарха. 

Един напълно пренебрегван от историците факт ни дава обяснение за истинската причина за спирането на депортацията:

От спомените на д-р Методи Константинов пряк участник и свидетел на събитията. Д-р Методи Константинов  е и един от най-близките ученици на Учителя Петър Дънов:

«По това време аз работех в Дирекцията на пропагандата и заемах важен пост. Един ден ме извика министърът на вътрешните работи Габровски. Оти­дох в неговия кабинет и той ми връчи заповед, в която бе написано, че съм определен да придружавам всички евреи, които ще бъдат изпратени на еше­лони в Полша.(бел. авт.Габровски казва:»Изпращането на евреите е предстоящо и решено. Ето указа подписан от цар Борис. А ти си определен да водиш евреите в Полша.) Попитах го, защо аз съм назначен за тази работа, а не някой друг? Отговори ми, че аз съм висш служител в Дирекцията на пропагандата, че тя се приема със симпатия от германците, че в мен имат доверие и накрая, че съм учил в Полша и знам полски език. Бях не само изненадан, но и шоки­ран и не можах да кажа нито една дума повече. Взех заповедта и уплашен забързах към Изгрева при Учителя. Целият разтреперан пристигнах на Изгрева и предадох заповедта на Учителя, с която съм назначен да при­дружавам евакуацията на българските евреи в Полша. Учителят ме попита: "Какъв е въпросът?" - "Учителю, вече няколко години всички евреи от окупи­раните територии от Германия се изпращат в концлагерите в Полша, където ги избиват." Учителят хвърли на земята моята заповед, стана изключително строг и ми нареди: "Веднага иди и извикай Лулчев!" На бегом аз пристигнах в бараката на Лулчев и го намерих там да чете някакъв вестник. Предадох поръката на Учителя и по пътя му разправих какво се е случило с мен. Заста­нахме двамата с Лулчев пред Учителя. Учителят бе ядосан и се движеше наляво-надясно в стаята си. Спря се, огледа ни и изрече към Лулчев: "Иди и намери царя и му кажи, че ако изпрати дори един евреин в концлагерите, от него и династията му и помен няма да остане!" Лулчев каза само: "Слушам!", обърна се по военному и напусна стаята. Аз го последвах. Лулчев отиде в ба­раката си, облече се и тръгна да търси царя, за да му предаде съобщението на Учителя.През това време аз посещавах службата си и следях всички новини, ко­ито се отнасят до евреите. Нито съм жив, нито съм умрял - такова страшно напрежение. На третия ден Лулчев се върна и заедно отидохме при Учителя. Обърна се към Учителя: "Учителю, бях във всички резиденции на царя - на Враня, Чам Кория, но никъде го няма. Скрил се е някъде, за да не го откри­ем."( бел. от автора: Бар Зогар е написал в книгата си „Извън хватката на Хитлер” , че Цар Борис ІІІ  се е стремял в трудни моменти да избягва пряка намеса и да се отлъчва от обществото, позовавайки се на пословичната си любов към планинарството.) Ние сме пред вратата, а Учителят - застанал на прага. Огледа ни и каза: "Почакайте малко!" Влезе в стаята си и затвори вратата. След една минута вратата се отвори, Учителят се появи в целия си ръст и изрече само една дума: "Кричим!" Лулчев каза: "Слушам!" И отново се обърна по военному и напусна Изгрева, за да търси царя. Лулчев отива в Кричим и го намира. Царят го пита: "Кой ти каза, че аз съм тук?" А Лулчев, целият напрегнат, изрича следното: "Изпрати ме Учите­лят Дънов да ти предам, че ако изпратиш дори един евреин в Полша, от теб и династията ти помен няма да остане!" Като изрича това, Лулчев се успо­коява, а царят се разтреперва. Отронва само една дума: "София!" Излизат навън, качват се в автомобила на царя, запрашват за София и пристигат в кабинета на министър Габровски. Царят нарежда на Габровски: "Дай указа за евреите!" Габровски го изважда от желязната каса и му го подава. Царят с разтреперани ръце взема указа и го скъсва на парчета(бележка от автора: Това се случва на 9 март следобяд) . После се обръща към Лулчев и казва: "Ти видя, че вече няма указ за евреите." Лулчев се навежда, взема едно крайче от скъсания указ и го слага в джоба си. Пристига на Изгре­ва, намери ме и ми разказа всичко, което е свършил. И за доказателство ми показа парченцето от скъсания указ. Казах му: "Да отидем и да го покажем на Учителя!" Двамата сме пред Учителя и Лулчев разправя всичко подробно. Накрая Учителят каза: "Не разрешавам пред Лицето на Бога да се извърши това престъпление!" После ни отпрати.Така евреите бяха спасени, а царят намери начин да излезе от туй поло­жение за скъсания указ пред германците.»

А царят намери начин да излезе от туй поло­жение за скъсания указ пред германците – е свързващата брънка на събитията – сксъването на указа от царя е станало непосредствено (ранния следобед на 9 март)преди делегацията на Пешев да се срещне с него в кабинета му(късния следобед на 9 март). При посещението си сутринта вероятно Габровски сам не е знаел, че депортацията предстои да бъде отменена и е следвал инструкциите на пълното отричане. Но когато е свидетел на скъсването на указа собственоръчно от Борис и че делегацията знаят за тайното споразумение, най-вероятно е сметнал, че това е изгоден случай да се излезе от това положение и да се даде достоверна причина пред германците за прекратяването на депортацията ( в случая делегацията и «натиска» на Пешев). Според мен още една причина за скъването на указа е, че Белев под влиянието на Данекер извършва фалшифицирането на укзаза и започва подготовка за депортация и на част от българските евреи – нещо, което едва ли е съгласувано с Борис, с цел той да бъде поставен пред свършен факт. Потвърждение на тази теза е, че депортирането на евреите от македонските и беломорските земи не се прекратява – част от тях се намират по това време още в България, чакащи да бъдат транспортирани чрез кораби към Виена и оттам за Полша. Какво се получава – указът е отменен, а де факто той се отнася именно за депортацията на македонските и беломорски евреи, но се отменя само заповедите за депортация само на евреите от старите земи.Статутът на евреите от новоосвободените земи е неопределен – те нямат българско гражданство, тоест не са под юрисдикцията на правителството – което цар Борис сам признава пред приближени. Шефът на КЕВ Белев също е убеден, че тракийските евреи така или иначе са с решена съдба – просто в случая българската страна доброволно, с одобрението на царя и правителството организират депортацията. В случая царя вероятно под силния натиск на Германия, избира по-малкото зло, сам невярвайки, че може да спаси евреите от Тракия и Македония.

10 март 1943г. Из дневника на Бекерле:
  ”От Данекер и Винер научих, че Габровски е разпоредил незабавно да бъдат освободени всички евреи от Стара България и че след това комисарят по еврейските въпроси е подал оставка си.” 

В ония дни се говори, че Цар Борис III изисква оставката на комисара по еврейските въпроси Ал. Белев, но впоследствие го оставя на поста му,  по целесъобразност - да не предизвиква нарастване на съмненията от германска страна, че България избягва да се съобрази с политиката на Германия. Но затова пък  отнема правомощията на комисаря на еврейските въпроси да внася в Правителството договори и споразумения, без Неговото разрешение. Това ЛИЧНО попечитество на Цар Борис III над еврейските въпроси в България, ясно проличава два месеца по-късно.... Другата версия е, че Белев разочарован от отмяната на така старателно замислената операция емоционално подава оставка...но след разговор с Данекер се съгласява да я оттегли и да продължи да работи за унищожаването на всичките български евреи. Според Данекер е постигнат частичен успех от планувани 20 000 са депортирани почти 12 000 и той е уверен, че именно Белев е способен да доведе цялата опрация до успешен край.

В същия дух е и докладът на емисаря на Гестапо в България А. Хофман – „Във всеки случай на 9 март министърът на вътрешните работи е дал нареждане, отчасти без да се съобрази с комисарството по еврейските въпроси – да се освободят отново събраните в лагери евреи от старите предели на България“ (Павел Груев, Корона от тръни, София 1991, стр. 390).

15 март 2015 от дневника на Богдан Филов: «Понеделник. Ауденция от 4 1/2  до 6 1/2 ч. Говорихме главно по еврейския въпрос, по който Ц. държи за едно твърдо поведение. Става дума и за разискванията в Мин. съвет дето често трябваше да налагам на министрите известни становища, което Ц. напълно одобрява, даже ако това би довело до подаване на оставки.Всичко вървяло тихомълком и скрито-покрито, докато не започнали да събират из Стара България недостигащите 8637 евреи, за да попълнят договореното с немците число 20000.

Тук е важно да споменем, че Методи Константинов смята, че цар Борис не е толкова повярвал на думите на Учителя, колкото се е уплашил от тях, т.к. сам той е бил свидетел как баща му Фердинанд много пъти, пренебрегва съветите на Учителя, които в крайна сметка се се сбъднали(повече инфо има в предишните ми постинги). Но оттук нататък  сме свидетели на т.н. Голям блъф на цар Борис Трети  относно «желанието му» да следва германската политка спрямо евреите в България.

19 март 1943 г.» Петък. Тази сутрин получих едно изложение по еврейския въпрос от Д.Пешев, подписано от 43 народни представители - пише Богдан Филов. - Това е голяма демонстрация, която ще има последствие. Сега виждам действително какво голямо влияние имат евреите и колко са те вредни. Някои дори лансират идеята, че царят бил подкокоросал Пешев да протестира, та да използва протеста му като аргумент да спре депортирането на евреите.»(бел. от автора -  Методи Константинов :» Така евреите бяха спасени, а царят намери начин да излезе от туй поло­жение за скъсания указ пред германците»)

Пешев смята, че битката за момента е спечелена, но не и войната. Той замисля иницииране на «обща постъпка, за да се превари в бъдеще всяка възможност за изненади, защото разбрах, че в КЕВ били много ядосани на мен>. Пешев решава, че неговата инициатива трябва да включи група депутати, които да бъдат изцяло от правителственото мнозинство, за да не може никой да го обвини в действие срещу Правителсвото.(за това откзава любезно но твърдо предложението за подкрепа от опозиционните лидери). Той трябва да бъде много предпазлив, т,к от дълго време Филов таи злоба към него. Когато цар Борис назначава Филов за  министър-председател, Пешев открито запова да критикува «царския личен режим».Освен това той е вече набелязан от Белев и Габровски за спирането на плана им за депортация на 9 март. Неговата идея е да убеди повече депутати да подпишат писмо, противопоставящо се на доставянето на български граждани на чужда държава. Така те ще изразят позицията си, без обаче да обвинят директно Правителсвтотом тъй като то не е обявило официално намеренито си да депортира евреите. Опасявайки се, че Филов и компания могат да се опитат да  повлияят на подписалите вече декларацията депутати, той не изчаква пристигането на други депутати, които сигурно биха подписали и предава декларацията си на Филов на 19 март 1943г.

«това споразумение, сключено от некомпетентен чиновник и противоречащо и на Конституцията, и на обикновените закони, и на обикновения морал и човечност, не можеше да има никаква задължителна сила и беше нищожно по право, то всъщност, не беше никакъв международен договор, а груб произвол.»

23 март 1943г. От дневника на Б.Филов:» 23.III. Вторник. Сутринта бях при Ц... Ц. е съгласен да бламираме Пешева и да го обезвредим веднъж завинаги.» заседанието на мнозинството се сътои на 24 март, от 115 членове присъстват 114. В отделно гласуване депутатите от мнозинствотот трябва да решат дали Пешев трябва да бъде бламиран и отстранен от поста му нза заместник-председател – 66 гласуват за, 33 против, 14 се въздържат, четирима напускат заседанието преди гласуването. «Вие ще се разкайвате за тази си постъпка» казава Пешев на излизане, «Ти си го търсеше» подхвърля зад гърба му Филов. Официално решение за отстраняването може да вземе само от цялата камара. Последва една срамна сесия. Нарушавайки всички правила на правилника, неприемайки нито желанието на Пешев сам да подаде оставка като подпредседател на Народното събрание, председателя пренебрегва всички протести и довежда до гласуване в което Пешев се отстранява от тази своя длъжност. Камарата избухва в тропане по банките и викове :»Срам!» и «Това е незаконно!»

Тодор Кожухаров отправя от трибуната на Народното събрание могъщ зов за моралност:»Единственият морален капитал на малката държава е да бъде правова страна..Всеки българин би трябвало да се гордее с фразата в нашата Конституция, казваща:»Всеки роб става свободен в момента, когато стъпи на българска земя. Така най-гордото твърдение в българската Конституция е нашият морален капитал..Само правова България може да изисква спазването на нейните права от по-силните нации..»

28 март 1943 г. германския посланик връчва поканана цар Борис от фюрера за посещение в «Орлово гнездо».»На Царя този път не му се ходи – отбелязва Филов – отива без сърце, счита в края на краищата германската кауза вече за пропаднала.» - пише в дневника си Филов. Няма обаче никакъв начин царят да откзаже – по същество това е призовка. Той бива приет топло от Хитлер, техният разговор засяга много теми, а опасенията на Борис ав оказват напразни: от  него не се изисква да изпраща войски на руския фронт. Хитлер също така не казава и дума за провалената депортация на българските евреи. ......Рибентроп обаче казва. Той пита за депортацията и царят отговаря, че досега е дал съгласието си за изселването на изток само на евреите от Македония и Тракия. За българските евреи той възнамерява да се депортират :само малък брой болшевико-комунистически елементи. За останалите той ще въдвори в концентрационни лагери във вътрешността на страната, защотот му трябват за изграждане на пътища». Рибентроп отговаря:»Според нашето разбиране за еврейския въпрос, единственото правилно решение е радикалното решение.».

В ретроспекция няма никакво съмнение, че политическата буря в България във връзка с депортирането на евреите е една от основните причини за привикването на Борис в Германия.Също така изглежда вероятно, че не желаейки да се конфронтира пряко с него по еврейския въпрос, Хитлер натоварва с тази задача Рибентроп. В отговора си, царят всъщност въвежда за пръв път своята нова политика по еврейския въпрос, което е провокирана от събитията на 9 март 1943г. (и най-вероятно от думите на Учителя).

13 април 1943г. От дневника на Богдан Филов:      ”В 5ч. след обед отидохме с Габровски при Ц(аря)....Говорихме по еврейския въпрос. Ц(арят) е на мнение да вземем работоспособните в работни групи и по този начин да ИЗБЕГНЕМ изпращането на евреи от старите предели в Полша.”     Както се вижда от смисъла на подчертаните от мен думи, Царят търси начини(вече! бел авт.), чрез които да се "ИЗБЕГНЕ" депортацията на българските евреи !

След депортацията на беломорските и македонските евреи германското правителство насочва усилията си за  решаване на “еврейския въпрос” и с българските евреи. През май 1943г. Данекер и Белев договарят план за депортацията и на българските евреи.  Германофил и яростен антисемит Белев отново подхожда с коварство. Разрботил е два варианта на плана. План А предвижда НЕЗАБАВНА депортация, каквото е настояването на Данекер. Но Белев е наясно, че Царят едва ли ще одобри такъв план, затова е подготвил и план Б – изселване на евреите от големите градове в провинцията и оттам, при сгоден момент, когато Царят не би могъл да противодейства, да бъдат депортирани.  Твърде показателно е, че не Белев, а м-р Габровски, на 20 май, занася този план за ЛИЧНО одобрение от Царя. Доказателство, че държавни решения, по отношение на българските евреи, без становището на Царя, не могат да се взимат!

    Из доклад на Адолф Хофман, съгласувано с Бекерле, до Главно имперско управление:
   "Самият м-р на вътрешните работи  се съгласи с предложението на Белев и бе даже готов да одобри  едно изселване на евреи за източните области.Той представи  предложениета на подведомственият му комисар за еврейските въпроси Белев като за свои на цар Борис по време на аудиенцията му на 20 май 1943г. Царят ОБАЧЕ реши, че трябва да започне веднага преселването на евреите за провинцията, поради което засега планът(а) бе изоставен."    Цар Борис III избира план Б. Продължава да остоява мотивът – евреите са нужни за строителството на пътища и ж.п. линии. Едва след становището на Царя въпросът е внесен за разглеждане от Правителството.

На 21 май 1943г. Министерски съвет приема 70-то постановление и с протокол № 74 нарежда на КЕВ(комитета по еврейските въпроси) да изпълни постановлението за изселването на всичките софийски евреи в провинцията. Решено е , депортацията да започне на 26 май, като се осигурява безплатен транспорт за всички евреи до крайната дестинация. Информацията  се разпространява много бързо – настава паника сред софийските евреи – много от тях се обръщат с молба за  помощ към видни български политици, интелектуалцци, софийския митрополит – изпращат се много писма и декларации на цар Борис в подкрепа на евреите и с молба да се отмени изселването, т.к. за всички е ясно това няма да бъде крайна дестинация за тях, а подготовка за депортация в лагерите на смъртта. Но цар Борис е напуснал София за няколко дни, никой не знае къде е (бел. авт. Пак по същия начин както в началото на март). 

24 май 1943г. след молитва в малката синагога в работническия квартал Ючбунар в София събраното голямо множество се отправя на демонстрация към двореца. Манифестацията е разгонена и в резултат на нея са предприети множество арести на водачите на еврейската общност, които биват въдворени за няколко месеца в български лагер.

24 май 1943 г. думите на Белев, пред главния равин на 24 май 1943 г. – „Трябва да сте благодарни, че имате силна подкрепа зад себе си! Ако не беше така, щях да Ви затворя още тази вечер заедно с цялата конгрегация и да Ви изпратя в Германия, а не в Полша.(Павел Груев, Корона от тръни, София 1991, стр. 390). Равинът отговаря:»Въпреки че сте наш комисар, нямате право да ни обиждате по този начин. Аз съм български офицер. Участвувал съм във войните, лях кръв за това отечество, имам рани...кича се с Кръст за храброст, а нашето отечество...колкото е Ваше, толкова е и мое.»

27 май 1943 година българският митрополит Стефан изпраща специално окръжно до всички църкви в епархията за приканване да се направи всичко необходимо за облекчаване живота на преследваните, независимо от тяхната вяра и за подпомагането им по места от църковната институция.

Едва години по-късно истината за станалото през няколко дни се появява на бял свят. Събитията през май – протестите, писмата, делегациите – всичко това е драматичен израз на подкрепата на мнозина смели българи в полза на евреите. Те обаче не променят плановете на Правителството( от 26 май до 7 юни КЕВ и полицията  изселват от София в провинцията 19 153 евреи. Битовите им условия са лоши, в някои случаи направо плачевни, но всички успяват да преживеят). Още преди 24-ти май цар Борис вече е решил да не изпраща нито един български евреин извън пределите на страната. Години наред царя ще бъде обвиняван, че напуска София в навечер

 Години наред царя ще бъде обвиняван, че напуска София в навечерието на изселването, като по този начин предав а контрола в ръцете на Белве, Габровски и на германските им приятели. Истината е по-различна. През 1993 г. е публикувано ново свидетелство от Сава Джеверов – личния шофьор на царя. Борис, Джеврев и още един ловец се качат на Чамкория в царската хижа. Остават в хижата три дни без всякакъв контакт с вуншният свят, с изключение на няколко разговора по полеви телефон с Царска Бистрица. Борис се крие в хижата, той дори не отива на лов от страх да не би изстерлите да привлекат внимание и по този начин присъствието му да бъде забелязано. След това се връща т в София – там Джеврев разбира истинаката причина Борис дасе крие – в България е пристигнал особено важен германец,, който носи на царя за подпис «документ от Хитлер» за депортирането на евреите от България. Джеврев подчертава, че царят се крие не от интелектуалците , които искат да се застъпят за евреите, а от пратеника на Хитлер. Всъщност никакъв пратеник не е идвал в Бълггария през целия май 1943г. Ние смятаме, че това е най-голямото опасение на Борис – да не получи телеграма или телефонно обаждане от Берлин, или да бъде обект на вътрешен или външен натиск да промени решението си и да трябва да приеме план «А».
3 юни 1943г.-Борис спешно получава покана да бъде гост на фюрера. Може да е просто съвпадение, но ние смятаме, че това посещение е свързано с повторния отказ на царя да изпълни германското желание. Все пак целта на тази визита не е директна конфронтация по еврейския въпрос. Основната причина да се покани Борис е да потвърди, че той продължава да бъде лоялен към Германия, тъй като отказът му да се депортират евреите би могъл да означава разколебание на подкрепата му. Оказва се, че Германия възприема отношпението на България към евреите като барометър за нейната лоялност. Хитлер иска да се убеди още веднъж, че Борис няма тайни намерения за смяна на лагера и подписване на сепаративен мир със Съюзниците. Подобни слухове плъзват из Берлин.
В доклад от 7 юни 1943г на Бекерле до германското Министерство на външните работи относно причините за неуспеха по решаване на еврейския въпрос в България споменава: ”изявленията на българския комисар по еврейските въпроси не бива да приемаме в буквален смисъл. Комисарят принадлежи към една от опозиционните групи, които са в най-остра опозиция на правителството и играят фалшива роля...Неговите мерки аз често посрещах с най-голямо съмнение, тъй като той изпуска пред вид редица важни предпоставки”.Бекерле е наясно, че Белев( и “групите” около него) не е в състояние да “надиграе” Царя.в август месец Бекерле обощава:»Засега твърдя, че всеки натиск по този въпрос е без всякакви изгледи за успех и от общополитическо гледище е даже опасен>» накрая изразява увереността си, че ако този въпрос бъде повдигнат и пред българския посланик в Берлин, резултатът ще бъде същият – пълен неуспех.
Това е началото на края. През юли Съюзниците дебаркират в Сицилия. Американците вече са в Европа. Руснаците напредват. Влиятелни кръгове около царя започват да му нашепват за сепаративен мир с англо-американците. Данекер заминава за Италия, за да депортира нейните евреи, а от Берлин престават да изискват депортирането на българските евреи.
До смъртта на Царя всички международните наблюдатели в България са наясно, че еврейският въпрос в държавата е в ръцете на Борис III – за това моето лично мнение е, че това би могъл да бъде много силен мотив за отравянето на българския цар от Хитлер (подробности вижте в постинга ми «Кой отрови последния ни цар?»)
И точно тук когато коментираме виновен ли е българският Цар Борис ІІІ за антиеврейското законодателство в неговия мандат, нека да припомним думите, на О.з. полковник Йосиф Илел в същата връзка: „Само който не е бил евреин и не е живял през годините на войната, само той не знае какво значи да носиш жълта звезда като белег на позора. Цар Борис ІІІ е виновен за убийството на 11- те хиляди беломорски евреи, защото още от 1941 година се е знаело, че тези хора са обречени на жертвоприношение. Още повече знае се и, че голямата последна любов на българския монарх е била също еврейка. Борис е една сложна фигура, която в известни моменти се нуждае и от съчувствие., защото неговият живот и задължения не са били никак лесни. За това свиздетелстват немалко исторически документи както и дневника на тогавашния министър – председател на царство България Богдан Филов. Едни евреи го уважават -това са богаташите, които успяха с негова помощ и с тази на царицата да изнесат капиталите си и да живеят богато и добре в Америка, в Бразилия и в Аржентина. А други евреи – живи и мъртви, малтретирани от антисемитските закони, от Закона за Защита на нацията /ЗЗН/ не могат да го приемат. Цар Борис ІІІ е имал дял в спасяването на българските евреи, но е съучастник в убийството на останалите евреи. Що се отнася до ролята на българите в Акта по спасяването на българските евреи, трябва да сме точни и кажем, че много разум, усет и хуманизъм проявиха българите по време на Втората световна война, несравнимо повече от напарфюмираните дами и господа от Западна Европа, които не само, че не си помръднаха пръста за спасяването на евреите, но дори и съдействаха на фюрера Адолф Хитлер да избива нашите събратя. Такъв е случаят с чешката интелигенция, която беше в услуга на хитлеристкото Гестапо. Такъв е случаят с френските власти във Виши. Далеч съм от мисълта да омаловажа подвига на отделни хора, какъвто е случаят с Ани Франк, но фактите са красноречиви и те са следните: НИКЪДЕ В ЕВРОПА НЕ СЕ ВДИГНАХА ХОРА ДА СПАСЯВАТ ЕВРЕИТЕ – ЕДИНСТВЕНО ТУК – В ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ ! Затова ние ще бъдем вечно признателни.
Защо истината за спасяването на българските евреи не бе извадена на показ! Защо в средите, които имаха тази информация, не бе направено нужното за осветляването на проблема.Нима сред българските евреи не се знае Дълбоката истина за тяхното спасяване! Нима описаното в настоящите спомени на най-близки ученици на Учителя – Петър Дънов, не са факти! Крайно време е за размисъл! За преразглеждане на истината за спасяването на евреите! 

 аконът за защита на нацията и действията на бг дипломати за спасяването на бг евреи в чужбина
03.09 08:55 интервю с еврейски историк
След окупацията на Франция от Германия през 1940 година, дипломатическият корпус заминава за Виши заедно с правителството на Петен. Българският пълномощен министър Балабанов обаче изпраща третия секретар на българската легация Боян Атанасов в окупационната зона. Първата му работа е заедно с още един служител на посолството да бъдат разлепени на домовете на българските евреи там листове с печата на легацията и със следния текст: „Поданници на Царство България”.

Въпреки това евреите се чувстват застрашени и някои дори започват да спят в чакалнята на легацията. Нека отново да обърна внимание – става дума за 1940, не за 1943 година, когато вече е взето т.нар. „окончателно решение“. През 1940 г. България все още не е съюзник на Германия и въпреки това евреите, които са НЕЙНИ ПОДАНИЦИ не са защитени от своето българско гражданство и Боян Атанасов прави чудеса, за да ги изведе от Франция. Фактът, че в окупираните от Германия области евреите не се чувстват защитени от своето поданство, важи не само за българските, но и за турските, италианските и т.н. евреи, защото Германия третира всички евреи в окупираните от нея зони като лишени от гражданство. И битката – и на българските, и на турските, италианските и т.н. дипломати за техния живот и сигурност е много драматична битка. Трябва да се прочете книгата „Последен влак за Истанбул“ на Айше Кулин, която миналата година излезе и на български, за да се разбере донякъде за какво става дума.


- А какво става с българските евреи във Франция през 1940 година?


- О, това е много вълнуваща и драматична история. Както споменах, носят се слухове за арести и българските евреи са ужасени и искат да се приберат в България. Единственият начин, обаче, да бъдат изведени от Франция, е да бъдат размесени между българи и да се изготви общ колективен паспорт, за да може покрай едните да заминат и другите.

Колективният общ пасаван е готов, но тогава започва едно безкрайно ходене по мъките на Боян Атанасов от един германски служител на друг, за да се получи разрешение хората да напуснат окупирана Франция с влак. Накрая работата опира до германските военни власти и там пак започват да го прехвърлят от един военен на друг. След дълги митарства, възклицания от германска страна: „но тук има еврейски имена!“, спорове по международно право и така нататък, Боян Атанасов попада на един германски офицер, който му казва, че на еди-коя си дата от Gare de l‘Est тръгва влак и три вагона ще бъдат на разположение на българските пътници, но че той трябва да подпише веднага, че България се задължава да плати на Германия цената за осигуряване на този превоз, която е 33 хиляди тогавашни марки. Боян Атанасов няма такива пълномощия да поема от името на България финансови задължения, но разсъждавайки трескаво, си дава сметка, че утре може да е късно и че не е изключено това да е последната възможност българските евреи да заминат от окупирана Франция. Когато съобщава на българския посланик какво е направил, той се изплашва и го предупреждава, че със сигурност ще бъде уволнен от Външно министерство за това своеволие. Обаче нищо подобно не се случва! Работата се разминава с едно мъмрене, а ужким „пронацисткото“ правителство в София плаща сумата на Германия. Затова обвиненията, че България не била дала поданство на евреите в завладените и окупирани от Германия земи на Македония и Беломорска Тракия са демагогски обвинения, когато дори евреите с българско поданство не са защитени – и то далеч преди проведената в Берлин тайна конференция, известна под името Ванзее.



- Действията на Боян Атанасов всъщност са доказателство, че тогавашните български дипломати са защитавали българските граждани, дори с риск за собствената си кариера.


- Да, и това е огромната разлика с дипломатическите представители на комунистическа България, които не само че не помагаха, но самите те неведнъж бяха заплаха за живота и сигурността на българските граждани в чужбина. А тогавашните български дипломати са смятали за нещо естествено да полагат толкова усилия, да хлопат от една врата на друга и дори да поемат риск, ако трябва, но не и да оставят българските поданици на произвола на съдбата. Години по-късно, Боян Атанасов пише: „Днес, след толкова много години, все още чувствам, че съм постъпил правилно – наруших формалностите на финансовите закони, за да спазя Божиите закони и да спася човешки животи.“



- Може би все пак Боян Атанасов е бил едно изключение?


- Не, слава Богу, не е бил изключение. Има много вълнуващи случаи с български дипломати, които рискуват, за да спасят еврейски бежанци. Български дипломати са издали и близо 15 хиляди транзитни визи на евреи от други страни и това в крайна сметка им спасява живота.


- Често се изтъква като аргумент, че антиеврейското законодателство в България не било под германски натиск, защото „Законът за защита на нацията“ е приет два месеца преди България да подпише Тристранния пакт?


- А защо, ако е българска инициатива никога преди това не е имало подобни закони в България? И защо още в първия момент, когато външният натиск на една могъща тоталитарна държава отслабва, българското правителство на Багрянов отменя тези закони и възстановява конфискуваното имущество на евреите в България? И нека да отбележим, че човекът, който изготвя този закон срещу масонските организации и евреите, сам е ... масон. Става дума за вътрешния министър Габровски. Така че работата е очевидна. Човек не изготвя закон срещу себе си по своя воля. Истината е, че българският „Закон за защита на нацията“(ЗЗН) е приет непосредствено преди неизбежно очертало се навлизане на войските на Вермахта в България и е приет от немай-къде и за да се избегне възможността Германия да наложи своите собствени ужасяващи закони от Нюрнберг. А тя ги налага навсякъде и още на следващия ден, щом влезе в една страна – било като окупатор, било като натрапен съюзник. Под натиска на Германия дори в неутрална Швейцария са въведени антиеврейски мерки.

- Има твърдения, че ЗЗН копирал „едно към едно“ нюрнбергските закони?


- Да, чух в едно предаване на Георги Коритаров, който в желанието си да „изпитва“ по история премиера Бойко Борисов, всъщност демонстрира собственото си незнание по тази тема, заявявайки на всеослушание, че ЗЗН бил копие „едно към едно“ на Нюрнбергските закони. Нищо подобно.

Българският ЗЗН е действително дискриманационен, но е закон, който допуска множество облекчения и вратички и както вече подчертах, е приет, за да се избегне въвеждането на законите от Нюрнберг. Един вид: ето, имаме си български антимасонски и антиеврейски закони, нямаме нужда от вашите. Точно това е и обяснението, което българският монарх цар Борис III дава на Лулчев, който недоумява защо се приема един такъв нехуманен и нямащ нищо общо с българските традиции закон: "Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат." След което добавя, че все пак този закон трябва "да затваря вратата за произволи". И неслучайно по-късно Ханна Аренд ще заяви, че българските антиеврейски закони са нелепи от нацистка гледна точка.

 Царица Йоана и евреите
03.09 09:04 По време на една конференция посветена на борбата с маларията, проведена в София, царица Иоанна се приближава до италианския пълномощен-министър граф Маджистрати и дискретно му заявява: „Имам спешна нужда от италиански паспорти за няколко евреи!” Маджистрати незабавно отговаря, че това е невъзможно - в Италия евреи не се допускат. Но царицата твърдо настоява: „Лично Ви давам гаранция, че няма да останат и ден в Италия. Нужно ми е разрешение за транзитно преминаване за Аржентина.” На другия ден пълномощният министър собственоръчно й донася необходимите документи в двореца „Врана
Благодарение на намесата на Двореца десетки български семейства от еврейски произход получават изходни визи и паспорти, с които да напуснат страната. Така например споменатато вече семейство Розенбаум заминава за Съединените щати, след като е придружено и изпратено лично от Павел Груев до граничния пост. Началникът на Царската канцелария иска да е сигурен, че приятелите му ще могат свободно да отпътуват от България.

В една студена утрин на 1943 г. тревожна мълва обикаля столицата. Слухът, че Комисарството по еврейските въпроси е изпратило на общинските власти в Кюстендил списък с евреи, които следва да бъдат депортирани извън пределите на България, хвърля в паника и безпокойство обществото. Но подобни слухове се ширят още от януари 1941 г., когато е приет Законът за защита на нацията, а нищо до този момент не е застрашило техния живот. Наистина евреите са подложени на някои репресивни мерки и ограничения, но продължават да живеят свободно, задължени са да носят давидова жълта звезда, в средата на която някои от тях поставят значки с образа на Царя или Престолонаследника. Така българските граждани от еврейски произход манифестират своята привързаност към българската царска династия.

Няколко дни преди това Мария Каракашева, съпруга на директора на железниците, разтревожено звъни в дома на дипломата Иван Станчов. Разговаря със съпругата му Марион, на която съобщава, че мъжът й е получил съобщение от гара Кюстендил, че е спряна „германска влакова композиция, пътуваща от Солун за Варшава и че гражданите, намиращи се на гарата, са дочули стонове и писъци от запечатаните вагони. Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта”, те се опитали да разбият вагоните и да освободят затворените там хора. Към тях се присъединили и селяни с брадви и с каквото им попаднало подръка.”[1] Възмутена от новината за депортирането Марион Станчова незабавно търси връзка с Царица Иоанна, която да стори необходимото пред царя за спасяването на тези нещастни хора. Царицата ужасена веднага отива в кабинета на съпруга си, който нарежда незабавна проверка, но влакът вече е напуснал българската територия.

Това са част от 11 343 нещастни евреи от новите земи, които германската администрация е изпратила в лагерите на смъртта. Този факт прави царя, който е бил с вързани ръце по този случай, особено чувствителен за съдбата на останалите в Стара България еврейски граждани. Приятелските отношения на царя с много семейства от еврейски произход е добре известен. Негови зъболекари са братята Джераси, придворни доставчици са семейство Розенбаум и Мешулам, а представителят на „Пакард” за България е търговецът Лазар Герон. Най-приближените на царя дворцови служители поддържат близки контакти с еврейски фамилии и личности. Верен на страстта си към прякори, цар Борис нарича Павел Груев „еврейският консул” поради всичките му приятели: Розенбаум, Елиас, Голдщайн, Бакиш и Бехара.[2] След среща в двореца известният ционист Нахум Соколов заявява: „Вие трябва да бъдете горди с вашия цар Борис ІІІ, той е наш добър приятел!”

След приемането на закона за защита на нацията цар Борис се нагърбва лично с нелеката мисия да обясни на главния равин на София д-р Ашер Хананел новите разпореждания. Без притеснение от намиращите се на българска територия агенти на Гестапо го приема в двореца. Уверява го, че този формален акт няма да доведе до сериозни последици. Българските евреи добре познават чувствата и симпатиите на своя цар и се осланят единствено на неговата закрила, за която получават непрестанни символични жестове. По време на най-ожесточените дебати в парламента по отношение на прилагането на антиеврейските закони царят изпраща топла телеграма до еврейската консистория, с която благодари за отправените благопожелания по повод петата годишнина от раждането на престолонаследника Симеон Княз Търновски. В същото време царицата изпраща десетки топове плат на Еврейското сиропиталище „Царица Елеонора”, чиято годишна издръжка се поема от цивилната листа на царя. Този знак на симпатия идва „да помогне в тези мъчни времена”, както се казва в придружителното й писмо до училищната управа. Въпреки тази смела постъпка на царицата се налага да се примири с отстраняването на двете си придворни дами госпожици Елена и Мария Петрови-Чомакови, обвинени, че публично са изразявали своето англофилство и са говорили против правителствената политика. През пролетта на 1942 г. царят деликатно предупреждава Иван Станчов, че „Марион трябва да внимава, за да не пострада като сестрите Петрови!” Самият цар Борис трябва да бъде особено предпазлив, за да запази поне част от своята независимост и свобода на действие.
Коя е всъщност царица Йоанна?
Като се венчаваше за цар Борис, стана дума, че е дъщеря на италианския крал Виктор-Емануил; сега трябва да прибавим, че майка й, италианската царица Елена, е дъщеря на черногорския крал Никита.
Изследователите пишат, че Йоанна била жизнена, напориста, със силен сексуален подтик (виж по-горе изповедта на царя пред Лулчев), независима, със свое мнение, непокорна, склонна към словесна атака; черногорската кръв у нея дава не само емоционален излишък, но и упоритост при всеки спор.
"Няма мир - оплаквал се Борис на Лулчев, - щом дойде тази жена, всичко обръща с главата надолу. Някой ден ще си пръсна черепа, за да оставя трупа си само на нея..."
След тази характеристика, скъпи читателю, не е трудно да си представим сцената, която се е разиграла още същата вечер, когато царят е влязъл в спалнята на царицата: тя едва ли само е плакала много...
Че царица Йоанна не само е плакала много, а че е действала и с други средства, свидетелства една анекдотична история, разнасяна из София от нейните придворни дами.
Цар Борис имал в двореца "Врана" голям розариум, в който били събрани редки видове рози от целия Изток, всяка роза си имала име, царят обичал сутрин да се разхожда сред тях, да им приказва и да вдишва до замайване аромата на всяка роза...
Една сутрин станал и тръгнал пак към розариума, но там що да види: всички рози били обезглавени, розовите цветове се търкаляли по земята.
Цар Борис изпаднал в хистеричен бяс, втурнал се в спалнята на Йоанна, крещейки:
- Сега какво искаш? Какво са ти направили розите?
Царица Йоанна му отвърнала:
- А на теб какво са ти направили евреите?
Понякога това, което не може цял народ, може го една жена, скъпи читателю. И не е лошо нашите спасени евреи да споменават в молитвите си царица Йоанна.

 А какво стана със спасителите?Народният съд
03.09 09:10 Повечето от 43-мата депутати от тогавашния парламент, начело с Димитър Пешев, организирал подписка в защита на евреите, 63 интелектуалци и писатели, сред които Елин Пелин, БПЦ, екзарх Стефан, митрополит Кирил, професионални и творчески съюзи, че дори и ФК “Славия”, са гилотинирани с присъди от Народния съд, стигматизирани от деветосептемврийската власт и заклеймени от тогавашната идеология. 20 от 43-мата депутати спасители са осъдени на смърт.
6-има на доживотен затвор, 8 на 15 години и четирима на 5 г. затвор. Едва трима са оправдани. А водачът на спасителите Димитър Пешев е осъден на 15 г. като пронацист и... антисемит!?
Може би спасителите бяха осъдени и избити от самите спасени ?!?
Списъците донякъде говорят, но историците мълчат!
Но никой не се спира на факта, защо бяха съдени тези, които имаха заслуга в спасяването им.

.Т.нар. Народен съд, макар и нелегитимен, изобилства от съдии и членове на съда все... спасени евреи.


Много от съдиите и съдебнит заседатели в болшинството си бяха евреи.Например, Съдии - евреи от Народния Съд бяха :1. Еми Барух - съдия - главорез от съставите на Народния съд след 09.09.1944 г.
2. Исак Данон - главорез от съставите на Народния съд след 09.09.1944 г.
3. Йосиф Кутев - главорез от съставите на Народния съд след 09.09.1944 г
4. Манчо Рахамимов Мошев (1902-1986 г.) - юрист, партиен деец, член на БКП, участва в нелегалните групи; съдия "народен обвинител" в VII състав на Народния съд след 09.09.1944 г., "палач в тога".
5. Пепо Менахем Коен - юрист, завършил в Софийския университет (1936 г.), съдия - главорез от съставите на Народния съд след 09.09.1944 г.
6. проф. Нисим Меворах (Юридически факултет на СУ); Н. Меворах е член на БКП, дипломат след 1944 г. Участвал е като съдия в т. нар. "Народен съд" !!!
Представител на България в ООН и посланик в САЩ ; той и синът му са суперактивни членове на БКП, червени шамани, палачи с писалки, идеолози на тоталитарната власт!

 за еврейската карма и премълаването на истината
03.09 09:14 В Германия Хитлер дойде на власт с неговата нацистка партия. За най-големи врагове смяташе комунистите и евреите. С комунистите се справи. Някои от тях изпрати в концлагери и затвори, други изби, а трети побегнаха в чужбина. Останаха евреите, а те бяха с голяма икономическа мощ в Герма¬ния. Голяма част от финансовия капитал беше в техни ръце. Някои от тези среди Хитлер още в самото начало привлече на своя страна и те му помогна¬ха с пари да вземе властта. Други среди от финансовия капитал бяха прину¬дени да се откажат от своите капитали. Трети бяха принудени да се откупят, да оставят своите капитали на Хитлер, срещу което получаваха паспорти за изселване в чужбина. Така тези, които пожертваха парите и богатствата си, се спасиха. Това се отнасяше за едрия финансов капитал. Останалата маса трябваше да плати с живота си. Бяха изпращани в концлагери и избивани.
Мнозина от евреите в София знаеха кой ги спаси, но не смееха да го каз¬ват открито пред старата власт. А когато дойдоха комунистите на власт, те отново не смееха да го разкажат, защото тогава властта им беше дала право да се изселят в Израел. И при едната, и при другата власт евреите мълчаха, макар че знаеха кой ги спаси. И сега мълчат и утре ще мълчат. За това си има обяснение. А онези евреи, спасили.се и изселили се в Израел, още повече мълчат.
Причината е там, че еврейският народ и досега не признава своя син Исус от Назарет за Христос. Те Го отричат. За тях съществува само Мойсей, защото егрегорът му още не е разбит. И тези страдания, през които сега пре¬минава еврейският народ, това е ехото от онази карма, която те доброволно приеха с разпъването на Христа. Учителят е говорил много за еврейската карма и за причините за разпръскването на евреите по света. В нашите среди имаше няколко души евреи. Те трябваше да съберат и извадят онези мисли на Учителя за еврейския народ, да ги изпратят в Израел и там да ги публи¬куват, та да видят евреите къде е пътят на тяхното спасение, но това не го направиха. Учителят казва: "Евреите търсят правото си днес. Но ако търсят своето лично право, няма да го намерят. Ако търсят своето Божествено пра¬во - ще намерят своето лично право. Затуй сега ще им помагат християнски¬те народи. Те разпънаха Христа и капиталите на Христа влезнаха в онези на¬роди, които приеха християнството. И сега евреите ще ходят там, където са капиталите на Христа, за да се молят за помощ." Ето едно кратко изложение за спасяването на евреите по времето на Учителя. А евреите ще трябва да си направят труда да намерят и извадят всичко, което Учителят е казал за тях и да го възприемат. Докато не сторят това, ще бъдат заобиколени от един враждебен арабски свят. Учителят бе казал: "Евреите, докато не приемат Учението на Христа, няма да могат да решат своята карма."
Аз съм един от свидетелите и бях един от участниците при спасяването на евреите. Видях величието на Учителя в думи и дела!
Методи Константинов

Цар Борис І и избиването на 52-та рода - мит или реалност?

Този мит се е вкоренил дълбоко както в историческата наука, така и в множество художествени произведения, които пресъздават Покръстването на българите. Залегнал е съответно и в обществената мисловност на българството още от времето, когато то се самоосъзнава и изгражда своята идеология през ХІХ век, а в хода на този процес преоткрива и личността на Покръстителя.

Въпросният лукав мит гласи, че при потушаването на бунта на болярите скоро след Покръстването св. Борис уж бил избил не само главатарите на бунта с техните синове – на брой общо 52 души – но изклал и целите им родове с жените, децата и пр.

Убиването на двигателите на бунта е действително историческо събитие. Но само по себе си то не грабва въображението и не прави мит. Убитите са виновни в извършването на най-тежкото престъпление във всяка държава – въоръжен опит за насилствена смяна на законната власт и убиване на законния държавен глава. Според законите на всички държави, откак свят светува такова престъпление се наказва със смърт. Князът е длъжен да изпълни законността, която сам той въплъщава. Следователно има екзекуция, а не клане. Няма нещо, което да задейства въображението и да подхрани митотворна драматургия.

Митотворната драматургия се развихря при мнимото избиването на невинните "родове". Подведени в тази посока, ние въобразяваме ужасното и безсмислено жестоко клане на жени, деца, старци, несъпричастни роднини и т. н. – всичко онова, което се съдържа в понятието "род". Митът метастазира като ракова клетка и колкото повече жертви въобразяваме, толкова те са по-безсмислени, толкова избиването им е по-несправедливо и жестоко, ирационално, а оттам и митотворно.

Естествено е, че и творците, които са се насочили към личността и делото на св. Борис – поети, прозаици, драматурзи, кинематографисти – използват целия драматургичен заряд, който се съдържа в тази несъществувала сцена. Едни симпатизират на княза и се опитват да оправдаят "клането"; други го осъждат. Но и в двата случая митът избуява. Той се вкоренява и се разклонява. Черпи жизнени сокове и ражда своите отровни митораждащи плодове...

Така този мит-родоначалник постига своята лукава цел – да подмени истината и да хвърли сянка върху делото на св. княз Борис, а оттам и върху Православието тъкмо в мига, когато то освещава България.

Проследяване на грешката

Митът за "избиването на болярските родове" може да бъде проследен нагоре по течението до своя извор, до семето, от което е поникнал. Той произхожда от погрешния превод на едно изречение и по-специално - на една дума.

Думата е от латински – proles, а изречението е първото от Глава ХVІІ на знаменитите "Отговори на папа Николай І по допитванията на българите", един от основните и най-достоверни извори за живота и делото на св. Борис. (Виж също: The Responses of Pope Nicholas I to the Questions of the Bulgars A.D. 866, бел.ред.).

Ето самият текст в поправен български превод:

Глава ХVІІ. И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте направили така, че да се покръсти целият Ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против Вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон и искали да убият и Вас и да си поставят друг княз, и как Вие, подготвени срещу тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от великия до незнатния и сте ги държали пленени в ръцете си, пък и как от тях всички първенци и велможи с всичките им синове били избити с меч, а средните или низшите не претърпели никакво зло, Вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях. Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от Ваша страна, щом синовете, които не са участвали в замисъла на своите родители и не са били изобличени, че са дигнали оръжие против Вас, са били избити невинни заедно с виновните.

Понастоящем класическият академичен български превод на "Отговорите", неоспорен и меродавен през последните десетилетия и до ден днешен, е дело на Димитър Дечев. Публикуван е в 1939 г., а след това цитиран многократно и използван като "извор" във всички авторитетни издания, в "Латински извори за българската история" (1960), а напоследък излезе и в самостоятелна книга (заедно с Посланието на св. патриарх Фотий), издадена в 1994 г.

Основната грешка е съсредоточена в осмислянето на една-единствена дума. Но неточностите в превода на въпросния пасаж са няколко, а взети заедно, те преиначават смисъла на текста в посока, различна от това, което всъщност е казано. Ето още веднъж същият текст в превода на Дечев с подчертани неверните и неточните думи и изрази:

Глава ХVІІ. И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целият ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло, вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях. Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от ваша страна, щом поколението, което не е участвало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против вас, е било изклано невинно заедно с виновните.

Ключовата невярно преведена дума, която коренно променя смисъла на текста, е proles. В латински нейното основно значение е: потомък, син, дете. Производно на това значение е: поколение, потомство, род. А има и още по-разширено: млади войници.

В случая няма съмнение, че proles означава мъжките потомци и конкретно синовете. Така че буквалният превод на израза cum omni prole sua следва да бъде: "с всичките им потомци", а още по-вярно на конкретния контекст: "с всичките им синове", за да се избегнат домислици по линия на дъщери, внуци, внучки и пр. Този превод напълно съответства на историческия контекст на събитието. Става дума именно за политически мотивирано екзекутиране на водачите на бунта "с всичките им синове". Водачите са екзекутирани в изпълнение на закона, защото са били виновни в извършване на опит за въоръжен преврат. Синовете не са участвали в преврата и не са били виновни. Те са избити, за да не отмъщават за своите бащи.

Разбира се, екзекутирането на синовете е тежало на съвестта на св. Борис и именно това е поводът за неговия 17-ти въпрос към папата. Князът е осъзнавал тежестта на греха си и несъмнено дълбоко е съжалявал за тази постъпка, но тя сама по себе си – извън християнския контекст – е напълно в логиката на тогавашните времена.

В Средновековието, включително и българското, случаите на отмъщение заради убит баща не са рядкост (например Иоан Владислав). А само в шекспировия "Хамлет", който донякъде черпи от средновековни датски летописи, действат с меч в ръка цели трима синове-отмъстители – Хамлет, Лаерт и Фортинбрас.

Думата "род", с която е преведена латинската proles, има много по-широк смислов обхват в сравнение с "потомци" или "синове".

Кои всъщност влизат в "целия род" на един велик боил от онова време? Това са десетки, а може би дори стотици люде. Към него спадат не само най-близки роднини на велможата, но и гравитиращите далечни роднини-на-роднини: съпруга, майка, синове, дъщери, внуци, братя, сестри, снахи, зетьове, чичовци, вуйчовци, лели, стрини, племенници, техните съпруги, съпрузи и т. н.

И тъй, превеждането на cum omni prole sua с израза "с целия им род" коренно преиначава смисъла на събитието. От политическа екзекуция на 52 души (боляри-бунтовници и техните синове) то се пробразява в нещо като Баташкото клане.

От една страна, мнимо се умножава десетки (стотици) пъти броят на избитите. От друга се увеличава до безкрайност несправедливостта на наказанието. Колкото по-рехава е връзката между включените в понятието "целия род" и виновния велик боил, толкова по-престъпна и ужасяваща (т. е. по-митотворна) би била жестокостта на подобно избиване, ако би съществувало.

Досадно е, че самият Дечев при употребата на същата дума (proles) в съвсем същия контекст още в следващото изречение вече я превежда другояче: "поколението". Макар че и тук броят на въобразените жертви е поне удвоен спрямо действителния, тъй като "поколението" на един човек включва не само синовете, но и дъщерите, внуците и внучките.

Откъде обаче сме сигурни, че изразът cum omni prole sua се отнася единствено само до синовете, а не и до някакво по-разширено тълкуване в смисъла на думата proles, включващ и дъщери, и внуци?

Отговорът на този въпрос е в самия последващ текст на папските "Отговори". Цялото продължение на Глава ХVІІ е посветено на една основна тема: вината на бащата не се прехвърля върху невинния син. Многобройните и многословни библейски цитати и тълкувания преповтарят неколкократно темата за бащата и сина, като думите баща и син са употребени общо 12 пъти! В тази глава никъде не става дума за жени, за дъщери, за никакви родове, поколения и тем подобни.

Папата е безусловно против екзекуцията на невинните синове и отделя десетки редове, за да докаже, че тя е недопустима. Нещо повече, той се обявява дори против убиването на виновните бащи. При такава позиция и такова словесно преизобилие Николай І едва ли би спестил поне една дума и за другите, още по-невинни представители на "целия им род".

Още нещо важно относно синовете. Папата никъде не казва, че те не са били в състояние да навредят на българския владетел (решаващ довод), а използва юридическия аргумент, че "не са били изобличени, че са дигнали оръжие против Вас". Но щом е така, значи това са люде, годни да носят оръжие. Аргументът би бил безсмислен, ако ставаше дума за невръстни момчета.

Нямаме данни за възрастта на водачите на бунта и техните синове, но естествено е да предположим, че тези мастити велможи са били във възрастта на датския крал и неговия велможа Полоний, а техните синове – връстници на Хамлет и Лаерт.

Има и още нещо. Изразът в превода на Дечев, в който е включено несъществуващото "избиване на родовете", взет самостоятелно, гласи:

"всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч".

Извадено от контекста, това изречение придобива страховито значение. Излиза, сякаш са избити не водачите на бунта, а изобщо всички български "първенци и по-знатни хора", и то "с целия им род". Т. е. унищожена е изцяло и от корен българската аристокрация.

Димитър Дечев обаче не е нито първият, нито главният и единствен виновник за "изтребването на родовете". Самият той няма чак такъв митотворски статут, че сам да създаде и да удържи през десетилетията този толкова важен мит.

Младият Константин Иречек

Много по-рано деянието е било извършено от един несравнимо по-голям авторитет, който сам по себе си има митотворен статут: д-р Константин Иречек (1854-1918), автор на знаменитата "История на българите". Този "капитален за времето си" (Васил Златарски) труд е писан, когато авторът е бил на около 20 години, завършващ студент в Пражкия университет, и издаден ("в отделни връзки") на чешки през 1875 г., на немски (1876), на руски (1877 и 1878) и в първи (слаб) български превод в 1886 г. Това е първото важно съчинение на чешкия учен, който впоследствие е призван да се превърне в митична фигура за целия български род.

В своята "История" Иречек никъде не казва, че са били избити 52 рода. Неговият израз, с който преразказва събитието, гласи буквално:

"Борис заповядал да накажат със смърт разбунтувалите се боляри с техните жени и деца, всичко 52 души; цели родове били изтребени чрез тая постъпка, недостойна за един новообърнат християнин."

Преразказът на Иречек е неверен. Той правилно пише, че болярите-бунтовници били наказани със смърт, но откъде е взел израза "с техните жени и деца", който отсъства в изворите?

Правилно пише, че убитите са "всичко 52 души", но негово творение е яркият драматичен образ "цели родове били изтребени", който остава в съзнанието на читателя.

Числото на екзекуциите (52) е взето от другия важен извор за бунта на болярите, Бертинските летописи, чиято трета част относно периода от 861 до 882 г. е писана от Реймския архиепископ Хинкмар, високообразован, високопоставен и добре осведомен съвременник на описваните събития. Ето целият пасаж, който се отнася до въпросната тема:

866 г. Кралят на българите приел светото кръщение. Той бил замислил да стане християнин предишната година, понеже Бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличби и бедствия всред народа на царството му. Недоволни от това, негови боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра. И веднага, щом излязъл от градските врати, нему и на тези, които били с него, се явили седем духовници и всяки от тях държал в ръката си запалена свещ. И така, те вървели пред краля и пред онези, които били с него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламнала сграда. А конете на онези, които били с краля, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но, прострени на земята, не могли да се движат.

Обаче от болярите, които най-много бунтували народа против него, кралят наказал със смърт [само] петдесет и двама, а на останалия народ позволил да си отиде невредим. Той проводил пратеници при германския крал Людовик, с когото бил сключил мирен договор, и поискал от него епископ и свещеници. И когато му били изпратени, той ги приел с дължимата почит. А Людовик отправил пратеници при брат си Карл и поискал от него църковни съсъди, одежди и книги за службата на свещениците. Затова Карл взел от епископите на своето кралство голям брой от исканите вещи и му ги [изпратил], за да ги препрати на [българския] крал.

Българският крал отправил в Рим своя син и много от болярите на своето царство, като с тях изпратил за св. Петър между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името на Христа възтържествувал над своите противници. Той също така отправил до папа Николай много запитвания, за да се съветва с него относно тайнствата на вярата. Поискал от него да му изпрати епископи и свещеници и молбата му била удовлетворена. А императорът на Италия, Людовик, като узнал това, отправил пратеник до папа Николай с поръка да му предаде оръжието и другите предмети, които българският крал бил изпратил на св. Петър. Някои от тези предмети папа Николай препратил по Арсений на императора, който се намирал в Беневентската област, а някои от тях задържал, като се извинил за това.

Този летопис допълва в много отношения нашата представа за описаните събития. Броят на избитите "петдесет и двама" е даден с толкова точно число, че най-вероятно се основава на писмен източник и обозначава пълния брой на екзекутираните, чиято участ е противоположна на съдбата на "останалия народ", комуто кралят "позволил да си отиде невредим". Като знаем, че в бунта са участвали ръководителите на "десет комитата" и като прибавим "всичките им синове", числото 52 се оказва напълно вероятно.

Младият Иречек добросъвестно е извлякъл от Бертинските летописи точното число на жертвите, но добавките и домислиците, които е направил към целия преразказ на събитията в своята книга, са заченали образи, които избуяват и избутват истината.

Така в Иречековата "История на българите" всички основни съставки на мита са вече налице. Достатъчно е да недовидим ключовия и верен израз "всичко 52 души" и да слеем в паметта си наличните думи в преразказа, за да получим: "Борис заповядал да накажат със смърт разбунтувалите се боляри с техните жени и деца ... 52 ... цели родове били изтребени.".

"История на българите" от д-р Иречек е "първата цялостна научна българска история". Тя се появява точно в мига, преди "българският въпрос" да стане централен за Европа, и заема ключово място в нишата на българската историография (чрез руските си преводи от 1877 и 1878 г.) веднага след Освобождението на България. Всички български историци ще прохождат с нея в ръка. Всички мислители, писатели, журналисти, учители, политици и "строители на съвременна България" ще оформят светогледа си според нейните образи и ще ги възпроизвеждат.

От пражкия студент ли тръгва всичко? Онези, които са се занимавали с българска история преди Иречек, не познават "избиване на родовете".

Юрий Венелин ("Критически изследвания за историята на българите", 1849):

"... успял да прогони бунтовниците. При това били хванати множество боляри. От тях 52 души били наказани със смърт..."

Добри Войников ("Кратка българска история", 1861):

"Тогава всякой се почуди на необикновената царева сила, с която можа да смири бунта. На другия ден 52 души боляри бидоха изловени и смъртно наказани; тоя пример подействува на народа..."

А. Ф. Гилфердинг ("История на сърбите и българите", 1868):

"... предаде на меча всички велможи и знатните с техните деца, а по-дребните люде помилва."

Така излиза, че младият и ентусиазиран българовед Константин Иречек неволно е станал първоавтор на мита за "избиването на болярските родове". Дори и да е срещал предишни неточни преводи (по-общото "деца" вместо специфичното "синове") или тълкувания, които да са му повлияли, то именно той със своята книга и със своя авторитет има решаващия митотворски принос.

Авторитетът на Иречек в България е бил огромен и следващите българи, които пишат за бунта на болярите, са несъмнено повлияни от неговите писания. Ето например какво казва Н. Начов в юбилейната брошура "Свети княз Борис Български" (1907 г.) относно болярите-бунтовници: "Главните от тях с жените и децата им – всичко 52 души – били убити. Цели родове изчезнали."

През 1914 г. в изследването на Александър Чучулаин "Св. Борис, княз български" четем: "По сведения на Бертинската летопис, кн. Борис наказал до 52 боери с целите им домочадия." Това не е вярно. Бертинските летописи казват: "кралят наказал със смърт [само] петдесет и двама, а на останалия народ позволил да си отиде невредим" Добавката за "целите им домочадия" напълно липсва в извора и е поникнала тук от носещите се по въздуха спори на мита.

В своя статия от 1914 г. Васил Златарски превежда така ключовия пасаж от "Отговорите": "... и как всички знатни от тях, особено висшите, са били избити с меч заедно с целия си род, а пък средните или по-малките не потърпели нищо лошо". Тук вече разпознаваме израза "с целия си род", който (през Димитър Дечев) ще остане в сила и до ден днешен. Същия текст Златарски ще публикува в своята фундаментална "История на българската държава през Средните векове" през 1927 г. и с това митът за "избиването на родовете" придобива особена меродавност.

Но има ли някакъв умисъл в действията на всички тези историци и класически филолози? Със сигурност не. Преиначаването на смисъла в изворите е ставало несъзнателно и подсъзнателно, по-скоро "в духа на времето".

Знайно е, че "духът на времето" е противохристиянски.

Изглежда сякаш същият лукав дух, който някога е подстрекавал боилите на бунт, хиляда години по-късно продължава делото си с други средства. Прокрадва се зад историците, филолозите-преводачи и чрез незабележими помисли им въздейства така, че да правят дребни неточности и грешки, къде в превода, къде в тълкуванието. Кара ги да правят добавки от себе си, да "оживяват" текста, да го правят или "по-гладък", или по-образен, докато постепенно се извърши един тих преврат. Манифестът на този преврат е, че Християнството е било въведено в България, т. е. в българите, т. е. в нас самите, от един недобър човек по един недобър начин. С други думи, пак познатото старо обвинение: "не сте им дали добър закон"...

И тъй, връщайки се към изворите на нашите преводни "извори", се убедихме, че не е имало изтребление на болярски родове. Не са били избивани жени, деца, старци и далечни роднини. Не е била ликвидирана до крак старата българска аристокрация. Екзекутирани са били водачите на бунта с техните синове – общо 52 човека – а по-дребните боляри и простият народ са били помилвани.

Остава обаче въпросът: как да си обясним, че бунтът на болярите, който е увлякъл толкова много народ, изведнъж е бил потушен тъй лесно само с 48 души?

Чудото

Изворите и особено Бертинските летописи обясняват необяснимата победа с Божие чудо. Има ли обаче дори един уважаван професионален историк през последните два века, който да вярва в чудеса?

И как можем ние днес да проверим достоверността на изворите в това отношение? Откъде техните автори са знаели за чудото?

Авторът на въпросния дял от Бертинските летописи Архиепископ Хинкмар, макар и живеещ в Западна Европа, е съвременник на събитията и е имал възможност да получи точни сведения за тях. Това знаем от самия текст: "Той [Борис] проводил пратеници при германския крал Людовик...", който "отправил пратеници при брат си Карл и поискал от него църковни съсъди, одежди и книги за службата на свещениците." Братът на Людовик, франкският крал Карл Плешиви, е бил по това време в особено близки дружески отношения с архиепископ Хинкмар, така че, когато "Карл взел от епископите на своето кралство голям брой от исканите вещи и му ги [изпратил], за да ги препрати на [българския] крал", то Хинкмар, най-важният от тези епископи, несъмнено е бил подробно осведомен за събитията.

Следващият пасаж от Бертинските летописи описва с подробности как кралят на България отправил пратеничество в Рим, "като изпратил за св. Петър между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името на Христа възтържествувал над своите противници." Известието за тази пратка толкова впечатлило Людовик ІІ, "императора на Италия" (855-875), че той поискал от папа Николай "да му предаде оръжието и другите предмети". Част от предметите били наистина отдадени на императора, а папата задържал някои от тях, "като се извинил за това".

Почти винаги, когато в летописите имаме описания на чудеса, историците са склонни да ги подминават, като с лека ръка ги определят или като "общи места", или като добавки (интерполации) от страна на късни преписвачи.

Тук обаче не може да става дума нито за "общо място", нито за интерполация. Хинкмар описва несъмнено достоверни и съвременни нему факти: изпращането на "оръжието, с което бил въоръжен, когато в името на Христа възтържествувал..." от св. Борис на Николай І, после намесата на Людовик ІІ, накрая решението на папата да му даде част от даровете и да запази другата част.

Тези деяния биха имали смисъл единствено, ако всички тези важни участници в събитието – св. Борис, папа Николай, император Людовик ІІ – са убедени в действителността на станалото чудо. Оръжието на българския владетел е ценно не защото той със силата на това оръжие е постигнал военна победа, а защото победата е била спечелена, противно на логиката, не със силата на оръжието, а по отявлено чудодеен, свръхестествен начин, срещу несравнимо по-многоброен и по-силен по оръжие противник. Това оръжие е било дотолкова важно, че папа и император си го оспорват - именно защото не е оръжие, а свидетелство за Божие чудо.

От смисъла на кореспонденцията между св. Борис и папата не може да има съмнение, че това оръжие не е било използвано. Именно неговото неизползване е свидетелство за Божията намеса. Неспокойната съвест на св. Борис относно избиването на синовете никак не би допуснала, щото оръжие, изцапано с кръв, пък била тя и на бащите-бунтовници, да бъде пращано (като какво?) на папата, от когото очаква отговор на смущаващия го въпрос. Папата, който в случая се е обявил срещу всякакво убиване, не би приел като символичен дар изцапано с кръв оръжие.

И тъй, Бертинските летописи свидетелстват, че най-видни представители на тогавашна християнска Западна Европа – римският папа, императорът, архиепископът на Реймс и пр. – е знаела за чудото с победата над бунтовниците, а символичните дарове са били считани от всички тях за достоверно свидетелство за това чудо.

Но какво всъщност се е случило при потушаването на болярския бунт? Летописецът описва няколко неща: седмината духовници със свещи в ръце, конете, които громят враговете, падащата горяща къща. При отсъствието на други свидетелства е много трудно да възстановим какво точно е станало. Най-важните факти обаче са налице:

1. Срещу св. Борис е бил организиран бунт от боляри от десет комитета, чиято цел е била неговото сваляне от власт, убиване и заменяне с друг владетел.

2. Князът е бил сварен неподготвен за съпротива с много малко верни нему люде, обграден от множество бунтовници в своя дворец.

3. В напълно загубено от военна гледна точка положение св. Борис с пълно упование в Божията сила прави излаз със своите верни люде срещу превъзхождащия ги противник.

4. Чудесни знамения съпътстват неговото излизане.

5. Бунтовниците са напълно сразени. Неспособни на съпротива, дори на бягство, обездвижени. Бунтът е потушен напълно. Не се споменава за нито една жертва от людете на св. Борис.

Сведенията, които папа Николай е получил от българските пратеници, сигурно са били в същия смисъл, защото и той използва изрази като "Бога, Който ги е предал в ръцете Ви", и "Вие, подготвени срещу тях със съдействието на Божията сила, сте ги надвили от великия до незнатния и сте ги държали пленени в ръцете си". В нито един от достигналите до нас извори не става дума за сражение, за убити от страна на княза. Ръководителите на бунта са били заловени и екзекутирани. Щом низшите боляри и простият народ са били помилвани, значи всички те също са били пленени. Но как е станало това само с 48 души на страната на княза?

Очевидно наистина се е случило нещо свръхестествено, което е поразило всички участващи. Длъжни сме да приемем като действително историческо събитие Божието чудо, чрез което св. Борис сразява бунтовниците.

Обичайната съвременна историческа наука не разполага с методология при боравене с чудесата. Тя или се опитва да ги "обясни" с някакви материалистични позитивистични еквиваленти, или просто ги подминава като несъществували.

Случаят с потушаването на бунта на болярите от св. Борис е пример за едно действително историческо чудо – добре засвидетелствано с преки и косвени сведения в изворите и с исторически документираното поведение на съвременниците.

Датата на събитието

И в наше време продължават да се откриват нови извори за времето и делото на св. княз Борис. Преди няколко години руският изследовател Анатолий Турилов откри в ръкопис от ХІІІ-ХІV век сведения, че през Средновековието в църковния календар се е чествала победата на св. княз Борис над бунтовниците. Датата на календарното честване е била 28 март.

Коя е била годината на бунта? Със сигурност събитията не са по-късни от 866 г. Според Златарски бунтът следва да бъде отнесен "към началото на 866 г.". По друг път извежда същата година Анатолий Турилов, а впрочем 866 г. е и рубриката, под която архиепископ Хинкмар описва бунта на болярите.

Тъй че, при наличните понастоящем данни, можем да приемем, че чудото, при което с Божия намеса св. Борис потушава бунта на болярите, е станало на 28 март 866 г.

През тази година Великден е бил на 7 април, а 28 март е било четвъртъкът преди Страстната седмица. От гледна точка на бунта това наистина е било най-подходящото време. Светата Четиридесетница съчетава телесен пост с интензивна църковна дейност и най-важното – подготовка за масови кръщения. В древната Църква именно през Великия пост е ставала главната подготовка за кръщенията.

Но датата 28 март носи още едно важно символично значение. На тази дата Църквата и до днес чества паметта на първия български светец-мъченик княз Енравота-Воин. От "Житието на 15-те Тивериуполски мъченици" (за тях прочети тук), писано от блажения Теофилакт архиепископ Охридски (1089-1226?), знаем подробности за живота и мъченичеството на св. Енравота, най-големия син на хан Омуртаг. Малко преди да бъде обезглавен заради вярата си по заповед на брат си хан Маламир, мъченикът изрича следното знаменателно пророчество:

"тази вяра, казал, за която аз загивам днес, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя, ако и да мислите вие, че ще я ограничите с моята смърт. Знакът на кръста ще бъде забит навсякъде, Божиите домове ще се въздигнат наново и свещеници чисти чисто ще служат на чистия Бог. И жертва от хвала и исповедание ще се поднесат на животворящата Троица. А идолите и техните олтари и скверните им храмове ще се сгромолясат и ще се унищожат, като да не са били."

Календарното честване на св. Енравота на 28 март най-вероятно е датата, на която той е бил посечен, защото Църквата като правило чества като най-голям празник на даден светец деня на неговата кончина, т. е. на неговото влизане в Царството Божие. Годината на събитието е указана в същия извор така: "След това животът на Маламир, като продължил три години, бил пожънат безвременно". Маламир умира в 836 г., тъй че смъртта на св. Енравота ще да е била на 28 март 833 г.

Само 33 години по-късно неговото предсмъртно пророчество за победата на Кръста се сбъдва на същата дата, когато св. Борис побеждава противохристиянския бунт на болярите.

http://www.pravoslavieto.com

Битката при Щипон или крепостта Траянови врата

Колкото и да е странно, но близките околности на нашата столица понякога са по-непознати на хората, отколкото Родопите или Странджа. Такъв е случаят с една великолепна антична и средновековна крепост, под чиито високо запазени руини минаваме всеки път, когато пътуваме по магистралата от София към Пловдив. Защото там се е издигала твърдината, която местното население край Ихтиман нарича сега "Траянови врата". Днес тя се намира точно над единствения тунел и на мястото, където се събират средногорските ридове Еледжик и Голак. Разположена е по средата между двата главни български града - София е на 64 км, а Пловдив - на 72 км. Крепостта е наречена на името на римския император Траян, макар разкопките да не показват такава връзка.

Твърдината е построена, за да пази стратегическия проход от юг на север към древна Сердика, днешната София. Първите писмени сведения за нея са от III в., когато по тези места е изградена пътната станция Сонеум. Тя е пазела планинския проход, който тогава се е наричал Суки. По този начин крепостта е отбелязана през IV в. от историка Амиан Марцелин. В по-късни времена тя е наречена със славянското име Щипон.
Забележителният археологически обект е проучван през 1985 г. от Димитрина Джонова. Тя установява, че на стратегическия хълм първо е създадено тракийско селище от бронзовата и желязната епоха (II-I хил.пр.Хр.) Римското укрепление представлява като план издължен правоъгълник. Още в началото на разкопките прави впечатление неговата отлична за нашите земи запазеност, като зидовете и днес стърчат до 5 м височина. Допълнителни фортификационни съоръжения са видни от юг, където личи някакво кръгово укрепление с диаметър 30 м и дебелина на зида до 2 м. Друг забележителен елемент на градоустройството е цистерната, от която тръгва таен тунел, водещ до подземен извор.

Тайникът е дълъг 60 крачки

и същевременно е служел за евентуално бягство извън твърдината по време на обсада. Той минава под северната стена, като отвътре е запазен добре, но от външната страна е напълно разрушен при изхода.
Джонова разкрива казармата за гарнизона - монументална сграда с вътрешен двор. Тя е имала открит приземен етаж, 6 входа и 3 вътрешни кули, градени от редове камъни и тухли. На запад се намират две характерни за епохата петстенни кули с изнесен напред остър ръб. Особено важна става крепостта по време на големите варварски нашествия в Източната Римска империя след IV в. От ранновизантийската епоха се откриват фрагменти от битова керамика, цели делви за съхраняване на зърнени храни и частично запазени надписи на латински език. Забележително е намереното при разкопките съкровище от 124 бронзови монети от времето на императорите Анастасий I и Юстиниан I Велики.
  Доказано е, че местността е използвана и през средните векове (ІX – X век), което я прави важна българска твърдина. От тук са минали три от кръстоносните походи.  През Средновековието проходът е бил наричан „Царски врата” (на гръцки: Βασιλική πύλη). Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий ІІ предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. Битката при „Траянови врата” (17 август 986г.) е най-голямото поражение, което ромейския владетел претърпява в походите си за покоряване на България. В средновековните извори името „Траянови врата” е използвано за пръв път от историка Антоний Бонфиний (1427-1502) във връзка с похода на Владислав ІІІ Ягело (Варненчик), който преминава с войските си прохода през 1443 г. По време на турското робство проходът е наричан и с турското име “Капъджик дервент” (от турски: kapı -  врата и dervent – проход), както и “Маркова капия”. Огромната арка на римската порта, висока около 18 метра била запазена до 19 век. След завладяването на България от турците функциите на „Траянови врата” като пазител на прохода отпадат.
За нас, българите, обаче е най-важна средновековната история на крепостта "Траянови врата". Освен нея в местността са съществували още две твърдини - до връх Еледжик и над с. Горна Василица, чиято задача е била да пазят тила на главната крепост и прохода. През IХ-Х в. те са преустроени от българите, а по тези места се е решавала и съдбата на държавата ни.

В края на Х в. между Византийската империя и България се води съдбоносна война. Василевсът Василий II твърдо е решил да унищожи царството на българите, но Самуил му оказва достойна съпротива. През 986 г. ромеите потеглят към важния град София с армия от 30 000 воини. Обсадата е драматична и продължава 20 дни. Самуил успява да пресече снабдяването с провизии и сред византийците настъпва глад. Защитниците правят успешен излаз и успяват да опожарят стенобойните машини. Всичко това кара Василий II да вдигне обсадата и да се запъти безславно на юг. ЗАСАДАТА
През това време Самуил разбира за нахлуването на ромеите, преустановява военните действия в Тесалия и се отправя по долината на р. Струма в тила им. Според Йоан Скилица той завзема планинските проходи и поставя засади от всички страни. Войската му преминава Самоковското поле, прехвърля се в Ихтиманското поле и се насочва към отстъпващата византийска колона откъм юг.
Войската на Василий II спира да нощува при крепостта Щипоне (до дн. Ихтиман). Тогава се случва нещо, което съвсем разстройва бойния й дух. През нощта голяма звезда осветява ромейския лагер и, пръскайки искри, пада до самия окоп и угасва. Ромеите възприемат случая като знамение, предвещаващо гибел. На другия ден, 17 август 986 г., съвсем разстроени, те започват безредно отстъпление. Самуил зорко следи придвижва¬нето им и, начело на главните български сили, извършва успоредно преследване, за да прегради пътя им. И изведнъж, както се намира в походна колона от лагера при Щипоне до превала на Траянови врата, византийската армия се оказва обкръжена.

РАЗГРОМЪТ НА ВАСИЛИЙ II

Българите връхлитат внезапно и съкрушително. Вероятно Средецкият гарнизон удря отстъпващите ромеи в гръб. Редом със Самуил се сражават синът му Гаврил Радомир и синът на Арон, Иван Владислав. (Византийският летописец Михаил Деволски споменава, че заедно със Самуил в битката са участвали Арон и Роман. Една част от историците смятат, че това са братът на Самуил и цар Роман. Повечето от учените обаче са на мнение, че става дума за сина на Арон, Иван Владислав, и за сина на Самуил, Гаврил Радомир, който бил известен и като Симеон Роман.) Започва сеч. Почти цялата ромейска конница и голяма част от пехотата са избити. Само най-предните части на походната колона успяват да избягат от засадата. Сред тях е и летописецът Лъв Дякон. Арменската пехота, която охранява императора, с отчаяни усилия си пробива път по планинска пътека и Василий II едва успява да се добере до Пловдив. В ръцете на българите падат палатката му със съкровището и императорските му отличителни знаци. Пленен е също и обозът на ромейската войска.
Може само да се предполага, как би се развила историята, ако Василий II бе последвал участта на Никифор. Но, така или иначе, разгромът на византийците е пълен. Опозорен, Василий II се изпокарва с военачалниците си. Заварва в Пловдив Лъв Мелисин и, като разкрива интригите на Кондостефан, в гнева си го поваля на земята. Империята е обхваната отново от размирици, които продължават три години. В Цариград българската победа предизвиква истински ужас. Поетът Йоан Геометър пише: „...мизийските (българските) стрели са по-силни от авзонските (ромейските) копия... Истърът (Дунав) грабна венеца на Рим".
Споменът за великата битка трайно се запазва в народната памет. С нея завършва десетилетие на внушителни победи на българите и утвърждаване на българската държава.
След разгрома на ромеите българската държава достига едни от най-големите си размери през Средновековието. Завладени са цяла Тракия, Централна Гърция, Албания, Далмация, сръбските княжества Босна и Рашка. Българското военно превъзходство продължава чак до битката при Сперхей в 997 г., когато ромеите си връщат инициативата.
представям ви друг вариант на развитието на битката при Траянови врата според десант.нет
И така, през лятото на 986 г. Василий ІІ тръгва на амбициозен поход към Триадица. Според Лъв Дякон, защото „българската дързост застрашавала ромейската държава".
Двамата братя разработват военен план – Арон ще остане в крепостта, Самуил ще овладее проходите. Връзката между двамата ще бъде Иван Владислав.
Крепостта се оказва не по зъбите на Василий ІІ. Освен че е добре укрепена, българите, според Яхия и Михаил Дяволски, започват жестока диверсионна война с ромеите. Изгарят стенобойни машини, отвличат войници, подпалват станове, отвличат коне и добитък. Разработена е и шпионска дезинформационна операция, честа и удачна форма на борба с врага.
Пред началника на военните формирования на византийците Кондостефан е изпратен наш разузнавач, мним беглец от Филипопол. Той му съобщава, че филипополският магистър Лъв Мелисин използва отсъствието на Василий ІІ и тръгнал за Цариград да се обяви за император. Кондостефан съобщава това на Василий. Зонара (виантийски историк) преиначава историята във византийска полза, измисля, че Кондостефан от завист сам наумил да отпрати императора, завиждайки му, че ако превземе Триадица, славата му ще измести значението на всички пълководци. Василий ІІ лесно повярвал на дезинформацията – ударите в гърба от разни пълководци, магистри и прочие по императорите са неизброими. И тръгва обратно, зарязвайки Триадица.
Удря часът на цар Самуил.
Проходите са завардени по модела отпреди повече от двеста години от кан Крум. Споменатият Лъв Геометър заревава с кървави сълзи: „Пропаднете мрачни планини! Пропаднете недостъпни скали! Там, където лъвът се уплаши да излезе срещу сърните! Истърът (т. е. България) грабна венеца на Рим!"
Неотразимият фалшификатор Зонара се опитва да изопачи действителността и пише глупости, като че всичко станало случайно - страхливите българи били избягали по върховете и хълмовете, „като нямаше смелост да се съпротивляват на гръцката войска".
И сега още по-плитка измислица – видели българите, че римляните се връщали и си помислили, че бягат. От кого?! Зонара не може безкрай да лъже и признава с половин уста: „И като слезе внезапно от хълмовете, Самуил уплаши римляните и те започнаха наистина да бягат. И превзе становете и царската кортина и всички царски одежди, които бяха в нея. Царят едва се спаси като избяга късно вечерта към Филипополис".
Лъв Дякон, който съпровожда от самото начало Василий ІІ, е по-откровен: почти цялата византийска конница била унищожена, както и голямата част от пехотата. Обозът изцяло попаднал в български ръце – продоволствия и злато. Взети били и множество пленници.
Яхия Антиохски ни е оставил и точния ден на голямата битка – 17 август 986 г.
Особено ценни редове е оставил и Матей Едески: „Българският цар взел връх и обърнал в бяг войската на Василий чак до Цариград. Българите откарали от тях грамадна плячка и множество пленници. Василий цял опозорен се върнал в столицата си".

Името "Траянови врата" се появява много по-късно. За пръв път го споменава хронистът Антониус Бонфиниус, описал Първия поход на полско-унгарския крал Владислав III Ягело срещу османците в 1443 г. По време на турското робство често наричат планинския проход "Кападжик дервент", което в пряк превод означава "Проход-врата". Това е така, защото древната порта от римско време чак до ХIХ в. е запазена до 18 м височина
 
В края на Средновековието проходът губи значение и крепостта "Траянови врата" е изоставена. Стените се рушат, а останките се използват от местното население за строителство.Въпреки това проходът винаги е имал стратегическо значение и е играел ключова роля през вековете. И до днес проходът продължава да служи на хората.  Днес  жителите на близкия Ихтиман са решили да реставрират руините в живописната местност и свързаната с тях вълнуваща история. Това ще се случи със спечелен европейски проект на стойност 4.2 млн. лв. И именно развитието на културния туризъм ще даде нов живот на старата крепост "Траянови врата".
 
Сражението от 1371 г.
Освен с битката от 986 г., ключовата крепост е известна с още едно важно сражение. През есента на 1371 г. османците предприемат първото си настъпление срещу Търновска България. То е насочено отново към София и именно при "Траянови врата" българите дават голямо сражение. Тук те не успяват да спрат нашествениците, но това става няколко дни по-късно близо до героичната крепост Урвич в пролома на река Искър.
www.bgnow.eu,desant..net, http://novosianie.com,